--------------------------------------------------------------------------------

Глава 1 – Дъщерята на Волдемор

Драко и Нарциса бяха изключително нервни. Всеки момент в дома им щеше да пристигне Ерис – дъщерята на Черния Лорд. По необясними причини те доскоро не бяха чували той да има дъщеря, но сега тя беше негов главен пратеник...

- Да, Луциус, имам дъщеря. – изсмя се на ошашавената физиономия на Малфой Лордът. – Не ме питай как и защо...
- Да, както наредите, господарю! – подмазвачески каза Луциус Малфой. – Как е името на малката?
- Тя изобщо не е малка, хитри приятелю. Вече е на шестнадесет, колкото сина ти, ако не се лъжа...Казва се Ерис и съм много доволен от нея... – усмихна се иронично Волдемор.
- Мога ли да попитам защо? – понадигна глава Малфой.
- Наследила е чертите на баща си. Особено удоволствие и доставя да убива мъгъли, бих казал. И е много непокорна...
В този момент вратата се отвори с трясък. На прага застана средновисоко момиче. Дългата и черна коса и стигаше до кръста, а от очите и лъхаше невероятен хлад и омраза. Лорд Волдемор нареди малко кисело:
- Поклони се на Черния Лорд, Ерис! Аз баща ли съм ти или какво?
- Здравей и на теб, татко. – сивите очи на Ерис пробляснаха и станаха яркочервени.
- Виждаш ли, Луциус! – отегчено се обърна Волдемор към Малфой. – Не ме има за нищо...
- Не говори така, татко. През тези шестнадесет години не съм ти се кланяла, няма да го направя и сега. – усмихна се момичето и в този момент видя все още учуденият Луциус. – Ах, господин Малфой... – гласът и премина в съскане. – Как е онзи страхливец, вашият син?
- Уверявам ви, госпожице Ерис, - забързано заговори Малфой. – че това изобщо не е така. Аз най-строго следя за неговите действия...
- Да, да... – махна с ръка момичето. – Е, ще видим това, нали, татко? – обърна се тя отново към баща си.
По лицето на Черния Лорд се разля усмивка. Той погледна гордо дъщеря си и отвърна:
- Действително е така, Луциус. Бих желал дъщеря ми да прекара остатъка от ваканцията във вашето имение, след което ще се запише в Хогуортс. Условията на щаба не са подходящи за нея...Нещо против?
- Разбира се, че не, господарю. За Нарциса и Драко ще е удоволствие...

Сега Драко и Нарциса чакаха напрегнато пристигането на Ерис. Драко бе реагирал изключително бурно – особено в частта, когато дъщерята на Черния Лорд го бе нарекла страхливец. Сега той отново замърмори начумерено по този въпрос. Майка му го изгледа ядосано и каза:
- Знаеш ли, Драко, май е била права.
- Как така е била права? Нима съм страхливец? – удари по масата младият Малфой.
- Не ми дръж такъв тон! – укори го Нарциса. – Трябва ли да ти напомням, че точно Джини Уизли те обазвреди с проста магия за летящи сополи? Или може би е било забавно за теб...
Това накара Драко да млъкне. Случката още будеше у него срам и ярост. Затова той осмисляше отмъщение над грифиндорци. Отмъщение, което нямаше да забравят скоро. А най-много щяха да страдат Хърмаяни Грейнджър и Хари Потър...
Внезапното потропване на входната врата накара цялото семейство да подскочи. Нарциса погледнаха сина си.
- Какво? – тросна се той.
- Иди да отвориш. И без никакво “но”! – нареди майка му.
Драко с мъка се надигна и отиде да отвори. На вратата се похлопа още веднъж. Младият Малфой отвори. На прага застана младо момиче на около шестнадесет години. Дългата и, гарвановочерна коса и стигаше до кръста. Лицето и бе бледо, все едно е призрак. Челото и бе ясно а носът – малък и чип. Но най-особени бяха очите и. Те не бяха нито кафеви, нито сини, дори сиви не бяха. Бяха снежнобели. Една черна линия разделяше онази част от окото, която по принцип бе бяла и цветната част от окото. Драко се опули. Дали това беше някаква магия? Момичето го погледна отегчено и каза със студен, сякаш съскащ глас:
- Нещо ми има ли? А сега, мумия, размърдай се. Няма да вися тук като идиот.
- Да, разбира се. – дойде на себе си Драко и я въведе в дома си.
Момичето примъкна вътре един обемист куфар и попита:
- А моя багаж?
- Остави го тук. – тросна се Драко.
- Я виж ти, момчето се вбеси! – развесели се Ерис и се приближи към него. – Какво има, Драчко? Гостенката те изнервя? Или си загубил биберона си? Горкото бебе... – заговори тя с лигав глас.
- Не съм бебе! – присви застрашително очи младият Малфой.
- Да, разбира се. И много пъти си го доказвал. Особено в борбата ти с малката Уизли, нали? Как само... – започна тя, но Драко я прекъсна.
- Ах, ти...
Той вдигна ръка, за да я удари. Момичето изобщо не се стресна. С рязко движение тя го хвана за китката. Ръката и беше невероятна силна. Бавно тя изви ръката на Драко, все едно се ръкуват.
- И на мен ми беше приятно да се запознаем.
- Ерис, добре дошла! – разнесе се спокойният глас на Нарциса Малфой.
- Благодаря, госпожо Малфой! Имате очарователен син, тъкмо се ръкувахме. Много е любезен, даже ми предложи да се заеме с багажа ми. – тонът на момичето веднага се смени - стана почти топъл.
Двете с Нарциса се прегърнаха сърдечно и тя предложи:
- Сигурно си изморена, ела да хапнеш. – тя сякаш изобщо не забелязваше очите на Ерис.
- С удоволствие. – усмихна се Ерис.
Госпожа Малфой я поведе към кухнята. Преди да завият по коридора, момичето се обърна за бързо и намигна на Драко, който търкаше възмутено китката си.


Писател:Великата Bellatrix Lestrange

Редактирано от brainy на 17.08.05 18:38.

--------------------------------------------------------------------------------

Глава втора – Яростта на Драко.

Драко гледаше яростно в посоката, където бяха изчезнали майка му и Ерис. “Подло червейче, ще те смачкам!” мислено се провикна той. Малката подмазвача вече бе спечелила вече симпатиите на майка му. Нямаше ли никой в този скапан свят, който да го разбере?!
- Драко, идваш ли? – провикна се майка му. – Каза, че си гладен.
- Да, майко. – каза той и се запъти към трапезарията.
Там госпожа Малфой тъкмо сипваше пилешки бутчета на Ерис. “Моите пилешки бутчета!” помисли си яростно Драко. Вниманието му бе привлечено от гласа на момичето:
- Защо не седнеш до мен? – попита го тя.
Младият Малфой отново се втренчи в белите и очи – изглеждаха доста призрачни. Ерис го забеляза и се усимхна:
- Харесват ли ти моите очи? Мога да ги направя и такива... – каза тя.
Зениците и проблеснаха и белите очи на момичето станаха шарени като дъга. За втори път през последните пет минути Драко се опули. Майка му го скастри:
- Стига си зяпал момичето така, ами сядай. Как го правиш този номер, Ерис? – обърна се тя към момичето.
- Аз съм метаморфозониог. В смисъл, мога да правя обичайните номера на метаморфаговете но с майлко по-разширени възможности.
- Това е прекрасно. – иронично подметна Драко, докато си наливаше черешов сок.
- Защо, завиждаш ли? – рязко го попита Ерис.
- Ни най-малко. – постара се да звучи любезен младежът под строгия поглед на майка му.
Вечерята премина много оживено за Ерис и Нарциса. Драко само ядеше и сумтеше. Гостенката определено му лазеше по нервите. И въпреки това младият Малфой често хвърляше погледи към блестящите кичури коса на Ерис. Рядко бе виждал толкова черна коса...
- Драко, защо не ми разкажеш за Хогуортс? – рязко го изкара от мислите му момичето.
- И какво да ти разкажа? – попита нехайно той.
- Не бъди груб, Драко. – каза майка му. – С баща ти бихме искали да се гордеем с теб, а не да отглеждаме уличен хулиган...
- О, изобщо не се притеснявайте! – весело заяви Ерис. – Не съм виждала обноски от хилядолетия, така че не се притеснявайте. Е, ще ми разкажеш ли?
- Ами, сигурно знаеш, че има четири дома – Слидерин, Рейвънклоу, Хафълпаф и Грифиндор.
- И ти в кой си?
- В Слидерин, разбира се. Ако ме бяха пратили някъде другаде, щях да си взема багажа и да се върна в къщи! – отсече Драко.
- В мъгълските книги за магия пишеше нещо за тези домове... – замислено отбеляза Ерис.
- А ти откъде знаеш какво пише в мъгълските книги? – полюбопитства Нарциса.
Момичето я погледна леко замечтано и заразказва:
- Израстнах в мъгълско сиропиталище, без да познавам никой. Като малка бях направо малтретирана. Всички ми се подиграваха, че съм бледа като призрак. Докато една сътрин, когато бях на пет се събудих с очарователна руса коса. Миналата вечер бяхме гледали филм и главната актриса беше с такава коса. Директорката много се ядоса. Сигурно е бил най-големият пердах в живота ми, който съм яла някога. Оттогава се заклех на себе си да не оставям никой да ме закача. Започнах да спортувам и заякнах постепенно. Започнах по-често да се бия с другите и да ги надвивам. С времето дори директорката и персонала се бояха от мен. Преди две седмици за мен дойде писмо. Било от татко. Директорката ме извика в кабинета си и попита какви са тези измишльотини в него. Вътре пишеше, че доскоро татко нямал и представа, че има дъщеря но скоро разучил нещата. Можете ли да си представите изумлението ми, когато онова говедо, директорката прочете на глас “Надявам се по-скоро да дойдеш при мен. Пращам ти двеста галеона, за да подпомогна пътуването ти.” и разтръска кесийка, пълна със златни монети. Наглостта и стигна до там, че заяви как била възмутена от това писмо но щяла да продаде златото за доброто на приюта. Моето злато за тези малки мъгълчета. Тогава ми прекипя. Убих директорката и се измъкнах от проклетия приют. Преди това обрах мъгълските пари и си наех такси, за да стигна до “Продънения котел”.
- Какво е такси? – попита заинтригуван Драко.
- Това е кола, която срещу определено заплащане те закарва до мястото, което кажеш на шофьора. – обясни Ерис и продължи. – Благодарение на някаква вещица успях да напазарувам от Диагон-али. Вече бях готова да отида при татко. Ве неговото писмо имаше указания как да се магипортирам. За щастие, успях и останалото сигурно го знаете от баща ти. – обърна се момичето към Драко.
- Да, Луциус ни прати писмо. – усмихна се Нарциса.
Остатъка от вечерята премина в мълчание. С всяка изминала минута Драко намразваше Ерис все повече – мразеше държанието и, мразеше двуличието и, мразеше как превзето си говорят с майка му, мразеше я цялата от главата до петите. Ако не знаеше кой е баща и, щеше вече да я е разкъсал на милион и две парченца. А трябваше да я търпи цели две седмици. Затова той побърза да приключи с вечерята и да се оттетггли в стаята си. Там, необезпокояван от никой, можеше най-сетне да си почине. Днешният ден определено беше тежък...
- Драко? Драко! – почти викна майка му.
- А? Кажи... – излезе от унеса младият Малфой.
- Бъди така добър да праиш компания на Ерис в дневната за около час-два, защото трябва да изляза. – Нарциса говореше спокойно, но погледа и бе леден – сигурен знак за Драко, че трябва да се съгласи.
Той я погледна унило за миг-два. Нищо не се промени и затова той въздъхна.
- Да, майко.
- Прекрасно! – зарадва се Нарциса.
Ерис предложи на госпожа Малфой да занесе чая в дневната. Тримата с Драко отидоха там и се настаниха на канапето, но след около пет минути Нарциса погледна часовника си и извика:
- О, трябва да тръгвам. Забавлявайте се.
С рязко движение жената се магипортира. Тутакси веселият поглед и меката усмивка на Ерис изчезнаха. С проблясък очите и станаха черни, при това зениците и станаха бели. Косата се скъси малко и стана снежнобяла. Драко се дръпна, полууплашен, полустреснат. Ерис го изгледа с насмешка и просъска ехидно:
- Шу ли те е от мен? Така си и знаех. Ти си едно голямо му... – момичето явно искаше да каже “муле”, но Драко я прекъсна:
- За мен ли ще говорим, а? А защо да не поговорим за теб? Подмолна двуличница, как не те е срам!
- Мен ли да ме е срам? – не повярва на ушите си момичето. – Виж го ти, страхливеца му със страхливец, мен ще обсъжда! Я ми кажи – колко плюшени мечета гушкаш нощем? Мамчето разказва ли ти приказки още? Или може би...
- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ! ВЕДНАГА МЛЪКНИ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, МЛЪКНИ! – разкрещя и се слидеринецът.
След този изблик на ярост Ерис не продума за две-три секунди. Тя го изгледа учудено и започна да се смее. Смехът и беше студен и остър, навяващ хлад.
- Защо се смееш? – попита я Драко, дишайки тежко – беше крещял толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.
Ерис не му отговори. Тя се заливаше от смях. Малфой ядосано я хвана за раменете и я бутна назад. След това стана и отиде до витрината на библиотеката. Със замъглено съзнание той извади дългия сребърен кинжал – трябваше да убие това момиче, трябваше да и причини болка. Обърна се и се нахвърли върху Ерис. След краткотрайна борба той лежеше на дивана, а Ерис държеше кинжала опрян в гърлото му. Ледения метал го караше да се дърпа назад. В погледа на момичето се четеше гняв и злоба.
- Глупак такъв! Не си мисли, че съм горката принцеса, която не е случила на принц! В този свят оцеляват най-силните, даже и мъгълите го знаят! – тя притисна кинжала в брадичката на Малфой и изправи главата му. – Ще правиш ли пак така? Попитах те нещо!
- Не! – процеди Драко.
Той усети как върха на оръжието се спусна надолу към дрехите му. “Тази е луда!” помисли си той.
- Добро куче! – доволно просъска Ерис.
Тя хвана ръката на младежа и му помогна да седне. С ловко движение тя завъртя кинжала. Сега момичето държеше острието и подаваше дръжката на Драко.
- Прибери го! – нареди тя самодоволно.
Драко я изгледа с мътен поглед и хващайки дръжката, я притисна напред, към Ерис. Тя зяпна изненадано надолу – същото направи и Драко. Кинжалът не беше успял да стигне до тялото и. Но като разтвори ръката си, оръжието падна на пода. Върхът му бе целият в кръв. Яркочервена, гъста и лепкава кръв. Същата се стичаше и от ръката на Ерис – там личаха две дълги порязвания. Драко победоносно погледна на Ерис. За негова най-голяма изненада тя му се изсмя студено. Момичето вдигна ръката си и облиза кръвта по нея. Пред очите на Малфой раните зарастнаха и останаха два едва забележими белега.
- Съжалявам много. Другия път се постарай повече. – тихо каза Ерис.
Тя вдигна кинжала и го избърса внимателно с една носна кърпа, която извади от левия джоб на наметалото си. После рязко го насочи като меч към шията на Драко:
- А сега да пробвам ли аз? Отговаряй. – очите и пробляснаха, този път без да сменят цвета си.
- Давай, ако ти стиска. – процеди Малфой.
- Хич не ми стиска, но не ми се обяснява на майка ти. Горката, толкова иска да се гордее с теб. Ако аз имах такъв сополанко за син... – тя не довърши изречението, за да подсили думите си.
- Едва ли някой ще иска да те... – започна слидеринецът, но острието на кинжала се заби леко в шията му.
- Да съм казала, че рева за деца? – присви очи Ерис.
Драко не отговори.
- Отговори ми! – ревна момичето.
- Не. – тихо изсумтя младежът.
- Добро куче. – доволно заяви Ерис.
Тя отиде до витрината и прибра кинжала на мястото му. След това се обърна и заснова из стаята. Драко седеше на канапето, следейки я с крайчеца на очите си. След няколко минути Ерис попита:
- Няма ли да завържем разговор? Толкова хубаво си приказнахме досега...
- Ти на това му казваш разговор? – сряза я Малфой.
- Ами защо не? – момичето мина покрай гърба му и се подпря на облегалката на канапето.
- Просто питам. – изсумтя младежът.
- Ами попитай умно. О, чакай малко – ти си глупак и не го можеш това, нали? – изсмя се момичето.
Врата на Драко изтръпна и той облегна главата си назад – погледа му се срещна с този на Ерис. Сега очите и бяха яркочервени с нормална зеница.
- Защо си ме зяпнал така? – тросна му се момичето.
- Мисля си как в сравнение с теб, Потър изглежда безобиден. – отвърна Драко с най-голямата си омраза, която можеше да изцеди от себе си.
- Потър ли? – косата на Ерис бързо смени няколко цвята и сега беше кървавочервена.
С рязко движение тя се прехвърли, все едно прескачаше ограда. Тя седна до Драко и попита:
- Какво за Потър?



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

Редактирано от brainy на 17.08.05 18:41.

Глава трета – Разговори и сблъсъци

- Този нищожен червей! – продължи ядосано Ерис.
- Виж ти, аз пък си мислех, че всички го обичат. – възкликна горчиво Драко. – Ах, великия Потър, с метлата и...
- ...и глупавия белег на челото си. Самотното сираче, което победи Черния Лорд – момчето, което оживя. – довърши момичето.
Тя заби няколко крошета във въздуха. Драко я погледна изненадано. Ерис все едно бе прочела мислите му.
- Май не си във фенклуба му, а? – унищожително заяви Малфой.
- Фенклуб? Фенклуб? Дръж ме, ще падна. Тази нищожна въшка. Не, не е въшка – нещо още по-мизерно. Гадна хлебарка, само да ми падне! – разгорещи се момичето. – Само да ми падне в ръцете, ще го смачкам, ще го мъча, ще го изкормя със стъклата от очилата му и ще го предам полу-жив на баща ми. Моето детство е било мечта в сравнение с тези дълги тринайсет години, които татко е прекарал като безплътна сянка. О-о-о, само да го пипна... – мачкаше ръцете си Ерис.
- Е, сега ще имаш тази възможност. – каза Драко.
- Как така? – извърна поглед към него момичето.
- Пресвети Потър е в моето училище. Но е в Грифиндор за щастие. – отметна коса от лицето си младият Малфой.
- Ха-ха, толкова по-добре за мен. Ще го убия още на разпределителната церемония. – виеше от щастие Ерис.
- Недей. Няма да страда достатъчно. – заяви слидеринецът.
- Да, прав си. – мъдро заяви момичето. – Браво, глупчо. Започваш да ми харесваш.
- Ужас! – поклати глава младежът.
В следващия миг се оказа на пода. Гърбът го заболя от удара, но още по-гадна бе болката в гърдите му. Ерис го бе притиснала с лактите си към пода. Тъй като тя бе хилава, лактите и бяха остри и от тях страшно болеше.
- Леко, глупако! Хубаво ще е да ми се харесаш. Дори може да ти позволя да ми помогнеш в мъченето на Потър. За съжаление, току що загуби единствената си точка. Съжалявам. – просъска Ерис с жалко подобие на съчувствие.
- Така де, какво ми пука за твоето одобрение? – продължи Драко, решен да си каже всичко. – Знаеш само ефектни номерца и няколко бойни хватки. Изобщо не ме е грижа това, че си дъщеря на Черния Лорд! – изкрещя Малфой.
Очите на момичето пробляснаха и станаха оранжеви. За най-голямо негово учудване, Ерис му помогна да стане и каза с видимо удоволствие:
- Най-сетне някой, който да не ми се мазни. Бях забравила какво е нормален разговор.
- Ти изобщо знаеш ли какво искаш? – продължи да вика Драко. – Първо искаш да се страхувам от теб, сега казваш, че си забравила какво е нормален разговор...
Ерис не отговори. Тя се приближи до младия Малфой. Той се дръпна, на Ерис продължаваше да се приближава. Така неусетно той се оказа в легнало положение за кой ли не път през последния час. Момичето се приближи неимоверно много и с двете си ръце се облегна на гърдите му. Тя се наведе над него – кървава и коса падна като було около лицата им. Ерис приближи малките си устни до ухото на Драко и просъска:
- Страхът е хубаво нещо, сополанко. Още по-хубаво е да се страхуваш от мен. Но това не значи, че трябва да ми се мазниш...
Рязко пукване им извести, че Нарциса се е върнала. Ерис рязко се отдръпна и каза на висок глас:
- Не, нямаш нищо в окото. Потъркай го и ще ти мине.
- Ама вие още ли сте будни? – засмя се госпожа Малфой. – Драко, мислех, че си и показъл нейната спалня.
- Не, не съм. – скочи на крака млдият Малфой и се отдалечи от канапето.
- Ерис, последвай ме – ще ти покажа стаята за гости, където ще спиш. Драко, донеси куфара в западната стая за гости.
“Западната?” помисли си паникьосан младежът. “Но тя е точно срещу моята, ще се виждаме през прозорците, ако пердетата не са дръпнати!” ядоса се още повече той. Замъка, който бе негов дом, представляваше три огромни пететажни окръжности, свързани с тесни коридори на първите етажи. Най-малката окръжност имаше диаметър само десет метра – затова стаите бяха леко тесни, но пък издължени и заоблени.
Пет минути по-късно Драко с мъка бе домъкнал тежкия куфар на Ерис до стаята и. Майка му явно си беше легнала, защото Ерис бе сама и се разхождаше из стаята.
- Куфарът ти! – изпъшка Драко, след като затвори вратата.
- Остави го до леглото. – нехайно каза момичето.
- Виж я ти, аз да не съм ти слуга? – тросна се Малфой.
- Досега не съм си имала, би ли наел с тая работа? – продължи все така нехайно Ерис.
- Я си гледай работата! – блъсна по стената младежът.
- В момента гледам през прозореца. – засмя се момичето.
“И сигурно ще е последното, което ще видиш” помисли си Драко, докато се приближаваше тихомълком.
- Драко? – попита Ерис, все още загледана в прозореца – Това отсреща не е ли...АУ! – не можа да довърши тя.
С цялата тежест на тялото си Драко я притисна към металната рамка на прозореца. С двете си ръце хвана китките на момичето и ги простря на стъклата.
- Страхът е хубаво нещо, лигло смотана. Още по-хубаво е да се страхуваш от мен. Аз обаче няма да ти се разсърдя, ако ми се мазниш... – изхили се той. – Да ти звучи познато?
- Цитираш ме, а? – засмя се почти майчински Ерис. – Браво, сополанко. И сега какво – ще ме държиш притисната до прозореца? Ама че стъклена идея.
- Не смей да ме наричаш сополанко! – ревна Малфой на ухото и. – Да не си посмяла пак!
- Олеле, колко сме страшни! – ококори се невинно момичето. – Само защото те нарекох “сополанко” ли...
- СТИГА! – извика Драко.
- По-тихо, майка ти ще се събуди. Но я ми кажи, драги – щом аз съм лигла смотана, защо ти да не си сополанко?
На Малфой му прекипя. Той бутна момичето в средата на стаята и я стисна с всичка сила. От тренировките по куидич ръцете му бяха станали мускуести и силни. Знаеше, че ще си плати за тази дързост – но за сега искаше само Ерис да я боли. Вместо да изохка, тя се засмя, високо и режещо:
- И къде ще ме проснеш следващия път? Знаеш, че стига да поискам, ще те размажа на стената или дори на пода като масло на филийка...
- И защо не го правиш? – попита яростно Драко.
- Защото вече не ми прави удоволствие, сополанко. Виждаш ли, тази вечер доста изпонапада. Ако искаш, мога да ти дам право на избор – къде би искал да те смажа?
- Много ще ми е интересно как ще сториш това! – процеди Малфой.
- Ей така. – бързо каза Ерис.
Тя отметна глава назад и я облегна на рамото на слидеринеца. Преди той да направи каквото и да било, тя го захапа силно за шията. Драко веднага я пусна, но тя отхлаби хватката си едва след няколко секунди. Малфой се отскубна от нея и залитайки, падна на леглото. За някакви си секунди коляното и се оказа на гърдите му, едната и ръка придържаше китките на младежа, а другата се бе вкопчила във врата му.
- Казах ти, че ще си платиш. – усмихна се доволно момичето.
Ръката и се впиваше все повече в гърлото на Малфой. Той вече едва си поемаше дъх. Без да иска, нададе тих стон. Ерис се отдръпна рязко от него. Той седна, търкайки шията си.
- Какво има? – попита хрипливо той.
- Как може да си такъв ревльо?! – попита Ерис с изгаряща омраза. – Да се излагаш така...Върви си! Какъв мъж си, когато издаваш болката? – просъска тя.
Драко избяга от стаята. По пътя за покоите си се ядоса на себе си. Ерис бе права – какъв мъж бе той?! Да скимти като пребито куче...
Пред него застана вратата на стаята му – както той бе пожелал, с огромен герб на Слидерин. Младият Малфой влезе в стаята си и тръшна вратите. Почти в несвяст рухна на леглото – трепереше от гняв. Гневеше се на себе си, гневеше се и на Ерис, гневеше се на всичко... Малко по малко свитите му юмруци се отпуснаха, челото се изглади, тялото му се отпусна и Драко заспа.
Не знаеше колко време е спал – може би час, а може би само десетина минути. Оглушително думкане по вратата го събуди. Предчувствайки, че това няма да е на добро, той отвори. Ерис го изблъска и влетя в стаята. На Малфой му направи впечатление, че е облечена с одежди на смъртожаден – беше ги виждал тези дрехи на Световното първенство по куидич когато бе четвърти курс. Момичето се спря посред стаята и се обърна с въпросителен поглед. Преди да каже каквото и да било, Драко и се сопна:
- Твоята наглост няма граници! Ти си позволяваш прекалено много!
Момичето отвори уста да каже нещо, но после я затвори. Сбърченото и лице се проясни и устата и се разплу в зловеща усмивка.
- Забележително, нали? Но тук не става въпрос за моите обноски. Вади си одеждите.
- Какви одежди? – не разбра младежът.
- Какви одежди, какви одежди! – изимитира го Ерис. – Тези одежди! – подръпна тя полите на наметалото си.
- Аз нямам такива! – зяпна Драко.
- О, прекрасно! – скръсти ръце момичето. – И сега с какво ще се явиш пред мъгълите? Е, те ще умрат разбира се, но...
- Чакай, чакай! – вдигна ръка Драко. – Да видим дали правилно съм те разбрал. Ти си дошла тук, за да ме вземеш и да отидем да убиваме мъгъли, така ли е? – сгърчи лицето си той.
- Прекрасно, можеше да го загрееш и по-рано. – изплези му се Ерис. – Е, ще тръгваме ли?
- Съжалявам, но ще те разочаровам. – беше ред на Малфой да се усмихне иронично. – Наоколо няма мъгълски селища в радиус от двадесет мили...
- Как така няма?! – разфуча се Ерис.
Тя бясно се приближи до Драко и го хвана за яката. После го блъсна в стената и го изгледа озлобено. Слидеринецът я отблъсна грубо и каза:
- Да не си ме докоснала пак, чуваш ли?! Изобщо не си ме питала за мизерните мъгълски градчета и селца. Тук искаме спокойствие!
За негова изненада, Ерис остана на мястото, където той я бе избутал. Все още дишаше тежко и го гледаше злобно. Тя си пое дълбоко дъх и заяви малко по-спокойно:
- Добре, а сега какво ще правим?
- Нощта обикновено е за спане. – иронично подметна Драко и се приближи до леглото си. – А сега, ако не възразяваш, се омитай – бих искал да се преоблека и да си лягам.
- Възразявам – искай си, мен какво ме бърка? – ухили се Ерис.
- Ами ти би трябвало да се ометеш. – разясни и Мафой.
- Ами аз няма да се омета. – почти повтори думите му момичето.
Слидеринецът я изгледа ядосано. Какво си мислеше тази кранта, че ще го види по бельо ли? Но тя все още стоеше там – скръстила ръце, го наблюдаваше внимателно. Следеше всяко негово движение.
- Защо си ме зяпнала така? Лазиш ми по нервите! – начумерено заяви младежът.
- Именно. – натърти Ерис.
“О, щом ще се заяждаме...” помисли си Драко. Внушавайки си, че няма никого в стаята, той отиде до гардероба си. Съблече си наметалото и дрехите и си облече пижамата. Чуваше, че Ерис се движи, но не можеше да определи къде отива. Тъкмо да си навлече горнището, когато острият нокът на Ерис бавно премина по гръбнака му. Малфой бе готов да изохка, но си спомни думите на момичето – “Какъв мъж си, когато издаваш болката?!”. Затова безмълвно си облече горнището на пижамата. Без дори да погледне Ерис, отиде да загаси светлината от свещника на бюрото му и си легна. Лунната светлина очертаваше черният силует на момичето. Новата тактика работеше – Драко не и обръщаше внимание и на нея и стана скучно. Но тя не помръдваше. Малфой започна леко да се изнервя – дали пък това не беше някакъв номер? Тъкмо когато започваше яростно да се бори със съня, Ерис се приближи до него. Последвалият шамар по лицето му толкова силен, че шума отекна из цялото помещение. Малфой скочи – гневът бълбукаше у него, сънливостта се бе изпарила. Ерис обаче яростно излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. Драко се тръшна назад и започна да налага възглавницата си. Накрая ръцето го заболяха и той се поотпусна назад. Скоро сънят го обори.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

--------------------------------------------------------------------------------

Глава четвърта – Сблъсък на две воли

На другата сутрин Драко се събуди рано. Слънцето тъкмо изгряваше. Младежът бързо стана и се преоблече. След като оправи леглото си, застана до прозореца. Дали Ерис още спеше? Такава сутрин бе идеална за отмъщение... Млафой обходи с поглед нейната стая, доколкото му позволяваха прозорците. Вътре нямаше никой – леглото бе непобутнато, само куфарът бе преместен.
- Мен ли търсиш? – сразя го познатият съскащ глас.
Драко се обърна и видя, че на вратата бе застанала Ерис. В ръце държеше табла с чаша портокалов сок и чиния с бекон. За части от секундата през ума на младежа премина неясна картина на любяща съпруга, която буди мъжа си със закуската. За да се отръска от това смехотворно нещо, той грубо заяви:
- Може и така да е. Какво е това? – посочи той таблата.
- Закуската ти. – изсумтя момичето и прекосявайки стаята, я остави на нощното шкафче.
- Ти ми носиш закуската? – захили се Драко. – Колко мило...
- Не си позволявай много. – усмихна се Ерис. – Това е за теб – лично. – подаде му тя една малка бележка до бекона.
Малфой отиде до момичето и дръпна листчето от ръцете и. Вътре пишеше “Драко, това е твоята закуска. Излизам рано и може да се прибера за обяд. Не задавай въпроси. Разведи Ерис из замъка ни. Подпис: Нарциса”. Младежът вдигна въпросително поглед към Ерис.
- Нещо ми подсказва, че няма нужда да ти показвам замъка.
- Брей, мисълта ти тече по-бързо. Скоро дори ще запричилаш на човек. – прозя се момичето.
- О, прекрасно. Затворен цяла сутрин с теб, без да мога да мръдна никъде. Майка ми не можеше да ме подреди по-добре. – изплъзна се от устата на младежа.
- Хей, не е чак толкова зле. – потупа го по рамото Ерис. – Обещавам, че няма да те бия...много. – завърши тя зловещо.
Тези нейни думи успяха да вбесят Драко. Тя – да го бие? Как ли пък не! Сега бе момента да си отмъсти. С бързо движение той хвана Ерис за врата и блъсна главата и в дървената колона на леглото. После я пусна и бързо изтича до отворените врати. Ерис потърка челото си и ядосано вдигна поглед. С познатия проблясък очите и станаха бели, както при първата им среща, а косата се удължи до кръста и позеленя. Тя каза бавно:
- Е сега ме ядоса.
Драко се втурна напред. Не гледаше къде тича, искаше само да се скрие за малко, за да се подготви за сблъсъка, който бе предизвикал. Чуваше, че Ерис тича зад него, но не се обърна назад да провери разстоянието между тях. Едвам не падна на един завой. Скри се зад металните доспехи и притаи дъх. С крайчеца на окото си видя как Ерис се закова на около десетина метра от него. Тя се заоглежда наколо и се провикна:
- Излез, излез, малки Драко! Страх ли те е от Ерис? Страх те е, ти си един малък сополанко. Мама я няма да те пази...
Малфой нямаше намерение да се връзва на приказките и – усещаше, че тя искаше да го изкара от скривалището му. Той обаче си бе взел поука от вчерашния ден. Междувременно, Ерис продължаваше да говори високо:
- Хайде, излез. Ще ти оставя някое друго място, което няма да е синьо. Но не и около оченцата ти – там много ще ти отива. Може даже да проверим сега, искаш ли? Излез, сополанко – мама я няма. Къде ще се скриеш? Може би...зад рицарски доспехи? – победоносно заяви тя, вперила поглед право в доспехите, служещи за прикритие на слидеринеца.
Драко разбра, че е разкрит. Бързо прецени възможностите си – ако останеше там, за Ерис щеше да е по-лесно да му причини болка. Затова той с достойнство излезе и каза:
- Търсиш ли ме?
- Да, тъкмо щяхме да пробваме как ти стои сининкото около очите. – усмихна се Ерис.
- А защо не пробваме около твоите очи, а? Може би ако и косата ти стане синя и оченцата...направо ще си супер. – каза Малфой.
- Е, хайде. Само че първо трябва да ме приближиш, за ми насиниш очите. Ако стоиш там ще ти е трудно. Да те улесня ли? – приближи се момичето.
Младежът също се приближи. Тягостна тишина се стелеше наоколо. Двамата с Ерис стояха на разстояние от половин метър и се преценяваха. Внезапно момичето го хвана за яката и го блъсна в стената. Драко усети тъпата болка, но сега нямаше да се предаде толкова лесно. В последвалия сблъсък и двамата отнесоха доста удари. Често се блъскаха един друг в стените или пода. Неусетно стигнаха до каменната статуя на мечка с протегнати лапи.
- Който е прикован в мечката, губи! – процеди Ерис, докато заби ноктите си в рамото му.
С малкото въздух, който му остана, младият Малфой изпуфтя:
- Тогава приготви се да загубиш.
Битката се ожесточи, макар че силите се изчерпваха. Това не бе сблъсък на тела и интереси, а сблъсък на воли – победеният щеше да изгуби цялото си достойнство, цялото си самочувствие. “Това чудовище трябвада има слабо място!” помисли си ядосано Драко. Внезапно му просветна – косата на Ерис. Тя бе дълга и младежът можеше преспокойно да я намотае два пъти на ръката си. С последните сили, които му оставаха, слидеринецът хвана с едната си ръка косата на момичето, а с другата като белезници се вкопчи в китките и. Ерис не можеше да помръдне. За да се наслади на победата и да си почите, Малфой заговори почти нежно на ухото и:
- Виж, Ерис! Мечка – виждала ли си в мъгълските книжки? А сега ще я видиш още по-отблизо. Даже ще се прегърнете...
- Няма да стане! – просъска момичето.
Опита се да се съпротивлява, но не можеше да мръдне. Драко отново дръпна косата и и каза:
- Кротко, кученце мое! Страх те е от мечката? О, забравих – татко го няма...
“Няма да го позволя! Колкото повече говорим, толкова повече набираме сили. Дано да стане, дано...” трескаво мислеше Ерис. С последно усилие тя се отблъсна назад. Свитите и юмруци уцелиха стомаха на слидеринеца и този път изкараха всичкия му въдух. Той я пусна с хриптене. С лактите си момичето повали Малфой на пода. Свлече се до него и опря коляното си в гърдите му. Вече предвкусваше победата.
- Я, паднахме! – засмя се тя.
- Задъхана си. – отбеляза Драко нехайно, все едно нищо не се е случило.
- Ами да, този път ме поумори. Трябва да призная, че хубаво се позабавлявахме.
- Така ли? – хриптеше младежът. – Нека продължим!
Той отметна коляното и и се изправи мълниеносно. Ерис загуби равновесие и падна назад в седнало положение. Малфой веднага се възползва – той я стисна за гърлото и я прикова в каменния под. Зелената и коса се разпиля, а очите и се разсвяткаха – този път от злоба. Ръцете и краката и се мятаха в отчаяно усилие да уцелят новия вероятен победител. Драко обаче бързо прекрати опитите и. С наслаждение заяви:
- Виж ти, виж ти. Какво има, Ерис? Да не би да те победих?
- НИКОГА! – изкрещя момичето. – Няма да го позволя. Синьото не ми отива! – задъхваше се тя.
- Само заради това ли? – учуди се Малфой. – Колко се грижим за външния си вид... – озъби се той.
- Не само заради това. – тихо каза Ерис. – Не бива да губя добрата си репутация.
- Нито пък аз. – сопна се Драко.
- Тогава...колко жалко, че ще се наложи. – очите на Ерис пробляснаха за кой ли не път и станаха кървавочервени.
Ръката и се изплъзна и удари невероятен шамар на младежа. Той сякаш видя звездички посред бял ден. Докато се осъзнае, Ерис вече се беше изправила. Тя го хвана за яката и го повлече като труп към мечката. Просна го в краката и и се зае да го изправя. “О, не!” помисли си замаяно Малфой – нямаше сили да се противи а едната част на лицето му сякаш бе нажежена. Точно преди Ерис да го пусне в мечката, тя се закова на място.
- Какво чакаш, ти спечели! – процеди Драко. – Не мога да се противя...
- Така не е интересно! – промърмори момичето. – Това не е победа.
- Защо да не е победа?! – опули се младия Малфой.
- Ти се предаваш! – извика му Ерис. – Значи наистина си сополанко!
- Не... – Драко отблъсна ръцете и и я стисна за шията - ...съм... – избута я бавно до отсрещната стена - ...сополанко! – заби юмрука си в стомаха и, преди тя да осъзнае каквото и да било.
Ударът бе прекалено силен дори за Ерис. Тя изхриптя и се свлече на пода. Косата и бавно потъмня до гарвановото черно. Момичето просто стоеше облегната на стената и гледаше в несвяст нагоре, където мислеше, че е младежът. Държеше се за стомаха и дишаше остро – едвам си поемаше дъх. Устата и се сви в презрителна усмивка.
- Най-сетне нещо по-предизвикателно. Биеш се като бабка. – процеди тя. – Мислиш си, че не съм се справяла и с по-големи от теб, нали? Сега се мислиш за голямата работа, защото съм във временно неразположение. Е, и онзи двадесет и една годишният си мислеше така. Както казват хората – теб ще те заболи повече, отколкото мен...
- И защо? – полюбопитства младежът, но причинатя веднага му се изясни.
С мълниненосно движение ритникът на Ерис достигна целта си. Острата болка блъсна Драко в другата стена. Не помнеше да го е боляло така, откакто хипогрифът Бъкбийк раздра ръката му с ноктите си, но сега болката бе стократно по-остра. Сега двамата противници седяха един срещу друг и дишаха тежко. Никой не помръдваше от мястото си – нямаха сили за това. Гледаха се злобно и си разменяха обиди.
- Боли, нали? – просъска Ерис тихо. – Хубаво те нацелих там...
- Ами твоето нежно стомахче? – озъби се Драко. – И теб те боли.
- Да, но с една малка разлика. – усмихна се момичето.
- И каква е тя? – сопнато попита Малфой.
- Аз...ау...мога да се изправя...и да те довърша.
Ерис все още се държеше за стомаха, но действително се изправи. Тя застана до слидеринеца и го погледна презрително. После, за най-голямо негово учудване – му подаде ръка. Драко я изгледа изненадано – нима тя му помагаше да стане?
- Хайде, че ми изтръпна ръката. – подкани го отегчено момичето.
- Откъде си сигурна, че няма да те размажа върху мечката? – попита той изненадано, след като се изправи.
- Защото няма да понесеш още един удар като предишния. – погледна го скептично Ерис.
- В това има капка истина. – процеди младежът.
- По-скоро океан. – изсмя му се момичето. – Хайде да закусваме сега. Иди си вземи закуската от спалнята ти, аз те чакам в кухнята.
Драко послушно тръгна към стаята си. Като отиде в кухнята завари Ерис вече седнала на масата, чакайки го.
- Хайде, костенурка, живни. – подвикна му тя.
- Да, Ваше Светейшество! – понаведе иронично глава Драко и седна до нея.
Известно време двамата помълчаха, после Ерис попита:
- Разкажи ми за Хогуортс...моля. – тя каза последната дума с явно усилие.
- Е, щом ми се молиш... – самодоволно отвърна Драко. – Не мога да ти откажа.
За пръв път я чуваше да казва мила дума и реши да не пропилява шансовете за малко по-ведра седмица. Затова той бавно и внимателно започна да и обяснява. Оказа се доста приятно занимание. Ерис се бе облегнала на масата и го слушаше много внимателно. От време на време го прекъсваше с някой и друг малък въпрос, но основно говореше Драко. Той и разказа най-различни случки, които помнеше. Много пъти засегна темата за “великия” Потър. Беше убеден, че Ерис мразеше този глупак повече отколкото самия той. С внезапно “пук!” Нарциса се магипортира до масата. Тя ги изгледа учудено и попита:
- Обядвате ли?
- Всъщност закусваме. Или по-точно закусвахме. Драко тъкмо ми разказваше за Хогуортс. – усмихна се приветливо момичето.
- Защо не се преместите в дневната – ще ви е по-удобно! – предложи госпожа Малфой.
Драко погледна въпросително Ерис. Тя му кимна кратко и двамата отидоха в дневната. Там майката на слидеринеца им поднесе чай и бисквити. Момичето наруши мълчанието:
- Коя беше Панси?
- Приятелка. – кратко отвърна младия Малфой.
- Гадже? – ухили се Ерис.
- Не. Прекалено е глупава. – поклати глава младежът.
- Ах, ти, лошо момче! – оскуба го момичето.
- Хей, това пък защо? – начумери се Драко.
- Човек не бива да говори лошо зад гърба на приятелите си. – размаха застрашително пръст Ерис.
- Я виж ти, кой ще ме учи на морал! – сопна и се Малфой.
- Хей, по-кротко, сополанко! – вбеси се и момичето.
Двамата отново се вкопчиха един в друг и почнаха да се налагат. Сред пълния хаос влетя Нарциса и едвам ги разтърва. Драко и Ерис се гледаха кръвнишки и все още напираха да покажат кой какво може. Госпожа Малфой ги изгледа учудено и каза наставнически:
- Маймунки такива! Сигурно цяла сутрин това сте правили!
“Господи, колко си права!” помисли си развеселена Ерис. Нарциса ги пусна и добави:
- Поступвай го, Ерис. Аз не съм го правила, да видим дали обноските му ще се подобрят! – намигна жената.
- Непременно. – засмя се момичето.
След като госпожа Малфой излезе, усмивката на Ерис веднага угасна. Тя се тръшна на дивана и си взе бисквитка. Драко все още стоеше като истукан и дишаше тежко. Двамата не бяха успели да си докарат сериозни щети, но и този минибой го измори. Въпреки току-що случилото се спречкване между тях, отношенията им не бяха така ледени.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

Глава пета – Наистина се мразим толкова?

След като изядоха бисквитките и изпиха чая си, между Драко и Ерис се стелеше оглушителна тишина. И двамата бяха ядосани и гледаха в противоположни посоки. Внезапно момичето стана и отиде до библиотеката. Внимателно дръпна стъклото и още по-внимателно извади от лавицата стара и прашна книга. Заглавието и беше “История на семейство Малфой”. Ерис се обърна въпросително към младежа и го попита неуверено:
- Може ли...?
- Давай. – базразлично и отговори той.
Ерис седна и внимателно разгърна страниците. На първата прочете нещо като дописка – “Съвършенството се крие в чистотата. Малфой – чисти и съвършени”.
- Това е девиза на семейството ти ли? – полюбопитства момичето.
- Аха. Измислил го е Мейлиор Малфой – посочи някъде в началото на родословното дърво Драко. – Оттогава са изминали около...не знам, не ми се смята. Сигурно хилядолетие.
- Значи някой от рода ти е бил съвременник на Салазар Слидерин, така ли? – ахна Ерис.
- Ами да. Надявах се да сме преки негови потомци, но тази чест се пада на теб. – начумери се младежът.
- Хей, не се чумери. – потупа го силно по гърба момичето. – Прекалено много завиждаш.
- Не ме потупвай така. – озъби и се Малфой. – Все още съм способен на бой.
- Глупако, нали майка ти се прибра?! – не му остана длъжна Ерис.
- Тя ще е в кухнята. Чакам те до мечката. – сбърчи нос Драко и изфуча от стаята.
Момичето постоя малко, гледайки книгата. После стана рязко и се запъти към петия етаж, където се бе провела сутрешната им битка.
***
- О, значи дойде, а? – ехидно попита младия Мафой.
- Ах, да. Горя от нетърпение да те посиня още. – вдигна вежди Ерис.
- Единствения посинен ще бъдеш ти! – подметна Драко.
- Ще видим. – избърбори момичето и се хвърли върху противника си.
Докато болката на Драко бе преминала, стомахът на Ерис бе против нея. Честите срязвания бяха причината тя да получава повече удари. Но тя не се предаваше ни най-малко. След около половинчасова борба силите и я напуснаха напълно. Тъкмо когато си мислеше, че е спечелила.
- Сега ще... – започна тя.
- Какво ще? – ухили се младия Мафой. – Ще се разревеш ли?!
- Ще падна... – прошепна тя и се свлече на пода в полу-несвяст.
През притворените си очи тя смътно забеляза, че Драко стои до стената. Явно си мислеше, че това е капан. “Говедо такова, не мога да мръдна дори!” помисли си ядосано момичето, преди да загуби напълно съзнание. В крайна сметка Драко изглеждаше изплашен. Той я разтърси през раменете и извика:
- Ерис! Ерис!
Момичето не реагира. Младежът доближи ръката си до лицето и за да се убеди, че диша. С известно затруднение той я хвана като бебе и я пренесе в стаята и. Седна на края на леглото и се загледа в нея – не беше забелязал, колко много е красива. Бялата и коса хвърляше малки отблясъчета по спуснатите завеси на леглото. Тялото и се движеше едвам забележимо – сигурно доказателство, че диша. По бледите и, призрачни бузи бе плъзнала лека руменина, която правеше лицето и някак по-реално и човешко. Челото бе високо и ясно. Внезапно Ерис се размърда. Просто помръдна наляво-надясно, мърморейки си уплашено “Не, не искам в мазето. Моля ви, недейте. Не, не искам...” Сънят и не продължи дълго. Тя се изправи и ококорените и очи заоглеждаха стаята. Спряха се на Драко – една малка усмивчица се плъзна на устата и.
- Какво стана? Ти ли победи? Защо сме тук? – началният мек тон бе заменен от по-груб.
- Хей, машина за въпроси! – сопна се младия Мафой. – По-кротко. Ти припадна, това е.
Ерис взе огледалото на нощното шкафче и заоглежда лицето си. Бледата руменина се отдръпна и призрачността се завърна в пълния си блясък. Момичето се начумери и попита:
- А защо около очите ми не е синьо?
- Аз не бия парцали. – заяви Драко.
- Да, благодаря ти. А сега би ли се омел? Искам да си почивам.
- Почивай си. – заяви горделиво младежът.
- Да, ама ти се омети. – сопна му се Ерис.
- Няма.
- Прекалено често ме цитираш. – ръката на момичето се стрелна към шията на Драко.
Макар че още бе страшно уморена, тя успя да го прикове на леглото до себе си. Той се опитваше да се изтръгне от силната и хватка, но нищо не стана. След малко пръстите на Ерис се умориха. Малфой успя да отметне ръката и и седна. Той хрипливо си пое дъх и каза:
- Ти си чудовище!
- О, ще се бием ли? Все още съм в много парцалива форма, но ще успея да ти насиня поне едното око. – подигра му се момичето.
Тези думи докараха младежа до лудост. Предусетила намеренията му, Ерис вече го налагаше с възглавницата си. Бавно, той отблъскваше всичките и удари и след известно време я обезоръжи. Тогава момичето прибегна до ръкопашен бой. Този път късметът отново бе на страната на Драко – той я хвана за китките и ги закова от двете страни на главата и. Победоносно заяви:
- Така! Няма да шава...а-а-а!
Но не успя да довърши. Загуби равновесие и падва върху Ерис. Без дори да осъзнава какво става, устните му се прилепиха в тези на момичето. Въпреки това той въобще не би нарекъл това целувка. Първо, че дори не искаше да я вижда, второ, че той не се целуваше с момичета, ден след като са се запознали. Ръцете на Ерис се изплъзнаха от хватката му и го заблъскаха в гърдите. Той ужасено се изправи и заекна:
- Ние не...не сме се... – въпреки недомлъвките, Ерис схвана мисълта му и изфуча:
- Разбира се, че не сме! Не бих те целунала доброволно, дори за десет милиона галеона!
- Прекрасно! Аз пък не бих те целунал за всичкото злато във Вселената! – изкрещя Драко.
- То защото някой би те целунал! – изпуфтя момичето, докато се изправяше.
- Хей, кранта такава! Аз съм като магнит за момичетата, ясно ли ти е! – скръсти ръце младежът.
- Да-а-а-а, друго няма да е! Малката Уизли вече лепна ли ти се като сопол? – истерично се засмя Ерис.
Младия Малфой щеше да отговори подобаващо, но осъзна думите на противничката си. Той само изсумтя и излезе. Дори след като затръшна вратите по коридора все още го преследваше истеричният смях на момичето.
***
Ерис полежа малко, загледана в копринения балдахин на леглото. Това бързо и омръзна. Тя стана и отвори прозореца, след което седна на дебелата рамка – замъкът определено имаше яки стени. Макар и зловещ, домът на семейство Малфой имаше чудна градина. Вековните дървета протягаха клоните си към момичето. Нежният аромат на липа се носеше из въздуха. Ерис вдиша дълбоко и се ободри – може би тази седмица нямаше да е толкова лоша. Момичето се замисли за Разпределителната церемония. Драко и бе казал, че първокурсниците винаги пътуват с лодка през езерото към замъка. Как ли баща и щеше да я запише в Хогуортс? Тя много добре знаеше, че татко и е най-великият магьосник на света, макар и на Черната страна. Вече се беше убедила във великата му сила. Лека усмивка се прокрадна на лицето и, когато си спомни първата им среща...

Ерис си пое дълбоко дъх и потропа два пъти на дъбовата врата. Малкото дървено резенце на нивото на очите и се дръпна. Оттам се втренчиха в нея две воднисти очи. Те се разшириха и резенцето се дръпна обратно. Отвътре се чу приглушено шушукане. Момичето загуби търпение и задумка по вратата.
- Хайде да ме пуснете да вляза, а? Надявам се партито да е с вход свободен! – просъска тя.
- Да, да, момент... – сякаш изцвърча отвътре един глас.
Вратата най-сетне се отвори и Ерис влетя вътре.Многото хора, които се бяха струпали пред вратата се отдръпнаха, все едно се страхуват. Един от тях пристъпи напред и свали качулката си – имаше дълга руса коса, пригладена назад, студени сиви очи и бледо лице. Той се усмихна ледено и каза:
- Предполагам, че ти си Дъщерята.
- Може би да, може ли най-сетне да видя баща ми? – нетърпеливо просъска момичето – тези хора и лазеха по нервите.
- Разбира се, той Ви очаква – посочи русият мъж към една огромна врата в дъното.
Без да чака каквото и да било, Ерис избута хората, които постепенно се бяха приближавали, за да я видят. С бързи крачки стигна до посочената и порта и задумка. Отвътре се чу възмутен, съскащ глас – почти като нейния:
- Кой смее да ме безпокои?!
- Дъщеря ти! – изкрещя момичето.
- Ах... – последва пауза. - ...да, влизай.
Ерис отвори вратата и се озова в тъмно каменно помещение. В средата имаше нещо като трон. Явно човекът вътре беше баща и. Макар и наскоро открила своите дарби, момичето усети неговата сила. В писмото той не споменаваше почти нищо за себе си. Мъжът се изправи и излезе от сенките. Червените му очи излъчваха злоба, но и някаква странна веселост. Лицето му, по-бяло и от череп, вдъхваше респект и страх. По устата му играеше зловеща усмивка...Лорд Волдемор. Ерис знаеше само името му. Незнайно защо, тя не се уплаши ни най-малко. Пристъпи една крачка и попита неуверено:
- Това ти ли си...татко? – почти прошепна последната дума.
- Как ти е името? – попита направо той.
- Ерис. – начумери се момичето.
- Ерис... – повтори бавно той.
- Богинята на хаоса от гръцката митология. – поясни тя.
- Хаос! – плесна с ръце мъжът. – Харесва ми. Добре дошла, Ерис. Поклони се на Лорд Волдемор.
- Аз не се кланям пред никой! – повиши глас момичето. – Никой не може да ме командва!
Мъжът се приближи малко. Ерис си помисли, че ще я удари. Вместо това той протегна ръка – бяла, с пръсти като на паяк – и я прокара през косата на момичето.
- Малцина проявяват такава смелост и непокорност пред Черния Лорд. Май с теб ще се разберем, дъще. – каза бавно той.
Слде този кратък разговор той я поведе извън стаята. Извади магическата си пръчка и замахна с нея – чу се изплющяване. Моментално огромният коридор се изпълни с хора – всичките еднакво облечени, всичките с приведени глави. Волдемор ги изгледа и каза високо:
- Смъртожадни! Неотдавна дори самият аз не знаех, че имам дъщеря. Сега това е факт. От вас изисквам да се отнасяте с нея така, както се отнасяте с мен. Драги мои... – той направи пауза. – Това е Ерис. Запознайте се с нея.
През следващите десет минути момичето се ръкуваше със смъртожадните. След като лекичко и се поклони мъж на име Нот, баща и го спря:
- Нот!
- Да, господарю? Какво желаете? – обърна се той.
- Къде е Луциус? – изсумтя Волдемор.
- Доколкото знам, отиде да избива мъгъли. Замина току що и каза, че ще се върне след два дни. Ще го повикате ли... – отговори Нот и протегна лявата си ръка.
Ерис надникна и видя дамга на череп, чийто език бе змия.
- Не...остави го...върви си, Нот... – безразлично изсъска Черния Лорд. - Последвай ме, Ерис. Сигурно си гладна. – обърна се към момичето той и се запъти към друга, малка врата.
Момичето го последва. Двамата се озоваха в стая, прилична на подземие. Мъжът махна небрежно с ръка.
- Това е кухнята – там са запасите от храна. – посочи той няколко шкафа. Не се безпокой за почистването – тук ще се отнасят с теб като принцеса. Вече знаеш къде да ме намериш. Не бързай с яденето.
Той излезе и вратата сама се затвори след него. Момичето заразглежда кухнята. Отвори шкафовете, за да провери какво има за ядене. Намери нещо като сандвичи и изяде два от тях. Изпи чаша с тиквен сок, който намери в друг шкаф и се огледа наоколо. С малко въображение можеше да нарече това кухня, но малко почистване нямаше да навреди. Ерис отново се запъти към залата на баща си. По стар навик тя влетя, без да почука и затръшна вратата след себе си. Лордът се начумери:
- Много си неучтива.
- Не се намери някой, който да ме научи на обноски. Пък и кому са нужни? – отегчено отговори Ерис.
- Никому, наистина... – съгласи се Волдемор. – Но все пак аз съм ти баща, прояви малко уважение.
- Ти не ми беше баща през тези шестнадесет години. Оправих се без теб, нали? – извика момичето.
- Точно това те прави достойна дъщеря на Черния Лорд. Не бих искал да отгледам слабачка. – просъска мъжът.
- Не съм слабачка. – отвърна Ерис.
- Прекрасно. – стана от трона си Волдемор.
Той заведе дъщеря си до прозореца и каза:
- Знам, че в момента съзнанието ти гъмжи от въпроси. Но имай малко търпение – скоро ще узнаеш всичко.
- Какво беше онова на ръката на Нот? – не му обърна внимание момичето.
Лордът се развесели.
- Харесва ли ти? Това е знакът на нас, смъртожадните. Всеки от моите подчинени има такъв. Когато докосна чийто и да е, незабавно всички са длъжни да се явят пред мен.
- Искам и аз такъв! – извика развълнувано Ерис.
- Не, дъще моя. – въздъхна баща и. – Не мога да те пратя в училище така.
- Училище ли? – кисело попита момичето. – Нима ще ходя на училище?
- О, да – това ще е твоята тайна мисия. Седни, ще ти разкажа една история...
Мъжът махна с пръчката си и до каменния му престол се появи още един подобен – само дето беше много прост и грубо издялан. Двамата с Ерис се настаниха и той започна да и разказва...

“Превърни живота му в ад!” – тези думи все още кънтяха в главата и. Момичето разтръска глава и видя, че слънцето е започнало да залязва. Беше и скучно, но в никакъв случай не искаше да говори нито с Нарциса, още по-малко с Драко. Все още се чудеше как ще отиде в Хогуортс – директорът бе най-големия враг на баща и. Още по-чудно и беше как ще я разпределят – нямаше да се мъкне с първокурсниците, нали?! На вратата се потропа. Ерис извика “Влез!” без дори да поглежда кой е. Чу, че някой се приближи до нея.
- Това пристигна за теб. – обяви леденият глас на Драко.
Момичето се обърна и видя, че той държи малко пакетче, което се събираше в шепата му. Тя го взе и погледна въпросително Малфой. Той сви рамене. Ерис нетърпеливо махна опаковката. От вътре изпадна масивен сребърен пръстен във формата на змия, която се бе навила на няколко пръстена. Очите и бяха от изрязани смарагди и пречупваха светлината на хиляди цветове. Ерис бързо го надяна на безименния си ляв пръст – украшението пасна идеално. Момичето вдигна ръката си, за да се наслади на ефекта.
- Тук има бележка. – каза младежът, докато разглеждаше кутийката.
- Дай ми я. – дръпна я припряно Ерис и подозрително го изгледа. – “На дъщеря ми с пожелания за хубава седмица в имението на Малфой” - прочете тя на глас.
- Всички се надяваме, а? – подметна младия Малфой.
- Нещо искаш да ми кажеш ли? – озъби му се момичето. – Само не ми се хвърляй отгоре, не съм в настоение за любовни игрички.
- Дори не съм си и помислял! – разпени се Драко.
- О, да, забравих – ти мислиш само за малката Уизли, нали? – сбърчи нос Ерис.
Младежът ядосано я тупна по рамото. Ерис загуби равновесие и пропадна надолу. В послединя момент Малфой я хвана за ръката. Личеше си, че явно го направи против волята си.
- Хайде, пусни ме. Не се страхувам от Смъртта. – забеляза физиономията му момичето. – Много пъти сме се разминавали. Сега или след време – каква е разликата?
По челото на Драко потекоха ситни капчици пот. Изобщо не му стискаше да я пусне – щеше да се оттъве от досадната кранта. Но това бе Ерис – дъщерята на Черния Лорд. Не можеше просто ей така да я пусне – иначе бързо бързо щеше и той да се прости с живота си. В този случай спасяваше своята кожа. Той стисна по-здраво ръката на Ерис и я издърпа обратно в стаята. Съжали, разбира се. Отиде до средата на стаята и скръсти ръце, правейки се, че разглежда огромната картина на черна гора. Чу, че Ерис се приближи до него и стисна зъби.
- Защо го направи? – тя положи ръка на рамото му – сравнително нежно.
- Кое направих? – попита той със стиснати зъби.
- Не се прави на идиот. Защо ме издърпа? – тросна му се момичето.
- Реших, че като ми стане скучно, няма кого да набия. – подметна той.
Ерис се облегна по-здраво на рамото му и се засмя сърдечно. Малфой не се сдържа и се ухили. Двамата се усмихваха известно време един на друг. После, явно осъзнали какво са направили, бързо придобиха обичайните си намръщени физиономии. Внезапно Ерис прокара двете си ръце по хълбоците на Драко. Той усети особено усещане и се дръпна възмутено:
- Какво правиш? Нали нямаше време за любовни игрички?!
- Това е любовна игричка... – тихо заяви момичето. – Имаш гъде-е-е-е-ел... – проточи лигаво тя.
- Глупости! Нямам гъдел! – сопна се младия Малфой. – Мисля, че... – така и не довърши.
Ерис бясно го загъделичка. Той се преви на две, подтискайки смеха си. Двамата се подгониха из стаята като малки деца. Внезапно младежът се спъна в полите на мантията си и падна на леглото. С ловко движение момичето седна върху него и започна да го гъделичка. Драко не можеше да мръдне – заудря с юмруци по леглото и закрещя истерично:
- Престани, престани! Стига, имам гъдел, престани!
- Признаваш ли се за победен? – спря за малко Ерис.
Драко си пое въздух и отсече:
- Никога!
- Добре. – примирено каза момичето и продължи да го гъделичка
Младежът вече не можеше да си поема въздух. С последни сил той отметна от гърба си Ерис и се претърколи до нея. Ръцете му се стрелнаха към нейните хълбоци. Още преди да я докоснал, тя се преви на две – сигурен знак, че и тя има гъдел. Младият Малфой я загъделичка и момичето се захили истерично. В тази детска игра, неприсъща им на възрастта, те се забавляваха повече от всякога. Рано или късно гъделичканият успяваше да отблъсне ръцете на гъделичкащия и започваше да си връща тъпкано. Накрая и двамата извикаха едновременно:
- Стига! Предавам се.
Спогледаха се смаяно и се засмяха. Ерис отново вдигна ръката си, за да се наслади на пръстена си. Драко се приближи малко към нея. Малко смутено, той кимна към рамото и и попита:
- Може ли да се облегна?
- Ами...добре. – великодушно обяви момичето – не виждаше причина да му откаже. Младежът внимателно се облегна на Ерис, за да не и тежи и се загледа в ръката и.
- Отива ти. – призна неохотно той.
- Благодаря. Аз пък много харесвам твоя. – хвана го за ръката с пръстена момичето.
- Искаш ли да си ги разменим? – усмихна се развеселено Малфой.
- О, не бих могла... – заувърта Ерис – явно и стана неудобно.
- Не, няма проблем.
Драко седна и внимателно изкара пръста си от пръстена. Младежът подаде бижуто на момичето и се усмихна. Тя също свали своя и му го подаде. За голямо учудване, двата пръстена им паснаха идеално. Двамата се усмихнаха на новите си придобивки. Внезапно Малфой се плесна по челото.
- Олеле! Съвсем забравих, че щях да те викам за вечеря! Майка сигурно се е изпопритеснила.
Двамата станаха от леглото и се запътиха към трапезарията. Там вече ги чакаше Нарциса. Тя ги укори, че сасе забавили. Двамата се извиниха и седнаха да хапнат. Вечерята премина в гробовно мълчание. Почти накрая госпожа Малфой възкликна изненадано:
- Ама вие да не сте си сменили пръстените?
Драко и Ерис се спогледаха и се засмяха. Жената не знаеше какво да каже, затова само поклати глава.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

Редактирано от brainy на 17.08.05 18:47.

Глава шеста – Незабравимата седмица и вечерта, която трябваше да се забрави

Размяната на пръстените коренно промени отношенията на Драко и Ерис. Сега те се биеха много по-малко, смееха се повече, говореха си много. Ерис сякаш бе друг човек – почти не обиждаше слидеринеца, смееше се много, разказваше шеги. В деня преди да заминат за Хогуортс, младият Малфой разведе гостенката си из градината – знаеше, че това ще я зарадва. Макар и малка, градината бе много красива. Двамата се спряха под липата. Ерис погледа миг-два нагоре и започна да се катери.
- Какво правиш? – стресна се Драко.
- Качвам се горе. Идваш ли? – отговори момичето.
- Не! – възпротиви се младежът.
- Значи си пъзльо! Пъзльо, пъзльо! – подразни го Ерис.
- Пъзльо ли? – вбеси се Малфой. – Никой не може да ме нарича пъзльо. – каза той и пъргаво се покачи на дървото.
Макар че никога не беше се катерил по дърветата, той бързо настигна Ерис. Дръпна я за наметалото и каза:
- Сега ще си платиш!
- Ай, ужас! – изсмя му се тя.
Момичето спря да се катери и седна на едно разклонение. Драко продължи малко по-нагоре, защото видя по-удобно място. Трябваше да признае, че е страхотно. Изобщо не бе подозирал, че в градината му се крие такова забавление.
***
Драко се отпусна блажено във ваната – Ерис вече си бе взела душ и сега вероятно си приготвяше багажа. Топлата вода и меката пяна го галеха нежно и младежът чувстваше някакво особено удовлетворение. Ако зависеше от него, щеше да кисне така седмица – но водата изстиваше, пък и се губеше очарованието. Майка му се бе окъпала сутринта. Така че цялата баня бе за него – не можеше да се питеснява за никой. Вече бе измил косата и тялото си, така че вече трябваше да излиза. Измъкна се внимателно и се загърна с мекичкия халат. Безшумно стигна до стаята си и се преоблече. Багажа му вече бе готов – Миналия ден майка му бе отишла до Диагон-али, за да купи учебниците му, а и тези на Ерис. Момичето бе дала кесийка със злато на госпожа Малфой, за да и купи още няколко книги.
Внезапно на вратата се почука. В пълно недоумение защо Ерис или майка му може да го търсят, той извика “Влез!”. Вместо вратата да се отвори, в процепа между нея и пода се тикна малко листенце. Любопитен, Малфой отиде и го взе. На него имаше нещо като стихотворение –
“Сигурен ли си, че всичко си взе?
Вече съмнение май те обзе.
Къде ти е брилянтина за коса?
Отмъкнах ти го под носа.
Да го търсиш ще ти се наложи –
Рошав много ще се изложиш.
Без следваща бележка
Търсенето ще е тежко.
Защо не надникнеш в кухнята?”
“Ах, ти!” помисли си леко ядосан младежът. Наистина, да се покаже без прилежно пригладена коса щеше да е пагубно за репутацията му. Затова той с бързи крачки се запъти към кухнята. Като влезе веднага видя бележката – небрежно тикната под крушата в купата с плодове. Той издърпа листчето, разгърна го и прочете:
“Мислиш, че тази хитруша
Ще стигне само до някаква круша?
Помисли си пак
Докато в такт
До дневната се тътриш
Брилянтина да си търсиш!”
Вече вбесен, Малфой се затича към дневната. Намери листечето да се подава като отметка на “История на семейство Малфой”. То гласеше:
“Не искам да те ядосвам много
Последната бележка ще намериш
Ако на липата се покатериш
Там истината ще разкриеш
От смях направо ще се убиеш.”
“Ще ме разкарва до липата?!” – в Драко изчезна и последната капчица забавление. Хич не го привличаше идеята да се катери по липата през нощта. Не че го беше страх – просто утре мжеше да се успи, което щеше да е фатално. Въпреки това той излезе в градината и се покачи на липата. От любимото му място се виждаше стаята на Ерис. Там все още светеше, а момичето се бе облегнало на прозореца, държейки шишето му с брилянтин. Дългата и коса се полюшваше от вятъра, а очите и блестяха закачливо. Широката и пижама се увиваше и намотаваше около тялото и. Младежът се вбеси. Той погледна злобно момичето и слезе обратно. Когато стигна до стаята и, вътре нямаше никой. Малфой отиде до средата на стаята – имаше чувството, че Ерис се скрила някъде и го наблюдава. Тогава той съзря брилянтина – беше на нощното шкафче до леглото. Драко отиде да си го вземе. Тъкмо когато стигна, с едно отчетливо “пук” момичето се магипортира пред него и му препречи пътя. Слидеринецът я изгледа ядосано и я блъсна, за да стигне до отварата. Ерис се намръщи:
- Какво има?
- Изобщо не ми е до смях. – сопна и се младежът.
- На мен пък ми беше много смешно. – намигна му закачливо момичето.
- Ами смей се тогава като последния идиот. – заяви Малфой.
Ерис също се ядоса. Какво му ставаше? Цяла седмица така се забавляваха а сега изведнъж се държеше като шестгодишно хлапе.
- Ей, я по-полека! Не съм ти скрила плюшеното мече, за да се държиш така с мен. – просъска тя.
- Аз нямам нужда от плюшено мече! – ревна Драко. – Не всеки се забавлява с идиотщини като теб, нали?
Момичето го изгледа обидено и нищо не каза. На излизане от стаята, младежът процеди:
- Надявам се да спиш зле...слабачке.
Той излезе. Тъкмо когато затваряше вратата, Ери се спусна към него. Той затвори вратите под носа и и се запъти към стаята си. Момичето заблъска по вратата и извика:
- Чух те, сополанко! Ще видим утре кой е слабакът!
Драко не и обърна внимание.
***
На другата сутрин Ерис се събуди рано. За миг се уплаши, че на са я събудили. После осъзна, че Нарциса нямаше да я остави току-така. Момичето погледна огромния часовник над вратата – беше едва шест часът. Тъй като вече се бе разсънила, стана и се облече. Натика пижамата в куфара си. Когато затваряше закопчалката, нещо се закачи за нея. “Ах, пръстена ми.” помисли си доволно Ерис и вдигна ръката си. По-малко от половин секунда и трябваше за да осъзнае, че този не бе нейният – беше на Драко. “Ами сега? Не искам да се разделям с този пръстен!” помисли си уплашено момичето. Е, трябваше да се примири. Момичето отиде до прозореца и го отвори. Седна на рамката, както често правеше през тази седмица – искаше да се сбогува с прекрасната градина на Малфой. Нежният аромат на липа галеше лицето и. Ерис погледна към стаята на Драко – завесите бяха дръпнати, а той самият се будеше...
Нещо страшно много бодеше лицето на младежът. Той се размърда недоволно и отвори бавно очи. Нещо зелено го заслепи – очите на змията пречупваха светлината право в лицето му. Но...очите на пръстена му не бяха от смарагди. Един спомен бавно изплува в съзнанието му – той и Ерис си размениха пръстените и се усмихваха еди на друг. Драко стана със съвсем избистрено съзнание. Преоблече се и натика пижамата си в куфара. Взе си брилянтина и отиде до банята си. Тъкмо когато слагаше отварата обратно в куфара си, в стаята влезе майка му.
- О, вече си готов! – възкликна тя. – Чудесно, момчето ми. Ще отида да събудя Ерис.
- Няма нужда. – отвърна младежът, загледан през прозореца.
- Защо? – полюбопитства жената.
Драко посочи към стаята на Ерис. Нарциса се приближи – момичето бе седнало на рамката. Очите и бяха затворени, все едно слушаше нещо – някаква неземна музика, чийто мелодия можеше да чуе само тя. Вятърът си играеше с вече гарвановочерната и коса. По лицето и играше странна, щастлива усмивка. Внезапно един гарван кацна до нея.
Ерис отвори изненадано очи – черната птица и подаваше крачето си, на което бе завързано малко парче пергамент. Момичето го откачи и гарванът отлетя. Съобщението гласеше “На гарата на училището ще те посрещне професор Снейп” и имаше кратко описание на посрещача. Ерис прибра пергамента във вътрешния джоб на наметалото си. После отново разгледа пръстена на ръката си – беше прекрасен, но трябваше да го върне. Затова с бързи крачки се запъти към стаята на Драко. По пътя се размина с майка му – тя се усмихна на момичето и каза:
- Вече е буден! Големи сте ранобудници и двамата – побързайте обаче, закуската чака.
- Да, непременно. – усмихна се насила Ерис и влезе в стаята на младежа.
Той се обърна въпросително и попита:
- Какво има? Пак ли ще криеш нещо?
Момичето не отговори. Докато стигна до младия Малфой, тя свали пръстена от ръката си. Взе ръката на Драко и сложи пръстена в шепата му. После го погледна изпитателно. Той сви устни и подаде бижуто, което бе на неговата ръка. Ерис го сложи на безименния си пръст и на излизане подвикна:
- Майка ти каза да отидем в трапезарията да закусваме, сополанко!
- Не съм сополанко! – изрева младежът.
Ерис се закова на място. Тя се обърна бавно и каза:
- Прав си.
Драко се ококори, но момичето добави:
- Ти си тотален кретен!
С рязко движение Ерис се врътна и излезе от стаята, оставяйки Малфой да фучи от яд.
***
На закуска младият Малфой и Ерис стояха възможно най-отдалечено един от друг. Нарциса бе много учудена – до вчера се разбираха така прекрасно. Въпреки това тя нищо не каза и закуската премина в подтискащо мълчание. Когато и тримата се наядоха, Нарциса каза:
- Е, донесете си куфарите в дневната – ще пътуваме с летекод.
- Летекод ли? – намръщи се Ерис.
- Ще видиш. – засмя се майката на Драко.


Пистел:Великата Bellatrix Lestrange

--------------------------------------------------------------------------------

Глава седма – Златната мина

Когато Ерис влезе в дневната с куфара си, Драко и Нарциса вече бяха там и я чакаха. В ръката на госпожа Малфой стоеше познатата и книга за историята на семейството. А младият Малфой бе твърдо убеден да гледа навсякъде другаде, но не и гостенката си. Нарциса се усмихна и каза:
- Е, щом сте готови...– махна тя с ръка.
- Наистина ли трябва да пътуваме по този начин? – недоволно изхленчи младежът.
- Недей да цивриш като бебе! Излагаме се пред гостенката. – сопна се майка му. – Хайде, знаеш как се прави...
Драко не си позволи да отговори, а само стрелна с поглед Ерис. Той хвана куфара си и докосна книгата.
- Само трябва да докоснеш книгата – тя е летекодът. – усмихнато обясни Нарциса.
- Но...аз я разглеждах преди няколко дни – защо тогава не ме е отвела...където и да е? – смая се Ерис, докато слагаше ръката си на книгата.
- Това е така, защото летекодът е настроен за точно определено време... – започна да обяснява жената.
Преди да успее да довърши, Ерис усети някакво странно дръпване зад пъпа. Ръката и сякаш се бе сраснала с корицата на книгата. За няколко мига всичко свърши и момичето, заедно с Нарциса и сина и, както и куфарите се намериха в малка стая без мебелировка. Имаше една единствена врата.
- Къде сме? – замаяно попита Ерис, докато се оглеждаше.
- Това е стая за летекодно посрещане. – обясни небрежно госпожа Малфой. – За магьосници, които пристигат на гарата с летекод или магипортирване.
- Гарата ли? –сбърчи нос момичето.
Майката на Драко не отговори, а се запъти към вратата. Тя я отвори и когато излязоха от стаята, изчезна, все едно никога не бе съществувала. Тримата се озоваха на гаровия перон на експрес Хогуортс. На металната браиера бе закачена красива червена табела “Перод 9 и 3/4”. Но вниманието на момичето бе привлечено от самата бариера – от нея на няколко минути излизаха ученици с куфарите си. Ерис реши бързо да се сбогува с майката на Драко и да си намери купе – хич не и се искаше да бъде с други. Въпреки това навсякъде имаше по един-двама ученика, които пазеха места за приятелите си. В края на втория вагон момичето видя групичка от четири слидеринки, които оживено клюкарстваха. Преглътвайки самочувствието си, тя отвори вратата и попита, възможно най-учтиво:
- Може ли да седна при вас? Навсякъде е пълно с кретени...
Момичетата я прецениха с поглед и кимнаха одобрително. Ерис седна до прозореца. Тъкмо нагласяше куфара си, когато едно от момичетата я попита:
- От кой дом си? Защо не сме те виждали преди?
- Ами...надявам се да бъда в Слидерин – идвам от... Слидснейк. – спомни си тя името на “бившото” си училище.
- Не съм го чувала. – обади се друго момиче. – Впрочем аз съм Панси Паркинсън.
- Приятно ми е, Ерис. – кимна Ерис, надявайки се да не я попитат за другите и имена, и обясни: - Твърде възможно е. То е едно от най-потайните училища в света.
- Аха... – подозрително смънка Панси и добави – Впрочем това са Милисънт Булстроуд, Балейн Сали-Ан, Карен Лир, Алунда Бейд а аз съм Панси Паркинсън, както вече казах.
- Ти каза, че искаш да си в Слидерин, така ли? – обади се момичето на име Балейн. – Защо?
- Да речем, че изисканията за другите домове не са по вкуса ми. В Рейвънклоу са зубрачите, в Грифиндор вечно си търсят белята а Хафълпаф са общата сбирщина, останали при разпределянето. – сбърчи нос Ерис. – Честно казано, ако не съм в Слидерин, ще си взема багажа и ще се омета.
- Между другото, ние сме от Слидерин. – добави гордо Карен и погледна на приятелките си. – Не се оплакваме, нали момичета?
- Не-е-е-е! – извикаха в хор останалите.
Момичетата харесаха Ерис. Скоро те вече си бъбреха увлечени. Ерис все още не можеше да прецени тази компания – допадаха и, макар че малко се лигавеха. Скоро се убеди, че са клюкарницата на училището. “Бинго!” помисли си момичето. Тъкмо когато нехайно щеше да попита за Потър, когато вратата на купето се отвори. Там небрежно се облегна Драко и намигна на Панси:
- Здрасти, Панси! Как си?
Паркинсън поруменя и нервно приглади косата си. С леко трепереща усмивка тя отвърна, забила поглед в краката си:
- Ами, нали знаеш...горе-долу... – руменината плъзна и по врата и.
- Слушай, защо не дойдеш в нашето купе? Убеден съм, че имаме много да си говорим. – хвана я за ръката Малфой.
Тя прие с въодушевление. Тъкмо когато излизаха, младежът видя Ерис. Той и метна поглед, пълен с омраза и попита:
- Я, Ерис...какво правиш тук?
- Много ли те интересува? – сопна му се момичето.
- Просто питам. – вдигна рамене слидеринецът. – И как успявате да говорите?
- Виждаш ли, Драко... – започна любезно Ерис. – Не може всички да са допотопни кретени като теб. За сега успяваме да се разберем, благодаря ти за загрижеността.
Малфой преглътна обидата и не каза нищо. Той само прегърна Панси през раменете и я изведе от купето. Останалите четири момичета погледнаха изненадано Ерис. Алунда заяви със страхопочитание:
- Иха, Ерис...направо го заби в земята!
- Благодаря ти. – кимна с глава Ерис.
- От къде се познавате? – попита Милисънт.
- За мое огромно съжаление, трябваше да прекарам последната седмица от ваканцията в неговото имение.
- Панси би ти завидяла. – засмя се Балейн.
- Защо? – наведе се съзаклятнически към нея Ерис. – Останах със странното впечатление, че тя е леко изнервена, когато той е наблизо.
Очите на Алунда светнаха и тя махна с ръка. Петте момичета наведоха глави една към друга и Бейд прошепна:
- Всъщност, тя е луда по него. Още от първи курс. Но ние сме на мнение, че той само си играе с нея.
- Не бях чувала някой нормален да си пада по идиот като него. – изсумтя мрачно Ерис.
- Не говори така. – начумери се Сали-Ан. – За него се смята, че дърпа конците на Слидерин.
- Че как така?! – вдигна вежди Ерис. – Кой е той, че да ви комадва?
- Винаги е било така. – вдигнаха рамене слидеринките.
Другото момиче не каза нищо. “Значи имал малко власт, хлебарката му с хлебарка! Е, това ще се промени. Нега не забравям мисията, която ми повери татко...”. С привидно нехайно изражение, Ерис попита:
- Вярно ли е, че в Хогуортс учи прочутия Потър?
- Да, за съжаление. – кимна Карен. – Те с Драко са най-върли врагове още от първи курс. Между другото, ще бъде ли много нахално, ако те попитам...
- Да, кажи? – полюбопитства Ерис.
Карен първо се спогледа с приятелките си. Между тях сякаш премина искра на съгласие и Лир продължи поверително:
- Говорил ли ти е нещо за Панси?
- За съжаление, не много приятни неща. Да ви покажа ли? – въздъхна Ерис.
- Как така ще ни покажеш? – ококори се Милисънт.
- Момент.
Ерис свали куфара си и бясно зарови в него за мислоема. Той и бе подарък от Опаш – мъжа с воднистите очи - за вливането и в техните редици. “Опаш е подмазвач. Но чашката си я бива!” помисли си момичето. Слидеринките я гледаха в пълно недоумение. Най-сетне Ерис намери мислоема. Наред с него извади и магическата си пръчка – за да потърси конкретните спомени. Колкото и бързо да се сприятели с тазе момичета, хич не и се щеше да им показва всичките си спомени. Поставяйки мислоема на малката масичка, Ерис каза:
- Чакайте само малко, за да ги намеря.
- Това е мислоем! – възкликна Алунда.
- Точно така. – нехайно отвърна Ерис.
Тя намери спомените за Панси. Всяка вечер след люгане момичето грижливо си подреждаше мислите н мислоема. Тя насочи магическата си пръчка към чашата и извика:
- Мейморио екстрактин!
От мислоема излезе нещо като сапунено мехурче, което бързо се уголеми с диаметър около метър. Сивотата в него постепенно се проясни и слидеринките се понаведоха напред, за да следят внимателно. Първият спомен, който Ерис им показа бе когато след големия им бой с Драко той и разказа за Хогуортс. Е, компанийката на Панси не видя всичко – Ерис им показа само частта за Паркинсън. Във всичките спомени Малфой говореше пренебржително за нея. След като им показа спомените, Ерис прибра обратно мислоема и пръчката си. В купето настана тягостно мълчание. След малко Балейн поклати тъжно глава и каза:
- Не бих искала да съм на мястото на Панси. Ако тя разбере...
- Е, не е нужно да разбира, нали? – сопна се Карен и се обърна към Ерис. – Надявам се да не показваш това...
- Няма проблем. Ще бъде нашата малка тайна. – намигна и момичето.
Сега бе време за големия и коз. “Ласкателствата са ключ към много тайни.” Бе казал баща и. Е, сега щеше да изпробва този ключ за една по-особена врата....
- Вие обаче явно знаете много тайни, а? – подметна Ерис. – Сигурно нищо не ви убягва.
Слидеринките се спогледаха гордо. Алунда заяви наперено:
- Така е! Можем да ти кажем всичко, което те интересува!
- Хм... – направи се на замислена Ерис. – А какво можете да ми кажете за...да речем за Потър?
- Ама ти май много се интересуваш от него, а? – погледна я подозрително Милисънт.
- Не. – спокойно рече Ерис. – Просто съм слушала доста за него, но не вярвам да е толкова велик, колкото го правят. Съдейки по прекрасната – момичето направи физиономия. – му компанийка. Мътнородчето Грейнджър и малоумника Уизли. Просто неземно! – завърши с отвращение тя.
- Така си е. – съгласи се Карен и добави. – Тая Грейнджър винаги ми е лазила по нервите. О, момичета – помните ли по-миналата година какви ги забърка? – завърши тя със зловеща усмивка.
Останалите слидеринки закимаха доволно. Ерис попита любопитно:
- Какво е станало? Кажете ми!
Четирите момичета и разказаха доста странна история за любовен триъгълник между Потър, Грейнджър и някакъв българин на име Виктор Крум. Постепенно Ерис научи всичко, което и бе необходимо. Тези момичета бяха истинска златна мина за нея. След като почна да се здрачава, Алунда се обади:
- Момичета, скоро ще пристигнем! Трябва да си облечем мантиите.
Другите закимаха в знак на съгласие. След малко дойде и Панси, за да се преоблече. Балейн и намигна и попита закачливо:
- Е, Панси! Как е гаджето?
- Той не ми е гадже! – поруменяла се сопна Паркинсън. – Просто сме приятели.
Ерис изсумтя тихо. “Приятели! Кой би могъл да е приятел с тази буболечка!” помисли си раздразнено. Въпреки това не можеше да си позволи да загуби шанса си да наваксва с информацията и възкликна мило:
- Ама разбира се! Нима е невъзможно?
- Намекваш ли нещо? – намуси се Панси.
- Стига, Панс! – скастри я Карен. – Тя нямаше намерение да ти се подиграва!
“Бъркаш, Лир!” помисли си Ерис. Вместо това тя каза на висок глас:
- Ами да. Защо ми е да ти се подригравам?
- Забелязах, че май с Драко не се разбирате много-много. Защо? – попита Паркинсън..
- Хм...да речем, че просто се мразим! – натърти Ерис.
- Да, но защо? – не се отказваше слидеринката.
- Ами Панси, още при първата си среща хората разбират дали се харесват или не. Предполагам, че можеше да се разбираме, но този кре...Малфой явно няма чувство за хумор. – обясни Ерис. – Така че за сега предпочитам да не ни се налага да общуваме с него.
Паркинсън остана доволна от отговора. Може би защото харесваше Драко и го искаше само за себе си. Е, това не беше работа на Ерис. Влакът забави под и спря. Момичетата оставиха куфарите си на местата им. Ерис се изненада, но те и обясниха, че после те винаги се появяват в спалните помещения. Шестте момичета се заизнизваха бавно с тълпата ученици. Когато слезнаха, Ерис видя мъж на средна възраст, който можеше да бъде професор Снейп. Тя доближи глава до Милисънт и попита:
- Кой е този?
- Това е професор Снейп. – отвърна слидеринката. – Интересно защо е тук...
- Както и да е, хайде чао! – прекъсна я Ерис и се запъти към професора.
- Чао! – извикаха Милисънт и останалите. – Стискаме палци да се видим на нашата маса.
Ерис не им отговори. Тя побутна леко мъжа по лакътя и заяви:
- Вие трябва да сте професор Снейп.
- А ти би трябвало да си Ерис. – извърна се към нея той.
Мъжът и направи знак да го последва. Двамата се сляха с тълпата ученици. Не след дълго стигнаха до файтони. На вид те изглеждаха най-обикновени, но конете им...Ерис се закова на място. За пръв път виждаше такива коне. Професор Снейп забеляза изражението на лицето и и попита:
- Виждаш ли ги?
- Не трябва ли? – учудено попита момичето.
- Само който е виждал смъртта, може да ги види. – меко обясни той. – Качвай се във файтона.
Ерис се качи и мъжът я последва. След кратки размисли, Ерис не се сдръжа и попита:
- Защо точно вие трябва да ме посрещнете?
- Беше ми разяснена ситуацията относно преместването ти в Хогуортс.
- Да, но кой... – рече Ерис, но професорът я прекъсна отегчено:
- Защо има толкова огромно значение за теб?
Момичето усети, че явно е попрекалила и млъкна. Заби поглед в краката си и не го изправи, докато не усети, че файтонът е спрял.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

