Старобългарският синтаксис е повлиян от синтаксиса на гръцкия език, но в никакъв случай не е копиран от него. Употребата на падежите при имената и времената при глаголите запазва чисто славянската си специфика.

През среднобългарския период се извършват и значителни промени в морфологията. Промените са насочени в две противоположни посоки: опростяване при имената и усложняване при глаголите.

При имената падежната система силно се разколебава. Макар че безпадежни среднобългарски текстове няма, това става ясно от грешнките, допускани от по-малко начетените преписвачи, както и от приписките отстрани, където се наблюдава много по-голяма свобода на израза.

Счита се, че до края на среднобългарския период напълно изчезват местният, творителният падеж и родителният падеж. Първите два се заменят с предлог и винителен падеж. Родителният падеж е изместен от дателния - това е общобалканско явление: в гръцкия родителният измества дателния, а в румънски заместването е точно както в србъл (румънският език е единственият романски език който пази редовна употреба на дателен падеж във функция и на дателен, и на родителен).

При прилагателните окончателно се налага употреба на определените форми и на особено склонение, различно както от именното, така и от местоименното.

При глаголите парадигмата се усложнява. Глаголът хътяти в комбинация с инфинитив се граматикализира и така се появява устойчива форма на бъдеще време. По-късно от други форми на хътяти се появяват още бъдеще предварително (хъщон бити челъ > хъщон да съм чел > ще съм чел), бъдеще в миналото (хотяахъ чисти > щях да чета) и бъдеще в миналото предварително (хотяахъ бити челъ > щях да съм чел). Така се достига до съвременната парадигма с девет времена.

В другите слав. езици развитието е противоположно. Падежната система се запазва изцяло, във всички слав. езици изчезва безпредложната употреба на местен падеж, творителният падеж се утвърждава в ролята на предикативно определение (рус. я стану миллионером, полски Ja zostane, milionerem, ех, мечти...) В около половината изчезва звателният падеж. При глаголите изчезват всички минали времена, запазва се само минало неопределено, което със или без спомагателния глагол поема значението на всички останали. Бъдеще време се развива само частично: сегашно време на глаголи от несвършен вид започва да се употребява в значение на бъдеще.
Супинът изчезва сравнително рано, а инфинитивът също започва да губи почва и да се заменя все по-често с да-конструкция.

През ранния новобългарски период глаголът се усложнява още.

Интересен въпрос е появата и утвърждаването на определителния член. В класическия старобългарски език определителен член няма. В среднобългарските текстове се наблюдава засилена употребва на показателните местоимения във функция на определителен член, но без ясна граматикализираност. Фонетиката на явление и някои старобългарски текстове обаче показват, че най-вероятно определителният член е бил значително развит още през Х век, а през XV век съвременната му употреба вече е била норма.
Йоан Екзарх (Х век) употребява напълно редовно в своето произведение Шестоднев членни форми от вида дъньцата, бъчелити, родось. Както от немалко старобългарски текстове, така и от днешната форма на определителния член се вижда, че показателното местоимение се е сляло с предходното съществително още преди отпадането на слабите ерове, т.е. преди края на X век: в текстовете имаме форми от вида родось, с изяснен и променен краесловен ер. Очевидно тук той е бил в силна позиция. Срв. и днешното родът, с ударение на члена, кратък член рода (изговаря се родъ, с ударение на члена) и диалектните родо, градо, малкио, големио и т.н.
Аз смятам, че през целия среднобългарски период в разговорната реч се е употребявал определителен член, който заради преклонение към свещената традиция на старите текстове не е бил редовно отбелязван.

Ранният новобългарски период обхваща времето от 1396 до 1778, т.е. от падането на България под турска власт до написването на История славянобългарска от Паисий Хилендарски. През това време писмена дейност, която да покаже новобългарския език, няма. Причините са ясни: нашествениците унищожават ВСИЧКО: църкви, манастири, училища, градове, крепости, аристокрация. Малкото избягали навън книжовници продължават да пишат по среднобългарските норми.


Стоп, стоп, стоп! Забравих Дамаскините. Продължението се отлага за понеделник.

Съжалявам, но дамаскините са се изпарили напълно от главата ми, а да ровя из литературата, нямам време.

