Току-що дочетох последната книга
Не знам откъде да започна, как да нарека и как да изразя това, което изпитах Не знам такива думи, макар да съм филолог Затова ще карам по-просто Определено смятам, че това е най-добрата книга от цялата поредица И не просто добра - смятам, че е гениална. Докато я четях, просто имах чувството, че не съм на този свят. И почти през цялото време, докато я четях, ми се струваше, че съм установила нещо като духовна връзка с Роулинг. Или - да използвам магически термини - че някак си виждам какво става в съзнанието й, сякаш усещам какво ще се случи в следващия момент. И преди ми се е случвало да предусещам няколко страници предварително какво ще се случи, с други книги, не с нейни, но този път беше по-силно от всякога. Искам да споделя
много неща, но не знам колко души са прочели книгата и не ми се ще да им развеалям удоволствието. Просто споделям силното въздействие, което имаше върху мен тази книга.
ПП. Леко се шокирах, к8огато видях как Хари е нарекъл сина си. Но като се замисля, напълно логично е...
Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Редактирано от denny на 28.07.07 12:41.

По принцип това, че усещаш какво ще се случи в следващие няколко страници на книга или следващите няколко минути на филм не означава, че книгата(филмът) е гениална, напротив, означава, че е скучна и предвидима:)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Може би не съм се изразила ясно. Не говоря за нещо от типа "а, еди кой си кихна, така че след секунда ще извади кърпичка". Говоря за вътрешно усещане, за интуиция. И не става въпрос за това, какво ще се случи пет-шест страници по-нататък, говоря за неща, които разбрах и за които се досещах към началото или средата на книгата, и които наистина станаха накрая. И не мисля, че точно тази книга може да се нарече предвидима. Не очаквах точно такъв край, напротив, но се радвам, че свърши по този начин.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Да, де, именно.. оф все тая

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И аз току-що я дочетох...
Много, много силна. Определено най-хубавата от поредицата. Достави ми рядко наслаждение и няколко безсънни нощи, през които просто не можех да се откъсна от нея.
Финалът, разбира се, бе в общи линии предвидим, макар подробностите наистина да са изпипани от майсторска ръка. Въпреки това мисля, че никой няма да изпита досада от това, че ще прочете неща, които е очаквал. Чел съм много художествена литература, но много малко пера са съумели да сътворят нещо толкова покъртително, истинско и дълбоко като Глава 34. Мисля, че това е главата, над която Роулинг признава, че е плакала. Пристрастен съм, разбира се, но според мен седмата книга може да бъде описана кратко само с една дума - шедьовър. Роулинг е не само литературен гений, тя е човек с рядко чиста душа, която е съумяла да излее посредством тези на героите си.
И епилогът, макар да е написан с привидно неутрален и повествователен тон, е много силен и разтърсващ завършек на книгата. За мен той беше едно откровение за това, как Времето заличава дребните стремежи, моментните страсти и увлечения и запазва само големите, важни и значими неща. Имената, които ти спомена... прощалните думи на Кингс Крос... всичко това е прецизна работа на истински майстор, на когото се възхищавам искрено.
Не искам да пиша повече, защото повечето хора още сигурно още не са стигнали до края. Мога само искрено да им завиждам!

