Мравките


I
Пристигнахме тази сутрин и не бяхме добре посрещнати, защото по брега нямаше никой, само купища мъртъвци или парчета от мъртъвци и изпотрошени танкове и камиони. Почти отвсякъде летяха куршуми, а аз не обичам такъв хаос за удоволствие. Скочихме във водата, но се оказа по-дълбоко, отколкото изглеждаше, и взех, че се подхлъзнах на някаква консервена кутия. Куршумът, който профуча, отнесе три-четвърти от физиономията на момчето зад мен, запазих консервената кутия за спомен. Сложих парчетата от неговата физиономия в каската си и му ги дадох, той тръгна да търси помощ, но, изглежда, сбърка посоката, защото навлезе във водата там, където вече не стигаше дъното, и не ми се вярва да вижда достатъчно добре, за да не се загуби.
Побягнах в правилната посока и пристигнах точно навреме, за да получа ритник в лицето. Понечих да наругая типа, но мината го беше надробила на трудно-подвижни парчета, затова махнах с ръка и продължих.
Десет метра по-нататък настигнах други три момчета, които стреляха иззад един бетонен блок, високо над някакви останки от стена. Бяха плувнали в пот и подгизнали от вода, навярно и аз бях като тях и така коленичих и също започнах да стрелям.
Лейтенантът се върна, държеше главата си с две ръце и от устата му течеше червено. Не изглеждаше много доволен и побърза да се просне на пясъка - с отворена уста и разперени ръце. Навярно порядъчно е изцапал пясъка. Това беше едно от малкото места, останали чисти.
Оттук нашият заседнал кораб изглеждаше отпърво съвсем идиотски, а после вече изобщо не приличаше на кораб, защото и двата артилерийски снаряда паднаха отгоре му. Това не ми хареса, там бяха останали още двама приятели, застигнати от куршумите точно когато се надигаха, за да скочат. Потупах по рамото тримата, които стреляха до мен, и им казах: „Хайде елате." Разбира се, пуснах ги да минат първи и добре сторих, защото и първият, и вторият бяха свалени от други двама, които ни обстрелваха от засада и пред мен остана само един: горкият човечец, не му провървя, тъкмо се беше отървал от по-свирепия и другият успя да го убие, преди аз да се заема с него.
Онези двама мръсника зад стената си имаха картечница и купища патрони. Обърнах моята в обратна посока и натиснах спусъка, но скоро спрях, защото ушите ми писнаха, а и тя засече. Изглежда, картечниците не са нагласени да стрелят в обратна посока.
Тук бях горе-долу спокоен. От височината на брега имах по-добра видимост. Морето димеше от всички страни и водата изригваше високо. Виждаха се и проблясващите залпове на тежките броненосци и техните снаряди профучаваха над главите със странен глух звук, подобно цилиндър, свистящ във въздуха.
Пристигна капитанът. Бяхме останали точно единайсет. Той каза, че не сме много, но и така ще се оправим. По-късно дойде попълнение. Но засега ни накара да копаем дупки, помислих си, че за да спим, но не - трябваше да влезем в тях и да продължим да стреляме.
За щастие - проясняваше се. Сега от корабите дебаркираха на тълпи, но рибите се шмугваха между краката им, за да си отмъстят за нарушения домашен покой, и повечето хора падаха във водата, изправяха се наново, ругаеха като смахнати. Други не се изправяха, понасяха се по вълните, а капитанът ни каза да обезвредим веднага, заставайки зад танка, картечното гнездо, което беше започнало отново да трещи.
Застанахме зад танка. Аз последен, защото нямам особено доверие в спирачките на тези машинарии. Все пак да вървиш зад танка е по-удобно, защото не се спъваш в оградата от бодлива тел и колчетата падат съвсем сами. Но не обичах да гледам как мачка труповете с болезнено запомнящ се звук - твърде характерен за момента. След три минути танкът попадна на мина и избухна в пламъци. Двамата войника не успяха да излязат, третият успя, но единият му крак остана в танка и не знам дали той забеляза това, преди да умре. Накрая два снаряда попаднаха най-после в картечното гнездо и изпотрошиха и яйцата, и човеците.
Тези, които дебаркираха, бяха измислили някаква хитрост, но тогава една противотанкова батарея започна на свой ред да бълва и най-малко двайсет от тях паднаха във водата. Проснах се по корем. Приведен ги наблюдавах от мястото си как стрелят. Скелетът на горящия танк ме прикриваше малко и аз старателно се прицелвах. Мерачът падна, като се превиваше здравата, навярно съм го ударил твърде ниско, но не можах да го довърша, първо трябваше да сваля другите трима. Не ми беше лесно, за щастие шумът от горящия танк ми пречеше да чувам как крещят. А и не бях довършил третия. Иначе наоколо продължаваше да ври и да кипи. Разтърках хубаво очи, за да виждам по-добре, защото потта ми пречеше, и капитанът се върна. Можеше да движи само лявата си ръка. „Ще ми превържете дясната много здраво за тялото?" Кимнах и започнах да го омотавам с бинт, а после той подскочи и с двата крака и падна върху мен, защото откъм гърба го беше улучила граната. Вдърви се мигновено, така навярно става, когато човек умира много уморен, но във всички случаи беше по-удобно, за да го махна от себе си. А после сигурно съм заспал и когато се събудих, шумът идваше от по-далече и един от онези, с червените кръстове на каската, ми наливаше кафе.

II
После потеглихме към сушата, като се опитахме да приложим на практика съветите на инструкторите и онова, което бяхме научили по време на маневрите. Джипът на Майк се върна скоро. Шофираше Фред, а Майк беше на две парчета - бяха срещнали тел. На другите таратайки в момента слагат стоманен прът отпред, защото е много топло да се движим с вдигнато предно стъкло. Още бълва от всички страни и ние даваме патрул след патрул. Мисля, че напреднахме доста бързо и трудно поддържаме връзка с обоза. Тази сутрин съсипаха най-малко девет танка и се случи нещо странно - базуката на един тип излетя заедно със снаряда и той остана закачен отзад за ремъка. Почака да се издигне 40 метра и после парашутира. Мисля, че ще бъдем принудени да поискаме подкрепление, защото току-що дочух нещо като хрясване на градинарски ножици, навярно са ни отрязали от тила...

III
... Това ми напомня, че и преди шест месеца ни бяха отрязали от тила. Изглежда, сега сме в пълно обкръжение, но вече не е лято. За щастие имаме още какво да ядем, има и муниции. Трябва да се редуваме и да караулим всеки два часа, започва да ни втръсва. Другите взимат униформите на нашите пленници и се обличат като нас, а ние трябва да сме все нащрек. На всичко отгоре нямаме вече електричество и снарядите валят върху главите ни от всички страни наведнъж. Засега се опитваме да възстановим връзката с тила; трябва да ни изпратят самолети, цигарите са на привършване. Навън се вдига шум - нещо, изглежда, ще става, нямаш време дори да си свалиш каската.

IV
Явно гласяха нещо. Четири танка стигнаха почти дотук. Като излязох, видях първия, той веднага спря. Граната бе разкъсала едната му верига, която се разви за миг, със страшно дрънчене на железария, но оръдието на танка не прекрати огъня току-така. Взехме една огнехвъргачка: тъпото на тоя начин е, че трябва да сцепиш купола на танка, преди да си си послужил с нея, ако ли не, той се разпуква като кестен и вътре типовете се изпичат.
Трима трябваше да срежем купола с трион за метал, но други два танка се приближаваха и се наложи да хвърлим този във въздуха, без да го режем. Избухна и вторият, а третият направи полукръг, но това бе лъжлив ход, защото той беше пристигнал на заден ход; стана ни малко чудно, като го гледахме как стреля по типовете, които го следваха. Той ни изпрати дванайсет 88 милиметрови снаряда като подарък за рожден ден; трябва да построим отново къщата, ако искаме да се крием зад нея, но по-бързо ще стане, ако заемем друга. Накрая се отървахме от третия танк, като заредихме една базука с прах за кихане, а онези вътре така са си блъскали главите в бронята, че извадихме само трупове.
Само водачът беше още малко жив, но главата му се бе заклещила в кормилото и той не можеше да я измъкне оттам. Тогава му отрязахме главата, за да не повредим танка, на който му нямаше нищо. Зад танка се до-мъкнаха мотоциклетисти с ръчни картечници, с шумотевица до бога, но ние успяхме да се справим с тях бла-годарение на една стара вършачка. През това време върху главите ни се сгромолясаха няколко бомби и дори един самолет, който нашата ПВО бе свалила току-що случайно, тъй като по принцип стреляше по танковете. От ротата загубихме Симон, Мортън, Бък и П. К., остават другите и едната ръка на Слим.

V
Обкръжението продължава. От два дни непрекъснато вали. На покрива са останали половината керемиди, но капките падат точно където трябва и ние не сме съвсем наквасени. Изобщо не знаем колко време още ще продължи това. Все така патрулираме в калта, но е доста трудно да гледаш през перископ без тренировка и уморително да стоиш зарит в калта повече от четвърт час.
Вчера срещнахме някакъв друг патрул. Не знаехме дали са нашите, или онези отсреща, но под калта не рискуваш нищо, като стреляш, защото е невъзможно да нараниш някого, пушките веднага избухват. Какво ли не опитахме, за да се отървем от тази кал. Сипахме бензин отгоре, като гори, земята изсъхва, но после си опичаме краката. Изходът е да дълбаеш до твърда почва, но да патрулираш на твърда почва е още по-трудно, отколкото в калта. В края на краищата ще свикнем криво-ляво. Досадното е, че калта надойде толкова, че започна да прелива. Засега е добре, на границата е, за съжаление след малко ще се покачи до първия етаж, а това никак не е приятно.

VI
Тази сутрин ми се случи нещо гадно. Бях под навеса зад бараката и тъкмо кроях номер на двамата, които в момента виждах много добре през бинокъла как се опитват да ни засекат. Имах малък 81-милиметров миномет, който сложих в една детска количка, а Джони трябваше да се маскира на селянка и да тръгне с нея, но, първо, минометът падна върху крака ми, това ми се случва непрекъснато, а после гръмна и аз се проснах, като си хванах крака.
Улучи втория етаж и там избухна една от онези машинарии с крилца, точно в пианото на капитана, който в момента свиреше Жада. Това предизвика адски шум, пианото е унищожено, но най-неприятното е, че на капитана му нямаше нищо, във всеки случай - нищо достатъчно, за да му попречи да бие здравата. За щастие веднага след това в стаята долетя един 88-милиметров. Капитанът не се сети, че са ни засекли по дима от първия взрив и ми благодари, казвайки, че съм му спасил живота, като съм го повалил; мен това вече хич не ме интересуваше както поради двата ми счупени зъба, така и защото всичките му бутилки бяха точно под пианото.
Обръчът около нас се затяга. Непрекъснато ни бомбардират. За щастие времето започва да се оправя, вали само девет от дванайсет часа. След месец можем да разчитаме на самолетно подкрепление. Остават ни припаси за три дни.

VII
Самолетите вече ни хвърлят разни неща с парашут. Разочаровах се, като отворих първото, вътре имаше един куп лекарства. Размених ги с доктора за два шоколада с лешници, от хубавите, не от оная порционна гадост, и половин барутница коняк, но той си го взе обратно, като превърза премазания ми крак. Трябваше да му върна коняка, иначе сега щях да имам само един крак. Горе отново започва да бръмчи, малко се проясни и те напращат още парашути, но този път май са войници.

VIII
Наистина бяха войници. Сред тях има двама веселяци. Изглежда, преминали са целия този път, за да си прилагат хватки по джудо, да се бият с юмруци, да се търкалят под всички седалки. Скочиха едновременно и започваха да си играят, като прерязваха с нож въжетата на парашутите си. За щастие вятърът ги раздели, тогава те бяха принудени да продължат с изстрели. Рядко съм виждал толкова добри стрелци. Сега ги погребваме, защото паднаха от малко по-високо.

IX
Обкръжени сме. Нашите танкове се върнаха, а другите не издържаха на удара. Аз не можах да се бия сериозно заради крака си, но окуражавах момчетата. Беше страшно вълнуващо. От прозореца виждах много добре, пристигналите вчера парашутисти се биеха като бесни. Имам си шал от коприна за парашут, жълто и зелено върху кафяво, и много отива на цвета на брадата ми, но утре ще се обръсна заради отпуска по болест. Бях толкова възбуден, че хвърлих една тухла по главата на Джони, който току-що стреля и не улучи - и сега имам още два зъба по-малко. Тази война не си струва зъбите.

X
Навикът притъпява впечатленията. Казах това на Югет - пък имат едни имена, - когато танцувах с нея в Червенокръсткия пункт, а тя ми отвърна: „Вие сте герой", но аз нямах време да намеря тънък отговор, защото Мак ме тупна по рамото и трябваше да му я отстъпя. Другите говореха тихо, а оркестърът свиреше прекалено бързо. Кракът ми още ме мъчи по малко, но след петнайсет дни всичко ще свърши, потегляме отново. Свалих едно момиче от нашите, но униформеният шаяк е много дебел, това също притъпява впечатленията. Тук има много момичета, те разбират все пак какво им казваш и това ме кара да се червя, но няма кой знае какво да правиш с тях. Излязох, веднага намерих много други, не от същия род, по-разбиращи, но са най-малко 500 франка, нали съм ранен. Странно, тези имат немски акцент.
След това загубих Мак и пих много коняк. Тази сутрин ужасно ме боли главата там, където военният полицай ме удари. Нямах вече пари, защото най-после си купих френски цигари от един английски офицер, излезе ми през носа. Току-що ги хвърлих, отвратителни са, прав е бил, че се е отървал от тях.

XI
Когато излизаш от магазините на Червения кръст с кашон за цигарите, сапуна, сладкишите и вестниците, по улиците те дебнат на всяка крачка и не разбирам защо, тъй като те със сигурност продават своя коняк доста скъпо, за да могат да си купят, а и жените им съвсем не са без пари. Кракът ми почти оздравя. Не смятам да оставам още дълго тук. Продадох цигарите, за да мога да изляза малко и после допрях до Мак, но той не дава лесно. Започвам да затъпявам. Тази вечер ще ходя па кино с Жаклин, срещнах я снощи в клуба, по не мисля, че е интелигентна, защото всеки път маха ръката ми и изобщо не се помръдва, когато танцува. Изтръпвам от тукашните войници, прекалено са разпасани, няма двама с еднакви униформи. Всъщност не ми остава друго, освен да чакам вечерта.

XII
Пак сме там. Въпреки всичко, в града тъпеехме по-малко. Напредваме много бавно. Всеки път, когато артилерийската подготовка свърши, изпращаме патрул и всеки път единият войник от патрула се връща, ударен от снайперист. И отново артилерийска подготовка и самолети, които разрушават всичко, но две минути след това снайперистите започват пак да стрелят. Ето сега самолетите се връщат, преброих седемдесет и два. Това не са много големи самолети, но селото е малко.
Оттук се вижда как бомбите падат спираловидно, с леко приглушен шум, и вдигат красиви колони от прах. Ще тръгнат отново в атака, но първо трябва да изпратим патрул. Ама че късмет, мой ред е. Трябва да вървиш почти километър и половина пеша, а аз не обичам да ходя толкова, но в тази война никой за нищо не те пита. Скупчваме се зад разрушените зидове на първите къщи, а мисля, че от единия до другия край на селото не е останала нито една цяла. Изглежда, не са останали и много обитатели, а и тези, които срещаме, правят странни физиономии, ако са си ги запазили, но те би трябвало да разберат, че не можем да жертвуваме нашите хора, за да спасяваме тях и къщите им; три четвърти от времето това са много стари къщи, нищо не струват. А това е и единственият начин за тях да се отърват от другите. Впрочем те по принцип го разбират, въпреки че не всички мислят, че това е начинът. В края на краищата си е тяхна работа и те сигурно държат на своите къщи, но навярно по-малко в състоянието, в което са сега.
Продължавам да патрулирам. Още съм последен, по-благоразумно е, а първият току-що падна в една дупка от бомба, пълна с вода. Излиза оттам с каска, пълна с пиявици. Беше понесъл и една голяма, съвсем слисана риба. На връщане Мак го научи да се прави на тарикат, а той не обича дъвката.

XIII
Току-що получих писмо от Жаклин, сигурно го е дала на някой войник да го пусне в пощата, защото беше в плик от нашите. Тя е наистина странно момиче, но, изглежда, всички момичета имат необикновени идеи. Отстъпихме малко от вчера, но утре ще атакуваме отново. Все същите села, камък върху камък, да се скапеш. Намерихме едно съвсем ново радио. Тъкмо го пробват, не зная дали в действителност една лампа може да се замени с парче свещ. Мисля, че може: то просвири „Чатануга", танцувах я с Жаклин малко преди да тръгна насам. Мисля, че ще й отговоря, ако имам време. Сега свири Спайк Джоунс, обичам и такава музика, и много бих искал всичко да свърши, за да си купя цивилна вратовръзка на сини и жълти райета.