Съвременният български език е аналитичен. Това означава, че граматичните знчения на дадена дума се изразяват не чрез форми на самата нея, а чрез други думи, наречени служебни. Разбира се, бг не е напълно аналитичен - такъв език няма (най-аналитичният език в Европа е английският, но и в него има широко използвани флективни елементи). Аналитичността на бг език е най-силно застъпена при имената, и в по-малка степен при глаголите.
Вторият начин за изразяване на граматичните отношения, е флексията: думата сама се променя. Флективни форми имат както имената, така и глаголите, но при глаголите флексията е по-широко използвана (както вече споменах, това е напълно противоположно на другите слав. езици, където флексията при имената е напълно запазена, докато при глаголите е силно ограничена).

(В света съществуват още няколко типа езици. В аглутинативните езици, всяко атомарно граматично значение се изразява чрез отделна морфема. Напр. на руски имаме флексия от вида дом (ед.ч.им.п.) - доме (пр.п.мн.ч.) - дома (им.п.мн.ч.) - домах (мн.ч.предл.п.). Окончанието -ах е неделима, тя обединява и маркера за множествено число, и показателя за предложен падеж. Обратно, на турски имаме ev ('къща') - evde ('вкъщи') - evler ('къщи') - evlerde ('в къщите'). Вижда се как отделните граматични показатели са строго разграничени един от друг.
Друг тип са изолиращите езици. При тях думите са строго неизменяеми, граматически значения не притежават, а словоредът и използваните наречия и други думи указват на това, което се изразява чрез граматически елементи в другите езици. )

СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА
Съществителните имат следните граматически характеристики: род, число, падеж, определеност.
Родът е вътрешноприсъща категория на съществителните. В бг има три рода: мъжки, женски, среден. За разлика от френски и немски, в повечето случаи родът е лесно различим по окончанието: думи, зав. на съгласна, са от м.р., на -а, -я - от женски, на -о, -е - от среден. Чужди думи, завършващи на -и, -у, също са от среден род. Една голяма група същ. завършващи на съгласна, са от женски род; сред тях има около 150 думи, които просто се запомнят, че са от ж.р. (като лой, пролет, пръст), две-три, при които родът е неустановен (прах, пустош), три-четири, при които значението зависи от рода (газ м.р. 'вещество в газообразно състояние' - газ ж.р. 'газ за горене'; пръст ж.р. 'почва' - пръст м.р. 'един от пете пръста на ръката'); голяма група от ж.р., завършващи на съгласна, са думи с продуктивната наставка -ост/-ест (свеж - свежест).
Числото показва количеството на обозначаваните предмети. Има две числа - единствено и множествено. Неодуш. същ. от м.р. имат особена бройна форма, която се използва само след числителни и местоимението 'няколко'. Редица думи пазят старата форма за двойствено число, но тя функционира като множествено. Абстрактните и събирателните съществителни нямат форма за множествено числа. Някои други същ. пък нямат форма за единствено.
Падежът изразява връзките на съществителното с другите думи в рамките на изречението. В бг език тази роля е напълно поета от предлозите, и са запазени само два падежа: именителен и звателен. Звателният падеж се използва като обръщение, а именителният - във всички останали случаи. Някои диалекти пазят употреба на винителен и дателен падеж при одушевените имена.
Определеността е категория, характерна за повечето индоевропейски езици, но напълно неразвита в славянските. Тук българският език стои самотен. Определителният член е задпоставен. В редица случаи числителното 'един' играе ролята на неопределителен член, но това поведение не е граматикализирано, т.е. няма закономерен характер.

ПРИЛАГАТЕЛНИ
Прилагателните имена назовават качества (качествени прил.имена) или отношения (относителни прил). Имат следните грам. характеристики: род, число, степен.
Родът и числото са съгласувателни категории, т.е. те зависят от рода на същ. с което прил. се свързва в словосъчетание.
Степента показва отношението на дадено качество спрямо друго. Степените са две: сравнителна и превъзходна, и се образуват аналитично с помощта на частиците по и най. Те се пишат полуслято.
Степенуване е приложимо и към същ. имена и дори глаголи. Тогава то показва сравнение на вътрешноприсъщи качества, напр. по` човек, най обичам. В този случай частиците по и най се пишат отделно, а правописната норма изисква върху по да се изписва ударение.

