"... Аз вярвам в мълчаливата любов"
еееееее,
не точно сега



Жената е поезия и проза


Жената е поезия и проза.
Поезия, когато тя цъфти,
уханна и разкошна като роза
и твоето сърце от страст пламти!

Поезия, когато тя танцува
и пъстрата и рокля шумоли,
когато е щастлива и целува,
когато се смее и се весели.

Поезия, когато вънка Май е
и тя ти шепне влюбени слова,
които тя едничка само знае,
отпуснала на твойта гръд глава.

А проза е, когато те уплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
когато е намръщена, сърдита
и прави мрачни всички твои дни.

Когато ти мърмори недоволно,
че късно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта.

Да, прозата е друга, друга, друга!
Не я познава нейният любим.
Тя пада се изцяло на съпруга
като вериги, гнет непоносим.

Несправедлив е жребият ни, братко!
Не искам аз да гледам примирен
как граби друг поезията сладко,
а предоставя прозата на мен!

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Това, което пусна тук, ме подтикна да се подсетя за Овадия по-подробно. Пуснах гугъла и на първата попаднала възможност изчетох няколкото публикувани стихотворения едно след друго. Опитай. Само, за да ми кажеш дали и ти усещаш дребнавостта и злобата, прикрити под "нараненост", които лъхат от тях. Като изключим "Мълчаливата любов" (отдавна и дълго ми беше любимо), в което пък има неща, които чисто технически ми се струват като доизкусурявани по-късно кръпки.
Не, не ми харесва да се връщам към любими текстове години по-късно и да се разочаровам от тях.

Упс, пардон, това не беше тема за коментари

Към себе си



Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез



Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.



Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.



Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си -

единствено така ще го решиш!

ДОКУМЕНТАЛЕН РАЗКАЗ ЗА ВОЕВОДКАТА БЕЦА

к а к п о б е д и л а Ч е р А р а п и н
в е д и н о б о р с т в о
и в ч е с т н а 1 3 0 0 ,
и в с ъ п р о в о д н а х а р м о н и у м

Както си беше, тъй си е...

Черен беше Арапина.
Косата му късо къдрава,
лицето му катраносано.
Първом наръга Ферко.
Ферко не мръдна повече.
Ферко, ле, либе гиздаво,
Ферко, ле, знаменосецо.
Гледам дружината -
нема я.
Тогава...
Тогава, тогава, тогава...
Сниши се ниско Арапина,
Крачка напред направи...
аз срещу него - две.
Три крачки - Арапина.
Четири крачки - аз!
И се нахвърли връз мене.
Но без нож се нахвърли.
Ножът димеше в устата му -
захапал го беше...
Ясно ми стана на мене.
Всичко ми стана ясно -
Щом се без нож нахвърля
върху жена воеводка.
Както си беше, тъй си е...
Първом
с крак ме препъна.
Аз политнах назад.
Той политна след мене.
Субори ме.
Ножът си беше в устата му.
После
вдигна ми дрехата -
чааак! -
над главата чак!
Нищо не виждах.
Усещах само.
Усетих как си смъква гащите.
Лекичко дръпнах дрехата,
махнах я от главата си -
да гледам.
Леле какви крака! -
Криви!
Като два ятагана извити!
Като два ятагана -
без косми!
Щрак ятаганите!
Ох!
Поряза ме!
Просто - поряза ме!
Извиках!
Така не съм викала!
И той извика.
Разтресе се.
Обаче и аз се разтресох.
Той се веднъж разтресе,
аз - два пъти.
Той - три пъти,
аз - четири...
Той не отстъпва,
аз - двойно повече!
Тресеше се той, както си беше -
с нож между зъбите.
Зъбите му затракаха.
Върху желязото тракаха.
Щеше да преяде ножа!
Тогава!
Тогава! Тогава! Тогава!
Ето какво направих!
Защо го направих! -
не знам защо го направих! -
Дръпнах му ножа от зъбите
и го забих в слабините му!
Не извика Арапина!
Тоя път не извика!
Само зъбите стисна по-здраво.
И тръпнеше.
Тръпнеше, тръпнеше, тръпнеше!
Тръпките двойни станаха -
едните бяха любовни,
другите бяха предсмъртни.
Еднакво бяха сладостни!
Кръвта му бликна върху мен,
мъжката сила - вътре в мен.
Ох, каква сладост, господи!
Ох, каква благост!
И когато утихнаха тръпките -
и любовните,
и предсмъртните -
почна да се смалява Арапина.
Все по-малък и малък ставаше...
Внимателно се отместих,
по гръб го кротко положих...
И ми идеше да заплача.
Ето така да заплача:
Защо го убих Арапина!
Защо го заклах, милия!
Както си беше, тъй си е...