XIV
Тръгваме след малко. Отново сме съвсем близо до фронта и снарядите пак долитат. Вали, не е много студено, джипът е в ред. Ще слезем, за да продължим пеша. Май че му се вижда краят. Не зная по какво се вижда, но ми се ще да се измъкна по най-лекия начин. Все още има места, където ни нападат здравата. Не можеш да знаеш какво ще стане. След петнайсет дни пак ще имам отпуска, писах на Жаклин. да ме чака. Може би сбърках, не трябва да се оставям да хлътна.

XV
Стоя си така върху мината. Тази сутрин тръгнахме да патрулираме и аз вървях последен, както обикновено, всички минаха отстрани, но аз я усетих под краката си и се заковах. Те избухват само когато си мръднеш крака. Хвърлих на другите всичко, което имах по джобовете, и им казах да си вървят. Съвсем съм сам. Можех да ги чакам да се върнат, но нали им казах да не се връщат, бих могъл и да се хвърля по корем, но колко е ужасно да живееш без крака. Запазих само бележника си и молива. Ще ги хвърля, преди да си сменя крака, а трябва на всяка цена да го направя, защото ми дойде до гуша от войната и защото ме полазват мравки.

Ракът


I
Жак Тежарден беше на легло, боледуваше. Хвана бронхилис, защото беше духал на течение. Оркестърът за камерна музика, в който свиреше, се съгласяваше да се представя не в стая, а в обикновен коридор, тъй като бяха настъпили тежки времена, така музикантите успяваха да просъществуват въпреки неблагосклонното време, но здравето им често биваше излагано на рискове. Жак Тежарден се чувствуваше гадно. Главата му се беше удължила в една-единствена посока, а мозъкът не бе последвал това движение и така, малко по малко, в образувалото се празно пространство се вмъкваха чужди тела, паразитни мисли и една флуидна, обсебваща болка на кристалчета, остри като настъргана борна киселина.
От време на време Жак Тежарден кашляше и чуждите тела се блъскаха силно в стените на черепа, разнасяха се бързо по гънките му - като вълни във вана - и падаха отново едно върху друго с хрущене на стъпкани скакалци. Тук-там се пукаше по някое мехурче, разлетяваха се ситни белезникави пръски, меки като вътрешност на паяк, озаряваха костния свод и вълните веднага ги отнасяха. След всеки квинтов пристъп Жак Тежарден тревожно дебнеше момента, в който отново ще се разкашля, и за тая цел броеше секундите с градуирания пясъчен часовник на нощното си шкафче.
Измъчваше го мисълта, че няма да може да се упражнява както обикновено с тръбата: устните му щяха да омекнат, пръстите да се подуят и щеше да се наложи да започва всичко отначало. Тръбата изисква от своите привърженици поразителна воля, тъй като човек се научава много трудно да свири и много лесно забравя малкото, което е научил. Той прехвърляше наум каденцата от осемнайстия такт на симфонията в сплескан бемол, над който работеше по това време, но трелите от петдесет и шестия и петдесет и осмия такт засилиха болката му. Усети надигащата се кашлица и запуши с ръка устата си, за да задържи част от нея. Тя се изкачи, изду трахеята и излезе на мощни, буйни изблици; лицето на Жак Тежарден стана пурпурночервено, а очите му се наляха с кръв. Той ги изтри с крайчеца на носната си кърпичка, която бе избрал червена да не се цапа.

II
Стълбището зашумя. Парапетът, монтиран на метални пръчки, трептеше като гонг, сигурно беше хазяйката, която му носеше липов чай. При дълга употреба липовият чай предизвиква възпаление на простатата, но Жак Тежарден не го употребяваше често и без съмнение щеше да избегне операцията. Оставаше й да изкачи още един етаж. Беше хубава дебела жена на тридесет и пет години, чийто мъж, прекарал дълги месеци в Германия военнопленник, след завръщането си си намери работа като поставяч на бодлива тел, защото бе дошъл неговият ред да затваря другите. Денем ограждаше с бодлива тел кравите на село и рядко даваше признаци на живот. Тя отвори вратата, без да почука, и се усмихна широко на Жак. Държеше синя фаянсова кана и купичка и ги постави на нощното шкафче. Наведе се да оправя възглавниците. Полите на пеньоара й зейнаха и Жак долови силен дъх. Премигна, защото миризмата го блъсна в лицето.
- Извинете - каза той, - но...
Не се доизказа, задавян от силна кашлица. Хазяйката разтриваше корема си, защото не го беше разбрала.
- Обикновено - обясни той, за да се извини - нямам нищо против, но сега в главата ми е такава блъсканица от шумове, звукове и миризми...
- Да ви сипя ли чай? - майчински предложи тя.
И заметна полите на пеньоара си, за да му даде да пие, но те отново се разтвориха. Той се засмя така силно, че гърдите му се раздраха. Преви се на две, задави се и дори не усещаше как хазяйката го тупа по гърба, за да спре да кашля.
- Аз съм животно - каза тя, като се тюхкаше, че го е разсмяла. - Трябваше да се сетя, че не ви е до игра.
Хвана му купичката, докато той пиеше на малки глътки липовия чай с дъх на хищник, като същевременно го разбъркваше, за да се разтопи захарта. Глътна два аспирина.
- Благодаря - каза той... - Сега ще се опитам да заспя...
- Ще ви донеса още липов чай - каза хазяйката и сгъна празната купичка и фаянсовата кана на три, за да ги отнесе по-удобно.

