Колко български има в румънския / Наука / Хуманитарни науки / Езикознание

сауре, забравил си да напишеш коя година е печатан въпросния текст, който си постнал.

Ето, виж сам как стои въпроса с етнонима в българския парламент през 1902г.:

12-то Народно събрание; І извънредна сесия от 22.04. - 30.07.1902 г.
LХХІІ заседание, събота, 27 юли 1902 г.
Запитване от Д-р К. Икономов за преместването на Тутраканския околийски началник, А. Лазаров, и за побългаряването на гр. Тутракан

Вие знаете, г-да народни представители, положението на тая нещастна част от целокупна България, Добруджа. Откогато тя попадна в ръцете на нашите съседи, тя започна да изчезва: там всичко българско угасва и българизъмът се губи — туй, което вчера беше Стойчо, днеска е Стойческо; туй, което вчера беше Драган, днеска е Драганеско. Вие знаете много добре, че в Добруджа, особено в г. Тулча, до Освобождението още имаше много хубаво училище, което се поддържаше от българската община, от българизма. От ред години, обаче, на българското просвещение, на българските училища в Добруджа се правят всевъзможни спънки и от ден на ден се налагат се по-тежки условия, докато стигна тая година, в която ромънското правителство тържествено заяви на българите, че ако не приемат програмата на общите училища, държавната програма, както казват, то училищата им от 1 септемврий ще бъдат закрити. Вие виждате, че всички тези мерки са насочени не за това, че в българските училища в Добруджа се разпространява духът на българизма, но чисто и просто се правят всевъзможни спънки, за да се тури край на българския елемент в Добруджа. Фактически се преследва българският елемент. Какво правят друго? Правят се всевъзможни спънки на българските училища, всевъзможни спънки за приемането на български ученици в българските училища. Те изискват от тях изпит и, след като издържат изпит в частното училище, заставят ги да се явяват всяка година и да издържват изпит в ромънските училища, понеже българските училища се считат частни. Законоположенията у тях са, може да се каже, горе-долу такива, каквито са и у нас, обаче ние това не го правим. Досега ние не сме заставили тукромънски ученици, които са следвали в ромънско училище, да се явяват в края на годината пред българска изпитна комисия, дето да държат изпит по нашата програма тъй, както правят в Ромънска Добруджа, и особено в Тулча, който е един толкова събуден град, щото да ви разправи човек за това надълго би искало много време. Затова, като скъпя вашето време, аз искам да бъда кратък. Ще обърна само вашето внимание, вниманието на тия, които се интересуват от положението на училищата в Добруджа, и особено в Тулча, да прочетат статията във в. "Вечерна поща" за тези случаи. Аз зная лицето, което е писало тия работи; срещал съм се с него и зная много работи, на които не е мястото, нито времето да ги разправям тук. Г-н Димитров и той ги знае. (От левицата: Кажи, докторе, кажи!)

Третият пункт от интерпелацията ми към г. Министра на Просвещението е: не мисли ли той, че за да се побългари този град, имеющ влашка физиономия, между другото, време е вече да се обърне повече внимание на българското учебно дело и за учители там да се назначават не само добри педагози, но същевременно и добри обществени дейци? (К. Калчов: Министра на Просвещението го няма. Аз не разбирам от един път към четирма министри да се прави интерпелация!) Понеже ви казах, че гр. Тутракан има влашка физиономия, аз моля г. министра да ми отговори: не мисли ли той да вземе някои мерки, за да подобри учебното дело? Като казвам това, аз не разбирам, че там няма учители и училища, напротив ние сме имали много учители, но повечето от тях са били млади хора, които са ограничавали своята деятелност само в училищното дело, а в такъв край, дето трябва да се развива българизъмът, дето чуждият елемент е преобладающ, там ми се струва трябва да имаме за учители не само учители за училището, не само учители за учениците, но учители и за обществото, да боравят повече с него. Може би, г. министърът ще признае истината, че в Тутракан количеството на учителките е твърде голямо. Туй не е лошо за другите градове, може би, но за нашия край това е едно неудобство. Сам г. министърът ще се съгласи, че учителките не могат да бъдат работници на една кауза, каквито могат да бъдат учителите. Затова бих молил, повече учители да бъдат пращани там, а по-малко учителки. Независимо от това, в ромънското училище, дето по закона са задължени да имат един българин учител да преподава на български език, за такъв учител е изпратено едно лице, на което, не зная дали е вярно, но поне чувам, му е било отнето правото да учителствува в другите училища. Във всеки случай то е лице, което не може да играе такава роля, каквато би трябвало да играе. Затова обръщам вниманието на г. министра и го моля занапред българският учител в ромънското училище там да бъде лице по-събудено и да се застъпя с по-голяма енергия, да иска повече часове за българския език да се преподава; да постъпваме и ние така, както постъпват ромъните с българските училища в Добруджа. Отначало заставяха нашите деца 6 часа да учат български език, сетне почнаха да увеличават тези часове, и в последно време имат претенцията от сутрин до обяд да се учат на ромънски, а през останалото време да се учат на български. Следователно, моля г. министра да направи една бележка и да прати един учител в туй училище по-добър, който да може по-добре да преподава българския език, та утре, когато станат тия граждани, да знаят официалния език, а не да бъдат тъй, както са били досега, да не знаят български език, макар че живеят в българската държава.