ЧИСЛИТЕЛНИ
Според мнозина числителните са лексикална, а не граматична категория. Те изразяват количество.
ЕДИН е нормално прилагателно.
ДВЕ също е прилагателно, но формите му произлизват от старите двойствени форми на прил, от които иначе днес няма друга следа.
ТРИ, ЧЕТИРИ и т.н. са неизменяеми съществителни.
Числителните се членуват.
ХИ`ЛЯДА (за разлика от хиля`да), МИЛИОН, МИЛИАРД и т.н. са обикновени изменяеми съществителни. Често тяхната употреба провокира грешки с бройната форма. Правилно е както МИЛИОН МРАВУНЯКА, така и МИЛИОН МРАВУНЯЦИ, но само и единствено МИЛИОНИ (мн.ч.) МРАВУНЯЦИ.

НАРЕЧИЯТА
Показват начин, време, място. Има само няколко първични наречия, останалите са производни, най-често от прилагателни. Много често се бърка прил. в среден род със съответното му наречие, напр. в БЪРЗО ПОНИ бързо е прилагателно, но в БЪРЗО БЯГАМ е наречие.

ЧАСТИЦИ, СЪЮЗИ, ПРЕДЛОЗИ и пр. мисля да си ги спестя.

ГЛАГОЛ
Глаголът е най-сложната категория думи в бг език. Глаголът изразява действия и състояния.
Глаголът има следните категории: ЛИЦЕ/ЧИСЛО, ВРЕМЕ, НАКЛОНЕНИЕ, ЗАЛОГ, ИНФИНИТИВ, ИМЕННИ ФОРМИ.

ЛИЦЕТО е тричленна категория. 1 лице означава говорещия, 2 лице - събеседника, 3 лице не участва в разговора.

ВРЕМЕТО изразява КОГА се извършва действието. БГ език различава девет времена: сегашно (чета), минало свършено (четох), минало несвършено (четях), минало неопределено (чел съм), минало предварително (чел бях), бъдеще (ще чета), бъдеще предварително (ще съм чел), бъдеще в миналото (щях да чета), бъдеще в миналото предварително щях да съм чел). От тях само 3 се образуват флективно, останалите времена са аналитични.

НАКЛОНЕНИЕТО представя начин на извършване на действието. Стандартните бг граматики различават четири наклонения: изявително (той чете), подбудително (чети), условно (би чел), преизказно (чел/четял). Тази структура на наклонението е дискусионна в българското езикознание; в частност извън нея остават форми като 'четял е', 'четял бил', 'да чете'.
Следващите редове изразяват една лично моя хипотеза относно организацията на българското наклнонение.
Наклонението (modus) се явява свръхкатегория, която обединява две други: наклонение или начин на действието (modus actioni) и изказ, или начин на предаване на информацията (modi dicendi, лат. термини са на Г. Герджиков). Начинът на действието е петчленен: изявително (той чете), подбудително (чети), желателно-подчинително (да чете), условно (би чел) желателно-условно (да би чел). Да-формите (желателно наклонение) се явявяват не просто заместник на стария инфинитив. С тях се изразява пожелание както в сегашното (да чета), така и в миналото (да бях чел), предположение ('да чете - не, сигурно спи'), условие ('да би мирно седяло, не би чудо видяло', пример за условно-желателно наклонение). Да-формите често участват в безсъюзно свързани сложни съставни изречения: видях Пешо да тича по тревата. Не съм съгласен, че в случая 'да' е подчинителен съюз, защото в такъв случай щеше да стои в началото на подчиненото изречение (както в стбъл), а не някъде посредата (бях записал някъде един прекрасен пример, превод от библията, с огромно подчинено изречение с едно или две други подчинени на него, с глагол в самия му край. На стбъл. съюзът 'да' стои в началото, където е мястото на подчинителния съюз; в нвбъл превод обаче 'да' стои заедно с глагола. Това за мен е индикация, че имаме работа с отделна глаголна форма, а не съюз+глагол).
Изказът не изразява начин на провеждане на действието и затова причисляването на преизказването към класическата категория наклонение е неправилно, защото преизказването е начин на предаване на информацията, а не начин на извършване на действието. По-детайлно вглеждане показва, че всъщност имаме работа не с проста категория преизказни/свидетелски форми (четял/четеше), а с цяла категория, съдържаща четири члена:
свидетелски (четеше). В бг език, и особено трите минали времена (четеше, чете и беше чел), такива форми могат да се употребяват само и единствено ако говорещият е свидетел (видял е със собствените си очи) това, за което говори. Поради причина във всички исторически трудове се използва или сегашно време (по времето на цар Симеон Велики настъпва Златният век на българската книжнина) или минало неопределено (...е настъпил...) (на англ. в тези случаи се използва пак past simple tense: During the reign of king Simeon the Great the Golden Аge of Bulgarian literature came. Подобно изречение на бг е невъзможно).
Умозаключителни (четял е). С тези форми се предава информация получена въз основа на косвени улики или лични (субективни) предположения. (Старците са щели да си лягат, когато дойде пазвантинът).
преизказни (четял). С тези форми се предава информация, получена от друг.
недоверчиви (четял бил). С тези форми се предава информация, получена от друг, но на която самият говорещ не вярва и чрез недоверчивите форми изразява своето скептично отношение към достоверността й.
Още един аргумент в ползва на отделянето на тези форми е възможността за комбинирането им с две от другите наклонение (modus actioni), а именно изявителното и желателното. Не са невъзможни и несвидетелски форми с особеното просто условно наклонение: ядваш ли куме, печено прасе? (свидетелски) - ядвал бил кумът печено прасе. Преимер с желателно+умозаключителни: да са го били видели хората, нямаше да е сега на тоя хал. --- Желатлено-преизказно: Кой да отидел? Иван? Че какво ще прави Иван там. -- Желателно-недоверчиво: един път да се били съберяли цялата компания, щели били да видят ония.