III
Внезапно се събуди. Беше се изпотил от аспирина и тъй като по силата на закона на Архимед бе загубил тегло, равно на количеството пот, тялото му се беше издигнало над дюшека, повличайки чаршафите и завивките, и плуваше в локва пот, набраздена от вятъра при издигането, и малки вълнички се плискаха по бедрата му. Издърпа запушалката на дюшека и потта попи в матрака.
Тялото му бавно слезе и отново се отпусна върху чаршафа, който димеше колкото една конска сила. Той беше лепкав от потта и Жак се хлъзгаше по него, като се мъчеше да се надигне и облегне на подгизналата възглавница. В главата му нещо отново затуптя, глухо, сякаш воденични камъни започнаха да мелят летящите из черепната кухина частички. Вдигна ръце полека и предпазливо опипа главата си. Усещаше деформацията. Пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото, пробягаха по ръба на очните орбити и напипаха слепоочията, после се спуснаха към скулите, които леко се огънаха под натиска.
На Жак Тежарден много му се искаше да види точната форма на черепа си. Някои са толкова хубави в профил и така пропорционални и закръглени. Миналата година, когато боледуваше, си беше направил рентгенова снимка и всички жени, на които я беше показал, веднага му станаха любовници. Този израстък отзад и отокът на темето много го безпокояха. Може би бяха от тръбата... Ръцете му се върнаха към тила, задържаха се на шийния прешлен, чието капаче се въртеше безшумно, но с известно затруднение. Въздъхна безпомощно, отпусна ръце до тялото си и бързо зашава наляво-надясно, за да си направи малко уютно гнездо в крехката корица, преди тя да се втвърди.
Не смееше много да се движи, защото щом се облегнеше на дясната си ръка, и потта веднага преминаваше в дясната половина на матрака, накланяше леглото и Жак трябваше да се завързва през кръста с широкия платнен колан, за да се задържи едва-едва. Когато се облягаше на другата страна, леглото се прекатурваше и съседът отдолу чукаше по тавана с един овнешки кокал, чиято миризма се просмукваше през цепнатините на пода и замайваше главата на Тежарден. А и не искаше да изстиска матрака на пода. За цялата тая пот щеше да вземе добри пари от хлебаря на ъгъла. Той я слагаше в бутилки с етикет: „Пот от челото" и хората я купуваха, за да си топят клисавия купонен хляб.
- Вече кашлям по-малко - помисли си той.
Гърдите му дишаха равномерно, дробовете му почти не хриптяха. Предпазливо протегна лявата си ръка и взе тръбата от стола до леглото. Сложи я до себе си, после отново вдигна ръце към главата, пръстите му се плъзнаха от тила към подутото теме, докоснаха челото и пробягнаха по ръба на очните орбити.

IV
- Тук са единайсет литра - каза хлебарят.
- Няколко изгубих - извини се Тежарден. - Матракът пропуска по малко.
- Не е чиста - добави хлебарят. - Ако го смятаме десет литра, ще бъде по-правилно.
- Все пак вие ще продадете единайсет литра.
- Естествено - отвърна хлебарят, - но съвестта ще ме гризе. Това влиза в сметката.
- Имам нужда от пари - подхвърли Жак. - От три дни не свиря.
- И аз, имам нужда - каза хлебарят. - Поддръжката на кола с двайсет и девет конски сили ми излиза скъпо, да не говорим, че слугите ме разоряват.
- Колко ще ми дадете? - попита Жак.
- За бога! - отвърна хлебарят. - Предлагам ви по три франка на литър и единайсет ги смятаме за десет.
- Добавете нещо - каза Жак. - Това е много малко.
- Добре! - съгласи се хлебарят. - Нека да са трийсет и три франка, но това е последно.
- Давайте! - каза Жак.
Хлебарят извади от портфейла си шест банкноти по седем франка.
- Върнете ми девет франка.
- Имам само десет на цяло - призна Жак.
- Това оправя работата - отвърна хлебарят.
Той прибра парите, вдигна кофата и се отправи към вратата.
- Опитайте се да съберете още - каза той.
- Не - каза Жак. - Вече нямам температура.
- Толкова по-зле - заключи хлебарят и излезе.
Жак отново вдигна ръце към главата си и започна да опипва деформациите. Опита се да поеме черепа си, би искал да разбере точно колко тежи, но трябваше да изчака, докато оздравее напълно, а и шията му пречеше.

V
С мъка отхвърли завивките. Пред него лежаха слабите му крака, накъдрени от петдневното бездействие. Омърлушено ги разгледа, опита се да ги изглади с длан, не успя, седна отчаян на ръба на леглото и най-после стана криво-ляво. Накъдрените от влагата крака го бяха окъсили с цели пет сантиметра. Изду гърди и ребрата му изпукаха. Болестта беше оставила следи.
Халатът му падаше на дълги унили гънки върху хлътналия задник. Омекналите устни и стеклите пръсти нямаше да му позволят вече да свири, веднага му стана ясно. Отчаяно се отпусна на стола и обгърна главата си с ръце. Пръстите му машинално опипаха слепоочията и натежалото чело.

VI
Диригентът на оркестъра, в който Жак свиреше, се качи по стълбата, спря за малко пред вратата, прочете табелката и влезе.
- Добър ден - каза той. - Е, по-добре ли си?
- Тъкмо се вдигам - каза Жак. - Много съм отпаднал.
- По стълбището мирише странно - каза диригентът.
- От хазяйката е - каза Жак. - Никога не си закопчава пеньоара.
- Хубаво мирише - каза диригентът. - На зайчарник.
- Да - отвърна Жак.
- Кога се връщаш да свириш? - попита диригентът.
- Има ли работа? - попита Жак. - Не ми се свири вече в коридора. В края на краищата камерната музика си е камерна музика.
- Да не искаш да кажеш, че заради мен си хванал бронхилис? Нали всички свирихме в този коридор...
- Зная - отвърна Жак, - но аз бях на течението и затова на вас нищо ви няма.
- Стига глупости - заяви диригентът. - Впрочем ти винаги си бил придирчив.
- Не - отвърна Жак, - просто не обичам да боледувам, това е мое право.
- Би трябвало да те сменя - продължи диригентът. - Не може да се свири с човек, който се сърди за всичко.
- Та аз насмалко щях да пукна!...
- Стига си ми додявал - каза диригентът. - Нямам никаква вина. Кога ще можеш да свириш?
- Не зная - отвърна Жак. - Отпаднал съм.
- Започваш да прекаляваш - каза диригентът. - Не може да се работи така. Ще помоля Алберт да те замести.
- Дай ми двата хонорара, които ми дължиш. Трябва да платя на хазяйката.
- Нямам в себе си - отвърна диригентът. - Довиждане. Отивам при Албер. Имаш непоносим характер.
- Кога ще ми платиш? - попита Жак.
- Уф... Ще ти платя - каза диригентът. - Тръгвам.
Пръстите на Жак бродеха по челото му, очите му бяха притворени. Може да се съберат четири килограма?...