Глава осма – Срамът на Драко

След като слязоха, професорът поведе Ерис към портите на замъка. На момичето и направи впечатление, че мъжът се отнася направо ледено с учениците от другите домове. Но всички бяха много изненадани, че го виждат извън замъка. Ерис усещаше и множеството любопитни погледи върху себе си и това я вбесяваше. “Глупаци! Не са виждали момиче сякаш....” успокояваше се тя. След като влязоха в замъка, всички се устремиха към големи дъбови врати в дъното на голямата приемна зала. Ерис погледна въпросително професора и той кимна отсечено. Разтиквайки множеството, двамата си проправиха път. Момичето се огледа. Намираха се в огромна зала, която сякаш нямаше таван – отгоре намигаха първите звезди, а малки пухкави облачета се гонеха по небето. Успоредно на стените бяха разположени четири маси, дълги почти от единия край до другия. Там вече се настаняваха учениците. “Явно са подредени по домове.” помисли си Ерис. Най в дъното се намираше още една маса, която бе разположена напречно на останалите четири. Явно там бяха учителите. В средата на масата, на великолепен стол, се бе разположил възрастен мъж. Невероятно дългите му брада и коса бяха бели и блестяха лекичко на светлината на свещите – които летяха във въздуха над главите на всички. Никой не им обръщаше внимание, освен ако не му капнеше восък на главата. Една такава капка падна и на главата на Драко. Той бясно потърка опареното място. “Ха!” помисли си доволно Ерис и отново насочи вниманието си към директора. Той я гледаше замислено над очилата си с форма на полумесеци. В погледа му се четеше доброта, която изобщо не се понрави на момичето. Въпреки това тя не можеше да каже за него, че е слабак, защото усещаше неговата сила. “Никой не е по-велик от баща ми!” ядоса се Ерис. Снейп я доведе до Височайшата маса и каза на директора:
- Професоре, доведох я.
- Благодаря ти, Сивиръс. – кимна директорът.
Снейп си седна на мястото, а възрастният мъж се обърна към Ерис.
- Ерис, аз съм професор Дъмбълдор.
Двамата се ръкуваха и той продължи:
- Надявам се да ти хареса в нашето училище. Вярвам, че учениците от бъдещия ти дом ще проявят разбиране. Ако обичаш, изчакай ето там. – посочи той един тъмен ъгъл, неогрят от свещите.
- Добре. – кимна отсечено момичето и се запъти натам.
Хари Потър и приятелите му – Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли – забелязаха странното момиче, което бе доведено от Снейп. Директорът поговори малко с нея, а после тя се запъти към мястото, посочено и от Дъмбълдор.
- Коя е тази? – попита любопитно Хари.
- Сигурно нова ученичка. – отвърна Хърмаяни, гледайки любопитно момичето.
- Видяхте ли кой я доведе? Басирам се, че ще бъде в Слидерин. Изобщо не ми вдъхва доверие. – разпали се Рон. – Но защо пък точно Снейп я доведе? Не съм чувал учителите да пращат посрещач за нов ученик. Сигурно е много специална! – отбеляза той.
- Защо Снейп наистина... – повтори Хари замислено и се загледа в момичето.
В този момент влязоха първокурсниците и тримата приятели насочиха цялото си внимание към тях. Професор Макгонъгол – ръководителката на техния дом – внесе трикрако столче и стара, оръфана шапка. Разпределителната шапка – навремето принадлежала на Годрик Грифиндор, сега нейната работа бе да разпределя учениците по домове. Учителката я постави на столчето.
От своето тъмно ъгълче Ерис мълчаливо наблюдаваше цялата тази церемония. За нейно учудване, след като бе поставена на столчето, шапката помръдна леко и запя някаква песен. Ерис дори не си направи труда да слуша – докато първокурсниците вече биваха разпределяни, тя разглеждаше Голямата зала и учениците в нея. Когато разглеждаше масата на Грифиндор, погледа и се спря на момче с много рошава черна коса и кръгли очилца. До него седеше някакъв длъгнест и луничав червенокоско. Двамата тихичко си приказваха с някакво момиче, чийто коса според Ерис, бе с такъв обем, все едно току що бе бръкнала в контакта. “Потър, Уизли, Грейнджър? Защо ли не съм изненадана?” вдигна вежди Ерис. Гласът на Дъмбълдор я изкара от унеса:
- И, така, добре дошли за още една учебна година! Както винаги, трабва да ви приспя с обичайните съобщения.
Залата избухна в тих кикот. Директорът също се усмихна и продължи:
- За пъвокурсниците трябва да е известно, че е строго забранено влизането в Забранената гора в училищния парк. Струва ми се обаче, че някои от горните курсове така и не научиха това но... След като учителстването на професор Ъмбридж завърши меко казано катастрофално, ни се наложи да си намерим нов учител по Защита срещу Черните Изкуства. С гордост заявявам, че отново ще се радваме на професор Ремус Лупин. Много от вас си го спомнят, надявам се.
Новият учител се изправи, придружен от ръкопласкания. Грифиндорци пляскаха изключително силно. Учениците от другите домове също ръкопляскаха, но по лицата на мнозина бе изписана изкрена изненада. След като Лупин си седна, директорът продължи:
- Както ме помоли пазачът, господин Филч, по коридорите са забранени зъбати фризбита, жужащи ракетки и други подобни. Пълният списък е закачен в кабинета му, ако проявите интерес в спазването на правилата. – Дъмбълдор се подсмихна и продължи: - И последно. Поради проблеми, свързани с обучението и, тази година ще имаме нова ученичка. Представям ви Ерис. Ерис, ела насам, ако обичаш, за да бъдеш разпределена.
Момичето пристъпи напред и учениците ахнаха. За да бъде малко по-впечатляващо появяването и, тя бе сменила цвета на косата си в кървавочервен, а очите и отново бяха станали бели, както когато се запозна с Драко. Няколко малки първокурснички от Хафълпаф дори изпискаха леко. С горди стъпки Ерис се приближи и седна на трикракото столче. Още на две педи от главата и, Разпределителната шапка извика високо:
- СЛИДЕРИН!
Залата отново се огласи от аплодисменти. Мнозина зашушукаха изненадано. В историята на училището надали имаше ученик, който да е бил толкова бързо разпределян. Шапката доре не се бе докоснала до главата на момичето.
- Тук има нещо гнило! – извика Рон, надвиквайки шумните аплодисменти на слидеринци зад гърба си. – Казах ви, че и нямам вяра.
- О, стига Рон! – скара му се Хърмаяни. – Явно просто кръвта и е много чиста, нали Хари?
- Ъхъ... – измънка той – хич не му се искаше двамата му приятели да го намесват в спора си.
След загубата на Сириус през лятото, Хари бе станал апатичен към всичко. Какво му пукаше, че новата ученичка е разпределена толкова бързо? Наистина, не бе виждал такова чудо до сега и все пак...
В това време Ерис си търсеше място на масата на Слидерин. Тя съзря свободно между Карен Лир и някакъв рус слидеринец със пригладена назад коса.
- Браво! – потупа я Карен, докато Ерис сядаше. – Как направи този трик с косата и очите? Възхитена съм!
- О, прекрасно! – обади се провлачен глас от другата и страна. – Фокусничката.
Ерис се обърна ядосано. Русият слидеринец бе самият Драко. Ерис му се усмихна мило и отвърна:
- Великолепно! Сополанкото.
- Я си дръж езика зад зъбите! – сопна и се Малфой. – Иначе...
- Иначе какво? Ще ми разкриеш фокусите ли? – сряза го Ерис. – Или може би...ще се разплачеш?
Зад гърба и Рон Уизли тайничко подслушваше. Когато тя и Малфой се спречкаха, червенокоското бутна Хърмаяни и посочи двамата слидеринци зад гърба си. Грейнджър се намръщи леко в опит да чуе нещо. До ушите и долетяха откъсчлени фрази.
“...сополанкото...”
“...ще си платиш за това...”
“...кой го казва...мама ли ще извикаш....”
Очите на Хърмаяни се разшириха и тя погледна учудено червенокосия си приятел.
- Какво...
- Ето кой ще даде урок на Малфой! Раят е пред нас! – ухили се Рон. – Тая, странната, направо го заклеймява.
- Но това не се връзва! Все пак слидеринци винаги са се подкрепяли. А и никой не спори с Малфой... – намръщи се момичето.
- Стига, Хърмаяни! – разсърди се Рон. – Разваляш един от най-прекрасните мигове от живота ми!
- Опитвам се да бъда гласът на разума! – сви устни Грейнджър.
- Че кой те е назначил за тая работа? – ехидно подметна червенокоското.
Момичето отново само сви устни и си сипа от овчарския пай. Ястията вече се бяха появили и учениците им се нахвърлиха яростно. А Ерис вече бе обърнала гръб на смутения Малфой и си приказваше с Карен.
- Значи си метаморфаг, така ли? – попита я тя.
- Не точно. Аз съм метаморфозониог. В смисъл, мога да правя обичайните номера но с малко по-разширени възможности. Виж това. – отвърна Ерис и завъртя очи с измъчена физиономия.
Тя прие образа на Драко. Предвкусвайки веселбата, тя го потупа по рамото. Младежът се обърна раздразнено към нея и рече:
- Какво...АААААА! – изкрещя той и се катурна назад.
Любопитни да видят какво става, учениците и учителите се поизправиха. Пред тях се разкри живописна сцена. До масата на Слидерин, от пода се изправяше Драко Малфой, с леко разрошена коса и проклинайки яростно. За огромното учудване на всички още един Драко Малфой се бе облегнал на слидеринката Карен Лир и двамата се заливаха от смях. Всъщност не бяха само двамата – след тях цялата Голяма зала избухна в неудържим, силен смях. Грифиндорцци направо се разплакаха – даже и Хари Потър, който бе неузнаваемо апатичен към всичко. Дори и най-верните приятели на падналия Драко не успяха да сдържат кикота, който ги бе напушил. Малфой, който бе до Лир, завъртя очи с някаква измъчена физиономия и се превърна в Ерис. Тя се поклони лекичко и учениците изръкопляскаха бурно. Най-накрая Дъмбълдор се изправи и вдигна ръце:
- Добре, добре, достатъчно! Добре ли сте, господин Малфой?
- Да. – извика високо слидеринецът и процеди през зъби така, че само Ерис да го чуе. - Ще си платиш жестоко за това!
Тя не му обърна внимание, защото си бъбреше весело с компанийката на Панси – Милисънт, Балейн, Карен и Алунда. Те още повече харесаха момичето, защото никога не бяха харесвали Драко, макар че си мълчаха по този въпрос. Но сега новата им приятелка му бе дала да се разбере и те гледаха на нея с възхищение. “Ако продължава така, скоро аз ще дърпам конците на Слидерин!А това няма да е лошо!” помисли си Ерис доволно. Бе въпрос на време Драко да стане популярен като придворният и шут. Вече си представяше как се подригава на Малфой по коридорите, а той отминава засрамен. В залата все още учениците се подхилкваха тайничко – не бяха виждали Малфой така червен и засрамен, откакто професор Муди го бе превърнал в бял пор. Най-весели бяха грифиндорци. Хари също се бе включил в първоначалния весел смях. Тази случка успя да го откъсне от черните му мисли за смъртта на Сириус. Потър даже възкликна с усмивка:
- Прекрасно! Чудесно изпълнение, наистина. Явно новата е метаморфаг.
- Да, наистина! – още не можеше да си поеме дъх от смях Рон. – Много ми харесва!
- Доколкото си спомням, точно ти и нямаше вяра! – озъби му се Хърмаяни.
Уизли щеше да отвърне подобаващо, но думите се задъниха в гърлото му. Той помълча две-три секунди виновно и каза разкаяно:
- Добре, де – съжалявам! Приятели? – протегна той ръка на момичето пред себе си.
- Приятели! – ухили се Хърмаяни и пое десницата му.
***
Драко излезе напред и каза новата парола (Власт и сила!) на мнимата стена. Тя се отдръпна и слидеринци влязоха в своята обща стая. Ерис се огледа – намираше се в подземно помещение. То беше дълго и ниско, а в красивата огромна камина вече припукваше весел огън, който хвърляше приятна мека светлина на помещението. Дървените части на столовете и канапенцата бяха с изящна резба, прилична на увити змии. Слидеринци се настаниха на групичики и оживено се разприказваха. Някои от тях си говориха за ваканцията, други обсъждаха бъдещата учебна година. Мнозина се занимаваха с това за голямата излагация на техния префект пред цялото училище.
Междувременно Драко остави потокът да мине пред него и влезе последен. Запъти се направо към Ерис. Минавайки, оставяше зад себе си мъртва тишина. Всички наблюдаваха очертаващия се сблъсък. Когато Малфой стигна до Ерис, тя се изправи. Той я блъсна грубо в креслото и и изрева яростно:
- Как посмя да го направиш!
- Да направя кое? – попита невъзмутимо момичето и се изправи отново. – Да се изправя ли?
Двама трима се засмяха. Драко им метна убийствен поглед и те млъкнаха виновно. Той се обърна отново към Ерис, която тайно бе извадила магическата си пръчка.
- Предизвиквам те на дуел! – извика Драко, изваждайки своята пръчка.
- Ау-у-у-у, ужас! – невинно се ококори момичето. – Забравяш ли нещо?
- Какво да забравям? – попита Малфой с лошо предчувствие.
- Имаш гъдел. – прошепна много тихо Ерис.
- КАКВО?! – извика Драко.
- РИКТУСЕМПРА! – извика момичето.
От върха на пръчката и изригна сноп сребриста светлина. Той бе толкова силен, че запрати Драко право в другия ъгъл на стаята. Скоро всички разбраха каква магия е използвала Ерис – необуздания смях на Драко безпогрешно сочеше гъделичкащото заклинание. Момичето отметна коса от лицето си и попита войнствено:
- Някой друг?!
Мъртва тишина.
- ИМА ЛИ НЯКОЙ ДРУГ, КОЙТО БИ ЖЕЛАЛ ДА ПРЕМЕРИМ СИЛИ?! – извика Ерис така, че дробовете и направо се пръснаха.
Всички впериха погледи в краката си, мърморейки отрицателно. Само Панси изтича до Малфой. Тя каза тихо “Фините инкантатем” и Драко спря да се смее. Той едвам си поемаше дъх, а Панси стрелна със страшен поглед Ерис:
- Нямаше нужда! Защо го направи!
- Доколкото си спомням – ледено отсече Ерис. – Той каза “Предизвиквам те на дуел!” – явно спечелих, щом той е възпрепятстван да говори.
- Ще си пратиш за това. – изхриптя Драко.
Ерис се приближи бавно към него. Всички сякаш се снишиха, очаквайки нещо още по-стряскащо. Вместо това момичето блъсна леко Панси, която се бе навела над слидеринеца, и му каза право в лицето:
- Очаквам с нетърпение това чудо.
- Защо му причиняваш това? – ядосано се обади Панси.
- Той си го изпроси! – отвърна Ерис вбесена.
В този момент Алунда и Карен и я задърпаха към спалните помещения на момичетата. На въпросителният и поглед Карен прошепна “Там!” и продължи да я води. Милисънт и Балейн ги последваха мрачно. След като влязоха, Ерис се отскубна от хватката им и се тръшна на едно от леглата до стената.
- Какво има?! – ядосано им се сопна тя. – Защо ме задърпахте така?
- Виж, Ерис, – заобяснява Балейн. – Не бива да се спречкваш с Драко. Баща му...
- Всички си имаме бащи! Знам го аз тоя номер! – дишаше тежко момичето.
- Моля те, просто не му обръщай внимание! – скара и се Милисънт. – Мисля, че вече се доказа достатъчно.
Ерис изпуфтя и кимна с глава. Тя си облече пижамата и се тикна в леглото. Момичетата последваха примера и. След около един час Ерис чу гласа на Алунда:
- Дали е заспала?
Ерис тъкмо щеше да се врътне яростно и да каже, че не е, когато някаква друга сила сякаш я прикова в леглото и. Защо ли искаха тя да бъде зспала? За всеки случай, момичето затвори очите си. Тъкмо навреме – усети, че някой се навежда над нея.
- Аха. При това дълбоко. – отвърна гласът на Балейн.
- Добре тогава. Какво мислите за този сблъсък? Тия двамата определено се мразят! – обади се отново Бейд.
- Това изобщо не е хубаво, Ай-Ай! – заяви Милисънт. – Слидерин не бива да се цепи.
Тогава вратата се отвори. Ерис се размърда лекичко, все едно сънува. Прези миглите си видя, че фигурата на Панси влиза в стаята. Тя се тръшна на последното свободно легло и попита:
- Тя спи ли вече?
- Да. Е? Как е той? – обади се Карен.
- Не много добре. – въздъхна Паркинсън. – Грег и Винс буквално го пренесоха в тяхнатя спалня. Много ми е интересно как проста магия като гъделичкащата ще го зашемети. Честно казано, момичета, Ерис ме плаши. Изглежда много по-силна отколкото изглежда. Впрочем, как и беше фамилията?
- Директора не каза....хей! Ние също не я питахме! – възкликна Алунда.
- Това е подозрително! – ошашавена заяви Панси. – Както и да е, няма да я будим. Хич не ми се говори с нея.
- И сега как е Драко? – опита се да я разсее Балейн.
- Не мога да ти кажа точно... – провлачи тъжно Паркинсън. – След като го положиха в леглото му, започна да се върти и да повтаря, че дори великия и баща няма да я спаси от него. Явно са големи врагове. Но аз... – чу се леко пляскане, все едно Панси внезапно е захлупила уста с ръката си.
Чу се някакъв неопределен шум. Не можейки да сдържи любопитсвото си, Ерис се обърна на другата страна. Прези миглите си видя, че останалите момичета са се скупчили на леглото на Панси и я гледат въпросително и усмихнато. Самата Панси бе свалила ръката си от устата, но бе поруменяла отново.
- Какво си направила? Казвай! – изхили се Карен.
- Обещайте, че няма да ми се смеете! – поруменя още Паркинсън.
- Да, да. Казвай! – нетърпеливо махна с ръка Милисънт.
- Ами...аз казах на Грег и Винс, че ще се погрижа за Драко. Нали ги знаете какви са тъпи, веднага ми повярваха. Че и излязоха на всичкото отгоре! Тогава се заех да успокоявам Драко. Не се сдържах и...и го целунах. – Панси скри лице в ръцете си.
Малкото помещение се огласи от смеха на момичетата. Ерис не можа да издържи повече и се надигна. Направи се, че си търка сънено очите и попита сънливо:
- Какво е станало? Защо се смеете?
- Панси е целунала Драко! – засмя се Балейн.
- Млъкни! – сръга я Паркинсън.
- Истина ли е? – лицемерно попита Ерис. – Е, щом го харесваш....поздравления! Той как реагира?
- Продължи да се върти и да бълнува! – ядосано обяви Панси. – Това наистина ли бе просто гъделичкаща магия?
- Ами да. Е, може би се поувлякох малко... – заувърта Ерис.
- Много се поувлече! – натърти Паркинсън.
- Ей, я по-полека. Ако се бе дуелирал като мъж, нямаше сега да се върти или каквото и да е там като луд! – ядосано я сряза другото момиче. – А сега ви пожелавам лека нощ!
Тя се обърна обратно към стената и се зави презглава, оставяйки зад себе си тишина.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