Обикновено произходът на несвидетелските форми се свързва с аналогичните форми в турския език. Съществуват обаче няколко съществени разлики: категорията в турския език (както и в останалите тюркски езици) е дву-, а не четиричленна; на турски формите се образуват с прибавяне на аглутинативна частица, а на бг - със спомагателен глагол или неговото изпускане (преизказните форми за 3-то л.); стбъл текстове показват, че категорията не е съществувала тогава, но дамаскините от XV-XVI век я показват като развита почти до съвременното състояние, следователно тя е възникнала и е била развита през среднобг епоха (и действително, има среднобг текстове, в които има несвидетелски форми). Не бих приел и евентуална прабългарска теза: през стбъл епоха преизказване не е имало, а след X век техният език вече е бил забравен.
Преизказването, с цялата му сложност, е чисто българско явление.

Ще пусна отделна тема за коментари по въпроса.

ЗАЛОГЪТ показва връзката между извършителя на действието (агенса) и обекта на действието (пациенс). Различните автори посочват различен брой залозите: два или три (деятелен, страдателен и възвратен).

В езиците с развит ИНФИНИТИВ той е част от категорията наклонение (неопределително наклонение) и дори може да има време (срв. исп. hacer - haber hecho). В бг език употребата на инфинитив е ограничена до три-четири устойчиви езикови конструкции, но и в тях може да се замени с 'да' и спрегнат глагол. Такива устойчиви езикови конструкции са 'мога прави' = 'мога да правя', 'смея прави' = 'смея да направя', 'прави ща' = 'ще правя' (архаично бъдеще време, което се среща понякога в творчеството на старите писатели), 'стига прави' = 'стига си правил', 'недей прави' = 'недей да правиш' и в някои диалекти 'не мой прави' = 'недей да правиш, не прави'.

ИМЕННИТЕ ФОРМИ обединяват в себе си значенията както на глагол, така и на име. Именни форми са: ПРИЧАСТИЯ, ДЕЕПРИЧАСТИЕ, ОТГЛАГОЛНО СЪЩЕСТВИТЕЛНО.

Редактирано от gazibara на 12.11.02 12:04.

В българския език, както и във всеки друг език, има диалекти. Все пак, диалектната разчлененост на бг е значително по-малка, отколкото при други езици, и повечето бг диалекти за разбираеми (intelligible) един за друг. Съществуват само няколко диалекта (напр. някои родопски), при които разбирането е затруднено.
По определение, диалект е специфичния говор на група хора, населяващи даден район. Диалектът се отличава от останалите по някои свои фонетични особености, използвани думи, има и граматични различия. Поради тази причина разликата между диалект и език е много тънка и в много случаи спорна. Учените рядко разрешават тези спорове помежду си, но затова пък политиците ги оправят бързо и лесно с декрети.
Всеки език по света представлява съвкупност от диалекти. На базата на един, няколко или усреднените характеристики на всички диалекти се изгражда книжовният език. Това е езикът, на който е прието да се пише, а също така и да служи за междудиалектна комуникация.