VII
Малкият спиртник войнствено бръмчеше и водата, раздразнена от шума, се разтрепера в алуминиевата тенджера. За такъв малък спиртник водата беше много, но като завреше, щеше да й се види краят.
Жак чакаше. За да не седи със скръстени ръце, посвирваше на тръбата. През цялото време не успяваше да достигне си бемола с два сантиметра, но най-после го хвана и го смаза между двата си пръста, доволен от победата си. Техниката му се връщаше.
Спря, защото болката също се връщаше в главата му. И водата завря.
- Може би ще са повече от четири килограма - каза той. - Да видим...
Взе един голям нож и си отряза главата. Сложи я във врящата вода с малко сода, за да се изчисти и да получи чисто тегло. А после умря, преди да довърши работата, защото това се случи през 1945 година и медицината още не се беше усъвършенствувала, както сега. Той се качи на небето в голям кръгъл облак. Нямаше къде другаде да се дене.

Мммм,
да кажа на литератори, че не усещам нечия поезия - не е добра идея , най - много да си изпрося някоя обидна квалификация, но това е истината. Поезията на Давид Овадия не достига до мене и не се замислям искрен ли е автора или не. Може би, това е причината да не ме развълнува - липсата на искреност, а може и проблема да е в мене. Не знам.
" На Гита"
и
"................
"Довиждане!" Последната ми дума
остава като камък да тежи........"
са ученически трепети и не са актуални.
Харесвам само "Жената е поезия и проза", защото е като намигване.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Едмон Уелс
Енциклопедия на относителното и абсолютното знание, том II



ЛУДОСТ: Всички ние ставаме от ден на ден по-луди и всеки от нас е луд по своему. Тъкмо затова така трудно се разбираме едни други. Самият аз се чувсвам засегнат от параноя и от шизофрения. Освен това съм свръхчувствителен, а това деформира представата ми за света. Сам го осъзнавам. Опитвам се, вместо да се оставям на тази лудост, да я използвам като двигател на всичко, което предприемам. Ала колкото повече успявам, толкова повече полудявам. И колкото по-луд ставям, толкова по-успешно постигам целите, които си поставям. Лудостта е разярен лъв, притаен в главата на всеки. Той в никакъв случай не бива да бъде убиван. Достатъчно е да бъде открит и укротен. Вашият опитомен лъв ще ви отведе много по-далеч отколкото който и да било учител, която и да било школа, наркотик или религия. Ала както при всички източници на енергия съществува опасност човек да започне прекалено много да си играе със своята лудост: случва се лъвът да се възбуди прекомерно и да се обърне срещу своя укротител.




ПОБЕДА: Защо всяка форма на победа е непоносима. Защо всеки път ни привлича успокоителния уют на поражението? Може би защото единствено поражението може да бъде начало на поврат, докато победата се опитва да ни накара да запазим същата линия на поведение. Поражението е обновително, докато победата е консервативна. Всички човеци смътно усещат тази истина. Затова най-интелигентните се стремят не към най-красивата победа, а към най-прекрасното поражение. Ханибал обръща гръб на беззащитния Рим. Цезар настоял да отида в Сената на мартенскитеНека извлечем поука от този опит.
Човек трябва добре да подготви своето поражение. Трамплинът, от който ще скочем в празния басейн, трябва да бъде колкото се може по-висок.
Целта на един добре осмислен живот е да се увенчае с крушение, което да послужи за пример на всички съвременници. Защото човек никога нищо не научава от победата, само поражението учи.


ЕНЕРГИЯ: Когато се качи на влакчето на ужасите в някой луна-парк, човек може да избира между два вида поведение. Или да се сгуши в най-последното вагонче и да стисне очи. В този случай любителят на силни усещания изпитва неописуем страх. Усеща скоростта с цялото си тяло и всеки път, когато погледне, ужасът му се удесеторява.
Във втория случай той може да седне най-отпред на първото вагонче и да отвори широко очи, като си представи, че лети все по-бързо и по-бързо. Тогава нашият любител на високите скорости изпитва опияняващо чувство на мощ. По същия начин, когато от високоговорителя ненадейно гръмне рокмузика, тя ни се струва оглуштелна и ние сме принудени да я търпим като един вид посегателство. Ала съществува начин, ако желаем, не да понасяме, а да използваме същата тази енергия, за да я усвоим по добре. В такъв случай слушателят е като под въздействието на допинг и силата на музиката го кара да се чувства свръхнаелектризиран.
Всяко нещо, което излъчва енергия, е опасно, когато го понасяме, и полезно, когато го накараме да работи за нас.



КАК: Изправено пред някое препятствие, човешкото същество най-напред си задава въпроса:"На какво се дължи тая трудност и чия е вината за нея?" То търси виновните, за да ги накаже, с надеждата това да не се повтаря.
В същото положение мравката най-напред се пита:"Как и с чия помощ ще мога да преоболея тази трудност?"
В света на мравките понятието вина е напълно непознато.
Винаги ще съществува грамадна разлика между тези, които питат "Защо работите не вървят", и тези които питат "Какво трябва да се направи, за да тръгнат".
Засега светът на човеците принадлежи на тези, които се питат "защо", но ще дойде ден, когато другите, които се питат "как", ще вземат властта...