"Силна" е точната дума. За мен поредицата престана да бъде просто детска някъде от средата на третата книга, но тази, последната, определено е най-дълбоката от всички досега и ме накара да се замисля за много неща.
И аз прекарах четири безсънни нощи, докато я прочета - и не съжалявам дори за една минута от тях. От много, много време не се беше случвало книга да ме грабне и заплени така: просто сякаш ме притегляше.
Казваш, че финалът е бил предвидим. Да, може би... но за себе си знам, че почти до последната минута не ми се вярваше, че нещата могат да свършат добре. Разбира се, досещах се за някои неща, подозирах ги от години, но пък имаше други, които напълно ме изумиха. А дори и онези, за които се досещах предварително, които някои биха нарекли "предвидими", бяха разкрити по един наистина майсторски начин. Не знам дали Роулинг е плакала над 34-та глава, но точно тази, както и 36-та, бяха главите, които ме разтърсиха най-силно и също ми идваше да се разплача. Аз също смятам, че книгата е шедьовър. Истинско майсторство е да успееш да опишеш подобни неща така, както го е направила тя: да обрисуваш подобни покъртителни сцени, без да си служиш с високопарни и сложни думи. Аз лично имах чувството, че не чета, а просто някой седи до мен и ми разказва.
Епилогът също ми допадна - едновременно кратък и съдържателен. Да си призная, за момент очаквах нещо от типа на старите, класически епилози, от рода на "А какво стана с нашите герои". Радвам, че очакванията ми не се оправдаха.
Достави ми голяма наслада да прочета книгата на английски, но ще прочета и българския превод, когато излезе през декември. Дано преводачът е човек със сърце, човек,който ще успее да долови вълшебството и огромния положителен заряд на тази книга.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Ами според мен Роулинг много "порастна" с тази книга. Аз винаги с голямо удоволствие съм говорил за развитието на нейният стил, на повествованието, дори донякъде на интригата през тези 10 години. И наистина ако първата книга спокойно можеше да бъде четена и разбрана от 11-годишни, то вече в книга 6 имаше някои шегички, който страшно ми харесаха, но едва ли биха били схванати от много млад тийнейджър (имам предвид майтапа за татуировките например). За сюжета, за тази все по-тъмна атмосфера, която е любима на всички "критици" въобще няма да говорим!
Да, според мем финалът бе предвидим. И все пак, както другите казват, никой не чете (или поне малко хора) книгата само за да разбере какво става. Всички знаем, че Ромео и Жулиета умират накрая, пречи ли ни това да отидем и да гледаме една добра постановка? И доколкото беше предвидим, аз трябва да призная, че не успя да ме грабне много. Тук изразявам лично мнение, но според мен силата на Роулинг не е в епичните/трагични сцени наситени с напрежение. Нейната стихия е субтилното, детайлното; последният поглед на Снейп, снегът върху гробовете на Джеймс и Лили (това беше дива спекулация, но все пак сцената заслужава внимание).
Епилогът?! За епилогът вече писах. Според мен той е точно класически епилог в стил: "а ето какво стана с нашите герои след 20 години". Един епилог напомнящ много на завършека на Питър Пан например (за мен Питър Пан и Хари Потър винаги ще имат едно специално място в "детската литература" и надявам се някой ден ще мога да заведа моите внуци да видят паметника на Хари Потър до този на Питър Пан). Пак на същата гара, където се запознахме с повечето герои, ние ги виждаме за последно, вече порастнали, заедно със своите наследници. И пак както преди двадесет и пет години се повтарят същите вълнения, същите емоции. Животът е възобновил своя кръговрат, само белега на Хари никога вече няма да боли....

За много неща съм съгласна с теб. Най-вече с това, че Роулинг "пораства" заедно с героя си. За мен лично книгите престанаха да бъдат детски някъде от средата на третата /с появата на дименторите/. И то определено не само заради страховития им вид, а заради това, което олицетворяват. И за мен те определено не са само една страховита измислица - аз лично познавам хора, които мога да нарека "диментори в човешки образ". Мисля, че точно оттук започва изграждането на тази по-тъмна атмосфера.
Сигурно съм го казала, но пак ще го кажа - за мен финалът не беше чак толкова предвидим. Всъщност усещането беше много странно. От спойлери, слухове и други подобни вече знаех, че финалът няма да е чак толкова трагичен, и в същото време почти докрая ми се струваше, че няма начин да има традиционен хепиенд. Наистина беше странно. Знаеш какво ще стане, а в същото време ти се струва, че просто няма начин да стане. Но имаш право за това, че са малко онези, които четат дадена книга само "за да видят какво ще стане". Отдавна вече не чета само заради това, и имаш право, че точно детайлите или загатнатите неща правят повествованието на Роулинг силно и въздействащо. Точно последният поглед и разказът на Снейп ме разтърсиха най-силно, точно това го четох на почивки, защото емоциите ми дойдоха в повече. А също и разговорът на Хари с Дъмбълдор. Всъщност като се замисля, май е по-добре да спра да изброявам, защото няма и цяла нощ да ми стигне.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дам ... книгата беше уникална аз по4ти се разревах докато копааше гроба а когато написа думите на камака хвърлих лаптопа на земята и отидох да пуша ядосвайки се че омря и то с две последни думи на остата си Хари.... Потър... много много гадно ми стана. Смарта на този герой беше... поне за мен наи тежка най мъчно ми стана

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен лично най-драматична беше часта за Снейп и всичките revelations които имаше за него. Тази част ми въздейства най-много (не мога да кажа по-голямата част от книгата ме трогна особено, но аз съм безчувствено чучело) и ме накара поне да се замисля.
Като я прочетох (отне ми един ден) и ми стана някакво гадно че цялата поредица свърши, но аз винаги съм така като прочета книга.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите