Re: Шът па ти, бе / Фен клубове / Хари Потър

Доби, понеже постоянно ми връща писмата ми към теб я пускам тук..
Редактирай я там, където смяташ, че е нужно...

Глава 16
В “Главата на Свинята”

Хърмаяни не спомена пред Хари за даването на уроци по Защита срещу Черните изкуства цели две седмици след предложението й. Задържанията на Хари след часовете с Умбридж бяха напълно свършили (той се колебаеше дали някого думите, гравирани на ръката му щяха да изчезнат напълно); Рон беше имал още две тренировки по Куидич, но не беше и споменал за тях; и тримата се справяха със заклинанието за Изчезването на мишките им по Трансфигурация (в действителност Хърмаяни напредваше и с изчезването на котенца точно когато, часът свърши отново. Беше бурна нощ в края на Септември и тримата стояха в библиотеката, търсейки части за отвара при Снейп.
“Чудех се” – каза изведнъж Хърмаяни – “дали си размислил за Защитата по Черни изкуства, Хари? “
“Разбира се, че да” – отвърна сърдито той – “не мога да го забравя, с тази вещица, която ни преподава”
“Имах в предвид идеята, която аз и Рон имахме” - Рон й хвърли разтревожен, заплашителен поглед. Тя му се намръщи – “О.. добре.. идеята, която аз имах- за това да ни обучаваш”
Хари не отговори веднага. Той се преструваше, че чете внимателно страница за Азиатски противоотрови, защото не искаше да каже, това което си мислеше.
Беше се чудил много по въпроса през последните две седмици. Понякога звучеше като откачена идея, точно като през вечерта, когато Хърмаяни я предложи, но от друга страна, той се чудеше за много от заклинанията, който му бяха помогнали най-много с различните си срещи с Тъмни същества и Смъртножадни. В действителност, подсъзнателно, той заплануваше уроци...
“Ами..” – каза бавно той, когато вече не можеше да се преструва, че търсенето на Азиатски противоотрови е интересно, - “да.. мислих малко по този въпрос.. “
“И?” – каза с нетърпение Хърмаяни.
“Не знам” – отвърна Хари, поглеждайки към Рон.
“Отначалото мислех, че е добра идея” – каза Рон, който изглеждаше по-запален да се включи в разговора, сега, когато беше сигурен, че Хари няма да започне да крещи отново.
Хари се чувстваше неудобно.
“Чу ме за онова, което ти казах, че човек не трябва да претоварва късмета си..” –каза той.
“Да, Хари” – каза тихо Хърмаяни – “но няма смисъл да се преструваш,че не си добър в Защитата по черните изкуства, защото СИ. Миналата година, ти беше единствения човек, който успя да отхвърли напълно проклятието Империус, можеш да произведеш Патронус, можеш да правиш неща, който дори и по-възрастни магьосници не могат, Виктор винаги казваше – “
Рон толкова бързо се обърна, за да я погледне, че за малко не си счупи врата. Разтривайки го, той каза : “Така ли? И какво каза Вики? “
“О, не” – каза отегчено Хърмаяни – “Той каза, че Хари знае как да прави нещата, дори без да иска, а Виктор все пак е последна година в Дурмщранг. “
Рон гледаше подозрително към Хърмаяни
“Не поддържаш още връзка с него, нали? “
“Дори и да го правя, какво от това? “ – каза хладно Хърмаяни, като лицето й леко порозовя – “Мога да си пиша с някого, ако – “
“Той не искаше само да си пише с теб” – каза Рон укорително.
Хърмаяни завъртя главата си ядосано и, игнорирайки Рон, който продължаваше да я гледа, се обърна към Хари : “Е, какво мислиш? Ще ни обучаваш ли? “
“Но само теб и Рон, става ли? “
“Е” – каза Хърмаяни леко загрижена – “Е.. моля те, Хари, не отбягвай истината… но наистина мисля, че трябва да обучаваш всеки, който иска да се научи. В смисъл, говоря да защитаваме себе си против В-Волдемор . О,не бъди патетичен, Рон. Няма да е честно, ако не предоставим възможност и на други хора.”
Хари го обмисли за момент, след което каза : “Да, но се съмнявам, че някой освен вас двамата ще иска да е обучаван от мен. Нали помните, че съм побъркан ? “
“Е, мисля, че ще си изненадан, колко много хора биха били заинтригувани да чуят, това което искаш да кажеш “ – каза сериозно Хърмаяни – “Виж” – наведе се тя към него, а и Рон, който все още я гледаше с гримаса на лицето, се наведе, за да чуе – “сещаш се за първия уикенд през Октомври, уикенда в Хогсмийд? Какво смяташ, да кажем ли на всеки, който иска да се срещне с нас да дойде в селото и да поговорим?”
“Защо трябва да го правим извън училище?” – каза Рон.
“Защото” – отвърна Хърмаяни, връщайки се към чертежа на Хапещото Китайско Зеле, което прерисуваше –“Смятам, че Умбридж няма да е много весела, ако разбере с какво сме се подхванали”

*

Хари очакваше с нетърпение обиколката в Хогсмийд, но имаше само едно нещо, което го притесняваше - Сириус не се беше обаждал, откакто се бе появил в огъня през онази Септемврийска нощ; Хари знаеше, че го ядосаха, след като му казаха, че не искат да идва – но пък все още се притесняваше, че Сириус може да привлече внимание към себе си. Какво щяха да правят, ако голямото черно куче беше дошло в Хогсмийд точно под носа на Драко Малфой ?
“Е, не можеш да го обвиняваш за желанието му да излезе навън “ – каза Рон, след като Хари сподели страховете си с него и Хърмаяни – “В смисъл.. той е беглец вече от почти две години, все пак, но пък поне е бил свободен, нали? А сега просто е затворен през цялото време с онзи противен елф.”
Хърмаяни се намръщи на Рон, но не обърна внимание на обидата към Крийчър.
“Проблемът е “ – каза тя на Хари - “ докато В-Волдемор – О, Господи, Рон – се разкрие, Сириус ще трябва да остане скрит, нали? В смисъл.. глупавото Министерство няма да осъзнае, че Сириус е невинен, докато не осъзнаят, че Дъмбълдор е казвал истина за него през цялото време. И веднъж глупаците започнат ли да хващат истински Смъртножадни отново, ще бъде очевидно, че Сириус не е един от тях. … Все пак той няма белег, нали...”
“Не смятам, че той би бил толкова глупав, че да направи това неочаквано”- каза ободрително Рон – “Дъмбълдор ще се вбеси, ако го направи, а все пак Сириус слуша Дъмбълдор, дори и да не му се иска. “
Хари изглеждаше още притеснен, затова Хърмаяни му каза : “Слушай , Рон и аз споменахме на няколко човека, които смятаме, че ще искат да научат някои неща по Защита срещу черните изкуства, и има няколко които изглеждат заинтригувани. Казахме им да се срещнем в Хогсмийд. “
“Да..” – каза смътно Хари, мислейки още за Сириус.
“Не се притеснявай, Хари” – каза тихо Хърмаяни – “ Имаш си достатъчно проблеми и без Сириус....”
Тя беше права, разбира се, той едва се справяше с домашното си, макар, че вече беше доста по-добре, след като вече не прекарваше цялата вечер в наказание с Умбридж. Рон дори беше по-изостанал и от Хари с домашното си, защото освен, че двамата имаха тренировки по Куидич през седмицата, той трябваше и да се занимава със задълженията си на префект. За разлика от тях, Хърмаяни, която беше взела дори повече предмети от тях, не само, че успяваше да напише домашните си, ами и намираше време да плете повече дрехи за елфове. Хари трябваше да признае, че тя се справя все по-добре; сега беше почти възможно да се различи кое е шапка и кое е чорап.
Сутринта, преди посещението в Хогсмийд, беше светла, но ветровита. След закуската, те се наредиха на опашката пред Филч, отбелязващ имената им в дългия списък с ученици, които имат разрешение от своите родители или настойници за посещение в селото. С лека болка, Хари се сети, че ако не беше Сириус, той никога нямаше да може да отиде.
Когато Хари достигна до Филч, пазачът душеше силно, сякаш опитвайки се да усети някаква миризма, която да излиза от Хари. След като не усети нищо, той кимна ядосано глава и Хари продължи напред, излизайки на стълбите в студената сутрин.
“Ъ-ъ.. защо Филч те душеше? “ – попита Рон, докато той Хари и Хърмаяни бързаха по пътя към портите.
“Предполагам, че проверяваше за миризма от Торови бомбички “ – каза Хари с тих смях – “Забравих да ви кажа...”
И той разправи историята с изпращането на писмото към Сириус и яростта на Филч, след като не е могъл да види писмото. За негова изненада, Хърмаяни намери историята за много по-интересна, отколкото му се струваше.
“Той бил казал, че някой му е намекнал, че ти си изпращал заявление за Торови бомбички.. Но кой ли може да му е намекнал?”
“Нямам си на представа” – каза Хари, свивайки рамене – “Може би Малфой, който е смятал, че може да е смешно “
Те минаха покрай високата каменни колони, на върха, на който имаше крилати глигани и завиха на ляво по пътя към селото; вятърът блъскаше косите към очите им.
“Малфой?” – каза скептично Хърмаяни – “да.. може би.. “
И тя потъна в мислите си докато стигнаха предградията на селото.
“А сега къде отиваме? “ – попита Хари. – “В “Трите метли” ?”
“О не” –каза Хърмаяни, излизайки от замислеността си. – “Винаги е препълнено и много шумно. Казах на другите да ни чакат в “Главата на Свинята” – една от кръчмите, която не е на главния път. Учениците не ходят обикновено там, пък и не смятам, че ще бъдем подслушвани. “
Те вървяха по главната улица, подминаха Магазина за Шеги на Зонко, където не се изненадаха да видят Фред, Джордж и Лий Джордън, минаха покрай Пощата, от където сови отлитаха през определен период от време, от където завиха по една странична уличка, в края на която имаше малка гостопориемница. Очукана дървена табела , с нарисувана картинка на прост глиган, от който се процежда кръв, върху бялата покривка около него, беше закачена с ръждясала скоба на вратата. Табелата изскърца, след като те приближиха кръчмата. Тримата се поколебаха пред вратата.
“Е, хайде “ – каза леко изнервена Хърмаяни. Хари влезе пръв.
Не беше точно като “Трите Метли” , чийто бар създаваше усещане за топлина и чистота. “Главата на Свинята” се състоеше от една малка, мръсна стая, която миришеше много на кози. Червеникавокафявите прозорци бяха до такак степен покрити с мръсотия, че много малка част от дневната светлина можеше да достигне до стаята, която вместо това беше осветена от свещи в дървени поставки, сложени на масите. В първия момент, подът изглеждаше, направен от пръст, но след като Хари стъпи върху него, момчето осъзна, че има камъни под земята, което означаваше, че мръсотията се е трупала с векове.
Хари се сети, че Хагрид бе споменавал за тази кръчма през първата година. : “Мда.. можеш да намериш мноо забавни хора в “Главата на Свинята”.. – беше казал той, обяснявайки как се беше сдобил с драконовото яйце от някакъв качулат странник. Тогава Хари се чудеше как Хагрид не се е учудил на странника, който е държал лицето си закрито през цялото време на срещата им; сега Хари осъзна, че да държиш лицето си така е нещо като маниер в “Главата на Свинята” . Имаше един човек на бара, чиято глава беше увита в мръсни, сиви превръзки, който, въпреки всичко, продължаваше да поглъща непрестанно, чаша след чаша, някакво димящо, горещо вещество през цепнатина върху устата си; две фигури, завити в качулки седнаха на масата близо до прозореца. Хари може да ги помисли за Диментори, ако не говореха на силен Йокширски акцент, и в затъмнения ъгъл, близо до камината седна вещица с дебел, черен воал, който стигаше до краката й. Те можех да видят само крайчеца на носа й, защото се издаваше леко от воала.
“Не знам за това Хърмаяни “ - промълви Хари, докато те вървяха към бара. Той гледаше подозрително към покритата с воал вещица. – “Помисляла ли си си, че под този воал може да се крие Умбридж?
Хърмаяни хвърли поглед на забулената фигура.
“Умбридж е по-ниска от тази жена” - каза тихо тя – “И все пак, дори и Умбридж да дойде тук, тя не може да направи нищо, за да ни спре, защото, Хари, проверих 2 или 3 пъти училищните правила. Ние не нарушаваме законите на училището. Специално попитах професор Флитуик дали на учениците им е позволено да идват в “Главата на Свинята” и той каза “да” , но все пак той ме посъветва да внимаваме много. Прегледах всичко, свързано с ученически групи, групи за домашна работа, а те са със сигурност позволени. Просто смятам, че не е хубаво да се перчим с това, което смятаме да правим. “
“Не “ – каза Хари – “особено, след като не е група за домашни работи, както планираш, нали?”
Барманът се приближи към тях. Той беше кисел, стар мъж с дълга сива коса и брада.Бе висок и слаб и изглеждаше смътно познат на Хари.
“Какво? “ – изгрухтя той.
“Три бирени шейкове, моля “ – каза Хърмаяни.
Мъжът се наведе под тезгяха и измъкна три много прашни и мръсни бутилки, които тресна върху бара.
“Шест сикли “ – каза той
“Ето, заповядайте” – каза Хари докато подаваше среброто. Очите на бармана се плъзнаха към Хари, спирайки се за част от секундата върху белега му. После се обърна и пусна парите на Хари в много старо дървено чекмедже, което се отвори веднага, за да ги приеме. Тримата се оттеглиха към най-далечната маса от бара и седнаха, оглеждайки се наоколо. Мъжът в тъмно сивите бинтове почука на тезгяха с пръстите си и получи още една чаша с димящото вещество.
“Знаете ли какво? “ – промърмори Рон, гледайки с възторг към бара – “тук можем да поръчаме, каквото си искаме. Обзалагам се, че барманът би ни продал всичко, без да му пука. Винаги съм искал да опитам Горящо Уиски. “
“Ти – си – префект ..” – озъби се Хърмаяни.
“О..” – каза Рон, усмивката му изчезна от лицето – “да.. “
“Та, кой казвате трябва да се срещне с нас? “ – каза Хари, докато махаше ръждясалата капачка на Бирения си шейк, след което отпи голяма глътка.
“Просто няколко човека “ –повтори Хърмаяни, проверявайки часовника си и гледайки загрижено към вратата - “Казах им да бъдат тук по това време, а съм сигурна, че всички знаят къде е – о гледайте, може би са те. “
Вратата на кръчмата се беше отворила. Голям сноп слънчева светлина разцепи стаята на две за момент, след което изчезна, закрита от тълпата от хора, влязла вътре.
Първо дойде Невил с Дийн и Левендър, които бяха следвани от Парвати и Падма Патил с (стомахът на Хари се преобърна) Чо с една от обичайните и подхилкващи се приятелки, след това Луна Ловгуд (която беше толкова замечтана, сякаш е влязла по случайност ), след това Кати Бел, Алисия Спинет и Анджелина Джонсън, Колин и Денис Крийви , Ърни Макмилан, Джъстин Финч-Флечли, Хана Абът, момиче от Хафълпаф с дълга плитка,чието име Хари не знаеше; три момчета от Рейвънклоу, за който Хари беше сигурен, че се казват Антъни Голдщин, Майкъл Корнър и Тери Буут, Джини, следвана близо от мършаво, русо момче с вирнат нос, който Хари смътно разпозна като член от отбора по Куидич на Хафълпаф, Фред и Джордж Уизли с техния приятел Лий Джордан. И тримата носеха големи хартиени торби със стоки от магазинчето на Зонко.
“Няколко човека?” – каза дрезгаво Хари – “Няколко човека?!”
“Е, да, изглежда идеята е доста популярна” – каза щастливо Хърмаяни – “Рон ще можеш ли да издърпаш още няколко стола ?”
Барманът беше замръзнал, докато чистеше една чаша с толкова мръсен парцал, сякаш никога не беше мит. Може би никога не беше виждал кръчмата си толкова пълна.
“Здрасти” – каза Фред, след като стигна до бара и преброи своите приятели. “може ли да ни дадете... 25 Бирени Шейка, моля ?”
Барманът се вгледа в него за миг, след което, захвърляйки мръсния си парцал раздразнително, сякаш беше прекъснат от нещо много важно и започна да подава прашасали бутилки от под бара.
“Наздраве” - каза Фред, подавайки им ги – “Плащайте, защото нямам достатъчно злато за всички“
Хари гледаше вцепенено докато голямата група от хора поемаше шейковете от Фред и тършуваше по чобовете на мантиите си за монети. Той не можеше да си представи как всички тези хора пристигнаха неочаквано и една ужасна мисъл го осени – може би те щяха да искат нещо като реч – Хари се обърна веднага към Хърмаяни.
“Какво си им казала? “ – запита той с тих глас – “Какво очакват? “
“Казах ти, те просто искат да чуят, това, което имаш да кажеш “ – каза успокояващо Хърмаяни; но Хари продължи да я гледа така ядосано, така че тя добави бързо : “не трябва да правиш нищо още, аз ще говоря първа с тях”
“Здрасти, Хари” – каза лъчезарно Невил докато заемаше място срещу него.
Хари се опита да се усмихне в отговор, но не проговори. Устата му беше пресъхнала. Чо му се усмихна и седна от дясната страна на Рон. Нейната приятелка, която имаше къдрава червеникаво руса коса, не се усмихна, а хвърли недоверчив поглед на Хари, което чисто и просто означаваше, че тя не искаше да е тук.
По двама и по трима пристигналите се настаняваха около Хари, Рон и Хърмаяни, някой изглеждащи по-скоро възбудени, други любопитни, Луна Ловгуд се беше втренчила замечтано в пространството. Когато всички бяха заели места, глъчката замря. Всяко око се беше вторачило в Хари.
“Ъ..” – каза Хърмаяни с по-тънък и по-висок глас от обикновено – “Така..ъ-ъ-ъ.. здравейте “
Вниманието на групата се фокусира върху нея, макар че очите продължаваха често да поглеждат изкъсо към Хари.
“Ами...така.. знаете защо сте тук... така.. Хари имаше идея.. в смисъл ..Аз... ( Хари и беше хвърлил остър поглед ) .. аз имах идея, която може да прозвучи добре на хора, които искат да учат Защита Против Черните изкуства – в смисъл.. наистина да учат, знаете, а не глупостите, които Умбридж ни преподава (изведнъж гласът на Хърмаяни беше станал по-силен и по-уверен ) – защото никой не може да нарече това Защита против черните изкуства(“Слушай, слушай” – беше казал Антъни Голдщин и Хърмаяни се окуражи ) – “Мисля, че ще е по-добре ако вземем нещата в наши ръце “
Тя спря за миг, погледна изкосо към Хари и продължи – “Това значи да се научим как да се защитаваме правилно , не просто по теория, а като правим истински заклинания “
“Искаш да минеш своите изпити СОВА по Защита по Черните Изкуства нали? – каза Майкъл Корнър, който я гледаше отблизо.
“Разбира се, че да “ – отвърна веднага Хърмаяни – “но преди всичко бих искала да се науча да се защитавам правилно, защото ... защото “ – тя пое дълбоко дъх и довърши – “защото Лорд Волдемор се е върнал “
Реакцията беше бърза и предсказуема. Приятелката на Чо изпищя разля Бирения си шейк върху себе си; Тери Буут се размърда неволно; тръпки побиха Падма Патил, а Невил издаде странен звук, наподобяващ скимтене, който той(Невил) превърна в кашлица. Въпреки всичко, те гледаха вторачено, със силно желание към Хари.
“Ами.. това е планът като цяло” - каза Хърмаяни – “Ако искате да се присъедините към нас, трябва да решим... “
“Къде е доказателството, че Ти-знаеш-кой се е върнал?” – попита русия играч на Хафълпаф в по-скоро агресивен тон.
“Е, Дъмбълдор го вярва “ – започна Хърмаяни.
“Искаш да кажеш – Дъмбълдор му вярва “ – каза русото момче, кимайки към Хари.
“Кой си ти? “ – попита Рон доста неучтиво.
“Захарис Смит “ – каза момчето – “ и смятам, че имаме правото да знаем, защо той смята, че Ти-знаеш-кой се е върнал”
“Виж” – намеси се бързо Хърмаяни – “ не за това беше насрочена срещата”
“Всичко е наред, Хърмаяни” – каза Хари.
Вече стана ясно защо толкова много хора са дошли. Той смяташе, че Хърмаяни е трябвало да забележи това. Някои от тези хора – може би по-голямата част от тях - се надяваха да чуят оригиналната история от Хари.
“Какво ме кара да говоря, че Ти-знаеш-кой се е върнал? “ – той повтори, гледайки право в лицето на Захарис. – “Видях го. Но Дъмбълдор каза на цялото училище какво се случи миналата година, и ако не му повярвахте, няма да повярвате и на мен, пък и няма да си губя целия следобед да убеждавам някого “
Изглежда цялата група бе задържала дъха си, докато Хари говореше. На Хари му се струваше, че дори бармана слушаше. Той почистваше една и съща чаша с кирливия парцал, правейки я още по-мръсна.
Захарис каза презрително – “ Всичко, което ни каза миналата година, беше, че Седрик Дигъри е убит от Ти-Знаеш-Кой и това, че си донесъл тялото му обратно в училище. Той не ни даде детайли, не ни обясни как точно Дигъри е умрял, мисля, че всички бихме искали да разберем – “
“Ако си дошъл, да чуеш как изглежда точно, когато Волдемор убива, мога да ти помогна “ – каза Хари. Гневът му, обикновено на ръба тези дни, се наддигаше отново. Хари не свали очите си от предизвикателно-изглеждащото лице на Захарис Смит, като откъсна поглед от Чо. – “Не искам да говоря за Седрик Дигъри, става ли? И ако си тук само заради това, можеш да се измиташ. “
Хари хвърли ядосан поглед на Хърмаяни. Той мислеше, че вината е изцяло нейна; тя беше решила да го показва като нeнормален и разбира се всички са искали да чуят точно каква е била историята.. Но никой от тях не напусна мястото си. Дори и Захарис Смит, който продължаваше да е вторачен в Хари.
“И така” – каза с тънък глас Хърмаяни – “И така.. както бях започнала да казвам.. ако искате да се научите на някаква защита, трябва да уточним как ще го правим, колко често ще се срещаме и къде точно ще – “
“Вярно ли е “ – прекъсна момичето с дългата опашка, гледайки към Хари – “ че можеш да произведеш Патронус ? “
В групата започнаха шушукания.
“ДА” – каза Хари.
“Патронус с форма? “
Изречението прозвуча някак си познато на Хари.
“Ъ- не познаваш Мадам Бонс, нали? “ – попита той.
Момичето се усмихна.
“Тя ми е леля” – каза тя – “Аз съм Сюзън Бонс. Тя ми каза за твоя разпит. Значи е наистина вярно? Ти правиш Патронус с формата на елен? “
“Да” – каза Хари.
“Дявол да го вземе, Хари!” – каза Лий, дълбоко изумен. “Никога не съм знаел това.”
“Мама каза на Рон да не се раздухва” – каза Фред, подхилквайки се . – “Тя каза, че си бил привлякъл достатъчно внимание, което си е чистата истина”
“Тя не греши” – измънка Хари и няколко човека се изсмяха.
Вещицата с воала, която стоеше сама, се раздвижи в стола си.
“И ти ли уби Базилиска с онзи меч, който е в офиса на Дъмбълдор? “ – попита Тери Буут. – “Това ми го каза единия от портретите, когато бях там миналата година”
“Еми.. да.. така беше..” – каза Хари.
Джъстин Флинч-Флечли подсвирна; братята Крийви си размениха погледи, изпълнение с благоволение, а Левендър Браун каза тихо “Уау! “. Хари се почувства неудобно, той гледаше навсякъде другаде, но не и към Чо.
“А през първата година” – каза Невил към групата – “той спаси Филологичния Камък”
“Философския” – поправи го Хърмаяни.
“Да- точно така – от Ти-знаеш-кой” – довърши Невил.
Очите на Хана Абът се уголемиха като Галеони.
“И това не е всичко. “ – каза Чо ( Очите на Хари се стрелнаха към нея.Тя гледаше към него, усмихвайки му се. Стомахът му отново се преобърна) – “а всичките изпитания, през които той трябваше да мине миналата година на Тримагическия Турнир, минавайки през Дракони и Подводните Хора и други подобни? “
Дочу се одобряващо мърморене около масата. Вътрешностите на Хари се свиха. Опитваше се да изгледа, така че сякаш не е толкова доволен от себе си. Фактът, че Чо го хвалеше му даваше усещането, че става все по-трудно и по-трудно да не каже, това което си беше обещал да не споменава.
“Вижте” – и всички млъкнаха отново – “не искам да звуча скромен, но .. наистина ми помогнаха със всички тези неща “
“Но не и с дракона, нали? “ – каза Майкъл Корнър изведнъж – “Беше доста готино летене “
“Е, добре” – каза Хари, мислейки си, че щеше да изглежда глупаво, ако го отхвърли.
“И никой не ти помогна да се измъкнеш от онези Диментори това лято” – каза Сюзън Бонс.
“Не” – каза Хари – “но, добре, знам, че съм направил и някои неща без помощ, но това което искам да кажа е, че – “
“Да не опитваш да се измъкнеш от това да ни покажеш някои от тези неща? “ – каза Захарис Смит.
“Ето ти идея” – каза високо Рон, преди Хари да може да каже нещо – “защо не си затвориш устата?”
Може би думата “измъквам се” повлия на Рон доста силно. Във всеки случай, той гледаше сега така Захарис сякаш искаше да го фрасне силно. Захарис се изчерви.
“Е, ние искахме да се научим от него, а сега ни казва, че в действителност не може да направи нищо от това. “ – продължи Захарис.
