Защо прабългарите не са славяни - доказателства / Наука / Хуманитарни науки / История

Зиези е прав, че двуполюсният модел "славяни vs прабългари" е пуснат, за да бърка дори умните хора. След като такъв модел работи в политиката (комунисти vs демократи), религиозните отношения (християни vs резняци), защо да не работи и в историографията?

Виж този материал от умен човек, който опитва да балансира, но сам пада в капаните, от които опитва да ни пази:

ДЕТОНАЦИЯ, НОЕМВРИ 2006
Внимателно с историята
Проф. Михаил ОГНЯНОВ
Българската история не се нуждае от измамни митове. Тя има достатъчно светли страници, които, представени убедително, могат да послужат за повишение на самочувствието на нашия народ и да предизвикат уважение сред чужденците. Но за това е необходимо компетентно и критично боравене с историческия материал. Някои увлечения водят до изводи, обратни на намеренията на разпространителите им. Известни са особеностите на историята като наука. Те не задоволяват критериите на т. нар. позитивни науки. В някои отношения заниманията с история се приближават до художественото творчество. Това съблазнява някои да се впуснат към създаване на исторически митове.
Известният руски философ Николай Бердяев пише, че „най-голямата съблазън и робство на човека е свързана с историята" *. Тя е робство защото, съзнаваме или не, изграждаме своя сегашен живот и бъдещето си върху моралното и материално наследство от миналото. Историческата приемственост е основната разлика между вида homo sapiens и останалите видове, които имат само биологическа (генетична) приемственост. Тя е и съблазън, защото ни предоставя материал за митове, които повдигат нашето самочувствие и изграждат нашето национално самосъзнание. Всяко наше действие е насочено към бъдещето, но то се основава на миналото. В този смисъл, то е ограничено и предопределено от миналото. Колкото и да се изменят националните култури, те винаги включват значителна част от традициите, т. е. от историята. Така би трябвало да се разбира цитираната мисъл на Бердяев. Според него има три вида време: астрономическо, историческо и екзистенциално. Без да навлизам в дълбините на персоналистическия екзистенциализъм на този философ**, ще огранича размислите си за „историческото време" в опит да търся обяснение на някои характеристики на сегашното ни състояние.
Един опит за обобщена периодизация на историята на българския народ може да изглежда така:
0 - нулев, изходен предисторически етап (траки, прабългари, славяни и други племена)
1. Средновековна България
а) създаване на българска държава (до покръстването)
б) създаване на българска народност - след покръстването
2. Турско робство
а) развитие на българска народна култура (език, вярвания, обичаи...) в Мизия, Тракия и Македония през ХV-ХVІІІ век (до Паисий)
б) създаване на българска нация в съвременния смисъл (Възраждането, XIX век)
3. Третото българско царство
а) до националните катастрофи (879-1913 г.)
б) до Втората световна война (1913-1944 г.)
4. Комунистическа власт ( 1944-1989 г.)
5. Период на преход
Всеки от тези периоди има значение за оформянето на българската нация, но практически последният период е всъщност този, който ни интересува. В каква степен той е ограничен и предопределен от предшествуващите периоди? Или с думите на Бердяев – до каква степен сме роби на предшестващите етапи? Историята протича неравномерно. Различните етапи са неравностойни не само по продължителност, но и по техния интензитет и по тяхната „масивност“. Възниква въпросът кои от тях са по-заробващи. Изпреварвайки системен анализ веднага мога да кажа – турското и комунистическо робство, т. е. точка 2 и 4 от горната периодизация. А най-голяма съблазън за изграждане на митове – предисторията и средновековната българска империя.
Националното съзнание се изгражда от система митове. Някои от тях се основават на действителни събития от миналото, други са плод на фантазията на различни митотворци, най-често на ди-летанти историци. Обикновено същността на тези митове е в преувеличената представа за миналото с неправомерни изводи за настоящето. Те целят да се въздейства върху въображението на хората от дадена нация, поради което са насочени към емоциите, а не към разума. Етапът на Българското възраждане през XIX век неминуемо е свързан с изграждане на подобни митове. Особеност на българския народ тогава - пък и сега - е в пониженото национално самочувствие или „самопрезрение", както го нарича Григор Пърличев (1830-1893). Затова нуждата от подобни митове се е чувствала особено остро от „народните будители". Научният етап на българската история започва от средата на XIX век. Макар и не свободни от подобни митове, сериозните български и чуждестранни историци изграждат солидната структура на българската история, основана на доказуеми факти (доколкото е възможно това в историята). Но и тогава създаването и разпространението на митове не е преставало.
Естествен е стремежът на всяка наука към развитие, в случая на историята. Това е неминуемо свързано със стремеж за откриване на нови факти и предлагане на нови виждания. И тук е отговорността и професионализмът на историците и трезвият разум на дилетантите.
Значението на събития, станали в миналото за сегашността, се определя от редица фактори - не само от мащабите на това събитие. От значение е регистрирането на това събитие в документи на времето. Което не е писано, все едно, че не е станало. Важно е и кога е станало. Колкото по-отдавна е станало едно събитие - толкова е по-слабо влиянието му върху сегашността. Историческото време не се поддава на математизация подобно на астрономическото, но все пак условно може да се направи аналогия със Закона на Нютон за гравитацията: нейната сила отслабва с квадрата на разстоянието. Грубо казано - колкото по-близък по време е даден исторически период, толкова по-силно е неговото влияние върху сегашността. Затова при разглеждане на историческите събития трябва да се има предвид тяхната отдалеченост във времето. Историята е процес, а не еднократна даденост. Така тези, които в VII век са се наричали българи, не са същите - биологически и културно - които са сега. Сегашният български народ е резултат на събития, протекли през последното хилядолетие тук из нашите зе-, ми. Интересно е да се знае за предходната история на участващите в образуването на сегашния български народ племена, но този стремеж не трябва да се абсолютизира - факторът време не трябва да се подценява и всеки опит за обобщение трябва да включва този фактор със събитията, които са станали през изтеклото време до нас. Има и психологическа модулация на спомените под влияние на.по-късно преживени въздействия (това е особено характерно в Република Македония). Също така неравностойността на преживяване на гените при различните условия през вековете води и до тяхна селекция, и промяна на генетичния спектър (генен „drive") на населението. Още повече това важи за спектъра на унаследяваните „културни гени“ („меми“)***. Историческото време протича неравномерно и нейният интензитет е различен в различните откъси. Последействието на даден период от миналото върху сегашноста зависи от много характеристики. Между тях могат да се изтъкнат две: интензитетът на събитията, протекли през дадения период и отдалечеността по астрономическото време. Недостатъците на сегашното ни общество може да се смятат за последействие на петвековното турско робство и на половинвековното комунистическо. За да си обясним сегашното си състояние, трябва да си изясним какво беше нашето робство и какво е неговото последействие върху нашата свобода.
Значителна част от характеристиките на българския народ са оформени през петвековното турско робство. Стремежът за европеизиране (Левски: „Да бъдем равни сред другите европски“ народи) беше осъществен частично. На това се дължат успехите и неуспехите на България след частичното освобождение (1878 г.) до Балканските войни (1912 г.). Неизживяното последействие от робството направи възможни невероятните политически грешки, довели до националните катастрофи от 1913 и 1918 година. Границите на териториите, включени в ислямската Османска империя, личат и сега в този период на преход, който изживяваме ние и нашите съседи. С отдалечаване на времето от турското робство последействието от това робство отслабва - постепенно се заличават „дирите стидни от хомота стар“ (Вазов). Стават по-ясни обаче следите от последействието - морално и материално - на половинвековното комунистическо робство. Макар и за десетократно по-късо време, нейното влияние върху нас е по-силно. Това се дължи както на по-скорошното време, през което го изживяхме, така и на по-силния интензитет на комунистическото въздействие в сравнение с турското. Тоталитаризмът затова е тоталитаризъм, защото въздейства със всички съвременни средства върху всички жители. Не е имало начин някой да избегне това въздействие въпреки вътрешната му съпротива. Актуалното значение на антикомунизма се състои в освобождаването от комунистическото последействие.
Горните мисли имат за предмет обективно налаганото робство на историята върху всички хора, независимо от техния интерес към историята.
Повечето от тях не се интересуват от историята, но цялото им битие и всичките им действия са определени от миналото, върху което се опитват да градят своето бъдеще. Възниква и вторият въпрос от цитираната мисъл на Бердяев - съблазанта от историята.
Историята съблазнява с материала, който тя предоставя за изграждане на национални митове. Тя предоставя най-голяма съблазън за гърците. Те са обсе-бени от идеята да се смятат единствени преки и монополни наследници на древните елини, Александровите македонци и на ромеите от Византийската им-перия.Този огромен исторически товар деформира нормалното поведение на гърците в съвременния свят.
Нашите исторически митове са по-скромни, но и ние не сме свободни от съблазните да хиперболизираме някои елементи от нашето минало. През Възраждането централната идея е била, „че и ний сме дали нещо на светът и на вси славяни книга да четат". В това твърдение има ядро истина - това е най-големият културен принос на България в европейската култура с цивилизационни последствия за редица народи (макар и не „на вси славяни"). Злоупотребата с този действителен принос бе използван за изграждане на „славянската идея" в услуга на руското великодържавие.
Като реакция на това се появи сред определени български кръгове пълното отричане на всякаква наследственост от славяните с абсолютизиране на прабългарското начало. Този прабългаризъм се разви през тридесетте години на миналия век и сега преживява своето възраждане. Пред мен сега е случайно оцелялата през десетилетията „Кратка история на българите" от Никола Станишев (1942 г.).Там началото на българската история е на границите с Китай преди повече от четири хиляди години. Възродени сега, тези уж патриотични митове крият антибългарски изводи, които радват македонистите от Скопие.
Не се наемам да правя системен критичен анализ на този подход към миналото. Тук ще засегна три групи въпроси, които определено представляват опасност за истинската българска национална идентичност:
1. Пренебрегването на факта, че оформянето на сегашния български народ е резултат на дълъг исторически процес, станал тук из нашите земи.
Възгледът, че сегашният български народ не е дошъл отнякъде в готов вид, а е резултат на дълъг исторически процес, протекъл тук из нашите земи, се основава както на данните от историческата наука, езикознанието и другите хуманитарни науки, така и от съвременната молекулна генетика. По нейните данни сегашният български народ съответства на южноевропейския антропологически тип. Отделните съставки, които се включват в процеса на образуването на българския народ, имат своята предистория, която трябва да бъде изучавана като събития, подготвящи процеса, който ни интересува - образуването на сегашния български народ. И преди Испериха е имало прабългарски държави, но тази, на която ние сме приемници, е основана от него. Тя става реакторът, в който се извършва синтезът довел до образуването на сегашния български народ. Подобни процеси са претърпели и другите европейски народи и това е причината, поради която народите на Европа (заедно с нейните два полюса - САЩ и Русия) се превърнаха в лидери на човечеството.
Има един куриозен руски опит за историческо унижение на българския народ чрез разделяне на българската история на прабългарска и славянска и отричане на всяко взаимно влияние между тези два етноса. Знам го по памет, но в Историческия институт на БАН сигурно има запазени документи. През шестдесетте години се състоя конгрес на историческата наука. Постъпи един доклад на известен съветски историк, струва ми се – академик, според който Първата българска държава оила чисто прабългарска, а Втората – чисто славянска. Последната била малка и слаба държава между Дунав и Балкана, раздирана от междуособици. Нямало нищо общо между мощната държава на прабългарите (която изчезнала безследно) и слабата – на славяните. Сегашните българи били наследници именно на тази слаба славянска държава. Тогавашните български историци намериха смелостта да протестират пред Съветската академия за антинаучното и антибългарско съдържание на този доклад. Добре е някой професионален историк да издири тези документи.Това е един своеобразен пример да се използва „славянската идея" за антибългарски цели.
2. Разпространението на фалшиви митове, които лесно се опровергават от документите.
Тенденцията на някои - предимно дилетанти - да отъждестяват 1:1 сегашните българи с Кубратовите пренебрегва историческите процеси, станали в нашите земи през последното хилядолетие. Безспорно, тези, които наричаме прабългари, са притежавали забележителни качества, свидетелство за което е, че сега съществува нашата държава, носеща тяхното име. Съмнителни или направо неверни обаче са някои от митовете, с които те се величаят прекомерно. Митът за шумерския им произход може и да има нещо вярно, но отдалечеността от времето на това съмнително обстоятелство го прави незначително за естеството на сегашните българи. Разпространяват се й редица категорично неверни митове. Така може а се чуят и четат твърдения, че пра-ългарите притежавали култура не помалка от тази на Византия, че имали развита писменост, наскоро даже един писа, че надписите около Мадарския конник били на тази писменост. Вярно е, че са имали някакви знаци, с които са отбелязвали лица, предмети и събития, но не и развита писменост. Надписите около Мадарския конник са гръцки. През средата на петдесетте години беше направено скеле и под ръководството на проф. Веселин Бешевлиев бяха разчетени някои от тях. Имам снимка на сестра ми - тогава млада археоложка - как на това скеле прави записки на наблюденията на Бешевлиев****. Между тези надписи е и този на хан Тервел за роднините му из Солунско. Вероятно става дума за потомците на хан Кубер. Проучените от проф. Бешевлиев каменни надписи на българските ханове от Тервел до Борис са на гръцки. Ако имаха развита писменост, щяха да бъдат на (пра)български. Срещал съм и други митове - например, че Плиска е била по-голям град от Константинопол и т.н. Изказва се съжаление, че българите са се покръстили и се обявява княз Борис за предател и престъпник, без да си дават сметка, че в средновековна Европа не е оцелял нито един народ, който не е приел християнството. Отрича се и най-голямата българска гордост - създаването на славянската(старобългарска)писменост. Българската граматика се обявява не като белег на европейско развитие, а като азиатски атавизъм. Оценката за прабългарите трябва да се прави въз основа на доказуеми качества, а не на лесно опровержими митове.
3. Приносът на тези митове към антибългарския македонизъм.
Подобни увлечения се използват от ма-кедонистите като аргумент, че сегашните македонци нямат нищо общо с българите: ние, македонците, сме славяни, а те – татари („тартар" на старогръцки - ад ). Според техните митове, основната маса на славяните се е заселила в Западните Балкани, в които централна част е Македония.Там са срещнали и Александрови (антични) македонци и сегашните македонци имат този двоен произход. Ку-беровите българи са незначителен епизод, траещ 2-3 десетилетия. Според македонистите в Източните Балкани са се заселили малко славяни, които скоро попаднали под робството на българското татарско племе. Сегашните прабългарски увлечения и пълното отричане на какъвто и да е славянски произход на сегашните българи удобно се вписва в описаната по-горе македонистка историческа схема. Оформя се солидарност между антибългарските македонисти и прабъл-гаристите. Въпросните прабългарски увлечения не са приемливи не само поради антибългарския им характер, разделящ българската нация на две - българи и македонци - а защото противоречи на историческите факти. Основното е, че пренебрегва процесите в историческото време, за което писах по-горе. Има аналогия между подхода на македонистите и прабългаристите към историята. И едните, и другите строят нестабилни екстравагантни исторически конструкции, мотивирани от извънаучни съображения, които лесно могат да бъдат срутени от компетентна научна критика от позициите не само на историята и езикознанието, но и на съвременната молекулна генетика. Криворазбраният патриотизъм на едните и другите води до опасности за каузата, която мислят, че защитават.
В увлечението си прабългаристи често цитират един аргумент, смятан от тях, че е в тяхна полза, Същият аргумент македонистите от Скопие го цитират с удоволствие. Отнася се за едно изказване на Димитър Благоев в парламента през Първата световна война (когато сме били във война с Русия). И тогава имало прабългаристи, които твърдели, че ние сме българи, а не славяни. Срещу това Благоев репликирал: аз съм славянин, а не българин. В контекста на тогавашната реторика това изказване има смисъла на оспорване отричането на славянския произход на българите. Както е известно, Димитър Благоев е от Загоричани, Костурско (гръцка Македония). Навсякъде в своите писания той се самоопределя като българин. В автобиографичните си спомени той пише: „Роден съм в чисто българското село Загоричани."
И генетично, и културно ние не сме чисти славяни, но не може да се отрече и славянският дял в оформянето на българската нация. Поради ниското си ци-вилизационно равнище древните славяни са оставили крайно бедни материални следи. Но видимият остатък от тяхното наследство е в лексиката и в топо-нимията. И в източната, и в западната част от българската етническа територия изобилстват славянски топоними. Не ми е работа да се впусна в тази насока, но сега в съзнанието ми изкачат топоними от моя роден край - Охрид. Там има село Велгощи. Известно е славянското племе Велегостити. Друго село се нарича Велестово. Родното село на гръцкия герой и поет Ригас фереос Велестинос е имало същото название. Мога да спомена още много, много топоними: Търново, Слатина, Пещани, Рамне, Косел, Дебърца... Примерите са стотици. Не може лекомислено да се зачеркнат подобни топоними и в източната, и в западната част на българската етническа територия.
Ако за Македония данните за заселване на прабългари са оскъдни, за Тракия те почти липсват. Одрин на няколко пъти е бил превземан от българските владетели (Крум, Симеон, Самуил, Калоян), но никога не е оставал за по-дълго време в границите на българската държава. Междувременно обаче населението на Тракия, включително и на нейната югоизточна част (Одринско), е участвало в оформянето на българската нация. Вярно е, че ако не беше създадена от прабългарите българска държава, сега нямаше да има български народ. Българската етническа територия обаче към края на XIX век бе очертана не от българските царе, а от българския селянин. Обезбългаряването на Одринска Тракия е резултат на фаталната грешка на българската държава през 1913 г. Ако беше се осъществила коминтерновската теза за отделна тракийска нация, нейните хипотетични привърженици с удоволствие биха използвали митовете на прабългаристите.
Известни са опасностите от злоупотреба с естествените науки - физиката, химията, медико-биологическите науки. Не по-малко опасна е и злоупотребата с хуманитарните науки. Имаме примера с нордическите митове на Хитлер, римските на Мусолини, социалните на комунистите, които струваха десетки милиони жертви. Макар и не в такива гигантски размери не е безопасна и злоупотребата с българската история. Някои от сега разпространените митове представляват исторически отказ от Тракия и Македония, те директно подкрепят македонизма и ни връщат назад към Азия, а не напред - към Европа.
Ние сме европейски народ. Азиатщината у нас е дошла от двете империи – Османската и Съветската*****. Задачата ни е да се освободим от азиатщината.

*Николай Бердяев „За робството и свободата на човека" (превод) Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1992
**Асен Игнатов Антропологическа философия на историята", София, 1998
*** М. Огнянов „Гени и теми", в. Детонация", август 2006
****Според тези проучвания иконографията на Мадарския конник не съответства на Тракийския конник (както е смятал Г. Баласчев) нито на богинята Бендида (както е смятал Ст. Михайлов) и следователно паметникът ще да е наистина прабългарски – на хан Тервел
***** Гениалният руски поет Александър Блок възпя болшевишката революция като победа на азиатщината: ,Да скифи мы, да – азиати мы..."

-:-:-
"Пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си."

В конце III - начале II в. до н.э. началось движение гуннских племен на запад. В начале I в. н. э. древние предки чувашей - огурские (болгарские) и сабирские (савирские, суварские) племена - оторвались от остальных тюрков и, зигзагообразно кочуя с юга на север (весной) и с севера на юг (осеныо) через земли североиранских племен, мигрировали на запад обособленно от западных гуннов. Это продвижение заняло, вероятно, около двух столетий. Зимние пастбища оногурских и сабирских племен располагались в районе Семиречья, а летние - в Западной Сибири, в районе слияния Иртыша с Обью, где в то время обитали угорские племена - общие предки хантов, манси и венгров. Семиречьем называют земли, находящиеся южнее озера Балхаш, по которым протекают семь рек - Или, Каратал, Биен, Аксу, Лепса, Баскан, Сарканд. Эта территория - один из древнейших центров цивилизации.

В III в. оногуро-болгары продвигаются по Сырдарье дальше, на запад, в районы Приаралья, и кочуют в степях Средней Азии и Казахстана. Обитавшие в этом обширном регионе восточные ирано-язычные племена (саки, массагеты и др.) покорялись ими, и в ходе этногенетического взаимодействия их с пришлыми центрально-азиатскими тюрками происходило формирование новых этнических общностей.

Оногуро-суварские племена участвовали в этнокультурных процессах Средней Азии и Казахстана в составе гуннов, покоривших здесь к началу 1 тыс. н.э. большинство кочевых племен. Объединение усуней (уйсунов) некогда насчитывало более полумиллиона человек, а главная их ставка -Чигу - находилась на берегу Иссык-Куля. В дальнейшем усуни вошли в состав казахов. По-видимому, в результате взаимной ассимиляции оногуро-сабирских племен «бугу» (пугур) и ираноязычных племен (в т.ч. и усуней) в среднеазиатско-казахстанских степях и сформировалась протоболгарская этническая общность, в пределах которой, в отличие от языка, иранский компонент приобретает доминирующий характер.

В погребальном обряде усуней прослеживаются черты, сходные с обрядами северокавказских и волжских болгар.

По-видимому, в Средней Азии и Казахстане, проникают и закрепляются в языке оногуро-сабиров - предков чувашей - древнеиранские слова (в современном чувашском языке насчитывается до 200 таких слов). Через посредство иранских племен в чувашский язык вошли и десятки индийских слов. Хотя языческий культ чувашей был схож с древней религией народов Саян и Алтая, в него проникают и некоторые элементы зороастризма - религии иранских племен, приверженцев культа Заратуштры. Как считают ученые, чувашское язычество формировалось под сильным воздействием именно зороастризма, что четко прослеживается и в терминологии: например, у чувашей - Пихампар (пророк, покровитель домашних и диких животных и зверей), у персов - пейгамбар; Пирĕшти (покровитель домочадцев) - фереште и т. д.

Элементы древнеиранской культуры прослеживаются и в чувашской материальной культуре: женские головные уборы (тухья, хушпу, сурпан), кое-что из одежды, вышивки, пищи воспринято от североиранцев. Имеющиеся этнокультурные параллели позволяют искать истоки ряда важнейших компонентов этнической культуры чувашей также в среднеазиатских цивилизациях Согдианы и Маргианы, Бактрии и др.

О многогранности этногенетического взаимодействия оногуро-суварских и восточноиранских племен свидетельствует наличие в современном чувашском языке самых разнообразных древнеиранских слов: шăрттан (рубец, начиненный мясом) у чувашей - ширдан (кушанье из овечьего желудка, начиненное мясом и рисом) у персов; сăра (пиво) - шире (напиток, молодое вино); ăста (мастер) - остад (мастер); сунтал (наковальня) - сендал (наковальня); салма (клецки) - чалма (пресные лепешки); кĕпе (рубашка) - геба (мужская одежда); кăсье (карман) - кисе (карман); сум (число) - сом (число); суту (торговля) - соуда (торговля); кахал (ленивый) - кахел (лентяй); хайчă (ножницы) - гейчи (ножницы); хастăр (усердие) - хастар (желание) и др.

Как полагают, среди гунно-тюркских племен, вышедших во II в. н.э. к северному побережью Каспийского моря, основную массу составляли, вероятно, огурско-протоболгарские племена.

Во II-III вв. болгарские и суварские племена начинают широко расселяться на правом берегу Нижней Волги, занимают территории Северного Кавказа и Приазовья, оттесняя при этом обитавших здесь сарматов и аланов.

Обитание на Северном Кавказе и в Приазовье во II-III вв. болгар и сувар (савиров) отмечается в нескольких письменных источниках - сочинениях Дионисия Периегета (около 160 г.), александрийского ученого Птолемея (II в.), сирийского историка Мар-Абас-Котины (III в.), армянского историка Моисея Хоренского (V в.).

Полагают, что суварские племена появились здесь несколько позже оногуро-болгар, после того, как в конце IV в. степи между Волгой и Днепром были заняты вторгшимися с востока кочевыми племенами во главе с гуннами, подчинившими обосновавшихся здесь еще ранее оногуров и угров, а также ираноязычных сарматов и аланов. Вместе с гуннской массой в северокавказский регион проникают не только сувары (савиры), но и угро-мадьяры (предки венгров). Сувары, заняв восточную часть Северного Кавказа и побережье Каспийского моря, болгары - западную часть Северного Кавказа и Приазовье, оказались по соседству с грузинами, армянами, ираноязычными сарматскими и аланскими племенами. Здесь, как и в Азии, основным занятием болгар и сувар являлось кочевое скотоводство, вспомогательным - земледелие.

Гунны заняли удобные для кочевого скотоводства пространства между Волгой и Днепром. В образованный ими союз племен вошли пришедшие с ними угры, а также сарматы, болгары и сувары. Вступив в войну с остготами, гунны отогнали их на запад, вторглись в пределы Восточной Римской империи и в 400 г. дошли до ее столицы Константинополя. Однако через несколько лет император Феодосий нанес гуннам тяжелое поражение, и после этого гуннский союз распался.

В 30-х гг. V в. основное ядро гуннов обосновалось на Среднем Дунае, в Паннонии. Вождь Аттила, правивший в 433- 453 гг., создал «державу гуннов». Ее войска, состоявшие из представителей множества племен, не раз совершали походы в Восточную и Западную римские империи. В этих походах участвовали также болгарские и суварские воины. В Гуннской державе происходило смешение племен: в среду тюркоязычных гуннов проникали не только угры и ираноязычные сарматы и аланы, но и представители разных народов и племен Южной и Западной Европы.

После смерти Аттилы (453 г.) держава гуннов распалась, после чего одна часть гуннов расселилась в северных районах современной Дунайской Болгарии, другая - в Приазовье и на Северном Кавказе.

Практически все обитавшие на территории рассматриваемого региона тюркские и ираноязычные племена (прежде всего оногуро-болгары и савиры) и угры входили в гуннский союз, поэтому очень часто в источниках они упоминаются под именем гуннов. Влияние гуннов на эти племена, судя по имеющимся данным, было довольно значительным: описанная римским историком Приском мужская и женская одежда гуннов из расположенного в Паннонии лагеря Аттилы в 448 г. указывает на ее сходство со старинной традиционной одеждой народов Поволжья, в том числе и чувашей. Видимо, оногуро-болгары и сами играли значительную роль в племенном союзе Аттилы.