|
Етногенезис
Дискусиите относно произхода на нашата нация не стихват и не стихват.
Човек ще каже, добре де, малко или много, ясно или неясно, логично или не, фактите не са от вчера, нали? За толкова години все трябваше да стигнем до някакъв консенсус, коя от всичките теории около нашия етногенезис е най-вероятната!
Трябваше, ама нали хич ни няма по консенсусите... И да, вярно е, че сред известните нам исторически факти няма Бог знае какви новости, които да изискват основно преразглеждане на въпроса.
Тогава?
Е-е, драги сънародници, хайде сега, нали си се знаем? Фактите може и да са същите, но нашата политическа ориентация не е, тя се мени, тя никога не е била хомогенна и ние като особено емоционално скроени политически субекти сме склонни да поставим историята в служба на нашите политически желания и симпатии.
За какво всъщност говорим?
Ето за какво:
Преди век и отгоре, в зората на модерната българска държава голяма част от нас са искали да бъдат славяни. Откъсването от османската империя е изисквала ново самочувствие, нова идентификация и нови приятели. Идеята нi да принадлежим към многобройното езиково семейство в този момент била добре дошла и много от нас са я прегърнали. Аргументите са били железни: езиците, макар и не идентични били все пак близки, пък и другите членове на семейството никога не са отричали общия си произход, въпреки някои политически конфликти, които са имали помежду си. А и нацията освободител „дядо Иван“, към която сме хранили откровена благодарност, независимо какви точно политически цели е преследвала, също била една от славянските.
Е, не всички били съгласни с това. Все пак наличието на други съставни части в нашия етногенезис и най-големият славянофил не може да отрече. Противниците на славянската теория, залагали точно на тези съставни и най-вече на основоположника на първата ни държава – легендарния прабългарин Аспарух и неговия народ. Той бил баш предшественикът ни, а славянският елемент в нашата народност всъщност бил по-незначителният.
Тук е моментът да направим набързо една междинна равносметка, преди да сме се оплели в детайлите. Нека се спрем на това: нито една от етническите съставки в генезиса на нашата нация не е спорен. Печенеги, кумани, власи, черкези и други - наличието на нито една от тях сред нашите предци не се отрича. Единственото, за което се спори са пропорциите им и етикетите върху тях.
Политическата съдба на България за близо 70 години след освобождението я изправи в няколко войни срещу околните славянски народи, участвали в конфликтите. Моля запомнете и този факт: във всичките балкански, европейски и световни войни ние нямаме нито един славянски съюзник, всички са ни противници, изключая мимолетните образувания като Тисова Словакия и Павеличко Хърватско, доколкото новосформирани сателитни държави, при това далеч от границите ни могат да се считат за съюзници. Това всичкото няма как да не повлияе на настроенията в страната и да окаже влияние на историческата наука и популярна публицистика. Та за този период сигурно сме станали по-малко славяни и повече прабългари.
За сметка на това следващите 45 години нещата бяха кристално ясни. Великият Съветски Съюз беше еталон за всичко, от структурата на БАН, та до детската градина. И ние отново бяхме преди всичко славяни. Поне в училище така ни учеха: всичките останали етнически съставки, кой кога дошъл, се претопили в огромното славянско море. Това че пет века сме живели, макар и не доброволно, врата до врата с не по-малобройната турска нация, се претупваше с аргумента, че религията ни е предпазила от смесване с поробителя. Първата теза не се нравеше на всички, но затова пък втората не се подлагаше нито секунда на съмнение от никого.
Но дори този идеологически праволинеен период в нашата историческа наука претърпя едно значително интермецо. Разкопките на тази и онази могила по нашите земи разкриха продуктите на една удивителна материална култура, засенчваща даже технологичните достижения на цивилизованите антични елини. Златните грънци, които излязоха наяве накараха световната историческа гилдия да завие от възторг. Нямаше как, наложи им се на историците да заговорят пред широката публика и за траките. Отначало неохотно и неуверено, после, когато подушиха голямата далавера - с все по-голям ентусиазъм. Не че съществуването на тези древни и първи обитатели по нашите земи беше нещо ново, напротив. Но до този момент някак си тихомълком се предполагаше, че в ранното средновековие те услужливо са опразнили терена за да направят място на прииждащите от север славяни. Защо така? Само те си знаят... историците, де, не траките. В полза на това предположение се споменаваше, че от езика на траките в съвременния български няма и следи. Не че някой знае на какъв език са говорили траките, ама нейсе, това са подробности.