.....

Виж някои разкази. Овадия е искрен.

"...Вие сте противоположността на робота,на програмирания компютър,на металната структура и на стоманобетона...
Да,Вие живеете и дишате като животно на свобода...
Вие сте човек-животно,животното,от което сме се отрекли,за да се подчиним
на машината...
Вие сте пулсиращият живот,който сме забравили...
Вие имате гривата на лъва,погледа на орела,усмивката на вълка,суровата красота на бушуващото море и дивата грозота на стичащата се по склона
на навъсения вулкан разтопена лава-яркочервена като кървящо сърце...
Вие сте човекът,за когото винаги ще се говори,но когото никой вече
няма да си спомня...легендата...да бъдеш човек..."

(анонимно писмо до Кински,Париж,1989)

"Wha is that at my bower-door?"
"O wha is it but Findlay!"
"Then gae your gate, ye'se nae be here:"
"Indeed maun I," quo' Findlay;
"What mak' ye, sae like a thief?"
"O come and see," quo' Findlay;
"Before the morn ye'll work mischief:"
"Indeed will I," quo' Findlay.

"Gif I rise and let you in"-
"Let me in," quo' Findlay;
"Ye'll keep me waukin wi' your din;"
"Indeed will I," quo' Findlay;
"In my bower if ye should stay"-
"Let me stay," quo' Findlay;
"I fear ye'll bide till break o' day;"
"Indeed will I," quo' Findlay.

"Here this night if ye remain"-
"I'll remain," quo' Findlay;
"I dread ye'll learn the gate again;"
"Indeed will I," quo' Findlay.
"What may pass within this bower"-
"Let it pass," quo' Findlay;
"Ye maun conceal till your last hour:"
"Indeed will I," quo' Findlay.

Robert Burns, 1783


превод Владимир Свинтила


Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам, каза Финдли.
Върви си, всички спят у нас.
- Не всички, каза Финдли.
Не зная как си се решил...
- Реших се, каза Финдли.
Ти май си нешо наумил.
- Май нещо, каза Финдли.
При тебе тебе ако дойда вън...
- Ела де, каза Финдли.
Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем, каза Финдли.
При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда, каза Финдли.
До утре ти ще престоиш.
- До утре, каза Финдли.
Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй, каза Финдли.
Ни дума никому за туй...
- Ни дума, каза Финдли.

