|
Така като гледам, изобщо не е ясно. Извинявам се, че слагам основното, ама линковете нещо не излизат.
"Утвърдената констатация за съществуването на ятовата граница, която разделя българския език на два основни диалекта – източен якав и западен екав – заражда нови проблеми. Поставят се на обсъждане племенната общност между славяните от двете страни на ятовата граница, обстоятелствата, върху които се формират диалектните различия, и времето и мястото на тяхното формиране.
Стефан Младенов смята, че ятовата граница е късно явление в българския език и че славяните, заселили се в източния дял на Балканския полуостров, принадлежат към една и съща славянска група. Той не вижда езикова връзка между славяните и предхождащите ги неславянски народи, които са обитавали Балканите и земите на север от Дунав. Ст. Младенов обаче подчертава езиковата близост и единство между славянобългарските говори с говорите на източните и западните славяни.
М. Фасмер разглежда ятовата граница върху данни от говорите на славянските племена в Гърция и Пелопонес. още през 40-те години на ХХ в. при изследването на славянските топоними в Пелопонес и Северна Гърция той стига до извода, че прегласът [е – е] е архаичен, че е много по-близък до праславянското произношение и че установеното тук колебание между [е (i)] и [а (jа]] от праславянското [е~] е много късно. До тази констатация стига Фасмер при проучване на славянските топоними в райони, където те се срещат в периода между V, VI – IХ в. и несъмнено преди пълното претопяване на славяните тук през IХ в. Но ако славянският език в Пелопонес и Северна Гърция е асимилиран, днешният български език в Тракия и Родопите несъмнено е пряко продължение на славянския език, говорен някога на юг – в днешна Гърция. Това дава основание при разглеждане на проблемите, свързани със съвременния югоизточен якав диалект, да се имат предвид и констатациите на Фасмер.
Иван Гълъбов въз основа на византийската ономастика стига до извода, че прегласите [е – a (iа)] съответствуват на двойното произношение на в старобългарския език и че са преминали по-късно в [а: – 'а] в зависимост от меката или твърдата гласна в следващата сричка. Фактът, че това правило е прието и е в сила за якавите говори в Североизточна България, а вероятно и в Пелопонес и Северна Гърция, както и в съвременния якав изговор на старобългарското , дава основание на Ив. Гълъбов да допусне, че винаги е произнасяно като ['а], а оттук следва, че и той приема двата диалекта за късно явление. Гълъбов смята, че различията в българския език са "последица на масовото преселение на българското славянско население, формирало се преди идването му на Балканския полуостров". Там се е създал и един "отвъддунавски" говор, който заема самостоятелно място в историята на езика ни.
Тезата за късния произход на ятовата граница се поддържа и от Кирил Мирчев. Според него обитателите от двете страни на тази граница принадлежат към една и съща северна или мизийска славянска група. До стария български период – IХ-ХI в. – тези славяни са имали общ език. По-късно, през средновековния период – ХII – ХV в. – българският език се разделя на якавски и екавски диалект. Това разделение на езика К. Мирчев обяснява като сложен езиков процес, при който вътрешните езикови особености се преплитат със спецификата на балканската среда чрез различни връзки със завареното елинизирано и романизирано местно население.
Владимир Георгиев в проучванията си за предславянския произход на ятовата граница установява, че тя има тесни връзки с местните предславянски езици. Въз основа на констатираното наличие на ятова граница на север от Дунав той стига до извода, че ятовият говор е изграден на север от реката в Румъния и Източна Унгария под влиянието на елинизма и романизма, но не чрез пряк контакт с тях, а чрез посредничеството на дакомизийските говори. Тук славяните се срещат с дако-мизите, за чиито говори е характерно произношението на [е~] като широко отворено [а:] или като [еа] и [iа]. Според Вл. Георгиев славяните след своето преселение на Балканския полуостров са се сблъскали с якавите дако-мизийски говори на изток и с екавите говори на запад. След неколковековното съжителство с тях от VI до Х в. и след асимилирането на местното население те са усвоили неговото произношение на [е~] като [е] или като [а:/iа] и то става характерна черта на говоримия български език.
Стойко Стойков смята, че "схващането на Вл. Георгиев за ятовия преглас като субстратно явление е приемливо до голяма степен, но дако-мизийският субстрат може да бъде само допълнителен, съпътствуващ фактор, но не и основна причина за прехода > [е]. Според него ятовият преглас до голяма степен се дължи на разликата в българските славянски племенни групи, които са се настанили на Балканския полуостров. Тази мисъл той потвърждава и с установените от него и други фонетични и лексикални изоглоси при двата български говора. За Ст. Стойков ятовият преглас в българския език е сложно явление, което трябва да се разглежда едновременно с промените в цялата фонетична система на езика в нейното историческо развитие, с промените "в характера на ударението, с изменението на корелацията твърдост – мекост и с появата на вокален синхармонизъм".
По-големият териториален обхват на западните диалекти се обяснява с предположението, че западният поток е бил по-многоброен още при самото преселение и че заселването му на Балканския полуостров е било много по-компактно.
Решаващо значение при тълкуването на проблема за факторите и времето на формиране на якавия и екавия говор в българския език има проучването на Максим Сл. Младенов, който провежда теренно проучване на гласежа на в зоната на ятовата граница в сектора от Дунав до с. Ветрен, Пазарджишко, и установява, че старобългарското в този район е запазило своя стар гласеж. С тази констатация авторът разкрива, че славяните при заселването си на Балканския полуостров идват с един единен език, че ятовата граница е късно и местно явление и че изграждането й почива на фактори от източна и западна посока, които се оказват слаби да променят първичния, старобългарския гласеж на в най-отдалечените райони на своето влияние.
От изложените тези на индоевропеисти и слависти се вижда, че всички приемат ятовата граница и смятат, че в праславянския език не съществува различие в гласежа на [е^]. Славяните според тях се заселват на Балканския полуостров с единно произношение на [е^], което впоследствие под влиянието на различни фактори започва да се произнася на изток от ятовата граница като [а~, еа, iа], а на запад – като [е]. Върху тази основа се формират двата главни български диалекта и се изгражда ятовата граница. Ако се проследи характерът на прегласа в източния говор на [е] като [а~, еа, iа], в отделните райони от източния дял на страната ни ще се установи, че той има строго определен териториален обхват. Най-силното му отклонение е на юг – Пелопонес, Гърция и Южна България – при югоизточните говори на юг от р. Марица. Там [е^] преминава в [iа] независимо от следващата сричка. В Североизточна България [е^] преминава в [е] или [iа] в зависимост от следващата сричка, а на север от Дунав първоначалното славянско [е] е само широко отворено [а:].
Особено внимание заслужава констатацията, че ятовата граница съществува и на север от Дунав. Вл. Георгиев смята, че тя и териториално съответствува на ятовата граница на юг от реката и че и тя има предславянски произход. В предславянския период тя е много добре изявена в двусъставните селищни имена с втора съставна част dava – . Втората съставка на селищните имена на изток от р. Олт е dava, а на запад – . У нас прегласът [е] в [iа] от предславянския период е отразен в хидронима – – р. Цибър.
Констатациите за ятовата граница, за районирането на прегласа на старобългарското и за формирането на екавите и якавите говори, както и за локализирането на различията в ятовия изговор на изток от ятовата граница, представляват особен интерес за изясняване на общонародното и регионалното в културата не само на страната ни, но и на целия Балкански полуостров и на съседните му северни дунавски земи. Териториалното разпределение на екавия и якавия говор, както и местните изменения в якавия говор съвпадат абсолютно с териториалното разпределение на романизма и елинизма и с териториалната интензивност на елинизма. Колкото тя е по-силна, толкова отклонението от първичния гласеж на славянското [е^] е по-голямо. На юг – в Пелопонес, Гърция и Тракия – [е^] преминава направо в [iа]. На север от Балкана, където елинизмът несъмнено е по-слаб, [е^] преминава в [iа] при известни условности; на север от реката при много по-слаб елинизъм [е^] вече се произнася само като [а~], а на запад от ятовата граница, респективно от границата между романизма и елинизма, в цялата останала част на Балканския полуостров, където романизмът се е наложил над елинизма, прегласът на славянското [е^] е само в [е]. Тази констатация при езика има свои съответствия при цялата етнокултура на Балканския полуостров и винаги трябва да се има предвид при разглеждане на проблеми, свързани както с ятовата граница, така и с прегласа на старобългарското в българския език."
Това би трябвало да е на адрес http://knigite.abv.bg/dm/dm_1.html , ама нещо са се разбишкали и не винаги излиза.
|
(български)