Третото ми запитване е до г. Министър-Президента. Пак в свръзка с този въпрос, аз запитах г. Министра на Изповеданията: знае ли той, че в гр. Тутракан от местни граждани, от български подданици съществува едно дружество, което има за цел да пропагандира чужди идеи. Това е първото ми питане. Аз доста говорих по ромънизма, така щото няма нужда да говоря повече.

Вторият пункт на запитването ми е: дали знае г. министърът, че тия фанатизирани власи искат наново да се въведе в българската черква служенето на ромънски език? До конфликта, г-да народни представители, с Ромъния, в българската черква в Тутракан на едната страна се пееше на влашки език, на другата - на български; обаче, както казах, в самото начало тоя конфликт застави българизма, българският елемент, да се съживи малко и като се съживи благодарение на това, че имаше войска, че имаше кой да охранява това мнозинство, българите се възползуваха и отнеха туй право на власите да се пее на ромънски език в българската черква. По понеже тия времена преминаха и духовете утихнаха, власите всячески искат въвеждането пак на ромънския език в българската черква. Аз не зная вие как гледате на това, но аз никой път не бих се съгласил, в един български храм да се пее на влашки език, толкова повече че религията е една и че те са български граждани. Опитвания за допускане пеене на ромънски език в българската черква са правени нееднократно. Депутация се е явявала; имаше едно събрание в ромънското училище — а то е най-важното, защото там е центърът на ромънизма — имаше събрание и в това събрание вземат решение да отидат при Доростолочервенския митрополит Василий да искат да разреши това нещо. Но понеже българите от Тутракан не отстъпиха от придобитото си законно право, въпросът остана така. Обаче след законодателните избори някои от фанатизираните власи взеха кураж и наново захванаха своите опитвания да пеят на влашки език в българската черква. Митрополитът, като не удовлетвори тяхната просба, той дохожда на Гергьовден да служи служба в Тутракан — ми се струва, това е същият ден, в който ние празнувахме юбилея на Негово Блаженство Екзарха. На такъв тържествен ден след свършването на службата в 11 1/2 часът излиза и си отива там, дето е бил на квартира. Искала да му се представи една българска депутация, но понеже бил уморен, не я приел, казал им да отидат вечерта. Явяват се няколко души власи и заявяват на митрополита, че те се събрали 200 души ромъни в ромънското училище и искат да отиде митрополитът да му говорят нещо. Той им определил време кога ще отиде, като им казал, че не може да отиде в това време, защото е уморен. Вечерта, когато са били българите при него да го посетят и са се разотишли и когато се готвел да върне визитата на някои от големците, в това време явяват се някои от власите и искат да ги приеме; той им казва, че днес е тържествен ден, аз не мога да се занимавам с тези работи; но понеже те настоявали, той им казал: не мога сега, — утре. На сутринта той чакал да дойдат да го посетят, но наместо да го посетят, получава телеграма: "ти вчера отказа да ни приемеш, но ние днес не желаем да се представим." Както щете, но това е едно докачение, едно оскърбление за един такъв духовен началник, какъвто е Негово Високопреосвещенство Доростолочервенският митрополит г. Василий. За тая дързост на тия фанатизирани власи българите са били известни. След това нещо страстите в България се разгорещиха и по повод на това бившият околийски началник Лазаров, за когото говорих, е изказал тая дума, че никога докато е той не ще позволи на еди-кого да му се даде служба, и пред вид на това обстоятелство направих интерпелация да питам, дали местенето му не е в свръзка с този въпрос. Питам г. министра, ако има тия сведения, че действително фанатизираните власи в Тутракан правят опит да се възстанови това пеене в църквата, мисли ли да ги удовлетвори той? И като знае за съществуването на тия дружества, които явно съществуват макар и от български граждани, мисли ли да направи нещо?

Четвъртото ми питане е до г. Военния Министър, с което го моля да ми отговори на два въпроса. Първият въпрос е: вярно ли е, че по негово искане, или по искането на военните власти, са правени обиски във време на конфликта на някои лица? Считам за нужно да отправя този въпрос на г. Военния Министър, защото в последно време някои лица, за да омаловажат значението на тия обиски, казват, че това било по партизанство, че това било не по искането на военните власти, защото е било необходимо да се интернират и да се правят обиски, а само затова, защото бил Радославовият режим.

Вторият пункт на моето питане към г. Военния Министър е: понеже той е един от знатоците на нашия край, лично е дохождал там и знае каква язва може да бъде този фанатизъм, у власите, питам го, не ще ли бъде хубаво да се изпрати една дружина на постоянно квартируване там? В това се състоят моите питания.

Министър А. Людсканов: Г-да народни представители! Моят отговор на почтения запитвач ще бъде кратък, защото аз се ръководя от принципа, че въпросите, които той засегна, едвали е удобно, едвали е политично да се повдигат и разглеждат в едно политическо събрание, каквото е нашето. (К. Калчов: Съвършено вярно!) Покойният Гамбета беше казал по един случай за Елзас и Лотарингия, че има въпроси, по които трябва да се мисли постоянно, но не трябва да се говори. Аз няма да кажа същото по този случай, но ще кажа, че този въпрос е от тези, за които трябва постоянно да се мисли, но не да се говори в Събранието. Вие много добре разбирате, че тук се касае въпросът за народностите, въпрос много животрепетущ, въпрос много деликатен и не е нито удобно, нито желателно да се разправя по него от министерската маса. Ето защо моят отговор, повтарям, ще бъде много кратък.

"Вярно ли е, пита г. Д-р Икономов, че Тутраканският околийски началник Л. Лазаров е преместен"? Да, вярно е. "В интереса на службата ли е преместен или же из съображения за да се угоди на двама депутати?" В интереса на службата е станало това! Г-н Лазаров е един от видните околийски началници, от опитните служащи по администрацията. Той служи няколко години в третостепенни околни, каквато е Тутраканската. Недавно се отвори място в една от първостепенните околии — на това не бих желал да отговоря, но защото се прави от тези въпроси политика, затова давам тия сведения, — откри се място в първостепенната околия, Ломналанска, която беше по-преди окръг. Моя длъжност беше да пратя там един опитен и достоен околийски началник и за такъв намерих г. Лазарова. Не само беше в интереса на службата, но и мой дълг беше да взема един от най-добрите околийски началници, какъвто е г. Лазаров, и да го повиша от третостепенен на първостепенен, като му дам първостепенна околия. Вие всички виждате, че не съм могъл да имам друга мисъл, освен да запълня една първостепенна околия с един опитен и достоен околийски началник. Значи, съображенията ми са били в интереса на службата, както аз го разбирам.

Третото питане е: (Чете.) "Не мисли ли г. министърът, че с преместването на такива чиновници, които в един не с българска физиономия град са се поставили начело на борбата, отслабва българизъмът?" Това е едно чисто политическо запитване. Аз мисля, че ако ние ще преследваме уякчаването на българизма в някой край на нашето отечество, то не е чрез околийските началници. Ако г. Лазаров се е турял начело на българизма, както почитаемият запитвач мисли, тогава аз се чудя защо г. Д-р Икономов съжалява за неговото преместване. От всичко се вижда, че този началник не се е поставял начело на българизма, против ромъните, не си е турял за цел да преследва ромъните, защото ако си беше задал тази цел, в Тутракан, дето стои от няколко години, и сега ще трябва да се воюва още за същата цел и нямаше днес да се яви г. Д-р Икономов да задава такива въпроси, а щеше да държи друго поведение спрямо същия началник. Така щото на този въпрос намирам за излишно да отговарям повече, толкоз повече че мисля какво не е достойно за един управляющ да се туря начело на едно течение за българизма или против българизма. Ние не преследваме никакви нации, Мислим, напротив, че сме турени да управляваме като просветено правителство на една просветена страна, дето всеки български подданик, каквито чувства да има, каквито стремления да питае, каквито тежнения да храни, то е негово право. Ние не можем да влизаме във вътрешността на сърцето му, на наклонностите му, да го питаме заради тях. Стига той да се подчинява на нашите закони и да ги изпълнява точно. Ние не можем да преследваме нито расови, нито класови интереси в България.

Последното му запитване е: (Чете.) "Като Министър на Вътрешните Работи мисли ли той да направи нещо за побългаряването на гр. Тутракан и какво?" Мисля да направя всичко, което законите позволяват, именно да имаме една администрация достойна, добра, която да дава всекиму това, което му се пада по законите. По този начин всички, които живеят в Силистра и Тутракан, да се чувстват, че живеят в една страна дето има ред, законност и свобода.