Основните групи диалекти в бг се делят на два пласта. Първият пласт е по-стар по произход. Класификацията се извършва въз основа на наследника на стбъл гласна голяма носовка. В бг говори тя има четири различни наследника, и съответно четири различни групи диалекти: ъ-диалекти, а-диалекти, у-диалекти и о-диалекти. Ъ-диалектите са най-многобройни и на тяхна база е изграден книжовният език. У-диалекти се срещат в най-западните райони на бг езиково землище и от мнозина се разглеждат като преходни говори между бг и сръбски език (но характерните особености и на тези говори са си чисто български).
По-новият пласт е разграничава въз основа на наследника на ятовата гласна. В Западните говори ятовата гласна дава "е" и те се наричат е-кави говори. Малкото изключения са думи от вида цалувка, цадя, царя (от цяр - церя), при които ранното затвърдяване на "ц" е довело до изравняване на стария "ят" с "а" (по аналогия на мълчах < *млъчяти, което е станало още в праслав, срв. рус. видеть < видяти, но молчать < млъчати < мълчяти) още преди съществуването на самата гласна да започне да изчезва.
В Източните говори ятът има се радва на значително разнообразие от наследници. В по-голямата част неговите наследници са два, "е" и "я", които се редуват в корени, наставки и окончания съгласно просто фонетично правило. Това правило се спазва най-последователно в Североизточна България (напр. мляко - млечен - млека). В друга група източни говори редуването се подчинява на друго, по-опростено правило (мляко - млячен - млека, т.е. влияние има само ударението, но не и характера на следващата съгласна). В трети говори (Родопите) в извън ударение ятът дава "е", а под ударение е запазен.
Прието е, че ятовата граница минава по поречието на река Искър. В близост до нея минава границата на още една особеност на източните говори, която прави особено впечатление на говорещите западни: мекото произношение. В западните говори, а също така и съгласно книжовната норма, съгласните се смекчават само пред "я", "ю", "ьо" и "ъ" (отбелязвано отново с "я"). В западните говори смекчаването, означено с тези букви, е доста слабо, а след някой групи съгласни (б, п, м например) направо се произнася твърда съгласна + й + гласна (т.е. бял = бйал). Обратно, в източните говори смекчаването е значително по-силно, а също така се проявява (без да има фонетична стойност) и пред "е", "и" (западняци често подигравателно имитират хората от Изтока с изрази от вида "твърдо нье!"). В някои говори е запазена дори мекостта на някои съгласни в крайна позиция (конь, соль).

Диалектите на българите, избягали преди векове, пазят основните български характеристики (напр. банатските българи в Молдова, бесарабските в Украйна, изчезналите вече Седмоградски българи), но са силно повлияни и от езиците на народите, сред които са се заселили. Диалектите на българите, останали извън границите на България (Източна Тракия в Турция, Южните Родопи в Гърция, Западните покрайнини в Югославия, и независимата държава Македония, също до преди 12 години в състава на тогавашна Югославия) са подложени на политически натиск. Неговата крайна фаза е създаването на маледонския книжовен език, с който днес се ползват гражданите на Република Македония и който е силно повлиян от сръбския език: хората отсам границата, в Пиринска Македония, и хората оттатък границата говорят едийн и същи диалект. Произношението на живеещите оттатък границата, особено на средното и младото поколение, които не познават друго освен Титова Югославия и Република Македония, е много по-близко като общо звучене до сръбското, отколкото до това на говорещите същия диалект отсам границата.
Все пак, македонският книжовен език функционира като официален език вече над 50 години и дори ние, лаици, учени лингвисти или просто националисти, да не го признаваме, политиците са длъжни се съобразяват с положението. Слава Богу, езиковият проблем между Бг и Мк беше успешно разрешен.

Туй то, господа-другари. Сега сте вие за допълнения и изменения.

Чудесно си го направил!

Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
Бъдете високи!