Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни.

Валери Петров

Сине, майка ти днес си отива.
Ти разбираш ли, а?
Не, не бива.

Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого "мама".

Ето, тръгва със куфар в ръката,
дай ръка, да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.

Ти не й се сърди, и аз няма
все пак, ние мъже сме с теб двама,
ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко,
няма сам да съм аз - имам тебе,
ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето, виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето,
ето Мечо, кубчета ето.

И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручето здраво,
усмихни ми се, хайде, браво.
Своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата.

Прекрасное Далеко


Слышу голос из Прекрасного Далека
Голос утренний в серебряной росе
Слышу голос и манящая дорога
Кружит голову как в детстве карусель

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Слышу голос из Прекрасного Далека
Он зовет меня в прекрасные края
Слышу голос голос спрашивает строго
А сегодня что для завтра сделал я

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Я клянусь что стану чище и добрее
И в беде не брошу друга никогда
Слышу голос и спешу на зов скорее
По дороге на которой нет следа

Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь
Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь

Автор текста ( слова ) - Энтин Ю., композитор ( музыка ) - Крылатов Е.


Tous les oiseaux du point du jour chantaient l'amour....

It little profits that an idle king,
By this still hearth, among these barren crags,
Matched with an aged wife, I mete and dole
Unequal laws unto a savage race,
That hoard, and sleep, and feed, and know not me.

I cannot rest from travel: I will drink
Life to the lees: All times I have enjoyed
Greatly, have suffered greatly, both with those
That loved me, and alone, on shore, and when
Through scudding drifts the rainy Hyades
Vext the dim sea I am become a name;
For always roaming with a hungry heart
Much have I seen and known; cities of men
And manners, climates, councils, governments,
Myself not least, but honoured of them all;
And drunk delight of battle with my peers,
Far on the ringing plains of windy Troy.
I am a part of all that I have met;
Yet all experience is an arch wherethrough
Gleams that untravelled world whose margin fades
For ever and forever when I move.
How dull it is to pause, to make an end,
To rust unburnished, not to shine in use!
As though to breathe were life! Life piled on life
Were all too little, and of one to me
Little remains: but every hour is saved
From that eternal silence, something more,
A bringer of new things; and vile it were
For some three suns to store and hoard myself,
And this gray spirit yearning in desire
To follow knowledge like a sinking star,
Beyond the utmost bound of human thought.

This is my son, mine own Telemachus,
To whom I leave the sceptre and the isle--
Well-loved of me, discerning to fulfill
This labour, by slow prudence to make mild
A rugged people, and thro' soft degrees
Subdue them to the useful and the good.
Most blameless is he, centred in the sphere
Of common duties, decent not to fail
In offices of tenderness, and pay
Meet adoration to my household gods,
When I am gone. He works his work, I mine.

There lies the port; the vessel puffs her sail:
There gloom the dark, broad seas. My mariners,
Souls that have toiled, and wrought, and thought with me--
That ever with a frolic welcome took
The thunder and the sunshine, and opposed
Free hearts, free foreheads - you and I are old;
Old age hath yet his honour and his toil;
Death closes all: but something ere the end,
Some work of noble note, may yet be done,
Not unbecoming men that strove with Gods.
The lights begin to twinkle from the rocks:
The long day wanes: the slow moon climbs: the deep
Moans round with many voices. Come, my friends,
'Tis not too late to seek a newer world.
Push off, and sitting well in order smite
The sounding furrows; for my purpose holds
To sail beyond the sunset, and the baths
Of all the western stars, until I die.
It may be that the gulfs will wash us down:
It may be we shall touch the Happy Isles,
And see the great Achilles, whom we knew.
Though much is taken, much abides; and though
We are not now that strength which in old days
Moved earth and heaven, that which we are, we are;
One equal temper of heroic hearts,
Made weak by time and fate, but strong in will
To strive, to seek, to find, and not to yield.



Alfred Lord Tennyson

Comin thro' the rye!

Comin thro' the rye, poor body,
Comin thro' the rye,
She draigl't a' her petticoatie,
Comin thro' the rye!

Gin a body meet a body
Comin thro' the rye,
Gin a body kiss a body,
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Comin thro' the glen,
Gin a body kiss a body,
Need the warl' ken?

Gin a body meet a body
Comin thro' the grain;
Gin a body kiss a body,
The thing's a body's ain.


Robert Burns


Превод: Владимир Свинтила



В цъфналата ръж


Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

+

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"В нощта, естествено, съществуват седемте чудеса на света и величието, и трагизма, и очарованието.
В нея горите се натъкват объркани на легендарни създания, спотаени в гъсталака.

Има те теб.

В нощта съществува стъпката на разхождащия се и тази на убиеца, и тази на градски полицай, и светлината на уличния фенер, и тази на фенера на вехтошаря.

Има те теб.

В нощта минават влаковете и корабите, и миражът на страните, в които е ден. Последните дихания на здрача и първите стъпки на зората.

Има те теб.

Една мелодия на пиано, откъслечен глас.
Една врата хлопа. Един стенен часовник.
И не само съществата и вещите, и материалните шумове.
И още, моето аз, което ме следва или непрекъснато ме задминава.

Има те теб, пренесена в жертва, теб, която очаквам.

Понякога странни лица се раждат в мига на съня и изчезват.
Когато затварям очи, фосфоресциращи цветчета се появяват и повяхват, и разцъфват отново като пищни фойерверки.
Непознати земи, които прекосявам в компанията на жалки същества.

Има те теб, без съмнение, о, красива и дискретна шпионке.

И осезаемата дума на пространството.
И уханията на небето, и на звездите, и песента на петела отпреди 2 000 години, и викът на пауна в пламналите паркове, и целувките.
Ръце, които се притискат зловещо в една мъртвешки бледа светлина и оси на колела, които скърцат по стъписани пътища.

Има те теб, без съмнение, която не познавам, напротив, която познавам.
Ти, която присъстваш в моите сънища, упорито не се оставяш да те опозная, преди да се появиш в тях.
Ти, която оставаш неуловима в реалността и в съня.
Ти, която ми принадлежиш, според моят воля да те притежавам илюзорно, ти, която не приближаваш лицето си до моето, а само до моите затворени очи, както в съня, така и в реалността.
Ти, въпреки красивите, празни думи, където вълната умира върху плажовете, където враната лети из разрушени фабрики, където дървото гние, пукащо под оловното слънце.
Ти, която си същината на моите сънища и която разтърсваш моя дух, пълен с метаморфози, в мен остава твоята ръкавица, докато целувам ръката ти.

В нощна съществуват звездите, и мрачното вълнение на морето, реки, гори, градове, треви, белите дробове на милиони и милиони същества.
В нощта съществуват чудесата на света.
В нощта няма ангели-хранители, но го има сънят.
В нощта те има теб.
В деня също. "


Робер Деснос

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти -
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.

1956

---

Какъв бръснар имам, мамо...

Все още ми расте брадата
ноктите, косата...
40 дни ще продължи така.
А после -
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже...

...

1989

---

Госпожице Смърт! Уважаема.
Уважаема!
Моят танец е леко старичък.
Старичък.
Вие сте все така младичка.
Младичка!
Хоп, две крачки на левичко?
Левичко!
Що ме теглиш на десничко?
Десничко!
Аз ли съм кавалерът, курвичко!
Курвичко!
Или ти ще ме водиш, слънчице?
Слънчице.
А защо твоят танц ми повдига... Онова...
Как да го назова... Как да го назова?
И защо ти се изчервяват костите?
Костите?...

Ох, сладост моя,
парче непредвидено!
Ох, ох, ох!
И пак ох!
Ритай, тракай, госпожичке.

1983

---

АВ-ТО-РА, АВ-ТО-РА


Шест милиарда бездарни артисти
се ругаят взаимно на майка,
ритат се в слабините,
носовете си хапят,
късат ушите си…
Така забавляват Стария Господин с брадата -
единственият зрител; -
който е /едновременно/ -
Баща на артистите
и Автор на отвратителната пиеса.

Сергей Луканенко, последно прочетох Фалшивите огледала

Цената

Кутията цигари,
ракията, конякът,
по кръчми, по гари
струват еднакво.

Цени имат всички
наслади до една.
Любовта едничка
няма точна цена.

Любовта забава е
за някои безплатна:
едно запознаване...
"Много ми е приятно."

Две бутилки бира
и три комплимента
додето за квартирата
настъпи момента.

В леглото - два часа,
а подир туй - сбогом.
Защо да се занасяш -
жени има много.

Вземеш ли да я галиш
ще помисли, че си лапнал.
Цената на любовта ли?
Че тя е безплатна.

Безплатна за всички
освен за будалите
дето еднички
бъркат цените.

И скъпо им струва
дори безплатното,
и тенекето купуват
по курса на златото,

с тъгата и с болката,
и с кичура бял.
Любовта струва толкова,
колкото си дал.





Краят на приказката

Всяка приказка-казват-си има край,
дори и най-прекрасната.
Най-прекрасните даже
най-бързо свършват,
най-бързо
или най-неусетно.

Ние влязохме тихо в нашата приказка.
Аз те погледнах с подчертан интерес,
ти ме погледна, премрежила поглед,
две-три капки самовнушение,
две-три капки фантазия,
две-три хубави фрази -
и ето ни вече приказни
като герои на приказка.

Но едва тръгнахме
ръка за ръка
по алеята на нашата приказка,
ти тревожно взе да разпитваш за края:
докога ще сме заедно,
дали ще се разделим,
защо ще го сторим.

Въздишам от тягост,
но ти с укор напомняш,
че за всичко причина е
твойта голяма любов.

Ах, тази голяма любов.
Ти си като обичлива съпруга,
тъй обичлива,
та неспирно уверява мъжа си
колко много ще плаче,
когато той се спомине.

Престани да погребваш
и мене
и нашата приказка.
Остави я да си умре
от собствена смърт.
Така ще я имаш по-дълго.
А когато вече я няма...
Е, когато вече я няма,
кажи си :"Беше хубава приказка.
Хубавите свършват най-бързо."

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.