Говори Беца и пее -
с единия крак - на Витоша,
с другия крак - на Пирина...
И пак нема вид на разкрачена.
А до гръдта си моминска
притиска рожба галена
и двойно свидна - мъжкарче!
Косичката - късо къдрава,
лицето му - катраносано.
Арапче, мило, мамино!
От двете цици подцицва -
ред по ред, ред по ред, ред по ред...
На чуждоземен език хортува...
Главището на Арапчето -
половин цица Бецина...

Е хайде, верна дружина,
налейте вино румено
и върла люта ракия -
да пием, да се веселим...
Та да ни зайде паметта.

Било, каквото било.
Наздраве!

"... Анна Сергеевна и он любили друг друга, как очень близкие, родные люди, как муж и жена, как нежные друзья; им казалось, что сама судьба предназначила их друг для друга, и было непонятно, для чего он женат, а она замужем; и точно это были две перелетные птицы, самец и самка, которых поймали и заставили жить в отдельных клетках. Они простили друг другу то, чего стыдились в своем прошлом, прощали все в настоящем и чувствовали, что эта их любовь изменила их обоих.
Прежде в грустные минуты он успокаивал себя всякими рассуждениями, какие только проходили ему в голову, теперь же ему было не до рассуждений, он чувствовал глубокое сострадание, хотелось быть искренним, нежным...
- Перестань, моя хорошая, - говорил он, - поплакала - и будет... Теперь давай поговорим, что-нибудь придумаем.
Потом они долго советовались, говорили о том, как избавить себя от необходимости прятаться, обманывать, жить в разных городах, не видеться подолгу. Как освободиться от этих невыносимых пут?
- Как? Как? - спрашивал он, хватая себя за голову. - Как?
И казалось, что еще немного - и решение будет найдено, и тогда начнется новая, прекрасная жизнь; и обоим было ясно, что до конца еще далеко-далеко и что самое сложное и трудное только еще начинается."

Антон Павлович Чехов, "Дамата с кученцето"
1899

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

мерси за к.п., това са любимите ми негови стихотворения.

с една лека поправка:
когато копирах тук стихотворението му 'какъв бръснар имам, мамо',
пропуснах последната част, защото за мен тя го разваля.

ето го цялото:

Все още ми расте брадата;
ноктите, косата...
40 дни ще продължа така.
А после -
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже...

- Честито!
И добре дошъл,
мой блуден Ангел.

07. 1989

мерси за поправката и аз съм на същото мнение.

Тя ми каза:
Обичам те
през дългата седмица,
но в събота и неделя
готвя на съпруга си
и показвам на детето
домашните.
Лежа до теб
във сряда по обед
и ти разказвам за мъжа,
без когото не мога.

Acropolis adieu

Еленът легна на леглото
и глътна хапче тишина.
На стола дремеше сакото
от боровинки и листа.

Еленът взе любовна книга
и с клонестите си ръце
попита я: Кога се стига
в едно кошутено сърце?

Защото книгата бе няма,
еленът нищо не разбра.
Сега гората е голяма
като побягнала жена...

Acropolis adieu