В училище продължавахме да учим, че нашата нация е била сплав от славяни с леки прабългарски примеси. Колкото по славяни - толкова по-плътно до големия брат имахме право да се чувстваме. Но всичкото това разбира се беше само информативно, защото всъщност всички народи на тази планета се считаха за братя и ние бяхме освен всичко друго и интернационалисти.
Втората пукнатина в тази праволинейност се появи с така наречения възродителен процес. Искахме да направим всичките жители на кърджалийско, разградско и т.н. равни нам, дотолкова равни, че да носят и нашите имена. Да не би някой, чувайки имената им, да си помисли, че те са други, а не такива като нас. Имахме най-добро желание и най-добри чувства, бяхме забравили само една малка подробност - да ги питаме те дали искат. Оказа се, че не искат.
Оказа се, че в пределите на страната живеят още доста хора, които не се чувстват нито българи, нито славяни и половината от тях от тях демонстрираха тези си чувства с краката, използвайки ги за да напуснат страната. Другата половина остана, обаче сега стана по-трудно да се твърди, че и те са потомци на славяните и малкото прабългари и просто в даден момент от историята, доброволно или не, са приели друга вяра и проговорили на друг език.
Въпросът, до каква степен и те са участвали на по-късен етап в етногенезиса на нацията остана сред въпросите без отговор. По темата може само да се спекулира. Вярно е, че през въпросния период нито християнството, нито ислямът са търпели смесени бракове. Вярно е обаче и нещо друго: при изповядващите исляма е обичайно младоженецът да бъде финансово подплатен, защото той булката я купува, докато при християните е било точно обратното – булката е трябвало да има зестра и сериозен чеиз, за да се котира на брачния пазар. Е, хайде да си представим сега за момент как са процедирали девойките от бедните християнски и младежите от бедните ислямски семейства... и после бързо да забравим тази неприятна нам мисъл.
Та мероприятията около възродителния процес се оказаха пълен провал отвсякъде. Да си бяхме останали интернационалисти докрай, т.е. до нежната революция - поне нямаше да берем този срам...
След това стана сложно, понеже станахме демократи. Което предполага, че всеки може да има не само собствено мнение по всички въпроси, но и че има и право да го изказва на всеослушание и пише където, колкото и както си иска. Същевременно страната се нуждаеше спешно от политическа и идеологическа преориентация, което, както е известно се отразява силно и на историята като наука, поне у нас.
Славянската карта се оказа бита. Споменавайки славяните, повечето от нас спонтанно се сещаха за най-многобройната славянска нация, от чиято братска прегръдка се налагаше да се освободим. И за да бъде дистанцирането по-ефектно, много от нас решиха хайде стига толкова сме били славяни. В помощ на бързо преориентиращите се нашенци дойдоха някой твърдения, че понятието „славяни“ всъщност е измислено и тези, които сега се наричат така всъщност би трябвало да се наричат скити или незнамсикак. Етикетите винаги са били от голямо значение у нас, особено тези с политически контекст. Това, че на няколко други нации същото политическо дистанциране се удаде доста по-леко и без да се отричат от славянския си произход, някак си остана незабелязано. Какво да се прави, нали когато някой ни помоли да пръднем, ние се... да, ами... такива сме си...
аже езиковедите и филолозите ни с удоволствие подчертаваха различията на българския от останалите славянски езици и смело игнорираха приликите. На плахите въпроси, защо така всеки нашенец, попаднал в Минск, Загреб или Братислава след броени седмици разбира езика, а след месец два го проговаря, се чуваше стандартен отговор: славянският език ни бил наложен като официален по религиозни съображение още в 9-ти век. Кой го е наложил, как е бил наложен и какво значи въобще за 9-тия век такова животно като „официален език“ не е ясно, но богослужението се е водело на славянски и така ние всички полека-лека... Това, че по същото време и за доста по дълъг период на поляци и унгарци католическата църква им е пеела на латински, без това да остави сериозни следи в езиците им, се игнорираше напълно. Е, кой знае, може пък ние просто да сме били по-ученолюбиви от тях и по да сме се заслушвали какво се говори от амвона, казва ли ти някой? Не, не, ние не сме славяни, нас са ни направили такива, или ако сме, то е съвсе-ем мъничко.