Сънувах Сън


Събудих се капнал. Бях сънувал, че съм капитан на пиратски кораб в южните морета и хората от екипажа ми ненадейно се превръщат в безлични сиви чудовища с лепкави пръсти и влажни усти, а после в ръката ми се появи сабя и изклах всичките седемнадесет.
Внимателно се протегнах. Дясната ми ръка беше изтръпнала. Измъкнах се от леглото и се повлякох в кухнята, където изядох две яйца на очи и си направих малинов чай. Когато пуснах пакетчето в чашата и водата се закълби в тъмночервено, ми прилоша за няколко секунди и се хванах за ръба на кухненския плот, за да не падна. После се върнах в спалнята и прелистих един оръфан митологичен речник, докато намеря създанията от съня си. Наричаха се келпи, шотландски зли духове на удавници. Почесах се.
Телефонът иззвъня, докато изливах чая в тоалетната. Беше Мартин.
- Здрасти - казах и се отпуснах в прашния фотьойл до масичката.
- Как си?
- М-м, доста добре - свих рамене и се облегнах назад. - Къде беше тази нощ?
- Оттатък Белфалас, в Сивите заливи. Лових китове. А ти?
Чудна работа. Значи ми се беше сторило, че виждам на хоризонта кораб с черни платна, извезани с аления герб на Мартин. Пак се почесах и се зачудих дали да не се изкъпя.
- Сънувах кошмари - отвърнах с нежелание.
Помълчахме. Чувах как котката му мяучи в другия край на града.
- Да направим един баскет довечера? - предложих след малко.
- Ъ-ъ, не. Работя по един скрипт. Пък и нали се опитвам да стана дебел.
Затворихме и аз поседях малко до телефона, като чертаех кръгове с пръст по праха на масичката. Мартин е кльощав като скумрия, но иначе доста си приличаме. И двамата сме сънувачи, живеем от помощи за безработни и продажба на вехти мебели, нямаме много приятели и виждаме жени единствено в сънищата си. Срещаме се често, но стилът ни е различен. Ако в списанията имаше ревюта на сънища, за Мартин щеше да пише нещо като "зловещо елегантен". Елегантността не е моята стихия. Аз сънувам като булдозер.
Наложи се да изям няколко стари препечени филийки, за да се добера до петъчния вестник с програмата на кината. Нямаше нищо интересно. Останах си по халат вкъщи, гледах телевизия и се търкалях между леглото и фотьойла. Вечерта се разходих до магазина, направи си спагети и зарязах чиниите в мивката. Позяпах през прозореца. Градът беше посипан с брокат и пулсираше. Малко по-късно ми се наложе да взема първото си важно решение за деня. Алкохолът в умерени количества изостря ръбовете за сметка на дълбочината и текстурата, а тревата изпълва образите с енергия, но размива контрола.
Направих си водка с портокалов сок, изпих я на перваза и си легнах.
Първо те учат да видиш ръцете си. Съзнанието на всеки човек, когато сънува, е обвито в нещо като прозрачен мехур. Волево действие отвътре може да разкъса мехура, така че сънуващият да попадне в ясен сън - да се събуди в съня си, да получи контрол над подсъзнанието или да проникне в друга реалност, в зависимост от школата, към която се придържаш. Всяко разкъсване на мехура го изтънява, така че при следващия сън ти е по-лесно да се освободиш от него, и добрите сънувачи изобщо го нямат. Аз съм адски добър.
Плъзнах се в тихите предели на съня като гмурец в мастилено езеро и се огледах. Нещото ме чакаше в сенките и начинът, по който ме погледна с котешките си очи, ме накара да се преобразя в бойната си форма - двуметров двукрак гущер с тежка опашка и лъскави мрачни очи. Нещото просъска и се протегна в целия си ръст, ужасен и красив хибрид между богомолка и сиамски котарак. После се нахвърли отгоре ми и започна да ме разкъсва.
Успях да се събудя едва призори и първото нещо, което усетих, беше парещата болка в сгърчените ми пръсти. После се свих на кълбо в чаршафите, пропити с пот, и едва не повърнах. Чудовището от кошмара беше изтръгнало сърцето ми и го беше изяло. Лежах почти цял час, докато пулсът ми се нормализира. Тялото ми беше схванато, така че почти допълзях до банята и започнах да пълня ваната с гореща вода. Точно тогава звънна телефонът.
- Бягаш ми - каза недоволно Мартин.
Погледнах часовника. Беше четири и четвърт.
- Защо не спиш? - изграчих.
- А ти? - попита лукаво той.
Предпазливо седнах във фотьойла. Всичко ме болеше.
- Сънувах нещо кофти - отвърнах.
- Казва се феликс - обясни той. - Направих го за теб, след като келпите не свършиха работа.
- Значи бяха твои.
- Не точно. Кошмари на пациентите в една психиатрична клиника в Абърдийн. Боклуци. Феликсът е истината.
- Мартин, ти си се побъркал.
Чух как си пали цигара. Гласът му беше сънлив.
- Може би ми е писнало да живея насън.
- Може би ще дойда и ще те спукам от бой.
- А може би не - възрази той меко. - Може би ще се върнеш в съня, за да ми покажеш на какво си способен. Ние сме сънувачи, пич. Просто беше време някой да го направи въпрос на живот и смърт.
Затворих. Накиснах се във ваната, но не ми дойдоха никакви гениални идеи. Тялото ми бавно се освобождаваше от психосоматичните травми, но изобщо не се заблуждавах, че ще издържи още няколко подобни атаки. За сънувачите изразът "издъхнал в съня си" съвсем не е успокоителен. Вяло се зачудих какво ли прави Мартин. Сигурно се беше натъпкал със сънотворни и ме чакаше.
По някое време ужасно ми се доспа и погледнах часовника. Или пак беше четири и четвърт, или беше спрял. Седнах във фотьойла и задрямах за проба. Този път феликсите бяха два и ме чакаха на самите порти на съня, облечени в черни ливреи с червен герб. Събудих се с ругатни и една неясна, но великолепна идея.
Вече се свечеряваше, когато си направих едно голямо нескафе и седнах до телефона с няколко съновника, дневника си и митологичния речник. Изпих кафето, четох и си водих бележки. Получи се нещо като скрипт. Редактирах го, докато останаха само ключови думи: "крехка", "прелест", "смуча". Можех да направя доста добро предположение за вкусовете на Мартин - Анджелина Джоли от "Хакери", малолетна, недохранена, перверзна. С червена коса, естествено.
Към полунощ изключих телевизора, навих будилника за след седем минути, оставих една бутилка с вода до леглото и се отпуснах по гръб. Дишай дълбоко...
Спуснах се в съня като граблива птица, а червенокосият ангел яздеше люспестия ми гръб. Стоварих се сред феликсите (вече четирима) и пометох единия с опашката си, после изръмжах и в лапата ми проблесна сребърно острие, изтъкано от толедска стомана и лунни лъчи. Сетне започна касапницата. Докато се стрелках като мълния между чудовищата на Мартин, едно от тях успя да откъсне момичето от мен, разкъса дрехите й (алени дири и бледа кожа, кадифено мъркане и писък) и с огромни скокове я понесе към хоризонта, където надвисваше буреносна сянка с ален герб. Продължих да се бия и силите ми отслабваха неумолимо, докато феликсите ме повалиха и започнаха да ме ръфат, но точно тогава чух звъна на камбаната и изобщо не се запитах за кого бие, а се събудих с проклятия и благодарност.
С треперещи пръсти напипах бутилката и я излях върху главата си. После просто си седях в леглото и от косата ми капеше вода, докато се борех да оправя дишането си. Изчаках десетина минути, прочистих гърлото си и набрах телефона на Мартин. Оставих го да звънне седемнадесет пъти, после прекъснах и набрах 150, за да пратя линейка на адреса му.
Вероятно беше започнал да се наслаждава на подаръка ми още докато се биех с неговите феликси. Изпратих му най-стария сън на света, но Мартин се хвана. Невъзможно е да им устоиш - прекрасните демони в човешки образ, които идват в съня на мъжете и изсмукват силите им, докато ги убият. Има ги в речника, на "сукубус".
Протегнах се. После смених чаршафите, помотах се из пустия апартамент и реших да подремна.

той е болен, нали?

------------------------
Слушай беззвучието...

Париж студен и суров се събужда, ярко слънце по лимонените улици. Влага в сърцевината на топлите хлебчета, жабешко зелен абсент, утринен тамян ухажва въздуха. Ухажорът се надига от леглото на жената на любовника на неговата жена, домакинята със забрадени коси е вече на крак, държи в ръцете си шише оцетна киселина. В Родо Ивон и Мадлен гледат да пооправят разрошената си красота, чупят златни зъби в коравите кифли, устата им пожълтяла от яйчен крем. Покрай тях се точат лицата на Парисовци, бабаитски бакенбарди, конкистадори на женски сърца.