ще си позволя да напиша няколко мисли за историята и заниманието с нея въобще, пък дано се получи разговор. Наблюдавайки оживлението около миналото, ме поразява първо това, че изведнъж почти всеки започна да се изказва компетентно по разни исторически теми. Както Св. Скр. отбеляза наблизо, при такова настояще и бъдеще само миналото остава, и това звучи много ясно и убедително. Но защо ние тук на Балканите и българите в частност се отнасяме с такова почти религиозно преклонение пред историята, при това не само през последните двадесетина години. Ако приемем, че размахвайки "славното" си минало, добиваме някакво иначе недостигащо ни самочувствие, трябва да знаем и че това има значение само пред някой, който поне малко споделя нашите ценности, с други думи, ако с налуден блясък в очите и пяна по устата захванем да разказваме за Симеон на някой, в чиято култура миналото стига до дядо му, ясно е кой ще изглежда неуместно. А от друга страна ми е странно как се утешаваме в днешната си безизходност от това, че преди не знам колко си века някакви хора, с които ни свързва само един етноним, са правили неща, които ни изглеждат по-ценни и значителни от това, което ние правим днес. Дали този болезнен интерес към миналото е обяснен с горепосочените две цели - външно и вътрешно самочувствие или има и още нещо? И можем ли да съществуваме комфортно без отговор на въпроса кои сме и какво сме? Преди години историята попадна задълго в редица добре оформени стереотипи, които предлагаха лесно обозрими, почти безспорни и логично приемливи масиви от информация, чрез които повечето българи на средна възраст успяха да "обозрат" историческата си същност и да намерят някакво спокойствие. Днес обаче, след сриването на предишните авторитети, настъпва нещо, което според мене компрометира всичко онова, което историята обслужва в съзнанието на всеки от нас. Към това, което и днес се нарича история, се подхожда или крайно академично и неколцина отговорни хора прекарват цялото си полезно време в колебания дали нещо, което знаят, им дава основание да предположат, че ... и в крайна сметка си остават само с мислите си, и други, които с лекотата на вехтошари събират оттук - оттам разни фактчета, смесват ги с безграничното си въображение и оскъдно познание и накрая изхвърлят някаква "сензация", която затруднява сериозно храносмилането. Кое в крайна сметка е по-резултатното поведение според смисъла на историята - умереният консерватизъм на клишетата или спорната, но бурно емоционална романтика на историческия волунтаризъм? И последно - ако приемем, че историята има все пак смисъл и се уточним за начина, по който тя съществува в колективното съзнание, как е добре да се подготвяме за нея? Дали научавайки няколко имена, които ги има и на табели по софийските улици или е важно да се знае повече, и колко повече?

...az obache ne mislq , che e nalice "religiozno preklonenie pred istoriqta" ni. Daje sym s vpechatlenie, che vse oshte e tochno obratnoto. No, kakto i sam kazvash , sled kato desetiletiq "nauchno" ni praveha na maimuni po otnoshenie na proizhod, postijeniq, istoriq , kakvi sme i koi sme i realno znaehme mnogo poveche chujdite istorii ot kolkoto nashata, ne e li syvsem estestveno segashnoto ojivlenie? Prosto se zapylva edna praznina syzdavana celenasocheno. Segashnoto ojivlenie za men e edin estestven hod na mahaloto v obratnata posoka , koito prosto e neizbejen. Sled desetina godini (moje i poveche moje i po-malko) neshtata shte se uspokoqt ot samosebe si. A zatova dali ni trqbva istoricheskata pamet mislq bezuslovno, che ni trqbva. Ako nqkoi strani, nacii, narodi prosto q nqmat tova si e tehen problem. Ne razbiram zashto trqbva da zagyrbvam neshto koeto dedite mi sa syzdali.

Българите, от края на 14 век, са били подложени на психическия натиск да доказват право на съществуване. След Освобождението, натискът е бил да докажат право на национална земя. Половината от която земя, ако погледнем на картата, все още е под вражеска окупация. В подобни условия, пред тази непрестанна нужда "да доказваш" че имаш право на съществуване като народ и като държава, историята става голям правомощен - и утешаващ - фактор. Между впрочем, българската наклонност към историята си е доста... как да го кажа по-нежно... българска. Примерно, англичаните също имат наклонности към историята. Но за разлика от българите, те подплащат тези наклонности - ха! я гледай! - с пари. Правят се проучвания, ровения, разравяния, хипотезирания, теоризирания, и какви ли не дейности, които завършват с книги, филми, и всякакви пропагандни изяви. И защото тези изяви биват раздавани на света безплатно, в държави с платена и скъпа телевизия британските "безплатни" услуги добиват уникална стойност. Примерно тук в САЩ, по обществените (безплатни; т.е. досегаеми до всеки) канали британските исторически филми са ЕДИНСТВЕНИТЕ, които аз лично съм виждал. Всяко американче, имащо културата и амбицията да знае нещо повече от най-пресната престрелка или най-пресното обсъждане дали САЩ да бомбардират или да налагат ембарго, знае несравнимо повече за британската история от колкото за всяка друга, вкл. собствената американска. Това са децата, които евентуално ще станат вишисти и ще определят културния облик на САЩ. И те започват да гледат към света през погледа на... британските исторически филми. Това за англо-американците. Мексиканци и черни не им дреме. Те си гледат тяхни измишльотини. Които, за разлика от британските, са изобщо без логика и обосновка. Което обяснява защо даже бяли НЕ-англо американчета (примерно нашите деца) запат сериозно по... британската история. Пропаганда е, но едно, че децата не разбират, и друго, че ние като тяхни родители предпочитаме образованата и културна пропаганда пред останалите в САЩ. Та аз лично бих обяснил българската наклонност към историята като много логична, психологично. Ако Бог ми даде възможност, примерно, аз да успея да пре-чертая европейската карта както аз мисля за правилно, ще видим една страхотна вълна на исторически наклонности и в турци, и в гърци, и в сърби, и французи, и англичани... От българския тип. Да се опитват да си доказват, че защото едно време са съществували, някой би им разрешил да имат някакво право да съществуват и някога си в далечното бъдеще... Мои лични мнения, горните. Прекалено скромен съм за да се пиша експерт, нали.