То това добре, но когато етногенезиса изведнъж се опразни от основната си до момента съставна част, тази празнина не може да се пренебрегне току така, трябва да се запълни с нещо. На първо време с тази тежка задача отново биде натоварен любимият на всички Аспарух и неговото войнство. Прецапалите през 7-ми век Дунава конници изведнъж от няколко хиляди, нараснаха на няколко стотина хиляди. Как по това време толкова хора са се събрали на тясната територия Малка Скития, къде са пасли също така многобройните им коне, защо Погонат е решил, че с толкова малобройна армия ще може да им свие сърмите и да ги прати обратно там, откъдето са дошли, засега все още чакаме отговор.
В последствие обаче се появи проблем от съвсем друг характер. До момента прабългарите на Аспарух бяха считани за принадлежащи към тюркските етноси. Ама това “тюрки” звучеше прекалено близко до “турци”, пък с вековния поробител все още никой от нас не искаше да има нищо общо. Нали се бяхме запътили твърдо за Европа, където с някои дребни изключения всички нации бяха индо-германски, индо-ирански, абе въобще арийски? А турци май никой не искаше.
Ами сега?
Вярно, славяните също са арийци, ама нали от тях току-що се бяхме отказали...
Това беше моментът, в който историците и тези, които се считаха за такива, заприличаха на корпус за бързо реагиране. Почти едновременно се креираха/реанимираха няколко нови/стари теории:
Първата от тях, наречена популярно „иранска“ издаде научно изряден расов сертификат на аспаруховите войни, че не са били никакви тюрки, а чисти арийци от северния Хиндукуш. Подкрепена биде с езикови сравнения и зарегистрирани известен брой общи думи с народите, живеещи все още там. Това, че някой бавно изменящи се елементи от бита, като например погребалните порядки все пак са били сходни с тези на тюркските народи, май не пречеше никому. Това, че по пътя си от Хидукуш до нашите земи на прабългарите им трябвали няколко века и през това време по пътя се е налагало да си говорят с десетки други народи, което също се е отразило на езика им – тоже. Но иранската теория се хареса на много хора, понеже превърна прабългарите аламинут от диви номади в цивилизовани строители и държавници, докара езика им по-близо и до славянския (ех, май не може съвсем без него) и най-вече понеже не противоречеше на другите утвърдени моменти от последвалата история.
Втората твърди, че прабългарите не са никакви прабългари, ами чисти българи и не са идвали от никъде, а са си живеели винаги по нашите земи. Елински и римски хронисти от антиката са пропуснали да ги споменат от чиста разсеяност.
Трета реши, че основна съставна част в нашия етногенезис са траките. Траките бяха направо идеални за целта. Древни обитатели на тукашния район, даже най-древните, културни, цивилизовани и най-вече - безспорно арийци. Това, че тяхното присъствие трудно се доказва в съвременния ни език, т.е. приносът им все пак не може да е бил толкова масивен, изглежда не смущаваше никого, а когото смущава, нека направи малко по-горе справка за събитията от 9-ти век. Тъй де!
И трите теории звучат примамливо, но все пак си противоречат една на друга. Общото им е единствено, че до голяма степен удовлетворяват съвременното ни политико-идеологическо настроение. Предстои ни значи да си изберем една от тях и да я обявим за официална и единствено научно обоснована. И ние вече няма да сме славяни, т.е. няма да ни слагат вече в близост със сибирския мечок, няма да имаме и нищо общо с разни там тюрки или турци и други нежелани в Европа елементи и най-вече, ще сме расово напълно изрядни арийци.
Трябва само да побързаме, защото това висящо плуралистично състояние може да е много демократично, но същевременно се явява своеобразен биотоп за пръкването на какви ли не екзотични нови теории. Защото не сме далеч от момента, в който нашите исторически търсения ще започнат удивително да приличат на тези, с които се занимават братовчедите в Скопие.
Е, дами и господа историци и тези, които се считат за такива, за това ли беше толкова зор? За да станем най-после неславянски арийци? Ами че защо тогава при синтеза на нацията не взехте предвид една съставка от народонаселението ни, която и в момента ни е под ръка в собствената страна, а именно циганите? Те като елемент от етногенезиса щяха да решат всичките ни проблеми по народностната ориентация наведнъж. Вярно, към тях имат специално отношение вече не само у нас, но и в Европа, ама едно нещо не може да им се отрече: от тях по-чисти арийци на Балканите няма, каквото и да е лъгал ефрейторът Хитлер по този въпрос.
август2010
admiral@mail.bg
|
[