|
ТЕЗА И АНТИТЕЗА: ГОТИ И ГЕТИ
През 2002 година в София се състоя научна конференция на тема „Старогерманското културно-историческо наследство по българските земи. Готите, българският етногенезис и европейската идентичност”. Материалите от нея бяха публикувани година по-късно под същото заглавие с подзаглавие „Готите и старотерманското културно-историческо наследство по българските земи”. Както конференцията, така и издаването на книгата, но също и дейността на работната група, чиито изследвания бяха включени в конференцията и публикувани в споменатата книга, според указанията на организатора на конференцията и на научния проект д-р Росен Милев, са били субсидирани от чуждестранни спонсори, в това число и Норвежкото посолство в София. Задачите и целите на работната група са формулирани в предговора на книгата, подписан от организатора на проекта – там представен с титлата „академик”, която очевидно той счита за оправдано да си присвои въз основа на основаната от него „Българска медийна академия”, на която той е председател. А те са „да открие следите на старогерманското културно наследство по българските земи, готите, българския етногенезис и европейската ни идентичност“. И тези изследвания трябва да запълнят – също според предговора на изданието – „макар и само на първоначален етап бялото поле в осветляването на старогерманското минало и културно-историческо наследство на България“. А „неговото откриване и обществено тематизиране е свързано в определена степен с промяна на представите, на парадигмите както в българската германистика по отношение на националната ни история и идентичност, така и в българо-германските отношения, които се оказват сега и роднински, с някои общи корени”. От съдържанието на книгата научаваме, че тази научна работна група, разработваща проект, терминизиран и програмиран до 2011 година, е съставена от четирима професори и шестима доктори, като повечето от останалите автори в момента на излизането на книгата са докторанти или аспиранти в български научни институти и висши учебни заведения.
Въпросите, които поставиха докладите на конференцията и преди всичко предговорът и послесловието на д-р Милев, са непосредствено свързани с най-важните въпроси относно идентичността на нашия народ, неговия произход и история, неговия език и култура, а не на последно място и неговата религиозна принадлежност – и то не само за някакъв кратък период от неговата средновековна история, а за времето на цялото му съществувание в продължение на много хилядолетия, от което са регистрирани следи от живот по местата, в които той живее и днес. Това са въпроси, които могат и трябва да се решават – независимо от тяхната голяма политическа заостреност, с която те са били винаги обсъждани ¬– не от политици и журналисти, а само от науката с методите, възприети от нея и включващи изследвания едва ли не във всички области на хуманитарните, а и на естествените науки. И да се решават, но също и обсъждат от специалисти в посочените области, владеещи добре методите за работа от съответната научна област. Във всички тези научни области днес се работи с методи, основно различни от онези, с които си е служила науката през изминалите столетия и дори десетилетия, когато бе написана и историята на българския народ. А това налага основна проверка на нашата история, и не само по отношение на някакви германски или скандинавски (?!) влияния, чието изтъкване може да се прилага – а явно се и прилага – по конюнктурни съображения.
Твърдения като тези в предговора на посочената по-горе книга не могат да се представят без подкрепа от доказателства, каквито изисква историческата наука и които да почиват не само на документи с несъмнена автентичност, но и на свидетелства на съвременници на събитията, чиято достоверност също стои над всяко съмнение. А и на веществени доказателства, без които нито една теза не може да бъде призната и възприета от науката. Но не на разни предположения и мнения на коментатори от ХІХ и ХХ век, умишлено изопачаващи съдържанието и смисъла на историческите извори и манипулиращи сведенията на античните автори и на паметниците на материалната и духовната култура по такъв начин, че да отговарят на определени политически цели и доктрини. Именно на такива манипулации почива и германската политическа доктрина, изградена през ХІХ и развита през ХХ век върху постулата за германски етнически произход на така наречените готи, населявали западния, северния и дори източния черноморски район. На този постулат се обосновават също така хипотезите за „Великото преселение на народите”, за „индогерманските езици”, но и за възникването и миграцията на „арийската” раса, послужили за основа на расовата теория на национал-социализма, а по време на Втората световна война и за обявяване на Северното и Източното Причерноморие с полуостров Крим за историческа родина на германския народ. Науката не разполага с доказателства за нито една от тези три хипотези.
Това беше повод да представя на българската общественост един сборник, съдържащ както мои, така и чужди научни изследвания върху повечето от въпросите, поставени от авторите на докладите, изнесени на конференцията в 2002 година и публикувани в книгата за Готите. Всеки от тези въпроси бе подложен на анализ и съпоставен с данните на историческите извори, на археологическите, но и на лексическите проучвания, включващи и данните от топонимията и ономастиката на целия огромен район от Югоизточна Европа и Мала Азия – последните при това съгласувани с новите изследвания и на палеолингвистиката. Рекапитулирани с няколко изречения, резултатите от изследванията, поместени в излезлия през 2005 година сборник „Готи и гети”, показват еднозначно, че при така наречените готи, считани и до днес от немалък брой изследователи за някакви германски племена, в действителност се касае за първоначалното местно население, известно на всички антични историци и географи от Херодот до Страбон, чието название гети като събирателно име на еднородните и едноезични народи, населявало през античността целия черноморски район, включително централната част на Балканския полуостров и северната част на Мала Азия, бива заменено по конюнктурно-политически причини в 219 година сл. Хр. с названието готи. И тази промяна заставя всички антични историци, споменавайки името готи, да отбелязват в своите трудове, че то не се отнася за някакъв неизвестен по-рано и новозаселил се народ, а до добре познатите на неговите съседи гети – в този смисъл в цялата твърде богата историческа литература от античността няма нито едно сведение за такъв новозаселил се народ. И дори съчинението на единствения „готски” историк Йордан (VІ в.) носи названието „De origine actibusque Getarum”, т.е. „За произхода и делата на гетите” – а не на готите (Gotorum), както следва да се очаква, ако той пишеше история на готите. И това разменяне на имената, каквото той многократно прави в текста на своята книга, не е някаква случайна грешка. Също така той много добре е можел да прави разлика между германските народи и своя народ, чиято история пише. А тази история, колкото несръчно и неумело тя да е написана, се отнася за гетите, а не за някакви германски народи. Сведенията в нея се покриват с разказите на антични автори, които предават историята на местното население на нашите земи, обитавани от него в течение на хилядолетия. А не до историята на някякви германски племена, каквито античните историци също познават много добре и които, според тях, не са живели никога в Югоизточна Европа, а са обитавали земите в Централна и Западна Европа, заемани от тях и до днес. Само за някакво си „преселение на готи от остров Скандза” никой от античните историци никога не е чувал и то е очевидно съчинено от автора на нестигналата до нас „История на готите”, Касиодор, чийто труд Йордан е компилирал.
Както историческите извори не съдържат никакви данни за германски народи, обитавали нашите земи през ранното средновековие, така и археологическите изследвания върху целия район, в който, според германските учени и според научния колектив, разработващ проекта за готското присъствие, са живели германски племена, досега не са открили никакви писмени сведения и изобщо надписи, нито пък паметници на материалната култура, които да могат да се свържат по някакъв начин с германско население. В този смисъл привържениците на идеята за германско присъствие в нашите земи още през 1930-те години започват разкопки в римския кастел Ятрус на брега на Дунав при устието на Янтра, където, според разказа на Йордан, трябва да са били заселени готи – т.е. по схващанията на историците германци. И тук, както и при останалите сходни обекти, свързвани от историците с някакво митично германско присъствие, въпреки най-прецизно извършените разкопки и изследвания, продължили в кастела Ятрус четири десетилетия, не е открит нито един писмен паметник и нито една надгробна плоча, които биха могли да се припишат на етнически германци.
Но привържениците на идеята за „германско присъствие” по нашите земи залагат много и на сведенията за християнството на „готите-германци” и преди всичко за техния духовен водач, наричан от германците Вулфила, за когото историческите извори твърдят, че превел Библията на езика своите сънародници. Историческата наука познава малко манипулации на изворните данни от такъв мащаб, какъвто е случаят с този духовен водач на готите. Макар и при него да се касае за твърде известна за времето си историческа личност, и тук изворните данни биват изопачени и манипулирани във възможната най-висока степен. А тези манипулации засягат на първо място неговото име, запазено само в няколко съвременни гръцки текста – предимно съчинения по исторята на църквата, в която той играл много важна роля. Тъй като духовният водач на готите е изповядвал учение, считано от православната църква за еретическо, повечето от сведенията за него са били по-късно отстранени от историческите текстове и заличени, с изключение само на няколко – в това число и откъс от „История на църквата” от неговия съмишленик Филосторг. И за разлика от останалите извори, които го наричат Улфил(а), в това съчинение неговото име се предава като Урфил(а) – гласната „а” в окончанието се получава от деклинирането на името във винителен падеж. А това име ни насочва недвусмислено към града Урфа/Едеса, където по всяка вероятност е бил роден. Филосторг отбелязва също недвусмислено, че той, Урфил, е превел на езика на своите готи – „които са гети”, както той изрично отбелязва – Библията, т.е. Стария Завет без четирите книги „Царства”. Към това име германските историци произволно добавят в началото и буквата „В”, за да стане то „Вулфила”, от Wulf = вълк, и по този начин „да докажат” неговия германски произход. Но манипулациите не свършват с това. На този „Вулфила” бива приписан един ръкопис, понастоящем съхраняван в Упсала, Швеция, известен под названието Codex argentеus (Сребърен кодекс), като му се прикача името „Библия на Вулфила” – въпреки че тази „Библия на Вулфила” не съдържа нито едно изречение от Стария Завет, за който се знае, че е преведен от Учителя на гетите, а само непълния текст на Новия завет! И това би трябвало да бъде известно на всеки от хилядите автори, които са писали до сега и продължават да пишат за „Библията на Вулфила”, но и да цитират този ръкопис като най-важно доказателство за тъй ранното „покръстване на германците”. А самият превод на германски език – при това на едно наречие, говорено от германските народи в Централна Европа – се поставя в началото на „германската писменост” и обучаването на този „старогермански” език се провежда в безброй учебни заведения по целия свят, включително в Софийския университет.
Да се дискутира по тази тема, аз считам за напълно нормално. И бих се радвал от участието на по-широки кръгове от нашата общественост и от представителите на нашата научна мисъл в спорове и дискусии, които биха ни помогнали да се измъкнем от редица заблуждения, дълбоко вкоренени у нас още от училищната скамейка. Съвременната наука ни предоставя много нови средства и методи за проверка на нашата история – а те водят до нови разбирания за нашата идентичност като народ, за нашата история, за нашата култура и изкуство, но и за нашия принос в културната съкровищница на човечеството. Тези нови средства и методи ни помагат да се ориентираме сред безброй заблуждения, които ни се предаваха досега от нашите учители и от учителите им – от поколение на поколение. Бурното развитие на информатиката в последните години ни дава възможност в срокове, за каквито само преди едно десетилетие не можехме да си представим, да направим справки в исторически извори, доскоро недостъпни. И да правим тези справки, без да сме зависими от посредници, които оцветяват текста на изворите както им се харесва. А туй води и до коренни промени в нашите възгледи, които ние понякога дори не сме подготвени да приемем. Но в основата на всичко това трябва да залегне добрата воля, да залегне готовността ни за разбирателство и за съвместна работа не на последно място и при проучването на нашата стара история и при изясняването на проблемите, свързани с нея.
Тези проблеми нито започват, нито свършват с мнимите „германски влияния” върху нашата история, нашата народност, нашата култура и нашия език. Но са съществен дял от това, което е обременявало и продължава да обременява нашето съзнание. Те са свързани и с извънредно голям брой проблеми в европейската културна и политическа история, които ние може да не сме в състояние да решим, и предрасъдъци, с които трудно можем да се борим, но това не трябва да ни обзсърчава в търсенето на истината за историята на нашия народ, колкото тази истина и да е неприятна на някои фактори в съвременния политически и културен живот на нашата планета – колкото тя и да противоречи на техните политически цели. А че тези фактори понякога си служат с практики, чужди на представите ни за свободата и за неприкосновеното право на нашия народ да защитава своята история и своето съществувание, показаха събитията, свързани с един друг опит за чуждо вмешателство в сферата на най-святите за него области, в които той не желае да се вмъкват некомпетентни чужденци или наши сънародници, готови за 30 сребърника или паница леща да продадат своята национална идентичност и се поставят в тяхна услуга. Срещу такива мними приятели на нашия народ ние обаче не трябва да искаме прилагането на някакви административни мерки, но сме в правото си да защитаваме нашето минало, настояще и бъдеще. А това може да става само със средствата на научната дискусия, необременена от политическите интереси на определени среди у нас или извън нашата страна.
Може би тъкмо събитията, свързани с оповестената, но несъстояла се конференция преди половин година, поставила си за задача да докаже „несъстоятелността на нашата история” и „митизирането на нестанали събития”, са били причина, предстоящото провеждане на една втора „научна конференция” по въпросите на „германското присъствие” в нашата история и култура от ранното средновековие да се държи в тайна от българската общественост – за разлика от всички останали мероприятия на споменатата по-горе „Българска медийна академия”, разтръбявани гръмко от всички български медии. И опасността Софийският университет да откаже обещаното помещение за провеждане на конференцията – както БАН отказа предоставянето на помещение за провеждането на конференцията през май.
Но Ректоратът на Софийския университет е взел мъдрото решение да даде възможност за работата на тази конференция, независимо от какъв характер ще бъдат изнесените на нея съобщения и доклади и на чии интереси те ще служат. И предоставя залата за провеждане на конференцията – случайно или не, това е същата зала, в която преди две години беше представен на българската общественост и съставеният от мен сборник „Готи и гети”. А на българската (и чуждата!) общественост се дава възможността да прецени доказателствата на тезата и антитезата.
Асен Чилингиров
Берлин, 23 ХІ 2007 г.
---
-:-:-<<+>>-:-:-<<<+>>>-:-:-<<+>>-:-:-
|
[