--------------------------------------------------------------------------------

Глава девета – Тиодор Нот

На другата сутрин Ерис се събуди рано, както винаги. Отначало се зачуди защо няма слънчева светлина, но скоро се осъзна къде е. Погледна будилника си – беше едва седем и десет. Останалите момичета все още спяха дълбоко, а Милисънт дори похъркваше. Не успявайки да скрие усмивката си, Ерис стана безшумно и се преоблече. По стар навик оправи леглото си и после се отпусна на него. Часът беше вече седем и двадесет. Ерис се сети, че не знае в колко е закуската и затова реши да иде в Голямата зала. В общата стая на Слидерин нямаше никой. “Сънливци!” помисли си Ерис и отмина. В такива моменти като намирането на някаква стая или запомнянето на нещо момичето се благодареше, че умее да помни бързо. Стигна невредима в Голямата зала. Тя бе направо пуста в сравнение със снощното тържество. Броят на учениците сега сигурно не надвишаваше двадесетина, като изключеше учителите. А на масата на Слидерин в момента сядаше някакво момче, което и бе удивително познато от някъде. “Нот!” възкликна наум Ерис и седна до него. Опита се да завърже разговор, защото мразеше мълчанието по време на ядене.
- Ти трябва да си Нот, нали? – тихичко отбеляза тя. – Познавам баща ти.
- Ако трябва да сме точни, казвам се Тиодор Нот. – пак така тихо отвърна той. – Да, знам, той ми каза по-рано коя си...
- Хубаво. – изсумтя Ерис. – Как е Малфой?
- Вече е по-добре. Снощи добре го подреди. – усмихна се Тиодор.
- Не долавям съжаление или упрек в гласа ти. – изуми се момичето.
- Защото няма такова. Неофициално водим Малфой за водач на Слидерин, но...
- Но какво? – нетърпеливо попита Ерис.
- Но май ти ще го замениш, ако продължиш така. Ще го пенсионираш без време, ако мога така да се изразя.
- Много точно се изрази. – улови погледа му момичето и двамата се ухилиха.
В този момент влязоха Драко и Панси. Паркинсън внимателно прикрепяше Малфой, защото той май още имаше проблеми с ходенето. Двамата седнаха срещу Ерис и Тиодор. Тъкмо когато Драко отвори уста да каже нещо, Ерис го спря:
- Чакай! Знам какво ще кажеш!
- Така ли? И какво ще кажа? – процеди Малфой.
Ерис си преправи гласа и се наведе през масата:
- Ще си платиш за това!
- Ха-ха-ха, колко забавно. – иронично подметна Панси.
Ерис и Тиодор се захилиха. Драко се обърна към Тиодор:
- Предател!
- Е, да, ама нямам гъдел! – не му остана длъжен Нот.
Малфой не отговори, защото професор Снейп профучаваше покрай тях, раздавайки програмата за шести курс. Ерис хвърли един поглед на своята и каза изненадано:
- Професор Снейп! Програмата ми е сбъркана...
- Ерис! – възкликна той и се върна малко назад. – Да, забравих да ти кажа. Това са всички часове а ти ще посетиш само тези които искаш. Тоест днес ще си избереш предметите, които не си избрала, тъй като не си била в Хогуортс втори курс.
Той продължи, мятайки небрежно листите с програмата на местата. Момичето отново погледна програмата си. Тя попита замислено момчето до себе си:
- Какво би ми препоръчал?
- Ами...не е много. То има и някои, които са задължителни и...
- Чакай малко. – спря го Ерис и извади една химикалка от джоба си. – Казвай...
- Какво е това? – любопитно попита Панси, сочейки пишещото средство.
- Химикалка. – отвърна Ерис.
- А? – не разбра събеседничката и.
- Ъ-ъ-ъ, нещо като перо, но мастилото му е вътре. Няма нужда през пет минути да топваш в мастилницата.
- Иха! – възхити се Тиодор. – Сигурно е супер.
- Искаш ли и ти? – попита го момичето, изваждайки още една – винаги си носеше по три-четири. – Вземи, подарявам ти я.
- Благодаря ти! – усмихна се Нот. – А как се борави с това... – попита леко смутено той.
Ерис му заобяснява. Стори и се, че дори Малфой наддава едно ухо.
- ...и когато не ти трябва отново натискаш копчето. Но рано или късно мастилото му ще свърши. Ясно? – завърши Ерис.
- Ясно! – заключи Тиодор.
- И така, сега ми кажи кои часове са задължителни. – напомни му момичето.
Сега бе ред на Нот да обяснява. Той и показа кои са задължителните часове и кои са тези, които може свободно да избере. Ерис дълго се колеба кое да избере и накрая записа часовете на Тиодор. Той я погледна изненадано.
- Не те карам да се записваш на моите часове.
- Не, няма нищо общо с теб. – мрачно рече Ерис, докато прибираше своята химикалка. – Пророкуването винаги е била тъпа работа, а за мъгълите знам достатъчно.
- От къде? – сряза я внезапно Драко.
Ерис знаеше, че той знае откъде. Малфой искаше да я изложи пред слидеринци, които постепенно бяха вече заели повечето места. Момичето прехапа долната си устна – вече виждаше тържествуващите пламъчета в очите на Драко. Тогава и хрумна спасителна идея.
- В миналото ми училище направих грешката да запиша мъгълознание. Сега не искам да я повтарям.
Драко я изгледа ядосано, но не каза нищо. Преди да се качи на влака, майка му го бе накарала да обещае, че ако го питат за Ерис да казва само, че се е наложило да прекара последната седмица от ваканцията у тях. Ерис го изгледа победоносно и продължи да яде.
***
След закуската всички ученици се запътиха към общите си стаи, за да си вземат учебниците и останалите неща. Благодарение на останалите момичета, Ерис бързо се ориентира кои са нужните и учебници и какви тетрадки да си избере според това колко щеше да пише в часовете. Но когато извади моливника, който беше дебела плюшена змия с изплезен език, Алунда попита:
- За какво ти е това? И какво е в същност?
Ерис им обясни набързо за предназначението на моливника и химикалката. Освен химикали, момичето си носеше и обичайните неща, с които си служеха мъгълските ученици. Разбира се, както и на закуска, тук също я попитаха защо ползва мъгълски вещи. Сега Ерис бе подготвена и каза с иронична усмивка:
- Занете ли, колкото и да са нищожни, мъгълите имат някои доста добри изобретения.
С това изречение тотално затвърди омразата си към мъгълите. Сега не остави никакво съмнение колко е чистокръвна.
В общата стая Тиодор бе седнал на едно кресло, гледайки камината. Когато момичетата излязоха от спалното си помещение, той скочи на крака и каза леко смутено:
- Тъй като ти се записа на моите часове, реших да те изчакам...
- Да, благодаря ти много! – усмихна му се Ерис, пренебрегвайки любопитните погледи на приятелките си. – Е, ами трябва да ме водиш, защото не познавам замъка.
- Добре. – изчерви се леко Нот.
Ерис забеляза това, но си премълча. За да разсее мълчанието, момичето попита:
- Как мислиш, тази коса отива ли ми?
- Ами...не знам, не съм те виждал с друг цвят. Снощи видях, че се превърна в двойник на Драко и ще ти кажа само едно – русото не ти отива. – отвърна нехайно Тиодор.
- Като се замисля, изобщо не ми отива да съм Малфой, но това е друг въпрос. Може би така ще е по-добре? – каза тя и косата и стана любимото и гарвановочерно.
- Честно казано, да. Но остави очите така, или поне ги остави светъл цвят. Контраста е супер. – посъветва я младежът.
- Ти май разбираш от цветове? – внимателно извърна разговора към него Ерис.
- Ами...като малък много обичах да рисувам. – призна си Нот, не усещайки уловката.
Почти през целия път до първия им час – древни руни – двамата говориха за него. Той дори и призна, че в първи курс харесвал Карен.
- Така ли? – развесели се Ерис. – А сега?
- Сега не. Когато и признах, направо си ме отряза. – тъжно оповести Тиодор.
- О, съжалявам... – съчувствено се усмихна момичето.
- Недей, това е минало. – бодро вдигна Нот. – Трябва да гледаме бъдещето, нали?
- Знаеш, че не храня уважение към пророкуването! – възкликна Ерис.
- Знаеш какво исках да кажа! – начумери се момчето.
- Да. Но исках да те подразня. – обясни му Ерис.
- Много забавно, няма що. – продължи начумерено Тиодор.
- Ох, мъже! – завъртя очи момичето.
Нот нямаше време да отговори, защото стигнаха стаята. Когато влязоха, вече бе пълно. Учителката им се скара:
- Ерис, Тиодор! Защо закъсняхте? Сядайте и да не се повтаря.
Нот бързо седна до някакъв друг слидеринец, който Ерис не познаваше. Така единственото свободно място остана до момичето на име Хърмаяни Грейнджър. С гримаса Ерис се тръшна до нея.
Хърмаяни леко се стресна от грубостта на новата ученичка. Въпреки това тя и се усмихна насърчително и каза тихичко:
- Здравей, казвам се Хърмаяни Грейнджър.
- Ерис. – каза си името слидеринката и извади учебника и тетрадката си, както и моливника.
Хърмаяни се изненада. Мислеше, че като чистокръвна, Ерис не познаваше мъгълските вещи. Тя сподели това със съседката си по чин. Ерис се начумери и просъска:
- Грейнджър, защо си толкова убедена, че само мътнородите имат познания в мъгълознанието?
С това изречение Ерис успя да запуши устата на грифиндорката. С огромно задоволство видя, че тя наведе глава и не продума нищо.
“Същата е като Малфой! Нищо, че са врагове!” мислеше си с огорчение Хърмаяни. От втори курс насам почти бе свикнала слидеринци да и се подиграват за произхода и. И все пак тази обида много я засягаше. Слидеринката – както всички други – се гордееше с чистотата на кръвта си и сега Хърмаяни виждаше задоволството в очите и. “Няма да и позволя да ме унижава!” помисли си момичето и сви устни. Реши да се прави, че мястото до нея е празно. Ерис явно си мислеше нещо подобно.
***
- Благодаря, че ме заряза така! – намусено каза Ерис на Тиодор след часа.
- Какво искаш да направя, да седна до нея? – сопна се той.
- Ами да. – отсече момичето.
- Я не се шегувай! Никой нормален не би седнал до този мътнород, освен разбира се подобните и от Грифиндор! – високомерно отбеляза Нот.
***
След сутрешните часове, Тиодор и Ерис се запътиха към Голямата зала за обяд. Момичето вече се бе отсърдило на новия си приятел за случката в часа по древни руни и двамата си бъбреха весело. На масата успяха да си намерят места между някакви второкурсници и групичката на Панси. Паркинсън явно бе забелязала, че Ерис и Тиодор си говорят увлечено още от закуската, затова подметна ехидно:
- Вие двамата май много се разбирате. Да не би вече да ходите?
- Не, Панси. Да си ме видяла да раздавам целувки? – превзето отбеляза Ерис.
Очите на Паркинсън станаха на палачинки. Тя разбра, че минала вечер Ерис я е чула. Междувременно Малфой и Нот местеха погледи ту на едната, ту на другата. Накрая Драко попита:
- Какво става? Какви целувки бълнува тая? – посочи с глава Ерис.
Панси се забави, докато отговори. Тя погледна Ерис и видя огромното задоволство в очите и. След това каза:
- Нямам идея.
Ерис наведе глава и се ухили на обяда си. Тиодор я смушка и я погледна въпросително. Момичето извади малко парче пергамент от раницата си и написа на него “Снощи Панси много добре се е “погрижила” за Малфой... ”. Подаде го на Нот под масата. Той го прочете и с огромно любопитство написа “Как така се е “погрижила”? Какво е станало?!!!!!!”. Преди да отговори, Ерис се усмихна загадъчно. Чак тогава отговори “Докато са били сами във вашите спални, тя го е целунала. За нейно щастие, той нищо не помни – нали е бил зашеметен от магията ми.”. Нот сложи пергамента на масата пред себе си и го прочете. Погледна невярващо момичето до себе си – тя му кимна и каза с усмивка:
- Това поне каза.
- Само това ли е станало? – захили се Тиодор.
- Само това спомена. – вдигна рамене Ерис и му прошепна на ухото. – Не вярвам да е станало повече, нали е бил в безсъзнание...
Двамата се захилиха неудържимо. Цялата тази тайнственост вбеси Драко. Той се пресегна да вземе пергамента, но Ерис заби дългите си нокти в ръката му.
- Хей, чувал ли си за лична кореспонденция?!
- Ау, махни си ноктите от ръката ми! – изохка Малфой.
- Ей сега. – нехайно отвърна момичето.
Със свободната си ръка тя извади магическата си пръчка и каза:
- Еванеско!
Пергамента изчезна. Чак тогава Ерис пусна ръката на Драко. Той възмутено погледна вдълбнатините от ноктите и. Панси хвана ръката му и попита:
- Боли ли те?
- Що не го цункаш, че да мине? – предложи и невинно Ерис.
Тя и Тиодор се захилиха. Панси ги погледна вбесено и не каза нищо. Малфой попита провлачено:
- Какво знаете вие тримата, което аз не знам?
Ерис и Тиодор вече се смееха с пълен глас. Нот успя да се овладее малко и попита през кикот:
- Кое те кара да мислиш, че искаш да знаеш?
- Просто ми кажете, Мерлин ви взел! – изфуча Малфой.
- Как да ти кажем, като Мерлин ще ни вземе? – попита иронично Ерис.
Драко рязко си пое дъх. Идваше му да ги прокълне – даже и Панси, която така любезно се грижеше за него... А тя сякаш бе залепена за него от снощния инцидент. Тя май винаги бе залепена като него. Колкото и да бе глупава, Малфой не можеше да отрече пред себе си, че и е благодарен. Разбира се, много се радваше на моментите, когато тя не бе наблизо – тогава можеше да диша, както той често казваше пред Краб и Гойл. А къде бяха те всъщност? Драко не бе обърнал внимание. Но сега почувства липсата им и се обърна към Панси:
- Къде са Краб и Гойл?
- Не знам. – намръщи се Паркинсън. – Не съм забелязала, че липсват.
Тя се огледа любопитно. Двамата бяха на края на масата и си говореха тихичко. Момичето ги посочи на Драко. Той вдигна рамене и каза:
- Просто ми стана любопитно...Не съм ги виждал от сутринта, та затова...
- Не можаш без тях, а? Малкото момченце не може без приятелчетата си. – подразни го Ерис.
Нот се вторачи в обяда си, подтискайки усмивката. Наистина, Краб и Гойл сякаш бяха създадени да се мъкнат след Драко и да изпълняват заповедите му. Той не знаеше откъде Ерис знае това – нали едва вчера бе пристигнала в Хогуортс? Въпреки това той тайничко и се възхищаваше.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange

--------------------------------------------------------------------------------

Глава десета – Водачество и амбиции

Враждата на Драко и Ерис се задълбочи още повече – ако това въобще можеше да е възможно. Почти не минаваше ден, в който двамата да не се дуелират по коридорите. Това отнемаше много от точките на слидеринци, но те не се безпокояха от това. Последва още една изненада – по успех и знания Ерис се изравни с Хърмаяни Грейнджър. Това много подейства и на двата дома. Грифиндорци, които си мислеха, че като тяхната Хърмяни няма никъде, станаха някак по-унили и замислени. Слидеринци пък станаха още по-наперени. Докато една понеделнична сутрин в часа по древни руни...
Учителката връщаше контролните упражнения. Разбира се, Хърмаяни имаше Изключителен със сто и седем процента. Когато учителката я похвали, тя се изчерви и заби поглед в листа си, където се мъдреше голямото червено И със сто и седем процента до него. Почти не останаха контролни. В ръката на учителката остана един лист и всички знаеха чий е. Само Ерис не бе получила своето контролно. Сякаш госпожата нямаше намерение да го връща, тя се облегна на катедрата и заговори:
- Доволни ли сте от оценките си?
- ДА! – извика в хор класът.
- Е, ако вие сте доволни, не знам за Ерис. Такова контролно не ми е попадало от години. Ерис – заповядай...
Момичето погледна трескаво листа си. Имаше Изключителен, но не това я накара да се усмихне широко. До нейното И се мъдреше огромно сто и тридесет процента! Учителката продължи:
- Заради такъв невероятен резултат поощрявам дом Слидерин с петдесет точки!
Грифиндорци задюдюкаха, но бяха заглушени от радостните викове на Слидерин.Получи се невероятна неразбория. Само Ерис и Хърмаяни стояха безмълвни. Ерис се усмихваше гордо, а Хърмаяни мигаше често, за да задържи сълзите си. Винаги, винаги бе първа по всичко! Внезапно някой я потупа състрадателно по рамото.
- Съжалявам. – каза Ерис.
- Наистина ли? – изуми се Грейнджър.
- Не. – самодоволна усмивка се разля по лицето на слидеринката.
Хърмаяни отново заби поглед в листа си и не продума до края на часа. Нито вдигаше ръка, за да отговаря, нито нищо. От къде да е сигурна, че Ерис няма да даде по-пълен отговор? Внезапно грифиндорката се ядоса. От къде на къде ще реве като малко момиченце, само защото оценката и е малко по-ниска? Тя нямаше да отстъпи току така...Но защо да води безмислени битки? Ерис нямаше желание да се изявява в часовете, макар че оценките и от изпитвания или контролни бяха перфектни. Може би нещата щяха да си продължат почти по старому?
Хърмаяни Грейнджър не знаеше колко дълбоко се заблуждаваше.
***
Този невероятен успех сякаш автоматично постави Ерис на трона на Слидерин. Драко Малфой – какво бе това? Нещо, забутано и забравено в миналото, нещо ненужно и овехтяло. Сега съществуваше само Ерис. Ерис, Ерис, Ерис – това бе постоянната тема на повечето ученици. След часа по древни руни слидеринци понесоха Ерис на ръце по коридора към следващия им час. Тя от своя страна се смееше като петгодишно дете, което за пръв път се качваше на люлка. Изведнъж тя видя познат силует – професор Макгонъгол? Момичето пъргаво скочи – знаеше, че професорката не би позволила такива волности. Чак сега се осъзна, че си е забравила раницата. Върна се тичешком и на вратата на кабинета се сблъска с Хърмаяни. Очите на грифиндорката бяха червени. “Нима е ревала за някакви проценти?!” учуди се Ерис. Нямаше време да мисли, защото следващият час щеше да започне. Слидеринката потърси с поглед раницата си, но столът и бе празен.
- Ето. – меко я заговори познат глас.
Ерис се обърна – Тиодор учтиво и подаваше раницата. Тя я метна нехайно през рамо и двамата забързаха към отварите – следващия им час.
- Защо излизаш от кабинета последен? – попита Ерис.
- Каишката на раницата ми се заплете в стола. – с гримаса отвърна Нот.
Ерис се захили. Момчето и метна ядосан поглед и каза:
- Смей се, нали не е твоята раница!
- Е, сега си добре, нали? – попита го момичето.
- Да, сега съм добре. – почти повтори думите и той.
Двамата забързаха крачка, защото вече по коридора нямаше други ученици. За тяхно щастие, стигнаха до стаята тъкмо с преподавателя по отвари. Той отвори стаята и учениците се изсипаха вътре. Ерис бързо разбута всички и зае един чин – хич не и се искаше да се окаже но Малфой например. За нейно щастие, Алунда застана до нея и попита:
- Свободно ли е?
- Ами да! – възкликна Ерис и премести раницата си.
- Тишина! – нареди Снейп и огледа класа. – Някой да липсва? Къде е Малфой?
В този момент Драко отвори вратата и се спря виновно. Дишаше тежко, все едно е тичал.
- Съжалявам, професоре! Може ли да вляза? – тихо каза той и заби поглед в краката си.
- Сядай! Да не се повтаря! – сряза го сурово преподавателят.
Целият клас се спогледаха учудено – явно Драко наистина вече не беше любимият ученик на Снейп. Грифиндорци изглеждаха доволни – професорът се скара на Малфой, но не можеше да си позволи да отнеме точи на дома, който ръководи. Преподавателят отново огледа класа с леден поглед и каза:
- Е...щом всички дотичахте...Днес ще правим контролно. Извадете си пергамент и перо.
Класът замърмори, но се подчини. Снейп помисли малко и каза:
- Опишете действието на билката дяволска уста в отварата за мърморене. Започвайте.
Учениците занедовостваха още малко, но никой не се нае да спори с преподавателя. Ерис се подсмихна – Снейп не можеше да им даде по-лесна задача. Той още миналия час бе намекнал, че е възможно да ги препита на това. “И ако идиотите поне си бяха отворили ушите...” отнесено си помисли момичето, докато пишеше. Скоро тя изписа пергамента от едната страна и го отгърна. След няколко минути същото направи и Грейнджър. Никой не се изненада.
Малко преди да бие звънецът, Снейп стана от бюрото си и започна да събира листите. Както винаги, започна от грифиндорци, за да може слидеринци да бъдат облагодетелствани. Тъкмо когато Ерис завършваше изречението, професорът стигна до нея.
- Ерис, предавай вече. – подкани я той.
- “...в действието на отварата.” Готово, ето. – подаде му тя листа.
- Прекрасно. – с подобие на усмивка каза професорът и продължи напред.
Тъкмо когато прибра листа на последния човек, звънецът би. Класът се заизнизва – поне Снейп не им бе дал домашно. Ерис изчака Нот и двамата се запътиха към билкологията.
- Е? Какво направи? – попита любопитно момичето.
- Не колкото теб, разбира се. Смея да отбележа, че се справих. – ухили се Тиодор.
- Чудесно! Е, сега ни предстоят още билки. Ако продължим така, ще станем билкари. – подметна закачливо Ерис.
Тиодор само се усмихна загадъчно.
***
Мълвата за новото отношение на Снейп към Драко се разнесе като горски пожар. Всички говореха за това и само за това. Е, не всички. Слидеринци предпочитаха да мълчат по тази тема. Учениците от другите домове обаче бяха доста заинтересовани от това. Нима Драко бе загубил благоволението на Снейп? И защо Драко не ходеше вече така наперено по коридорите, все едно училището е негово? Мнозина подозираха, че Ерис е отговорът на въпросите им. Незнайно как новината за дуела след вечерята на първи септември също се бе разнесла из цялото училище. Учудващо, как се получи така, че мечтата на Ерис се сбъдна – където и да отидеше, Драко бе затрупван от подигравки. Разбира се, останалите три дома бяха най-активни в това начинание, но и някои слидеринци не си поплюваха.
- Ей, Малфой! Искаш ли да те погъделичкам?
- Не, остави на мен!
- Оставете го! – ядосаният глас на Ерис се разнесе по коридора.
Всички се обърнаха към нея, дори и Драко. Даже и минаващият наблизо професор Флитуик се закова на място. Ерис се приближи към Малфой. Макар че го гледаше право в очите, тя каза на целия коридор:
- Не бива да се заяждаме с училищния префект, нали? Току виж ни отнел някоя точица...
- Достатъчно! – развика се Драко. – В качеството ми на префект...
- Ще бъдеш погъделичкан. – засмя се Ерис. – Погледни истината в очите, само това можеш да направиш.
Драко не си позволи да отговори – достойнството му бе смазано отвсякъде и той го знаеше чудесно. Тиодор се приближи към Ерис и попита намръщено:
- Ерис? Защо преди малко ти спря всички да му се подиграват а сега го правиш?
- Всичко с мяра, Тиодор. – просъска момичето. – Нали...Драко?
- Точно така. – промълви той и се омете – все още с наведена глава.
Малфой се запъти към следващия си час. Започна да примигва често – не можеше да повярва, но май ако не го правеше, яростните сълзи щяха да потекат по лицето му. Отдавна не бе унижаван така дълбоко – даже и професор Флитуик не го защити. Но дали бе толкова отдавна? Откакто дойде, Ерис много дейно се бе заела да го унижава, да го тъпче, да го мачка като парцалена кукла. Слидеринци не следваха така дейно примера и защото колкото и да беше забавно това начинание, все пак Драко бе от Слидерин. И от доскорошните си приятели той все още чуваше подигравки. Беше унижен, захвърлен...предаден. Стараеше се да се прави, че не му пука, но някаква незнайна сила навеждаше главата му всеки път, когато минаваше по оживени коридори – значи почти винаги. Изглежда, всички бяха забравили, че той е префект. Само Панси бе на негова страна – и каква полза? Тя не можеше да направи нищо. Всички останали слидеринци подкрепяха Ерис – новата им водачка. И как нямаше да го правят, след като професор Снейп я бе взел под покрова си?! А избранника на Снейп винаги се уважаваше. Драко все повече осъзнаваше, че Ерис бе дошла и му бе отмъкнала всичко, което той обичаше – почитта на съучениците му, благоволението на Снейп, неофициалния слидерински престол. Внезапно Малфой стисна юмруци – нима щеше да се примири? И ако Ерис искаше неговите неща, ще трябва да си ги заслужи.
***
Вечерта Драко се прибра в общата стая – за негово съжаление, тя бе претъпкана. Още с влизането му, по лицата на мнозина се разляха дяволити усмивки. На Малфой му прекипя. Той метна раницата си и се развика:
- Хайде, подигравайте ми се! Смейте се, де! Подигравайте ми се, нали съм безпомощен! Подигравайте се, щом великата ви водачка ви подучва така!
Тези думи бяха предназначени за Ерис. Тя разбра това и се приближи към Драко.
- Остави ги, Драко! Те какво са виновни, че ти имаш гъдел и нямаш достойнство? – усмихна се момичето.
- А ЗАЩО НЯМАМ ДОСТОЙНСТВО?! ТИ МИ ГО ОТНЕ, ОТНЕ МИ И ГОРДОСТТА, ОТНЕ МИ И БЛАГОВОЛЕНИЕТО НА ПРОФЕСОР СНЕЙП, ОТНЕ МИ И УВАЖЕНИЕТО ИМ! ОТНЕ МИ ВСИЧКО, КОЕТО ОБИЧАХ! ВСИЧКО МИ ОТНЕ, НЕЩАСТНИЦЕ!– дробовете на Драко щяха да се пръснат, толкова силно викаше.
А Ерис само стоеше и го слушаше. Ироничната усмивка бе заменена от съчувстево изражение. Тя се приближи още към Малфой – достатъчно, за да го погали по косата и лицето. Тя продължаваше да го милва така, но и му говореше успокоително:
- О, горкото неразбрано момче! Всички ти се подиграват, всички те подритват. Нямаш си нищичко, нямаш подкрепа и утеха. Нямаш приятелско рамо, на което да поплачеш. Толкова ми е мъчно за теб. Ела.
И пред смаяните погледи на всички – и най-вече на Тиодор и Панси – тя сложи ръцете си на раменете му и го целуна леко по бузата. Драко не знаеше как да реагира – момичето изобщо не следваше сценария, който си бе наумил. Ерис го погледна право в очите и попита с тих, но ясен глас. Така че всички да я чуят.
- Но я ми кажи, Драко – ти с какво си заслужи всичко, което аз ти отнех?
- Аз... – прехапа устни Малфой.
- И как толкова бързо съм го отнела? – продължи момичето – знаеше, че това е начина да го унищожава.
- Ти... – Малфой проговори, само за да не останат нещата така.
- Наистина, може и да си прав. Но защо не говориш със самите тях? Аз не съм изисквала уважението на никого. Лека нощ. – продължи Ерис и се запъти към спалните си.
Но тя не влезе. От голямата извивка на коридора към спалните можеше да ги шпионира. Драко все още стоеше там – като статуя. А и никой друг не помръдваше – всички стояха и го гледаха. В погледите им се четеше учудване и омраза. Внезапно Тиодор стана. “Какво правиш, глупчо?!” стресна се Ерис. Той се приближи до Драко и каза, по-скоро на врата му, отколкото на самия него:
- Ако не беше толкова заслепен от себе си и своето нещастие, щеше да видиш, колко е права.
- А тя с какво заслужи вашата обич? – вдигна глава Малфой.
Всички ахнаха – по лицето на бившия им водач се стичаха сълзи. Въпреки това гласът му не трепваше – само дето бе много тих. Сивите му очи бяха пълни със сълзи, които набираха сила и капеха все по-начесто.
- Може би с това, че изобщо не я е искала. Или с това, че истинският водач не е самовлюбен пъзльо?! – продължи Нот – гласът му трепереше, но от гняв. – Да продължавам ли? Или просто няма смисъл, защото тоята малка лична драма те заслепява. Лека нощ. – метна му презрителен поглед Тиодор и се запъти към спалните.
Ерис се осъзна твърде късно, че той се приближава право към нея. Опита се да стигне до своите спални, но някой я хвана за рамото.
- Ти каза, че си лягаш. – обади се развеселеният глас на Тиодор. – Да не би да си подслушвала? – обърна я той към себе си.
- Навик. – заувърта момичето.
Защо винаги се чувстваше толкова объркана в негово присъствие?! Цялата и самоувереност се изпаряваше, остроумите шегички се заменяха от тъпи изтъркани фрази. Нима си падаше по него?! Тя, която не бе и очаквала, че дори може да съчувства, сега стоеше и се хилеше като петгодишна хлапачка. “А-а-а-а, не! Няма да се излагаш!” вдъхна си сама кураж и се насили да погледне момчето в очите. Тиодор я гледаше усмихнат, все още положил ръка на рамото и.
- Много силни думи му каза. – рече Ерис.
- Мислиш ли? – замислено отвърна Нот.
- Ами да. Какво всъщност искаше да покажеш? – смръщи се момичето.
- А ти защо го целуна? – бе ред на Тиодор да се намръщи. – Мислех, че ти не...как го каза...че ти не раздаваш целувки.
Ерис се засмя злобно и обясни:
- За да го накарам да се чувства още по-зле. А ти да не би да ревнуваш?! – направи физиономия тя.
- Може би. – смънка Нот и добави високо. – Лека нощ.
- Лека нощ! – пожела му момичето и се запъти към своята спалня.
“Чух те, миличък! Нищо не може да ми убегне.” доволно си помисли Ерис и този път наистина отиде да си ляга.
***
Тиодор Нот се тръшна на леглото си. Чувстваше се като пълен идиот – само стоеше и гледаше Ерис, все едно е изложена в цирка. А дали наистина той ревнуваше от Драко? Момчето се засмя на глас, за да пропъди тази мисъл, но съмненията останаха. Не можеше да отрече пред себе си, че когато Ерис целуна Малфой, наистина нещо го жегна в сърцето. Учудване? Ревност. След злополучната му любов към Карен Лир, не беше се влюбвал. А и не изпитваше нужда от това. Но Ерис...тя бе по-различна от другите слидеринки. Е, може би не се държеше точно като момиче или нещо подобно, но именно това я правеше толкова интересна. Теми от сорта на “О, не – счупи ми се нокътят!” или “Какво червило би ми подхождало на шнолата?” биха я накарали да падне от смях. Но в нея имаше някаква тайнствена женственост – дългата коса, големите очи, изящната слаба фигура. “Точно като портрет! Как ми се иска да я нарисувам.” въздъхна Тиодор. А защо не? Вече беше октомври и рожденният и ден наближаваше. “Родена, когато мъртвото се надига.” – бе казала тя за своя рожден ден. Никой все още не бе разгадал кога е, само знаеха, че е през октомври. Дали не е минал вече? Не, нямаше как. А можеше ли да бъде...точно така...
- Какво си се замислил, следващи заклеймяващи думи ли? – извади го от унеса Драко, който тъкмо влизаше.
- А? – понадигна се лекичко Тиодор. – А, ти ли си бил...
- Някой друг ли искаш да видиш? – мрачно отвърна Малфой. – Може би...Ерис? – в очите му светна мъничка злоба.
- Може и така да е, теб какво ти влиза в работата? – сопна му се Нот.
- О-хо-хо, виж ти! Дори не отричаш. – захили се Драко. – Но я ми кажи...кога е годежа?
- Каккъв годеж бръщолевиш? – отсече другото момче. – Я си трай там, да не те загъделичкам.
Това накара Малфой да млъкне. “Тишина, блажена тишина!” унесено си мислеше Тиодор, докато си обличаше пижамата. Но нима с Ерис прекарваха толкова време заедно, че Драко да му намеква за връзка от естеството на годежа? “Я зарежи това! Нима ще се връзваш на приказките на Малфой?!” помисли си Нот, преди да заспи.
***
Ерис лежеше в леглото си, забила поглед в стената срещу нея. За пръв път в живота си се чувстваше толкова странно. “Мисли, Ерис – какво толкова направи Тиодор, че да се смутиш така?” мислеше си момичето. “Абсолятно нищо нередно. Държа се мило и любезно – както винаги.” отговори си сама.
“Както винаги? Това е подозрително...”
“Какво му е подозрителното? Не всички са като Драко сополанкото! ”
“О да, разбира се. Особено Тиодор, нали? Той винаги е бил толкова мил...”
“Какво толкова! Не може целият свят да е пълен с кретени. Не бих искала да прекарам живота си с тъпак... ”
“Точно така. Трябва ти момче като Тиодор – храбър и смел, винаги на твоя страна – да те подкрепя и обича, нали?”
“Не съм безпомощната принцеса, която си проси храбрия рицар на бял кон!”
“Не – ти си самоувереното момиче, което дори пред себе си не би признало, че има нужда от обич...”
“Нямам нужда от обич!”
“Имаш...”
“Нямам!”
“ Имаш...”
- НЕ! – изкрещя Ерис и се надигна.
- Какво има? – попита тревожно Карен, която бе най-близо до нея.
- Нищо, сънувах кошмар...лягай си. – дишаше тежко Ерис.
- Сигурна ли си, че си добре? Искаш ли нещо? – не се отказваше Карен.
- Всъщност, ще пийна вода. Заспивай. – успокои я Ерис.
Тя си наля вода от каничката, която с една зелена стъклена чаша бяха оставени на нощното и шкафче. Изпи я набързо и се усмихна на Лир, която все още я гледаше подозрително.
- Ето, нищо ми няма! Нима не ми е позволено да сънувам кошмари? – усмихна се пресилено Ерис.
- Да, разбира се... – промърмори Карен и отново си легна.
Ерис последва примера и. Изненадвайки дори себе си, тя заспа скоро.
***
Както винаги, на другата сутрин се събуди рано. Започна да се приготвя но тогава осъзна, че е събота – следователно можеше да се поотпусне и да си легне отново. Но какъв бе смисълът, след като вече бе облечена а леглото и – оправено? Идеята да закусва в този момент и се стори отлична. Затова тя се запъти към Голямата зала. На масата на Слидерин имаше само двама човека. Това, че са седнали един срещу друг, направо я шокира. Нима Тиодор и Драко си говореха след снощната случка?! Когато доближи момичето установи, че всъщност двамата закусват в гробовно мълчание. Ерис се досещаше защо Малфой е станал рано – искаше да избегне каквито и да е разговори със слидеринци. Но Тиодор... “Е, той винаги си е бил ранобуден.” – усмихна се на себе си момичето. Тя седна до него и поздрави:
- Добро утро, момчета!
- Добро утро! – усмихна и се Нот.
- Какво му е доброто? – изсумтя Драко.
- Е, за теб може и да не е добро. – отбеляза Ерис. – За човек, който му е било отнето всичко, по скоро е “Злоутро!”.
- Ти наистина ми отне всичко. – тихо каза Малфой.
- А ти не ми отговори – заслужаваше ли си това, което аз отнех? – натърти момичето.
- Може би. – вдигна рамене слидеринецът.
- Аха. Хайде когато се изясниш, да ми кажеш, а? – просъска Ерис и се зае със закуската си.
- Малфой, ти не си ли на тренировка по куидич? – подозрително се обади Тиодор.
- Тя е следобед. Пък и не виждам никакъв смисъл... – огорчено отбеляза Драко.
- Как така не виждаш смисъл? – ядоса се момичето.
Двамата слидеринци я погледнаха изненадано.
- Нима искаш само заради някаква твоя прищявка Слидерин да се черви от срам? Искаш да се подиграват на дома ти ли? Колкото и да си обидан и неразбран, аз няма да го допусна! – извика Ерис.
- Интересно как ще стане това! – все така тихо говореше Малфой.
- И аз мога да прибегна до ключа към всички проблеми, “мило татенце”, не мислиш ли? – отвърна му момичето.
- Ерис. – прекъсна я Тиодор внимателно. – Не искам да ти противореча, но...не съм сигурен как твоят баща ще оправи работата.
- Съмняваш се в него ли? – изфуча Ерис.
- Никога не съм се съмнявал в него! – отсече Нот.
- Тогава? Щом вече съм образцова ученичка на Хогуортс, мога и да стана достоен играч на отбора дома ми! – завърши зловещо тя.
- Ще заемеш моето място? – с някаква надежда провлачи Драко.
- Не е задължително, макар че можеш да се постараеш повече в улавянето на снича. – сряза го момичето.
Малфой само вдигна рамене и продължи да яде. След кратко мълчание Тиодор попита:
- Ерис, кога каза, че е рожденният ти ден?
- Не съм казвала. – нехайно отвърна момичето.
- Е, ще кажеш ли? Човека няма търпение да ти организира парти. – обади се и Драко.
- Я си трай! – поруменя Нот. – И все пак би ли казала?
- Родена, когато мъртвото се надига. Мисля, че съм го казвала и преди. – смръщи се Ерис, докато си наливаше още кафе.
- Пак с твоя хъс за главоблъсканици, а? – обади се отново Малфой.
- Имаш гадния навик да се бъркаш в чужди разговори. – сряза го момичето.
Никой от тримата не проговори повече.
***
След закуска Тиодор се запъти към библиотеката. Може би това бе просто идея но...струваше си да опита. Когато стигна, той веднага забави ход. Библиотекарката – мадам Пинс – го посрещна с обичайния си укорителен поглед и попита остро:
- Търсите ли нещо?
- Ами... – заекна слидеринецът.
Чак сега си даде сметка, че не знае каква книга да потърси. Въпреки това реши да опита:
- Ами...трябва ми някаква книга за твърденията за дните през годината... – заекна отново той.
- Не можете ли да стесните кръга? – отегчено попита жената.
- За дните на Октомври. – бързо каза той.
- Последвайте ме. – рече библиотекарката.
След обстойто търсене, тя заяви:
- В момента книгата е взета. В същност е ей там... – и тя посочи някакво момиче.
Тиодор веднага позна бухналата коса и сенките под очите. Това беше Хърмаяни Грейнджър, разбира се – любителката на книгите. Нот благодари на мадам Пинс и се запъти бързо към грифиндорката. Преди тя да се осъзнае какво става, слидеринецът изтръгна книгата от ръцете и и отгърна на съдържанието.
- Хей! Какво си мислиш, че правиш? – извика тя.
- Млъкни, няма да я чета цялата. – сопна и се Тиодор.
Той намери търсената страница и заразгръща страниците. Междувременно, Грейнджър продължаваше да бърбори.
- В качеството си на училищен префект...
Нот не я слушаше. Той намери страницата и зачете през два, през три реда. Най-долу пишеше “Обобщено казано, тридесет и първи Октомври е денят, когато мъртвото се надига, за да провери земните дела.”. Бинго – Ерис бе родена на тридесет и първи Октомври.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange