За името на Константин Велики / Наука / Хуманитарни науки / История

От "извора" :

История во кратце
о болгарском народе славенском
*
написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

Предисловие

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме, сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.
За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.
Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи, не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.
История во кратце о болгарсом народе славенском
При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.
Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.
Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.
Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.
Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.
Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.
Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.
Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.
Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.
Иафет имаше седем сина:
1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.
2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.
3. Мадай - от него произлязоха миди.
4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.
5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.
6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.
7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.
Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.

За татарите

Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.

За цимбрите

Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.
Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.
За Мосох, прародителя славяно-български и за племето му
Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.

За Илирик, първия български крал

Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.

За Бладилий, втори крал илирически

След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.

За Колад, трети крал илирически

След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.

За Брем, четвърти крал илирически

След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.

За Болг, петия крал илирически

Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

За Перун или Пеперуд, крал български

След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.
Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.

За Александър Македонски

След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим"; /даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.

За Троян римски кесар

В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.
Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войска не бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.
За великия Константин и Ликиний
. . .

Тази електронна публикация е създадена с некомерсиална цел.
Използвани са следните издания:
- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском, превод М. Г. Минчев (c), ред. П. Тотев, худ. доц. Ив. Кънчев (c), предп. инж. Д. Кънев, печ. УИ "В. Априлов" - Габрово, ИК "Луна", 2000 г.
- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском 1792, пр.Б. Христова, проф. Б. Райков, БАК при НБ "Св. Св. Кирил и Методи", И "ГАЛ-ИКО", София, 1992 г.
tribal.abv.bg/spiridon

Редактирано от - nesnaecht на 09/7/2003 г/ 12:40:02

МИТОРИТУАЛНИЯТ ПРОИЗХОД НА НЯКОИ ЛЕГЕНДИ ЗА СВ. НАУМ ОХРИДСКИ

(1. Светецът - ездач на мечка)

Тодор Моллов

web

Върху няколко паметника на средновековното изобразително изкуство, свързани с култа към Св. Наум Охридски в района на неговия манастир край Охрид, се среща сцена, в която светецът впряга мечка в рало или кола на мястото на (изядения от нея) вол: 1) върху най-стария известен печат на манастира (1453-1565/66, най-вер. 1497) вдясно от Св. Наум е изобразено рало, в което са впрегнати вол и мечка [Гошев, Ив., 1940]; 2) върху друг печат (1774) те са впрегнати в кола с четири колела [Гошев, Ив., 1940; Грозданов, Цв., 1983, обр. 65; Целакоски, Н., 1983]; 3) такова изображение, съпроводено от надписа “Впряга мечка в кола” се вижда и в една от 14-те житийни сцени (N. 9) върху икона на светеца от ХVIII-ХIХ в. [Гошев, Ив., 1940]1; 4) в житийна сцена (1 от 9-те в горния ред) в гробния параклис на манастирската църква (стенописван 1790-1800 г.) също е изобразено “Впрягане на мечка в ярем” [Грозданов, Цв., 1983, обр. 33]. Посочената сцена няма еквивалент в писмените извори за светеца, а отразява позната и до днес фолклорна легенда за светителско чудо на Наум2, което е свидетелство за активния диалог между двете основни сфери на средновековната култура (от своя страна нейната жизненост във фолклорна среда се е поддържала и от наличието на посочените изображения3).

Според нас този епизод от фолклорното житие на св. Наум Охридски е следствие от осъзнаването на връзката между светеца и неговия патрон - старозаветния прор. Наум (1 дек.)4, което е позволило прехвърлянето на митопоетични представи от култа към предшестващия го в календара св. ап. Андрей Първозвани (30 ноем.)5. И ако осъзнаването на тази връзка е фиксирано още в края на IХ и началото на Х в. чрез единствената сигурно идентифицирана Наумова творба “Канон на св. апостол Андрей Първозвани” (може да се предположи, че чрез прославата на “първозвания” Наум е направил опит за специфично “самоописание”6), то още по-ясна е тя на фолклорно равнище, където и двамата се свързват с култа към мечката.

Тъкмо във фолклорните легенди някога св. Андрей победил мечката, после я впрегнал в рало и изорал земята (или я възседнал)7, с което се обяснява и народното название на неговия празник “Мечкинден”.

В българската митопоетична традиция мотивът за оран с вол и мечка присъства в редица етиологични легенди за Първото време (в тях, както и в Повест за кръстното дърво от поп Иеремия Български, тогава Орач е сам Господ), чиято архетипна семантика отвежда към календарен момент на преход от Стара към Нова година, белязан от позицията на съзв. Орион (Орач, Рало/Ралица) като календарен “наместник” на съзв. Голяма Мечка (Кола, Кола с впрегнати вол и мечка). Ако отчетем народната вяра, според която Власите “вървят преди Орачите” [СбНУ 30 (Й. Ковачев), с. 24], то става ясно, че средищното (“стожерно”) положение на Орача с Ралото на полунощния небосвод към Х-ХI в. ще е след деня на Архангел Михаил (8 ноем.), когато те ще поемат щафетата от Плеядите8, като в крайна сметка представят идеалния звезден небесен център - Голямата Мечка с Полярната звезда. Тъкмо тези съображения позволяват да идентифицираме Андреевден като отправна точка на една от старобългарските календарни подсистеми в рамките на основния слънчево-лунен календар.

В потвърждение на този си извод ще посочим някои от по-важните свидетелства на народната вяра - св. Андрей забранил на Слънцето да се жени [СбНУ, 30 (Й. Ковачев), с. 44, с. Рашково, Ботевградско]; на Андреевден Слънцето “спира” и се завърта към лято, а денят започва да наедрява колкото (просено, житно, царевично) зрънце, което мотивира и народната етимология на името като производно от стб. >дро ‘зърно, ядро’), откъдето и народната етимология на името; повсеместно се вари зърнена храна, която на много места се хвърля нагоре през комина “за Мечката” (т.е. по вертикалата към “наместника” на съзв. Г. Мечка) [Маринов, Д., 1981, с. 181, 701-703; 1984, с. 92-93], а в някои райони домакините приготвят специален обреден хляб (с квас, характерен за новогодишните обреди) [сб. Родопи, с. 84]; св. Андрей е покровител на разбушувалата се водна (морска) стихия, откъдето и вярата, че е “баща на св. Никола” [Василева, М., 1994, с. 12; вж. и Попов, Р., 1991, с. 34-36]. Някои песни също свързват името на Андрей с митопоетичните идеи за “началното време” - Андрей е баща на измолено от Бога дете във варианти на мотива “Аврамова жертва” [БНБ, N. 494, с. Мартен, Рс, с вар. в Североизточна България - Силистренско и Тутраканско]; Бог спасява Андрей гемиджия от талазите на морето (Труд, 4, 1892: 309, с. Фъргювци, Търновско; ТВ, N. 1460, с. Кунино, Белослатинско; СИБ, 2, N. 748, с. Кривица, Шуменско; СбНУ, 35, N. 117, с. Налбант, Сев. Добруджа; СбНУ, 35, N. 395, Шумен; СбНУ, 47: 265, N. 65, Нови пазар; БНБ, N. 589, с. Нова Черна, Тутраканско; БНБ, N. 590, с. Бойка, Беленско); в суха гора (планина) Андрей иска да обезглави своя кон, за да пие кръвта му вместо вода, но е изпратен в кръчма на проход, където е опиянен с измама от мома-кръчмарка, а после обезглавен (с помощта на Героя е съживен/възкресен) [БЮЕ, Преглед, N. 190-191, N. 303-305; срвн. там, N. 646-651 и 279-1; Царигр. в-к, г. 9, 1858, ноем. 1, N. 403, изт. наречие (Стоилов, Показ., I, N. 417); СбНУ, 12, с. 54, Пловд.; СбНУ, 8, с. 98, Копр.; Илиев, N. 262, хоров., Джумая, Дупн.; Шапк., III, N. 370, Сф].

Миторитуалната значимост на Андреевден като една от точките на преход от стара към нова година личи особено ясно от старобългарския превод на Книга на Енох (края на Х в.), където преводачът-компилатор (поп Иеремия Български?) е вместил откъс с данни за неизвестен на първообраза слънчев календар, чийто първи месец според нашата реконструкция започва на 30 ноем. (Андреевден) [Моллов, Т., 1997]. По всяка вероятност в процеса на унаследяване и християнизиране на езическите култови средища, активни на 30 ноем., те са били преименувани на името на св. Андрей, както това е станало при избора на патрон за църквата, издигната край високия 12 м каменен стълп Мамилташ (Момин камък) в Троицкия боаз край Шумен.

Разгледаният мотив от фолклорното житие на св. Наум задава неподозирана досега хроностратиграфска перспектива при идентифицирането на голямо култово средище на българските звездобройци от езическия период в южните покрайнини на Охридското езеро, чиято християнизация трябва да обвържем с дейността на Климент и Наум в края на IХ и нач. на Х в. в района на гр. Девол9.

БЕЛЕЖКИ:

1. Изобразена е малка двуколка, теглена от вол и мечка, а на колата с камшик в ръка седи един човек с фес и червено одеяние. Според Ив. Гошев посоченият епизод може и да е отзвук от народно предание, но то, както и в други случаи, е възникнало под влияние на писмени източници, т.е. има символичен характер (същото смята и за созополската икона); при това сочи гръцкия канон за св. Наум от Константин Кавасила (ХIII в.), където се отбелязва, че Наум привлякъл в христовата вяра българите, наречени “див звяр”, т.е. той ги укротил като диви животни [Гошев, Ив., 1940, с. 96-97]. [обратно]

2. Вж. Шапкарев, К., 1973, с. 105, N. 78. Според една легенда от Преспанско Наум впрегнал в колата си една мечка, която изяла вола му [Mazon, A., 1923, p. 222, зап. Й. Иванов]. Според друга, когато Св. Дионисий правел манастир в Олимп (“во Елимба”), някаква мечка изяла магарето на един от носачите на камъни и светецът му казал да сложи самара върху нея [Mazon, A., 1936, с. 154, N. 37, инф. Кателина Германова от с. Бобощица]. Впрочем, записът на тая легенда от българка и обвързването й с манастира “Св. Дионисий” край българското с. Забърда, Гребенска околия, край р. Бистрица [Mazon, A., 1936, с. 154, бел. 1; за него вж. Weigand, G., 1894, p. 138 и Снегаров, Ив., 1995, с. 494, бел. 2] дават по-различен акцент на твърдението, че легендата е гръцка [вж. Попов, Р., 1991, с. 37, който отпраща към Schidt, B., 1971, p. 44]. [обратно]

3. Според Харалампие Поленакович [1961, с. 98] легендата за Наум и мечката е плод на късна фолклоризация на изобразителен паметник - фреска в ман. Св. Наум. [обратно]

4. Библейският прор. Наум (‘утешение’) е един от 12-те малки пророци, който живял преди падането на Ниневия и след разрушението на египетския град Но (Но-Аммон). Според изследователите той е пророчествал и след пленяването на рода на Израил, но преди плена на иудеите, а от библейската Книга на прор. Наум указва, че той е бил съвременник както на прор. Исаия, така и (вероятно) на един от неговите непосредствени приемници [Калвокореси, П., 1995, с. 205; вж. и Рижский, М. И., 1987, с. 161-162]. [обратно]

5. Подобно съотношение в народния календар имат двойките от светци, празнувани в два поредни дни, което позволява тяхната взаимодопълнителност в народнохристиянска среда: Св. Георги и Полерания (23-24 апр.), Св. Иеремия и Летен Св. Атанас (1-2 май), Св. св. Константин и Елена и св. Йоан Владимир, 21-22 май), Св. Димитър и Св. Нестор (26-27 окт.; по-късно на 27 окт. и Св. Димитър Басарбовски), Св. Терапонтий и св. Софроний Софийски (27-28 май) и др. [обратно]

6. В контекста на нашата работа са особено показателни няколко пасажа от Наумовия Канон за св. ап. Андрей Първозвани: 1. той е най-пръв от всички; 2. сравнен е с “първозданните светила”, създадени “за земята”; 3. акцентува се на божествената светлина, която “направил явна светлината на апостола”; 4. сравнен е с “река, изпълнена с води животворни”, която “напои вселената” (парафраза на Пс., 64: 10); 5. гласът му е сравнен с гръм, а той самият - с мълния от изток, осветила цялата земя; 6. величае го като рибар, който улавя в морето на безбожието всички народи като риби и ги повлича към Христос (с което напомня за рибарското му поприще преди призоваването) [Търж.сл., 1995, с. 33-37, прев. Ст. Кожухаров (с. 46-47 - коментар и бележки Кл. Иванова). [обратно]

7. За разлика от първия епизод [Попов, Р., 1991, с. 36; Василева, М., 1994, с. 12], вторият има по-широко разпространение: 1) Андрей бил грешен хайдутин (заклал 70 души), който отишъл в една гора да се изповяда; препоръчали му за такъв грях да иде да се покае в манастир; понеже нямало с какво да иде, той помолил една мечка да се качи на нея; като го видели, калугерите се изплашили и решили да го хванат с хитрост - под предлог, че искат да го обръснат, те го затворили в една килия и я заключили; когато я отворили след три години и половина, той още стоял на стола пред водата; тогава те разпознали в него светеца-мъченик и го помолили да се застъпи за тях, грешните, пред Бога [СбНУ, 27 (М. Арн.), с. 360, с. Лазарци, Еленско]; 2) според легенда, записана от Д. Маринов Св. Андрей бил постник, при когото дивите животни идвали сами; когато през великите пости трябвало да иде в града да се пречести, той възседнал една мечка и я обяздил с два смока (следва епизод с доказателство за праведност) [Маринов, Д., 1984, с. 93, с. Вълчедръм, Ломско]; 3) Андрей единствен измежду апостолите нямал празник, затова решил да отиде при Бога да му се примоли; понеже нямало с какво да иде, възкачил мечка; като го видял, Господ казал: “Който тебе не празнува, да го язди твоят кон!” [Георгиева, Ив., 1983, с. 51]. [обратно]

8. Прояснената в българската фолклористика и археоастрономия роля на Плеядите като календарни заместници (“наместници”) на Полярната звезда (част от Голямата Мечка) мотивират митопоетичните връзки между Арх. Михаил и мечката (по предание някои от посветените му църкви са съградени на места, където имало мечи леговища), а наложилата се с времето корекция на тяхното реално положение на нощния небосвод наложила подобна роля и на 11 ноем., Св. Мартин (Мратинден), откъдето към него се прикрепила и легендата за впрягане на мечката в кола на мястото на изяденото от нея магаре [за подобна легенда в западноевропейката традиция вж. Гуревич, А. Я., 1981, с. 80]. [обратно]

9. Макар и да се предполага, че е наследство от тракийската ономастика, през средновековието името на този град е мислено като “дяволско” тъкмо в българската народнохристиянска среда (кръстоносците наричали р. Девол flumen Diabolis или flumen Daemonis), откъдето и специфичния му превод в гръцките извори като Селасфор (според Иречек то е плод на литературен “ефронизъм” поради идентифицирането на Дявола чрез отпадналия пръв ангел Луцифер, откъдето и пренасяне на най-характерната му черта - “светлоносец” чрез гр. Селасфор) - показателно е, че днес той се локализира при с. Звезда. Ив. Снегаров [1, 1995, с. 168] също приема тази локализация за гр. (Голям) Девол, но според него прекръстването на Девол в Селасфор “е станало по същата причина, по която още в ХII в. на всички градове в Македония били дадени старогръцки названия”; той обаче не уточнява тази “причина” [вж. и Снегаров, 1, 1995, с. 339, бел. 3]. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Василева, М. Андреевден. - В: Българска митология. Енц. справочник. /Състав. Ан. Стойнев. С., 1994.
Гошев, Ив. Старите печати на монастира Св. Наум в Македония. - ИБИД, т. ХV-ХVIII [Сборник в памет на проф. Петър Ников]. С., 1940.
Грозданов, Цв. Портрети на светителите од Македониjа. Скопjе, 1983.
Георгиева, Ив. Българска народна митология, С., 1983.
Гуревич, А. Я. Проблемы средневековой народной культуры, М., 1981.
Калвокореси, П. Кой кой е в Библията и изображението му в изкуството. Изд. Летера, 1995.
Маринов, Д. Избрани съчинения, Т. I, 1981; Т. II, 1984.
Моллов, Т. Слънчевият ритъм на българския Космос според календара в Книга на Енох: (Поп Иеремия Български в борба за етничноусвоеното Време в края на Х в.). - Междунар. конференция “1090 години от смъртта на св. княз Борис I и 20-годишнината от създаването на Научен център “Преславска книжовна школа”, Шумен, 2-3 май 1997 г.
Поленакович, Х. О македонскоj народноj кньижевности. - Македонска кньижевност, 1961.
Попов, Р. Светци близнаци в българския народен календар, С., 1991.
Рижский, М. И. Библейские пророки и библейские пророчества. М., 1987.
Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. 1-2, Фотот. изд., С., 1995.
Търж.сл. Тържество на словото: Златният век на българската книжнина. Летописи, жития, богословие, риторика, поезия. прев. от старобългарски. /Състав., ред. и науч. коментар Кл. Иванова, Св. Николова]. С., 1995.
Целакоски, Н. Преданиjата и старите печати на манастирот Свети Наум. - Лихнида. Зборник на трудови, 5, Охрид, 1983, 13-25.
Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворения, Т. 4, Български приказки и вярвания, С., 1973.
Mazon, A. Contes slaves de la Macedoine Sud-occidentale, Paris, 1923.
Mazon, A. Documents contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud, Paris, 1936.
Schidt, B. Das Volksglauben der Neugriechen und das Hellenische Altertum, Leipzig, 1971.
Weigand, G. Die Aromunen, I. Leipzig, 1894.

(с) Тодор Моллов
=============================
(с) Електронно списание LiterNet, 13.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Миторитуалният произход на една легенда за Св. Наум Охридски. // Светци и фолклор [Годишник на Асоциация “Онгъл”, Т. 1, год. I, 1998]. С., ROD, 2000, с. 75-78 (преработен вариант).