“Не това каза” – отвърна Фред.
“Искаш ли да ти прочистим ушите? “ – запита Джордж, издърпвайки един дълъг, заплашително-изглеждащ метален инструмент от една от чантите на Зонко.
“Или някоя друга част от тялото ти? “ – продължи Джордж.
“Да, добре.. “ – каза бързо Хърмаяни – “да продължим... съгласни ли сме да вземаме уроци от Хари? “
Всички шушукаха одобрително. Захарис си скръсти ръцете и не каза нищо, може би защото беше прекалено зает да внимава с инструмента в ръката на Фред.
“Добре” – каза Хърмаяни, гледайки вече спокойно, сякаш всичко беше уредено. – “Така.. следващия въпрос е колко пъти ще се събираме? Не мисля, че има някакъв смисъл да се виждаме по-малко от един път на седмица”
“Задръж..” – каза Анджелина –“трябва да сме сигурни, че няма да се покрива с нашата тренировка по Куидич. “
“Не и с нашата “ – каза Чо.
“Не и с нашата” – каза Захарис.
“Сигурна съм, че ще намерим вечер, която да е удобна на всички ни. “ – довърши нетърпеливо Хърмаяни – “но знаете, това е много по-важно, трябва да се научим да се защитаваме срещу Смъртножадните на Волдемор”
“Добре казано” – каза силно Ърни Макмилан, който Хари очакваше да говори доста преди това. – “Лично аз смятам, че това е много важно, може би дори по-важно и от всяко нещо, което ще правим тази година, по-важно и от СОВИ-те които идват. “
Той гледаше към останалите, сякаш очакваше те да изреват “Как ли пък не?” и след като никой не проговори, той продължи : “Искам да разбера защо Министърът ни постави толкова безполезна учителка в този критичен период. Очевидно те отричат завръщането на Ти-знаеш-кой, но да ни дадат учител, който се опитва с цената на всичко да ни откаже от използването на заклинания .. “
“Мислим, че причината, поради която Умбридж не иска да ни тренира по Защита Срещу Черните Изкуства” – каза Хърмаяни – “е, това че тя си е внушила, че Дъмбълдор може да използва учениците си като някаква лична армия. Тя смята, че той ни подготвя против Министерството. “
Почти всички изглеждаха зашеметени от тази новина; всички освен Луна Ловгуд, която се обади : “Да, това има смисъл. След като Фъдж си има своя армия.. “
“Какво” – каза Хари, смаян от тази информация.
“Да, той си има армия от Хелиопати “ – каза тържествено Луна.
“Не няма” – отсече Хърмаяни.
“ДА, има” – каза Луна.
“Какво са Хелиопатите? “ – попита Невил, който беше побледнял.
“Те са привидения от огън” – каза Луна с толкова изпъкнали очи, че изглеждаше по-луда от всякога. Големи високи, горящи същества, които галопират и изгарят всичко, което е пред ... “
“Те не съществуват, Невил “ – каза остро Хърмаяни.
“Не, ама да” – каза ядосано Луна.
“О, извинявай, а къде е доказателството за това? “ – отсече Хърмаяни.
“Има изобилие от свидетели. И само защото си толкова ограничена, ти трябва доказателство под носа преди да .. “
“Хм, хм” – каза Джини толкова наподобяваща на Професор Умбридж, че няколко човека се обърнаха стреснати, след което се засмяха. – “Не трябваше ли да обсъждаме колко често ще се срещаме, за да имаме уроци по Защита против черните изкуства?”
“Да “– каза Хърмаяни – “права си, Джини”
“Е, мисля, че един път седмично звучи чудесно” – каза Лий Джордън.
“Докато..” – започна Анджелина.
“Да, да, знаем за Куидича” – продължи Хърмаяни със стегнат глас. – “Е, другото нещо, което остава е къде ще се срещаме”
Това беше доста по-трудно.
Цялата група млъкна
“Библиотеката? “ – предложи Кати Бел след няколко момента.
“Не мога да си представя как Мадам Пинс ще ни позволи да правим такива неща в библиотеката” – каза Хари.
“Може би в свободна стая? “ – каза Дийн.
“Да..” – каза Рон – “Магконагъл може да ни отстъпи със своята, както направи, когато Хари тренираше за Тримагическия Турнир. “
Но Хари беше убеден, че Магконагъл няма да бъде толкова услужлива този път. Откакто Хърмаяни беше споменала за групите за домашна работа, той имаше все по-ясното чувство, че това може да изглежда много по-непокорно.
“Добре, ще се опитаме да намерим някъде” – каза Хърмаяни – “Ще изпратим съобщение до всеки, когато имаме време и място за първата си среща “
Тя потършува в чантата си и извади пергамент и перо, след което се замисли, сякаш искаше да каже нещо.
“Мисля.. че всеки трябва да напише името си тук, просто, за да знаем кой е присъствал. Но също така мисля – “- тя пое дълбоко дъх. – “че не трябва да раздухваме какво искаме да правим. Така че, подписвайки, се съгласявате да не казвате на Умбридж, или на когото и да е друг за това. “
Фред пое пергамента и тържествено написа името си. Хари забеляза, че някои хора не изглеждат щастливи от факта, че ще поставят имената си.
“Ъ..” – започна бавно Захарис, като не взе пергамента, който Джордж се опитваше да му подаде – “Ами.. аз съм сигурен, че Ърни ще ми каже точно кога е срещата ни.. “
Но Ърни също се колебаеше да попълни. Хърмаяни повдигна веждите си.
“Аз.. ами ние сме префекти” – каза Ърни – “И ако този лист бъде намерен.. искам да кажа.. вие сами споменахте, че ако Умбридж открие... “
“Ти току-що каза, че Групата е най-важното нещо, с което ще се занимаваш тази година” – припомни му Хари.
“Аз.. да” – каза Ърни – “така и смятам.. но .. просто.. “
“Ърни, ти наистина ли смяташ, че аз ще оставя този лист да се разнася наоколо..?” – каза раздразнено Хърмаяни.
“Не. Не, разбира се, че не” – каза Ърни, малко по-отпуснат – “да, да, разбира се, че ще се впиша”
Никой не повдигна повече въпроси след Ърни, въпреки, че на Хари му се строи, че приятелката на Чо, й хвърли укорителен поглед, след като написа името си. Когато и последния – Захарис – подписа, Хърмаяни взе пергамента и го пухна внимателно в чантата си. Всички се чувстваха някак си странно. Сякаш току-що бяха подписали нещо като договор.
“Е.. времето лети” – каза бързо Фред, докато ставаше на краката си. – “Джордж, аз и Лий трябва да купим някои неща, които са от изключителна важност. Ще се видим по-късно“
По двама и по трима останалите започнаха да напускат.
Чо закопча с известна трудност чантата си преди да тръгне, дългата й коса закриваше част от лицето й, но нейната приятелка стоеше зад нея със скръстени ръце, затова и Чо нямаше друг избор, освен да тръгне с нея. След като приятелката и я поведе към вратата, тя се обърна и махна на Хари.
“Е, мисля, че това мина доста добре” – каза Хърмаяни, докато тя, Рон и Хари излизаха от “Главата на Свинята” след няколко минути. Рон и Хари стискаха бутилките от Бирените си шейкове.
“Този Захарис е адски неприятен” – каза Рон, докато гледаше напред към фигурата на Смит, която беше едва забележима в далечината.
“Аз също не го харесвам много” – съгласи се Хърмаяни – “но той дочу как говорех с Хана и Ърни на масата на Хафълпаф и му се стори доста интересно, така че какво можех да кажа? Но колкото повече, толкова по-добре. Майкъл Корнър и приятелите му нямаше да дойдат, ако той не излизаше с Джини... “
Рон, който допиваше последните глътки от шейка си се задави и изплю количеството шейк пред себе си.
“Той какво.. ?!” – каза Рон разпръсквайки слюнки навсякъде, като ушите му изглеждаха червени като сурово говеждо месо. – “Тя излиза.. с.. моята сестра излиза с .. какво имаш в предвид с Майкъл Корнър ? “
“Е, мисля, че затова дойдоха приятелите му.. очевидно те се интересуват от защитата срещу черните изкуства. Но ако Джини не беше казала на Майкъл какво се замисляше.. “
“Кога стана.. кога тя..?”
“Срещнаха се на миналогодишния бал и от края на годината са заедно” – каза успокоително Хърмаяни. Те бяха завили по главната улица и се спряха пред магазина за Писци, на чиято витрина имаше изложени множество пера. – “Хм... мога да си купя ново перо”
Тя влезе в магазина, Хари и Рон я последваха.
“Кой от всичките беше Майкъл Корнър? “ – каза Рон доста ядосан.
“Тъмният” – отвърна Хърмаяни.
“Не го харесах” - каза отведнъж Рон.
“Защо ли не се изненадвам” – каза Хърмаяни тихо.
“Но” – продължи Рон, докато следваше Хърмаяни по дългата редица с пера, поставени в медни съдове – “аз мислех, че Джини харесваше Хари”
Хърмаяни погледна към него сякаш състрадателно и поклати главата си.
“Джини отдавна си падаше по Хари, но се отказа още преди месеци. Но разбира се не е спряла да те харесва” – тя се обърна учтиво към Хари, докато разглеждаше дълго черно-златно перо.
На Хари, който още си мислеше за махането на Чо преди да си тръгне, тази тема не му се струваше толкова интересна, колкото на Рон, който определено трепереше от яд и възмущение.
“Затова ли вече говори” - запита Хари – “преди никога не е обелвала и дума пред мен”
“Точно така” – отвърна Хърмаяни – “Мисля, че ще взема точно това”
Тя отиде до касата и подаде на касиера петнадесет сикли и два кнута, докато Рон я следваше плътно.
“Рон” – каза строго тя, след като се обърна и го настъпи по крака. – “именно заради това Джини не ти е казала, че се среща с Майкъл, знаела е,че ще го приемеш много тежко. Така че, спри да се притесняваш, за Бога! “
“Какво имаш предвид ? Кой го приема тежко? Не мисля да се притеснявам, за каквото и да е” - Рон продължи да си мърмори след като излязоха на улицата отново.
Докато Рон проклинаше отново и отново Майкъл Корнър, Хърмаяни обърна очите си към Хари и каза малко по-тихо : “Говорейки за Майкъл и Джини.. какво става между теб и Чо? “
“Какво имаш предвид” – изстреля бързо Хари.
Сякаш ледено студена вода го беше изпълнила; нима той беше толкова явен?
“Е” – каза Хърмаяни, усмихвайки се широко – “тя просто не можеше да свали очи от теб все пак.. “
Хари не беше забелязал преди колко хубаво беше в Хогсмийд ...

Каквото и да се случи, продължавай напред

Глава 17

Образователен указ номер двадесет и четири

Хари се чувстваше по-щастлив този уикенд, отколкото се беше чувствал през целия срок. Той и Рон прекараха по-голямата част от неделния ден, справяйки се с всичките им домашни отново, и макар че това трудно можеше да се нарече забавление, последните лъчи есенно слънце ги изкушаваха, затова вместо да се навеждат над масите в общата стая, те взеха домашните си навън и се настаниха в сянката на голям бук накрая на езерото. Хърмаяни, която, разбира се, беше готова с всичките си домашни, донесе прежда със себе си и омагьоса иглите си за плетене, а те премигваха и потрепваха във въздуха пред нея, правейки още шапки и шалове.
Фактът, че те правеха нещо, за да се съпротивляват срещу Ъмбридж и Министерството и че той беше важна част от бунта, накара Хари да се почувства доволен. Той продължи да си спомня всичките съботни събирания: всички тези хора, които идваха при него, за да научат Защита Срещу Черните Изкуства . . . и погледите върху лицата им, когато чуваха някои от нещата, които беше правил . . . и Чо, хвалейки участието му в Тримагическия турнир – фактът, че всички тези хора не мислеха, че той е странен лъжец, а някой, заслужаващ възхищение, го зарадва толкова много, че той беше още весел в понеделник сутрин, въпреки неизбежното присъствие на най-нелюбимите му предмети.
Той и Рон се запътиха надолу по стълбите към спалнята им, обсъждайки идеята на Анджелина за нови движения, наречена Ленивото Хващане и Завъртане през вечерната куидична тренировка, и още докато бяха наполовината на слънчевата обща стая, те забелязаха добавката, която вече беше привлякла вниманието на малка група.
Голям плакат беше окачен на грифиндорското табло за обяви, толкова голям, че закриваше всичко друго – списъците с книги втора употреба за продажба, редовните напомняния на училищните правила от Аргус Филч, разписанието на тренировките на отбора по куидич, предложенията за размяна на картички от Шоколадови Жаби за други, последните предложения за Уизли за пробващи, датите на посещенията в Хогсмийд и изгубените и намерените бележки. Новият плакат беше напечатан с големи черни букви и имаше официален печат накрая до спретнат и завъртян подпис.

ПО ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА ХОГУОРТС
Всички ученически организации, общества, отбори, групи и клубове отсега нататък са закрити.

Организация, общество, отбор, група или клуб се определя като регулярно събиране на три или повече ученика.

Разрешение за преустановяване може да бъде потърсено от Великия Инквизитор
(Професор Ъмбридж)

Никоя ученическа организация, общество, отбор, група или клуб не може да съществува без одобрението на Великия Инквизитор
Всички ученици, които са хванати да организират или да членуват в организация, общество, отбор, група или клуб, която не е одобрена от Великия Инквизитор, ще бъдат изключени.

Горното е следствие от Образователен Указ
Номер Двадесет и Четири

Подпис: Долорес Джейн Ъмбридж, Велик Инквизитор

Хари и Рон прочетоха бележката над главите на нервни второкурсници.
- Това значи ли, че ще затворят и клуба Gobstones? – един от тях попита приятеля си.
- Мисля, че с Gobstones е наред – каза Рон мрачно, което накара второкурсника да подскочи. – Обаче не мисля, че ние ще имаме такъв късмет, а ти? – той попита Хари, щом второкурсниците се махнаха.
Хари отново четеше бележката. Радостта, която го изпълваше от събота, се беше изпарила. Вътрешностите му пулсираха с ярост.
- Това не е съвпадение. – каза той, а ръцете му образуваха юмруци – Тя знае
- Не е възможно – веднага каза Рон
- Имаше хора, които подслушваха в онази кръчма. И все пак, не знаем на колко от хората, които дойдоха, можем да вярваме . . . всеки от тях може да е избягал и да е казал на Ъмбридж
А преди той си мислеше, че му вярваха, даже, че му се възхищаваха . . .
- Захариас Смит – моментално каза Рон, удряйки юмрук в ръката си – Или – мислех, че Майкъл Корнър също има странен вид –
- Чудя се дали Хърмаяни е видяла това? – каза Хари, поглеждайки към спалните на момичетата.
- Да отидем и да й кажем – каза Рон. Той се запъти напред, отвори вратата и започна да се качва по стълбите.
Той беше на шестата стълба, когато се чу силен, виещ, подобен на клаксон звук, стълбите се сляха и направиха гладка, каменна пързалка. За кратък момент Рон продължи да се опитва да тича, махайки с ръце като мелница и тогава той падна по гръб от новонаправената пързалка, а след това си почина в краката на Хари.
- Ами – не мисля, че ни е позволено да влизаме в спалните на момичетата – каза Хари, помагайки на Рон да се изправи и опитвайки се да не се смее
Две четвъртокурснички весело се спуснаха по пързалката.
- Ооо, кой се опита да се качи? – те се разкикотиха, ставайки на крака и смеейки се на Хари и Рон.
- Аз – каза Рон, който все още беше разрошен. – Не осъзнах, че ще стане така. Не е честно! – добави той към Хари, щом момичетата се запътиха към портрета, още кикотейки се като луди. – На Хърмаяни й е позволено да влиза в нашите спални, защо на нас –
- Ами, това е старо правило – каза Хърмаяни, която току-що се беше спуснала на килимче пред тях и сега ставаше, - но в “История на Хогуортс” е казано, че основателите са мислили, че момчетата заслужават по-малко доверие, отколкото момичетата. Както и да е, защо се опитвахте да дойдете тук?
- Да те извикаме – виж това! – каза Рон, замъквайки я към таблото за обяви.
Очите на Хърмаяни бързо се плъзнаха по бележката. Изражението й стана каменно.
- Някой трябва да й е казал! – каза Рон ядосано.
- Не могат – тихо каза Хърмаяни.
- Толкова си наивна – каза Рон – мислиш така просто защото ти си честна и на теб може да се има доверие –
- Не, не могат да са й казали, защото сложих заклинание на онзи пергамент, който подписахме всички – мрачно каза Хърмаяни – Повярвайте ми, ако някой е казал на Ъмбридж, ще знаем точно кои са и ще съжаляват.
- Какво ще им стане? – нетърпеливо каза Рон.
- Ами, ако го погледнем от тази страна – каза Хърмаяни – ще направи пъпките на Елоиз Миджън да изглеждат като няколко сладки лунички. Хайде, нека да слезем на закуска и да видим какво мислят другите . . . чудя се дали това е сложено във всички домове?
Още с влизането в Голямата Зала се разбираше, че плакатът на Ъмбридж се беше появил не само в кулата Грифиндор. Имаше особено напрежение в разговорите и много повече движение, защото хората бързаха напред и назад по масите, обсъждайки прочетеното. Хари, Рон и Хърмаяни едва бяха седнали на местата си, когато Невил, Дийн, Фред, Джордж и Джини се спуснаха към тях.
- Видяхте ли го?
- Мислите ли, че знае?
- Какво ще правим?
Всички те гледаха към Хари. Той се огледа, за да се убеди, че наблизо няма учители.
- Ще го направим, разбира се – тихо каза той.
- Знаех, че ще кажеш това – каза Джордж, потупвайки Хари по ръката.
- И префектите ли? – каза Фред, гледайки въпросително към Рон и Хърмаяни.
- Разбира се – спокойно каза Хърмаяни.
- Ето ги Ърни и Хана Абът – каза Рон, гледайки през рамото си – И тези от Рейвънклоу и Смит . . . и никой не изглежда с прекалено много пъпки.
Хърмаяни изглеждаше развълнувана.
- Без значение за пъпките, идиотите не могат да дойдат сега, ще изглежда наистина подозрително – сядайте! – през зъби каза тя на Ърни и Хана, правейки им знак да се присъединят към масата на Хафълпаф – По-късно! Ще – говорим – с – вас – по-късно!
- Ще кажа на Майкъл – нетърпеливо каза Джини, измъквайки се от пейката – глупакът, честно . . .
Тя побърза към масата на Рейвънклоу. Хари я гледаше как отива. Чо седеше недалеч и говореше на къдрокосата си приятелка, която беше довела в Таралежовата Глава. Дали бележката на Ъмбридж ще я паникьоса до такава степен, че да спре да ходи на срещите?’
Но истинските последици от бележката не бяха почувствани, докато те не излязоха от Голямата Зала за История на Магията.
- Хари! Рон!
Беше Анджелина и тя бързаше към тях с изцяло отчаян вид.
- Всичко е наред – тихо каза Хари, когато тя беше достатъчно наблизо, за да го чуе – Още ще –
- Осъзнавате ли, че тя включва и куидича? – прекъсна го Анджелина – Трябва да отидем и да поискаме разрешение да преустановим отбора по куидич!
- Какво? – каза Хари.
- Няма начин – каза Рон, ужасен.
- Прочетохте плаката, споменават се и отбори! Затова чуй ме, Хари . . . Казвам ти за последен път . . . моля те, моля те, не си изпускай нервите пред Ъмбридж отново или тя може да не ни разреши да играем повече!
- Добре, добре – каза Хари, а Анджелина беше на път да заплаче. – Не се притеснявай, ще се държа прилично . . .
- Обзалагам се, че Ъмбридж е в История на Магията – мрачно каза Рон, когато те тръгнаха за урока на Бинс – Тя още не е проверявала Бинс . . . ще се обзаложа на всичко, че е там . . .
Но той грешеше; единственият учител, който присъстваше, когато влязоха, беше професор Бинс, носейки се няколко сантиметра над стола си както обикновено и подготвяйки се да започне монотонното си бръмчене за войните на великаните. Хари дори не се и опитваше да следи какво казваше той днес; той драскаше безмислено по пергамента си, не обръщаше внимание на честите погледи и побутвания на Хърмаяни, докато особено болезнено ръгване в ребрата го накара да изглежда ядосан.
- Какво?
Тя посочи към прозореца. Хари погледна натам. Хедуиг беше кацнала на тесния перваз на прозореца, гледайки към него през дебелото стъкло, с писмо завързано на крака й. Хари не можеше да разбере, те току-що свършиха със закуската, защо, по дяволите, не беше доставила писмото тогава, както обикновено? Много от съучениците му също си посочваха Хедуиг един на друг.
- О, винаги съм обичала тази сова, толкова е красива – Хари чу как Лавендър въздъхна към Парвати.
Той погледна към професор Бинс, който продължаваше да чете бележките си, необезпокоен, че вниманието на класа беше дори по-малко фокусирано върху него от обикновено. Хари тихо се измъкна от стола си, наведе се и побърза по редицата към прозореца, където хвана дръжката и го отвори бавно.
Той очакваше Хедуиг да подаде крака си, за да може да махне писмото и след това да отлети към Соварника, но в момента, в който прозорецът беше достатъчно широко отворен, тя скочи вътре, бухайки тъжно. Той затвори прозореца с нервен поглед към професор Бинс, отново се наведе и забърза към мястото си с Хедуиг на рамо. Той пак зае мястото си, премести Хедуиг в скута си и се опита да махне завързаното за крака й писмо.
Тогава той осъзна, че перата на Хедуиг бяха разбъркани странно, някои бяха обърнати в обратната посока и тя държеше едното си крило под странен ъгъл.
- Тя е ранена – прошепна Хари, навеждайки главата си близо до нея. Хърмаяни и Рон се приближиха, Хърмаяни дори остави перото си – Виж – има нещо нередно с крилото й –
Хедуиг трепереше; когато Хари докосна крилото й, тя подскочи леко, всичките й пера настръхнаха, като че ли се издуваше, и се загледа в него укорително.
- Професор Бинс – силно каза Хари, и целия клас се обърна към него – Не се чувствам добре
Професор Бинс вдигна очи от бележките си, изглеждайки изумен, както винаги, да види стаята пред себе си пълна с хора.
- Не се чувстваш добре? – повтори той.
- Не съвсем добре – твърдо каза Хари, ставайки на крака с Хедуиг зад гърба си – Мисля, че се нуждая да отида в болничното крило.
- Да – каза професор Бинс, очевидно неодобрявайки – Да . . . да, болничното крило . . . ами, отивай, Пъркинс . . .
Когато излезе от стаята, Хари върна Хедуиг на рамото си и побърза по коридора, спирайки да помисли само, когато не се виждаше вратата на Бинс. Неговият пръв избор на човек, който да излекува Хедуиг би бил Хагрид, разбира се, но след като той нямаше никаква идея къде беше Хагрид, неговият последен избор беше да намери професор Гръбли-Планк и да се надява, че тя ще помогне.
През един прозорец той погледна към тъмните, облачни игрища. Нямаше я никъде близо до колибата на Хагрид; ако не преподаваше, би трябвало да е в учителската стая. Той тръгна надолу по стълбите, а Хедуиг тихо крясна, когато се полюшна на рамото му.
Две каменни статуи препречваха врата към учителската стая. Когато Хари се появи, единият от тях изкряка – Ти би трябвало да си в клас.
- Налага се – отсече Хари.
- О, налага се, нали? – каза другата статуя с писклив глас – Това ни сложи на място, нали?
Хари почука. Той чу стъпки, след това вратата се отвори и той се намери лице в лице с професор Макгонъгол.
- Нали не ти е възложено ново наказание! – веднага каза тя, квадратните й очила мигаха заплашително.
- Не, професоре! – бързо каза Хари.
- Добре тогава, защо си извън клас?
- Налага се, очевидно е – иронично каза втората статуя.
- Търся професор Гръбли-Планк – обясни Хари – За совата ми, ранена е.
- Ранена сова ли казваш?
Професор Гръбли-Планк се появи на рамото на професор Макгонъгол, пушеше лула и държеше брой на “Пророчески вести”.
- Да – каза Хари, внимателно вдигайки Хедуиг от рамото си – тя се появи след другите пощенски сови и крилото й е странно, вижте –
Професор Гръбли-Планк задържа лулата между зъбите си и взе Хедуиг от Хари, докато професор Макгонъгол гледаше.
- Хмм – каза професор Гръбли-Планк, лулата й се поклащаше леко, докато говореше – Изглежда нещо я е нападнало. Макар че не знам какво може да е. Thestrals понякога ловят и птици, разбира се, но Хагрид е обучил Thestrals в “Хогуортс” да не ловят сови.
Хари нито знаеше, нито се интересуваше какво са Thestrals; той просто искаше да знае дали Хедуиг ще се оправи. Обаче професор Макгонъгол погледна Хари остро и каза – Знаеш ли колко надалеч е пътувала тази сова, Потър?
- Ами – каза Хари – От Лондон, мисля.
Той срещна погледа й за кратко и по начина, по който веждите й се събраха в средата, той осъзна, че под “Лондон” тя разбра “номер дванадесет, мястото Гримоулд”.
Професор Гръбли-Планк извади лупа от вътрешността на одеждите си и я доближи до окото си, за да изследва по-отблизо крилото на Хедуиг. – Трябва да мога да я оправя, ако я оставиш при мен, Потър – каза тя – във всеки случай, не трябва да лети на дълги разстояния за няколко дни.
- Ами – добре – благодаря – каза Хари, точно когато звънецът за междучасието удари.
- Няма защо – рязко каза професор Гръбли-Планк, връщайки се в учителската стая.
- Един момент, Вилхелмина! – каза професор Макгонъгол – Писмото на Потър!
- О, да – каза Хари, който временно беше забравил свитъка, завързан за крака на Хедуиг. Професор Гръбли-Планк го подаде и след това изчезна в учителската стая, носейки Хедуиг, която гледаше Хари като че ли не можеше да повярва, че той я оставя така. С леко чувство на вина, той се обърна да си върви, но професор Макгонъгол го извика обратно.
- Потър!
- Да, професоре?
Тя погледна нагоре и надолу по коридора; имаше ученици, които идваха и от двете посоки.
- Имай предвид – каза тя бързо и тихо, гледайки към свитъка в ръката му – че начините за връзка в и извън “Хогуортс” могат да бъдат гледани, нали?
- Аз – каза Хари, но групите ученици по коридора бяха почти до него. Професор Макгонъгол рязко му кимна и се оттегли в учителската стая, оставяйки Хари да бъде пометен заедно с тълпата. Той забеляза Рон и Хърмаяни да стоят в закрит ъгъл, с вдигнати яки на мантиите срещу вятъра. Хари разви свитъка, докато бързаше към тях и намери пет думи с почерка на Сириус.
Днес, същото време, същото място.
- Хедуиг добре ли е? – развълнувано попита Хърмаяни, когато той можеше да я чуе.
- Къде я заведе? – попита Рон.
- При Гръбли-Планк – каза Хари – И срещнах Макгонъгол, слушайте . . .
И той им каза каквото му беше казала Макгонъгол. За негова изненада, никой от тях не изглеждаше шокиран. Точно обратното, те си размениха значителни погледи.
- Какво? – каза Хари, гледайки от Рон към Хърмаяни и обратно.
- Ами, тъкмо казвах на Рон . . . ами ако някой се е опитал да засече Хедуиг? Имам предвид, тя никога не е била наранявана при полет преди, нали?
- Както и да е, от кого е писмото? – попита Рон, взимайки бележката от Хари.
- Смърки – тихо каза Хари.
- “Същото време, същото място”. Дали има предвид огъня в общата стая?
- Очевидно – каза Хърмаяни, също прочитайки бележката. Тя изглеждаше неспокойна. – Само се надявам никой да не е прочел това . . .
- Но то беше запечатано и всичко останало – каза Хари, опитвайки се да се убеди колкото нея – И никой не би разбрал значението му, ако не знае, че сме говорили и преди с него, нали?
- Не знам – нервно каза Хърмаяни, мятайки чантата си на рамо, когато звънецът отново иззвъня – не би било особено трудно да се презапечата един свитък с магия . . . и ако някой наблюдава летежната мрежа . . . но наистина не виждам начин как можем да го предупредим да не идва без и това да бъде засечено!
Те изминаха с усилие каменните стълбища към подземията за отвари, и тримата от тях загубени в мислите си, но когато стигнаха края на стълбите, бяха извикани обратно от Драко Малфой, който стоеше точно пред вратата на класната стая на Снейп, размахвайки пергамент с официален вид и говорейки много по-силно от обикновено, за да могат да чуят всяка дума.
- Да, Ъмбридж даде на отбора по куидич на Слидерин разрешение да продължи да играе веднага. Тази сутрин първо отидох да я попитам. Е, беше доста автоматично, имам предвид, тя познава баща ми наистина добре, той винаги се навърта около Министерството . . . ще бъде интересно да видим дали на Грифиндор им е позволено да продължат да играят, нали?
- Не правете нищо – умолително прошепна Хърмаяни на Хари и Рон, които гледаха Малфой със свити юмруци – Той иска точно това.
- Имам предвид – каза Малфой още по-силно, сивите му очи бляскайки злорадо в посоката на Хари и Рон – ако е въпрос на влияние в Министерството, не мисля, че имат голям шанс . . . от това, което казва баща ми, са се опитвали да намерят извинение, за да уволнят Артър Уизли от години . . . а за Потър . . . баща ми казва, че е въпрос на време преди Министерството да го отведат в Св.Мънго . . . очевидно имат специално отделение за хора, чиито мозъци са били разбъркани чрез магия.
Малфой направи гримаса, с отворена уста и въртящи се очи. Краб и Гойл се засмяха с грухтене, както обикновено; Панси Паркинсън изкряка весело.
Нещо силно блъсна рамото на Хари, отнасяйки го настрани. Секунда след това той осъзна, че Невил току-що е минал покрай него, запътвайки се право към Малфой.
- Невил, недей!
Хари се наклони към Невил и сграбчи края на одеждите му; Невил се бореше като обезумял с юмруците си, отчаяно опитвайки се да се добере до Малфой, който за момент изглеждаше прекомерно шокиран.
- Помогни ми! – втурна се Хари към Рон, опитвайки се да сложи ръката си около врата на Невил и да го завлече назад, далече от слидеринците. Краб и Гойл огъваха ръцете си, като се преместиха пред Малфой, готови за боя. Рон сграбчи ръцете на Невил, и заедно той и Хари успяха да завлекат Невил обратно при линията на грифиндорците. Лицето на Невил беше алено, натискът, който Хари прилагаше на гърлото му, го правеше доста непонятен, но откъслечни думи бързо излязоха от него.
- Не . . . смешно . . . недей . . . Мънго . . . покажи . . . му . . .
Вратата на подземието се отвори. Снейп се появи там. Черните му очи огледаха линията на грифиндорците до мястото, където Хари и Рон се бореха с Невил.
- Биете ли се, Потър, Уизли, Лонгботъм? – каза Снейп с неговия студен, презрителен глас. – Десет точки от Грифиндор. Пусни Лонгботъм, Потър, или ще има наказание. Влизайте, всички.
Хари пусна Невил, който застана задъхан и гледаше свирепо в него.
- Трябваше да те спра – каза Хари, взимайки чантата си. – Краб и Гойл щяха да те победят.
Невил не каза нищо, той само грабна чантата си и бавно се запъти към подземието.
- За какво, в името на Мерлин, - бавно каза Рон, когато те последваха Невил – беше това?
Хари не отговори. Той знаеше много добре защо темата за хората, които са в Св.Мънго заради магически щети в мозъците им причиняваше мъка на Невил, но се беше заклел пред Дъмбълдор, че няма да каже на никого тайната на Невил. Дори и Невил не знаеше, че Хари знае.
Хари, Рон и Хърмаяни седнаха на традиционните си места най-отзад, извадиха пергамент, пера и екземплярите си Сто Магически Билки и Гъби. Класът около тях си шепнеше за това, което току-що беше направил Невил, но когато Снейп силно затръшна вратата на подземието, всички веднага замълчаха.
- Ще забележите – каза Снейп с неговия нисък и подигравателен глас, - че днес имаме гост.
Той посочи към неясния ъгъл на подземието и Хари видя професор Умбридж да седи там, с папка на коляното си. Той погледна настрани към Рон и Хърмаяни, с вдигнати вежди. Снейп и Умбридж, двамата учители, които мразеше най-много. Трудно беше да реши кой от двамата искаше да надделее над другия.
- Днес ще продължим с нашето Strengthening Solution. Ще намерите вашите смеси, както ги оставихте в предишния час; ако са били направени добре, трябва да са узрели през уикенда – указания – той махна с пръчката си отново – на дъската. Давайте.
Професор Умбридж изразходва първия половин час, взимайки си бележки в тъмния си ъгъл. Хари беше доста заинтересован как тя ще разпита Снейп; толкова заинтересован, че отново забравяше отварата си.
- Кръв от саламандър, Хари! – измънка Хърмаяни, сграбчвайки китката му, за да го предпази от добавяне на грешната съставка за трети път – не pomegranate juice!
- Добре – неясно каза Хари, оставяйки бутилката и продължавайки да гледа към ъгъла. Умбридж тъкмо беше станала. – Ха – каза той леко, когато тя тръгна между две редици чинове към Снейп, който се навеждаше при котела на Дийн Томас.
- Е, класа изглежда наистина напреднал за нивото си. – каза тя остро зад гърба на Снейп. – Макар че ще запитам дали е подходящо да им се преподава отвара като Strengthening Solution. Мисля, че Министерството ще предпочете, ако е премахната от материала.
Снейп бавно се изправи и се обърна към нея.
- Сега . . . от колко време преподавате в Хогуортс? – попита тя, с перо папката.
- Четиринадесет години – отговори Снейп. Изражението му не показваше нищо. Хари го гледаше отблизо и добави няколко капки в отварата си, която изсъска заплашително и стана от тюркоазена оранжева.
- Първо кандидатствахте за поста по Защита Срещу Черните Изкуства, мисля? – професор Умбридж попита Снейп.
- Да – тихо каза Снейп.
- Но не успяхте?
Устната на Снейп се изви.
- Очевидно.
Професор Умбридж записа в папката си.
- И предполагам, че се кандидатствали регуларно за поста по Защита Срещу Черните Изкуства?
- Да – тихо каза Снейп, без да си мърда устните. Изглеждаше ядосан.
- Имате ли идея защо Дъмбълдор последователно отказва да ви назначи? – попита Умбридж.
- Предлагам да го попитате – каза Снейп, трепвайки.
- О, ще го направя – каза Умбридж със сладка усмивка.
- Предполагам, че е съществено? – попита Снейп, а черните му очи се свиха.
- О, да – каза професор Ъмбридж – да, Министерството иска пълно проучване на учителския – ами – произход.
Тя се обърна, отиде до Панси Паркинсън и започна да я разпитва за уроците. Снейп погледна към Хари и за секунда очите им се срещнаха. Хари бързо погледна към отварата си, която сега се втвърдяваше неприятно и разпространяваше силна миризма на изгорена гума.
- Отново няма да имаш оценка, Потър – каза Снейп злобно, изпразвайки котела на Хари с махване на пръчката си – Ще ми напишеш съчинение за правилното приготвяне на тази отвара, включвайки как и защо си сбъркал, за следващия урок, разбрано?
- Да – бясно каза Хари. Снейп вече им беше дал домашно и той имаше тренировка по куидич тази вечер; това значеше още няколко безсънни нощи. Не изглеждаше възможно, че тази сутрин се беше събудил много радостен. Всичко, което искаше сега, беше силно желание този ден да свърши.
- Може би ще пропусна пророкуване – тъжно каза Хари след обяд, когато те бяха навън, вятърът се вееше по ръбовете на одеждите им и по перифериите на шапките им. – Ще се престоря, че ми е лошо и ще направя съчинението за Снейп, тогава няма да се налага да стоя буден половината нощ.
- Не можеш да пропуснеш пророкуването – строго каза Хърмаяни.
- И кой го казва, ти си излезе от пророкуване, ти мразиш Трелони – възмути се Рон
- Не я мразя – надменно каза Хърмаяни – Просто мисля, че е ужасен преподавател и стара мошеница. Но Хари вече пропусна история на магията и не мисля, че би трябвало да пропусне още нещо днес.
В това имаше прекалено много истина, за да не му се обърне внимание, и затова след половин час Хари зае мястото си в горещата, прекалено парфюмирана атмосфера на кабинетът по пророкуване, чувствайки гняв към всички. Професор Трелони изваждаше екземпляри от Оракул на сънищата. Хари си помисли, че ще е по-зает да се занимава с наказанието на Снейп, отколкото да седи тук и да се опитва да намери значението на измислените си сънища.
Въпреки това, изглеждаше, че той не е единственият гневен човек в часа по пророкуване. Професор Трелони тръшна един екземпляр от Оракул на сънищата на масата пред Хари и Рон със свити устни; тя хвърли следващият екземпляр от Оракула на Шеймъс и Дийн, почти отнасяйки главата на Шеймъс, и запрати последния по Невил с такава сила, че той се изхлузи от табуретката си.
- Давайте, де! – силно каза професор Трелони, с писклив и някакси истеричен глас – знаете какво да правите! Или аз съм толкова нестандартна учителка, че никога не сте се учили как да отворите книга?
Класът се загледа объркано в нея, а след това помежду си. Обаче Хари си помисли, че знае каква е причината. След като професор Трелони се тръшна обратно на високия учителски стол, уголемените й очи бяха пълни с гневни сълзи, той се наведе към Рон и промърмори – Мисля, че е получила резултатите от разпита си.
- Професоре? – тихо каза Парвати Патил (тя и Лавендър винаги се бяха възхищавали на професор Трелони) – Професоре, има ли нещо, което – а – да не е наред?
- Да не е наред! – проплака професор Трелони с глас, който развълнувано трептеше – Определено не! Бях обидена, разбира се . . . срещу мен бяха отправени намеци . . . безпочвени обвинения . . . но не, всичко е наред, определено!
Тя си пое дъх, треперейки, и отдръпна погледа си от Парвати, а гневните сълзи се лееха под очилата й.
- Не съм казала нищо – задави се тя – за шестнадесет години предана служба . . . всичко е минало очевидно незабелязано . . . но не трябва да бъда обиждана, не, не трябва!
- Но, професоре, кой ви обижда? – плахо попита Парвати.
- Институтът! – каза професор Трелони с дълбок, драматичен, трепкащ глас. – Да, тези, чиито очи са замъглени от материалното, за да Виждат както аз Виждам, за да Знаят, както аз Знам . . . разбира се, ние, пророците, винаги сме всявали страх, винаги преследвани . . . то е – уви – наша съдба.
Тя преглътна, докосна влажните си бузи с края на шала си, след това извади малка бродирана носна кърпичка от ръкава си, и издуха носа си много силно със звук, наподобяващ подигравка на Пийвс.
Рон се изсмя тихо. Лавендър го погледна погнусена.
- Професоре – каза Парвати – имате ли предвид . . . да не е нещо с професор Умбридж - ?
- Не ми говори за онази жена! – изплака професор Трелони, изправяйки се на крака, мънистата й подрънкваха, а очилата й трептяха – Просто продължи работата си!
И тя прекара остатъка от часа, вървейки между тях, с още сълзи под очилата си, мърморейки нещо подобно на заплахи през зъби.
- . . . може да напусне . . . унижението . . . на разследване . . . ще видим . . . как се осмелява . . .
- Ти и Умбридж имате нещо общо – тихо каза Хари на Хърмаяни, когато те отново се срещнаха в защита срещу черните изкуства – Очевидно тя също счита Трелони за стара мошеница . . . изглежда, че я разследва.
Докато той говореше, Умбридж влезе в стаята, носейки дългата си кадифена фльонга и самодоволно изражение.
- Добър ден, ученици.
- Добър ден, професор Умбридж – отговориха те безинтересно.
- Пръчки настрана, моля.
Но този път нямаше отговарящо бързо движение; никой не се беше потрудил да си извади пръчката.
- Моля, отворете на страница тридесет и четвърта от Теория на магическа защита и прочетете третата глава, озаглавена “Случаят на неатакуващи отговори на магическа атака”. Няма да има –
- Нужда от разговори – казаха заедно Хари, Рон и Хърмаяни през зъби.

*
- Няма да има тренировки по куидич – безнадеждно каза Анджелина когато Хари, Рон и Хърмаяни отидоха в общата стая след вечеря вечерта.
- Но аз се държах добре! – ужасен каза Хари. – Не й казах нищо, Анджелина, заклевам се, аз –
- Знам, знам – нещастно каза Анджелина. – Тя просто каза, че ще й трябва малко време да обмисли.
- Да обмисли какво? – ядосано каза Рон. – Тя даде на слидеринците разрешение, защо не и на нас?
Но Хари можеше да си представи колко се наслаждаваше Умбридж на заплахата да няма грифиндорски отбор по куидич и разбираше лесно, че тя няма да иска им отстъпи това оръжие прекалено скоро.
- Е – каза Хърмаяни, - погледни го от добрата страна – поне сега ще имаш време да направиш съчинението за Снейп!
- Това е добрата страна, нали? – изръмжа Хари, докато Рон се загледа недоверчиво в Хърмаяни. – Без тренировка по куидич, и допълнителни отвари?
Хари се отпусна в един стол, издърпа неохотно съчинението по отвари от чантата си и започна да работи. Беше му много трудно да се концентрира; дори да знаеше, че Сириус не е очакван в огъня преди много по-късно, той не можеше да спре да поглежда към пламъците през няколко минути за всеки случай. В стаята имаше и невероятно много шум: Фред и Джордж очевидно бяха изработили един вид от Skiving Snackbox, което демонстрираха пред весела тълпа.
Първо, Фред си взимаше малко от оранжевия край на дъвка, и почваше да повръща ефектно в кофа, която бяха поставили пред него. След това той си взимаше от лилавия край, и повръщането веднага спираше. Лий Джордан, който помагаше за демонстрацията, мързеливо караше повръщаното да изчезва на равни интервали със същото заклинание, с което Снейп използваше за отварите на Хари.
С повтарящите се звуци на повръщане, аплодиране и звуците на Фред и Джордж, които взимаха напреднали заповеди от тълпата, на Хари му беше особено трудно да се фокусира на конкретния метод за Strengthening Solution. Хърмаяни също не му помагаше; звуците на повръщано, което удряше дъното на кофата на Фред и Джордж, се отбелязваха от силните й и неодобрителни въздишки, които Хари намираше за още по-разконцентриращи.
- Тогава просто отиди и ги спри! – раздразнено каза той, след като за четвърти път сбърка теглото на стритите на прах нокти на грифон.
- Не мога, технически те не правят нищо нередно – каза Хърмаяни през зъби. - Те имат право да ядат глупостите и не мога да намеря правило, в което се казва, че другите идиоти нямат право да ги купуват, не и ако не е доказано, че по някакъв начин са опасни и не изглежда да са.
Тя, Хари и Рон гледаха как Джордж повърна в кофата, преглътна останалата част от дъвката и се изправи, с широко отворени ръце, които да предизвикат аплодиране.
- Знаете ли, не схващам защо Фред и Джордж минаха само по три СОВИ – каза Хари, гледайки как Фред, Джордж и Лий събираха злато от развълнуваната тълпа. Те наистина си знаят работата.
- О, те знаят само бляскащи глупости, от които никой няма полза – безгрижно каза Хърмаяни.
- Няма полза? – напрегнато каза Рон. – Хърмаяни, те вече направиха около двадесет и шест галеона.
Мина дълго време, преди тълпата около близнаците Уизли да изчезне; след това Фред, Лий и Джордж седяха да броят приходите си дори по-дълго, и беше след полунощ, когато Хари, Рон и Хърмаяни останаха сами в общата стая. Най-накрая, Фред затвори вратата към спалните помещения на момчетата, дрънкайки кутията си с галеони толкова показно, че Хърмаяни се намръщи. Хари, който имаше много малък напредък със съчинението по отвари, реши да го остави за през нощта. Щом като той остави книгите си, Рон, който подремваше в едно кресло, приглушено изсумтя, събуди се и се загледа в огъня.
- Сириус! – каза той.
Хари се обърна. Безредната тъмна глава на Сириус отново седеше в огъня.
- Здрасти – каза той, ухилвайки се.
- Здрасти – изпяха Хари, Рон и Хърмаяни, коленичейки на плочата пред огнището. Крукшанкс измърка силно и се доближи до огъня, опитвайки се, въпреки горещината, да сложи лицето си близо до това на Сириус.
- Как вървят нещата? – каза Сириус.
- Не много добре – каза Хари, когато Хърмаяни издърпа Крукшанкс обратно, за да го спре да си опърли мустаците. – Министерството е взело надмощие чрез друг указ, което означава, че не можем да имаме отбори по куидич –
- Или тайни групи по защита срещу черните изкуства? – каза Сириус.
- Откъде знаеш за това? – настоя Хари.
- Трябва да избирате местата си за срещи по-внимателно. – каза Сириус, още по-широко ухилен. – Например Главата на Свинята.
- Е, беше по-добре, отколкото Трите Метли – каза Хърмаяни, защитавайки се. – Там винаги има хора –
- Което значи, че би било по-трудно да бъдете дочути. – каза Сириус. – Имаш да учиш много, Хърмаяни.
- Кой ни е дочул? – настоя Хари.
- Мъндънгус, разбира се – каза Сириус, и когато всички те го погледнаха объркано, той се разсмя. – Той беше вещицата под воала.
- Онова е било Мъндънгус? – каза Хари, зашеметен. – Какво правеше той в Главата на Свинята?
- Какво мислиш, че правеше? – нетърпеливо каза Сириус. – Държи те под око, разбира се.
- Още ли ме следват? – ядосано попита Хари.
- Да, следват те – каза Сириус – и добре, че е така, нали, ако първото нещо, което правищ през почивката си, е да организираш нелегална защитна група.
Но той не изглеждаше нито гневен, нито притеснен. Точно обратното, той гледаше към Хари с особена гордост.
- Защо Дънг се криеше от нас? – попита Рон, звучейки разочаровано. – Ние бихме искали да го видим.
- Беше му забранено да влиза в Главата на Свинята преди двадесет години – каза Сириус – и онзи барман има дълга памет. Ние загубихме излишната мантия невидимка на Мууди когато Стърджис беше арестуван, и затова Дънг се преобличаше като вещица доста по-късно . . . както и да е, първо, Рон – заклех се да ти предам съобщение от майка ти.
- Да? – каза Рон, звучейки неспокойно.
- Тя казва, че не е добре да взимаш участие в тайна група по защита срещу черните изкуства. Тя казва, че със сигурност ще бъдеш изключен и бъдещето ти ще се провали. Тя казва, че по-късно ще имаш много време, за да се научиш да се защитаваш и че си прекалено млад, за да се притесняваш за това точно сега. Тя също - очите на Сириус се обърнаха към другите двама – съветва Хари и Хърмаяни да не продължават с групата, макар че тя разбира, че няма права над никой от тях и просто ги моли да си спомнят, че тя мисли най-доброто за тях. Тя би написала всичко това на вас, но ако совата е била засечена, всички вие щяхте наистина да си имате проблеми, и тя не може да ви го каже лично, защото тази вечер е дежурна.
- Дежурна за какво? – каза Рон.
- Не е важно, просто неща за Ордена – каза Сириус. – И затова се падна на мен да бъда пратеник и се уверете, че сте й казали, че съм ви предал всичко, защото не мисля, че тя ми вярва.
Имаше още една пауза, в която Крукшанкс, мяучейки, се опитваше да докосне с лапа главата на Сириус, а Рон си играеше с дупка в плочата.
- Значи искаш да кажа, че няма да участвам в групата по защита? – промълви той най-накрая.
- Аз? Определено не! – каза Сириус, изглеждайки изненадан. – Аз мисля, че е чудесна идея!
- Така ли? – с приповдигнато настроение каза Хари.
- Разбира се! – каза Сириус. – Мислиш ли, че баща ти и аз щяхме да се подчиним и да изпълняваме заповеди от стара вещица като Умбридж?
- Но – миналия срок всичко, което ми каза, беше да бъда внимателен и да не поемам рискове –
- Миналата година, цялото доказателство беше, че някой в Хогуортс се опитваше да те убие, Хари! – нетърпеливо каза Сириус. – Тази година, ние знаем, че има някой извън Хогуортс, който би желал да убие всички ни, затова мисля, че да се учите как да се защитавате правилно, е много добра идея!
- А ако ни изключат? – попита Хърмаяни с въпросителен поглед.
- Хърмаяни, цялото това нещо беше твоя идея – каза Хари, загледан в нея.
- Знам, че беше, просто се чудех какво мисли Сириус – каза тя, свивайки рамене.
- Ами, по-добре изключени и способни да се защитавате, отколкото да си стоите на сигурно в училище без никаква идея – каза Сириус.
- Слушай, слушай – ентусиазирано казаха Хари и Рон.
- И – каза Сириус – как организирате групата? Къде се срещате?
- Ами, това създава малко проблеми сега – каза Хари. – Не знам къде ще можем да отидем.
- Какво ще кажете за къщата на крясъците? – предложи Сириус.
- Ей, това е идея! – развълнувано каза Рон, но Хърмаяни издаде скептичен звук и тримата я погледнаха, а главата на Сириус се обърна в пламъците.
- Ами, Сириус, тогава сте били четирима, когато сте се срещали в къщата на крясъците, когато сте били в училище – каза Хърмаяни – и всички вие сте можели да се превръщате в животни и предполагам, че сте можели да се сместите в една мантия невидимка, ако сте искали. Но ние сме двадесет и осем и никой от нас не е зоомаг, следователно няма да ни трябва толкова мантия невидимка, колкото палатка невидимка –
- Така е – каза Сириус, изглеждайки леко унил. – Е, сигурен съм, че ще измислите място. Имаше хубава широка галерия зад голямото огледало на четвъртия етаж, може да имате достатъчно място, за да упражнявате проклятия.
- Фред и Джордж ми казаха, че е блокирана – каза Хари, поклащайки глава. – Затрупана или нещо такова.
- О . . . – каза Сириус, намръщен. – Добре, ще помисля и ще се върна –
Той прекъсна. Лицето му изведнъж се стегна, разтревожено. Той се обърна настрана, очевидно гледайки в масивната тухлена стена на камината.
- Сириус? – неспокойно каза Хари.
Но той беше изчезнал. Хари се вгледа в пламъците за момент, след това се обърна към Рон и Хърмаяни.
- Защо той - ?
Хърмаяни ахна, ужасена и се изправи на крака, още загледана в огъня.
Ръка се беше появила при пламъците, опипвайки като че ли да хване нещо; дебела ръка с къси пръсти, покрита с грозни, старомодни пръстени.
Тримата избягаха. На вратата на спалните помещения на момчетата Хари погледна обратно. Ръката на Умбридж все още извършваше грабващи движения в пламъците, като че ли знаеше точно къде е била косата на Сириус преди миг и беше твърдо решена да я хване.

Blurring and stirring the truth and the lies...