Тамплиерите.... и 13-ти петък / Наука / Хуманитарни науки / История

Да.
Мисля, че са споменати и в Новия Завет при Йоан ...

-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.

Намерих за херметизма следните неща :

/ със значителни съкращения /

Джобна енциклопедия на мистериите

9. ХЕРМЕТИЦИТЕ

Милен Русков

Нищо не е невидимо, дори и безтелесните неща; умът е видим в своята обич и Бог в своите дела.

“Corpus Hermeticum” XI, I век

Не е толкова чудно това за този, който е виждал онези знаменити меланхолни мъже, които вървят насън и минават през места дори непроходими, и достигат до места дори недостъпни, и вършат разни неща като будни, които обаче, когато се събудят, те не могат да направят; и за които неща няма друга причина в природата, освен силното и издигнато въображение.

Хенрих Корнелий Агрипа, “Окултна философия”, т. 3, 1531 г.

Ако се опитаме да прокараме път от меланхолните мъже до Словото, той би могъл да започва и със сътворението на света. Като древно религиозно учение херметизмът прави същото, т.е. започва със своя мит за сътворението. Този мит е изложен още в първата част на “Corpus Hermeticum” (CH нататък), писана през I в. от н.е.:

“Умът-Бог, живот и светлина, роди със слово друг Ум-Демиург, бог на огъня и духа, и той създаде седем управители (т.е. седемте планети - богове, от Слънцето до Сатурн - б.м.), които обгръщат в кръгове сетивния свят, и тяхното управление се нарича съдба.

Тогава Логосът на Бога изскочи от ниските елементи на природата и се съедини с Ума-Демиург (защото му беше единосъщен), а ниските елементи на природата останаха неразумни, така че да бъдат само материя.

Умът-Демиург, който обгръща сферите и ги носи със свистене, завъртя своите творения и ги остави да се въртят от неопределено начало до безграничен край. Защото движението им започва там, където свършва. Както пожела Умът, тяхното обикаляне изведе от ниските елементи безсловесните животни (които не задържаха Логоса), от въздуха изведе летящите, а от водата - плуващите. И както пожела Умът-Демиург, земята и водата се разделиха, и земята изведе от себе си четирикраките животни и влечуги, дивите и кротки зверове.

А Първият Ум, Баща на всички, роди Човек, равен на Него, в когото се влюби като в собствено дете, защото беше прекрасен.” (СН I)

И така, Първият Ум създава втория, Ума-Демиург (т.е. творец; най-старото значение на думата “демиург” на гръцки е майстор - занаятчия). Демиургът създава планетите и животните. Човекът обаче не е създаден от него, а отново от Ума-Бог, който е създал и Демиурга. Така тези двамата са нещо като братя. После човекът слиза в долния свят, което става така:

“И той, който беше издигнат над света на смъртните и неразумни животни, се наведе отвъд хармонията, като разкъса небесния свод и показа на ниската природа красивата форма на Бога (чието подобие е - б.м.), а тя, като го видя... се усмихна от любов, защото беше видяла изображението на прекрасната форма на Човека във водата и сянката му на земята. А той, като видя подобната му форма в нея, отразена във водата, я обикна и пожела да живее в природата. И с мисълта възникна действие, и той насели неразумната форма, а природата, като пое любимия си, го обгърна и се смесиха, защото се бяха влюбили един в друг.”(СН I)

Тази част от мита се има предвид в твърдението на херметиците, че “причина за смъртта е любовта”. Но в херметическото учение изпадането на човека в света на природата не е непременно нещастие, както ще видим по-нататък.

В “Corpus Hermeticum” ХI е изложена и друга версия на мита за сътворението. Самият Първи Ум казва на Хермес:

“Богът създава вечността, вечността - света, светът създава времето, а времето - пораждането. Мъдростта е същност на Бога, а на вечността е същност тъждеството. Същност на света е редът, на времето - промяната, на пораждането - животът и смъртта. Енергиите на Бога са умът и душата, на вечността - устойчивостта и безсмъртието, на света - възстановяването и заместването, на времето - нарастването и намаляването, на пораждането - качеството и количеството. И така, вечността е в Бога, светът е във вечността, времето е в света, пораждането е във времето. И вечността е неподвижна около Бога, светът се движи във вечността, времето завършва в света, пораждането възниква във времето.” (СН ХI)

Това е пример за класическа космогония, която трябва да изведе крайното и преходното от вечното и непреходното. Този митологически стереотип продължава да действа и днес, например в Теорията за големия взрив, според която Вселената възниква от едно извечно (но материално) “космическо яйце”. Тук “космическото яйце” играе ролята на Бога, а тази на творческия акт се играе от “Големия взрив”.

ІVІVІVІVІVІVІVІ

Пико дела Мирандола (1463-94) бил ренесансов херметик, който пише в своята “Беседа за достойнството на човека”:

“Прочетох в древните книги на арабите, че сарацинът Абдал, когато го попитали кое е най-прекрасното зрелище върху световната сцена, отговорил, че не вижда нищо по-красиво от човека. Това мнение съвпада с възклицанието на Хермес: “Асклепие, човекът е най-великото чудо!” (“Беседа...”)

В херметическия диалог “Асклепий”, писан около началото на новата ера, Хермес казва:

“Тялото, Асклепие, служи за обвивка на онази част от човека, за която казахме, че е божествена, та в това убежище, все едно укрита зад крепостта на тялото, божествеността на чистия дух да почива необезпокоявана... Човек трябва да отговаря на двойното си начало: да благоговее пред небесните неща и да им се възхищава, да се грижи за земните неща и да ги управлява.” (“Асклепий”)

Оптимистичният херметизъм подтиква човека да харесва “красивата подредба на материята”. Човекът има двойствена природа - безсмъртна душа и смъртно тяло, - но това не е непременно лошо, а може би е и добре:

“Бог е създал човека от душа и тяло, от вечна и от смъртна природа, за да може съставената по този начин твар, благодарение на двойния си произход, и да съзерцава небесните неща, и да се грижи и управлява това, което е на земята... Така че човекът не е унижен заради това, че притежава смъртна част, а напротив, тя увеличава неговите възможности и могъщество; неговата двойна роля му е достъпна именно благодарение на двете му природи.” (“Асклепий”)

"Песимистичен херметизъм” има подчертано отрицателно отношение към тялото, но не за друго, а защото то се превръща в болест на духа. Посредством него, и най-вече сетивата, в човека проникват “12-те мъчителя”: незнанието, скръбта, нетърпението, похотливостта, несправедливостта, алчността, заблудата, завистта, измамата, гневът, безразсъдството и злобата. Тези “12 мъчителя” съответстват на 12-те зодиакални знака, оръдията на Съдбата. Противостоят им 10-те божествени сили, които са: гнозисът (т.е. знанието), радостта, самоконтролът, въздържанието, справедливостта, щедростта, истината, доброто, животът и светлината. Когато човек се изпълни с тези 10 сили, той се преражда в Ума (noera genesis). И “който извърши това рождение в Бог, като изостави телесните сетива, той познава себе си и разбира, че се състои от тези десетте, и така се изпълва с блаженство”.

Херметизмът има парадоксално светоусещане. Той до голяма степен отрича непреодолимите граници, смесвайки противоположностите в едно, за да може адептът на учението поне в мисълта си да се постави на мястото на Бог, който е отвъд разграниченията, на които човек се чувства подвластен - отвъд времената и местата, отвъд отделните качества и количества, отвъд “отделността” изобщо:

“Събери в себе си усещането на всичко сътворено, на огъня и на водата, на сухото и на влажното, представи си, че си едновременно навред, в морето и на небето, че още не си роден, че си в майчината утроба, че си юноша, старец, че си умрял, че си отвъд смъртта. Ако обхванеш с мисъл всички тези неща едновременно - времена, места, вещества, качества, количества, - ще можеш да разбереш Бог.” (СН ХI)

Древният Хермес се смятал за един от основателите на алхимията. Подобно на Философския камък в алхимията, в херметизма човекът може (поне в ума си) да премахне противоречията и да слее противоположностите, при което се осъществява неограничен обмен от него към нещата и обратно. Човекът преодолява границите си и се разтваря в света, усеща го в грамадната му пълнота:

“Аз съм в небето, в земята, във водата, във въздуха; аз съм в животните, в растенията; аз съм в утробата, преди утробата, след нея; аз съм навсякъде!” (“Асклепий”)

Причините за парадоксалното светоусещане на херметиците са три. Преди всичко това е изключителната сложност на света. От една страна, светът заслужава възхищение, защото има огромна креативна енергия, безспирно създава неща. От друга страна обаче, той е печален, защото е материален и със същата огромна енергия сее гибел - непрекъснато някакви неща в него изчезват. В херметизма това противоречие се снема в красотата: и такъв, и онакъв, светът е преди всичко красив - “красивата подредба на материята”. Освен това той е драматичен, а носи също и онова тънко изящество на реда - защото светът е безупречно подреден, независимо дали този ред е добър или лош, по-скоро и двете; той прилича на безупречен механизъм, винаги точен, невлияещ се от нищо, автономен и вечен: perpetuum mobile. Противоречието е част от неговия съвършен ред. Човекът не разбира това, защото е роб на своя “малък ум” - ума на тялото, “вегетативната” душа. Но той може да преодолее това ограничение, защото в него има и божествена природа.

Втората причина за парадоксалното светоусещане на херметиците е възгледът им за Бога. Бог се проявява чрез всички неща, и макар светът - или Умът-Демиург от херметическия мит за сътворението - да е автономен, все пак той е създаден от Него и въпреки че не Го онагледява, все пак Го съдържа във всичко - доколкото може да се каже, че моите ръце или крака ме съдържат. Херметизмът е близко родствен на по-късната негативна теология, но докато тя казва “Бог не е това, нито онова, нито третото; Той не е тук, нито там, нито другаде”, то херметизмът казва “Бог е и в това, и в онова, и в третото; Той е и тук, и там, навсякъде”. Тази обратна фигура на agnosia-та, това изобилие на агностицизма също така онагледява парадоксалната природа на Бога, в Който се сливат всички противоположности. След като Бог е така парадоксално разтворен във всичко, то и човекът, който се стреми да сбъдне божествената си природа, по силата на това се стреми да преодолее границите си. А и самото опознаване на Бога в херметизма е парадоксален акт: “Къде е Той, къде отива, откъде идва, как постъпва, каква Му е природата - всичко това е неизвестно за нас” (“Асклепий”). И все пак това незнаещо знание на херметизма говори много за Бог, има учение за Неговата същност. Като фигура на знанието това напомня човека в изказването на някои модерни философи, че “човекът е неидентичен на себе си”.

И най-сетне третата причина за това светоусещане на херметизма е генеалогична - гръцкият бог Хермес е прототип на преодоляването на противоречията. Той е и архетип на трансформацията през противоположното - Хермес превръща “птицата в камък”, прави “камъка крилат”. Самият той се превръща в змия и птица, стои на кръстопътищата и обърква пътниците - накрая те стигат на по-добро място, или на по-лошо, но не на същото. Най-сетне той обърква и самите пътища - пътят наляво стига вдясно, този надясно стига вляво. Превръща неблагородните метали в злато и златото - в неблагородни. Защо прави той това? Защото такава е природата му. Хермес е “неидентичен на себе си”. Това именно го прави онова, което е.

Хермес не е бог в херметизма, а е “само” Спасителя, главният учител, комуто Бог в откровение е разкрил тайните. Едно от нещата, които Бог разкрива на Хермес, е и това как може да бъде видян. Понеже Той е видим, но само за поглед, разполагащ с голяма широта:

“Ако ти можеше да станеш птица и да литнеш във въздуха, и като се издигнеш по средата между небето и земята, да видиш твърдостта на земята, разлятостта на морето, коритата на реките, лекотата на въздуха, остротата на огъня, пътя на звездите, бързината на небето, кръговото му движение покрай едни и същи места - каква щастлива гледка би било това... Тогава би могъл да видиш Неподвижния задвижващ и Скрития явен чрез нещата, които прави: това е редът на света и това е красотата на реда.” (СН V)

Понеже древните не са вярвали в самоорганизиращата се материя, те са търсели това Съзнание, което поддържа реда на света. Иначе защо планетите вечно обикалят по един и същи път? Защо не се разбягват встрани? Защо звездите са увиснали в небето, а не се сринат на земята? Античният човек е обожествявал този ред - Бог е редът, или по-точно този Ум, който го поддържа:

“Ако искаш да Го видиш, мисли слънцето, мисли пътя на луната, мисли реда на звездите. Кой запазва реда?” (СН V)

ІVІVІVІVІVІVІVІVІ

Всъщност не само редът в него, а и самото наличие на света учудвало херметиците. Причината за това учудване е отново убеждението им, че материята не може да се самоорганизира, не и в определени форми. Кой тогава е създал всички тези неща?

“Виж колко умения са употребени върху една материя, и колко произведения са поставени в една рамка, всички прекрасни и всички отмерени, и всички различни помежду си. Кой ги е изработил всички тях?” (СН V)

Специфично за херметическата теология е твърдението, че Бог е видим и в двата свята: и горе, и долу. Това твърдение се съдържа имплицитно в може би най-известната сентенция на херметизма, изразяваща идеята за огледалността на световете. Става дума за 1-ия стих от “Изумрудената скрижала”, приписвана на Хермес Трисмегист:

“Вярно е без лъжа, вярно и най-вярно: това, което е долу, е същото като онова, което е горе; и това, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се сбъднат чудесата на едно-единствено нещо.”

Или, казано с неимоверния речник на ренесансовия херметик Хенрих Агрипа, “в природата се проявяват ред чудеса, породени от въображението на висшите движения”. Но освен отгоре надолу, верен е и обратният път:

“Всички платоници са единодушни - пише Агрипа, - че както в истинския и Съвършен свят, така и в материалния свят всички неща са във всичко; така елементите се съдържат не само в по-низшите тела, но също и в небесата, в светлината, в дяволите, в ангелите и най-сетне в самия Бог - Създател и Първопричина на всички неща.” (“Окултна философия”, т. 1)

Ето как Бог се оказва съставен от 4-те елемента на древните - огън, вода, земя и въздух, макар и в техните “идеални” форми, - което силно сближава късния ренесансов херметизъм с пантеизма: природата бива проникната от Бога, но и Бог бива проникнат от природата. Впрочем от казаното дотук човек може да остане с впечатлението, че херметизмът говори за това как може да бъде видян Бог, но не и за това какво именно е Той. Не е така, херметизмът дава и преки определения на Божието “естество”, отново обаче пречупени през процеса на търсенето Му:

“Ако можеш да мислиш Бога, ще мислиш красотата и доброто... Ако изследваш нещата, свързани с Бога, ще изследваш и нещата, свързани с красивото. Един е пътят, който води към Него - благочестието, съчетано със знание.” (СН VI)

Бог е красив и добър, “Той дарява най-прекрасната душа с най-красиво тяло, заради което мъдрите етиопци избирали царете си по красота”, ще каже по-късно Агрипа. И, за разлика от Еклисиаста, тук знанието не носи печал, а радост - понеже е път към красивото и доброто. Знанието е онази бяла нишка - оставена там от мъдрия Хермес, от древните Учители, - която те прекарва през лабиринта на света, за да излезеш от другия му край, на светло - “в светлината на Живота”, сред красивите и добри неща, пред огрените от “лъчезарния Солей”, огромни хоризонти.

Херметизмът е, освен другото, и учение за спасението, и поради това в него въпросът за човешкия живот на земята е особено важен. Какво трябва да правиш, за да живееш правилно, т.е. да се спасиш? На този въпрос може да се отговори с етически норми, както прави християнството (10-те заповеди), или с версия на знанието, както прави херметизмът. Но пътят към това знание е преграден от заблудите на тялото:

“Това е враждебната дреха, която си облякъл, и тя те притегля надолу към себе си, за да не погледнеш нагоре, та като видиш красотата на истината и обитаващото я добро, да намразиш нейната лошота. За да не проумееш коварството, с което те обсажда, тя е направила сетивата, които само изглеждат сетива, а са всъщност безчувствени: преградила ги е с изобилна материя, и ги е изпълнила с омразна наслада, та да не чуеш, каквото трябва да чуеш, и да не видиш, каквото трябва да видиш.” (СН VII)

Всъщност, както пише в “Стобеевите фрагменти” (V в.), човек живее едновременно два живота: един съгласно същността и друг съгласно тялото. В този “дуализъм на направата” е характерният драматизъм на човешкото положение, понеже, макар двете природи на човека - божествена и телесна - да му дават възможност както “да съзерцава небесните неща”, така и “да се грижи за земните и да ги управлява”, това го превръща в твърде деликатно балансирано същество, което непрекъснато е изправено пред избор, защото тези два живота не само не се съгласуват добре, но и си пречат:

“И щом съществуващите неща са две - тяло и безтелесно, - в които е смъртното и божественото, изборът на всяко остава за онзи, който иска да избере. И там, където едното се изключва, подценяването му води до изява на действието на другото.” (СН IV)

В херметизма думите “същност” и “тяло” покриват големи полета от значения. Стремежът да се живее според “същността” не е продиктуван от, да речем, желание да се опознаят изчерпателно нещата, а от копнеж да се преживее Доброто. Живеейки според същността си, човек опознава Доброто, понеже то и същността му са единосъщни.

По подобен начин да живееш “според тялото” (в преобладаващия негативен смисъл на тази характеристика) означава нещо много повече от това да удовлетворяваш неумерено телесните си нужди. Стремежът към богатство например също е “от тялото”, въпреки че целта на богатството не е да удовлетворява телесните нужди. Жаждата за власт също не удовлетворява такива нужди, но е осъдителна по същите причини. Тъй че борбата срещу “тялото” не се свежда до дадена съвкупност от аскетични практики, а е вид дисциплина на духа.

В херметическата традиция “тялото” е символ на всички онези земни неща (стремежи), които могат да погълнат живота на човека. Неслучайно се казва, че тялото е направено “от пръст” - тялото и земята имат един елемент, те са единосъщни, както са единосъщни същността и Доброто. Самият факт, че си на земята, е вече една преграда за знанието. Земята не може да те научи на нищо истинно, понеже всичко на нея е преходно: “Това е истина, че няма нищо истинно тук” (“Стобеевите фрагменти”).

Ако тази носталгия не бе ни станала вече привична и позната, изразявана от различни хора от много поколения насам, сигурно щяхме да видим, че тя е толкова странна, толкова неочаквано далеч от ума, допряла вече самата граница на поетичното и нелепото (но все пак оставаща в поетичното), че човек е склонен да повярва в истината й, понеже иначе не може да си обясни как изобщо тя е възникнала - това е носталгията по един дом, който изобщо не е тук, на земята, а е някъде отвъд, откъдето духът се е спуснал в тези ниски места; “раждането е изгнание”, както казва “Първата книга на Хермес”.

Няма смърт, твърди херметизмът, “само названията тревожат хората”. Това, което те наричат с тази плашеща дума, е просто разделяне на душата и тялото, чиято цел е обновяването; те, тъй да се каже, биват “рециклирани”:

“Хората не умират, а се разпадат като съставни тела: а разпадането не е смърт, а разделяне на сместа; и те се разпадат не за да изчезнат, а за да станат нови.” (СН ХII)

Хората се плашат твърде много от смъртта, понеже я наричат с неправилна дума. А я наричат така, понеже не разбират смисъла й; нито пък правят разлика между живота и явното, явлението:

“Те наричат смърт промяната, поради това, че тялото се разпада, а животът отива в неявното... но скриването е обновяване.” (СН ХI)

Очевидно херметиците вярват в прераждането. То става необходимо, понеже хората, както и всичко останало на света, се износват, “замърсяват се”, за което впрочем Бог не може да бъде винен:

“Нито ковачът е създал ръждата, нито родилите тялото - нечистотията му, нито Бог - лошотата: самото траене на породените причинява нещо като прецъфтяване, а Бог е създал промяната, за да служи за очистването им.” (СН ХIV)

Херметиците имат доста ясна идея за случващото се при настъпването на тази “промяна”. Това, което в християнството е наречено просто “душа”, тук е разделено на части и всички те имат различна съдба:

“Когато душата се издигне към себе си, тогава духът се свива в кръвта, душата - в духа, а умът, който е божествен по природа, се очиства от обвивките си, съединява се с огнено тяло и обхожда цялото пространство, като оставя душата за съд и присъда съгласно нейните заслуги.” (СН Х)

ІVІVІVІVІVІVІVІ

В тази жива херметическа картина се появява задълбоченото по-късно от гностиците разграничение между духа и душата, за която те вярват, че има по-ниска природа от него, понеже е “психична”, т.е. изпитва афекти. Тя именно остава на съд според заслугите си, духът обаче се връща при Бог, понеже той не би могъл да бъде грешен. Гностиците казвали, че “духовните хора (пневматиците - б.м.) събличат душите си и стават мислени духове... но нищо психично не влиза при Бог” (Ириней Лионски). В херметизма тази съвършена част в човека е умът, който се връща в естественото си състояние:

“Когато умът се отдели от земното тяло, той веднага облича собствената си огнена дреха, с която не е могъл да го обитава: защото земята не понася огъня.” (СН Х)

Но какво става с изоставените назад души? Отговор намираме в “Стобеевите фрагменти”. В един от тях Хорус задава на Изида същия въпрос и тя му отговаря, че душите се завръщат на естественото си място, а именно в “подлунното пространство”, разделено на 4 нива, в които те биват настанени според достойнствата им (отгоре надолу). След това те се прераждат пак според тези достойнства, като най-заслужилите се вселяват в най-изтъкнатите мъже, а най-незаслужилите се вселяват в животни, но в различни животни в зависимост от склонностите им. “Corpus Hermeticum” обаче категорично отрича такава възможност:

“Благочестивата душа, след като се е освободила от тялото и е успяла в състезанието по благочестие (а в това състезание тя се стреми да познае божественото и да не постъпи несправедливо спрямо никого от хората), цялата се превръща в ум. А неблагочестивата душа остава при собствената си същност, наказвана от самата себе си, и търси земно тяло, в което да влезе, но да е човешко: защото друго тяло не приема човешка душа, а Божията наредба забранява човешка душа да попадне в тяло на безсловесно животно.” (СН Х)

Наистина би било твърде жестоко да накараш човешката душа да живее безсловесно. Странно, но на никой от херметиците (доколкото ни е известно) не е хрумнало, че именно уникалната връзка между човека и словото може да обоснове твърдението, че човешките души могат да се прераждат само в хора. Нито пък някому е дошла наум тази - впрочем прекалена - теза, че хората се прераждат заради словото, понеже без тях то очевидно не би могло да се (въз)произвежда, а ако те не се “променяха” от време на време, то и словото не би могло да се обновява. Вярно е обаче, че и за двете тези цели е достатъчно и най-обикновеното раждане, няма нужда от пре-. Но впрочем херметиците отричат, че животът е раждане, в един прекрасен именно словесно откъс от “Корпуса”:

“Целият свят, взет заедно, е неизменен, сине, докато всички негови части са изменяеми, но нищо не се ражда и не изчезва, а само названията тревожат хората: защото животът не е раждане, а усещане, нито пък промяната е смърт - тя е забрава. И щом тези неща са така, всичко е безсмъртно: материята, животът, духът, душата, умът, от които е съставено всяко живо същество.” (СН ХII)

Човек има усещане, че дори “Corpus Hermeticum” да е неверен отначало докрай, той все пак е стилистичен шедьовър, и дори има усещане, че това е качество, което би могло да преведе някого по-лесно през “промяната”.

“Corpus Hermeticum” е сборник от запазени на гръцки език текстове, писани между I и III в. сл.н.е. и преоткрити през Ренесанса. Той се състои от 17 трактата, развити като диалози между повтарящи се персонажи - главно Хермес, Тат и Асклепий, - което е карало откривателите на сборника да мислят, че той е (част от) единно произведение, писано от един автор, но по-сетнешния текстологичен анализ показва, че става дума за текстове, писани от различни автори по различно време. В най-общи линии митът за учителя Хермес Трисмегист (т.е. Тривелик, три пъти велик) може да бъде реконструиран така:

В много древни времена в Египет живял жрецът Хермес, който получил откровение от Бога, Върховния Ум на вселената, и приобщил към неговите тайни един кръг от ученици. Той измислил йероглифното писмо, с което тайните на учението били записани на стели (т.е. каменни плочи, стълбове) в египетските храмове, откъдето били преведени на гръцки в епохата на елинизма.

Тази сравнително проста картина се усложнява от факта, че според по-известните древни текстове Хермес бил не един, а няколко души. Например арабският астролог от VIII в. Абу Машар пише:

“Имало е трима, наречени Хермес. Хермес Първия, върху който слязла Тройната Благодат, е живял преди потопа. Хермес е нарицателно, както при Цезар... Персите казват, че прадядо му бил Гайомарт, сиреч Адам. Евреите казват, че той е Енох, сиреч Идрис на арабски... Той бил първият, който говорил за горните неща като движението на звездите, и неговият дядо Адам го научил на часовете на деня и нощта. Той бил първият, който строял светилища и прославял Бог в тях, първият, който мислил и говорил за медицина... Той живеел в областта Саид в Египет, която избрал за себе си, и там построил светилищата на Пирамидите и храмовите градове. Понеже се боял, че мъдростта може да бъде загубена, той построил храмовете... храма в Акмим (известен днес като Панополис - б.м.)... В преданието, оставено ни от прадедите, се казва, че Идрис бил първият, който четял книги и мислел за наука, и че Аллах му разкрил тридесет страници от Небесната книга... Вторият Хермес живял във Вавилон. Той живял след Потопа... Бил изявен в медицината и философията и вещ в качествата на числата. Негов ученик бил аритметикът Питагор. Този Хермес подновил медицината, философията и аритметиката, както били изучавани преди Потопа... Третият Хермес живял в град Мисър в Египет... Той бил лекар и философ... Написал също една ценна книга върху изкуството на алхимията, която се отнасяла за изработването на стъкло и стъклени предмети, керамика и подобни. Той имал ученик, наречен Асклепий, който живеел в Сирия.”

За Хермес споменават също Цицерон, Августин Блажени и Лактанций (IV в.) и според всички тях става дума за няколко души, наречени с това име. Според Цицерон той бил син на Зевс и Мая - на Небето и Земята, - което може би обяснява много неща във връзка с дълбоко вкоренения в херметическото учение дуализъм. Марсилио Фичино, който превел “Корпуса” на латински през 1463 г., казва, че Хермес бил първият в т.нар. “Aurea Catena”, Златната верига, която продължава с Платон, Питагор, Плотин и стига до Ямблих и Прокъл. Самият Фичино изглежда се е смятал за нейна следваща брънка и като възродил тази дотогава забравена традиция, превеждайки за пръв път на латински още Платон и Плотин (колкото и невероятно да изглежда днес, Западът открил тези големи философи едва през ХV в.), той действително е станал такъв.

Брънка след брънка, сфера в сфера - така се разгръща “Златната верига” на света. “Всички неща са навървени с взаимни връзки във верига, която се издига от най-долното до най-горното”, казва Хермес в “Асклепий”. Ю. Евола пък твърди (в книгата си “Херметическата традиция”), че “херметическото изкуство се състои в разбуждането на смисъла на аналогиите”. Ето нещо, което би могло да потвърди неговата мисъл, този път от “Корпус Херметикум”: “И така, вечността е изображение на Бога, изображение на вечността е светът, на света - слънцето, а на слънцето - човекът” (СН ХI). Но как стоят нещата вътре в самия човек? Той също е, тъй да се каже, сферичен, и една “златна верига” го задвижва като с лост:

“Душата на човека се носи по следния начин: умът е в логоса, логосът е в душата, душата е в духа; духът, като преминава през вените, артериите и кръвта, задвижва живото същество и по някакъв начин го носи.” (СН Х)

“Корпусът” изглежда е единен по отношение на сферичната картина на света, която се издига от материята до самия Бог, като най-“тежкото” в дадена сфера се намира в ядрото й, а по-“финото” в нея се издига над ядрото и го обгръща. Погледнат отстрани, светът би изглеждал една поредица от елипси, “увиснали” по средата. Тази напластена сфера тръгва от елементите, сред които най-финият е въздухът, после продължава към душата, ума и най-сетне самия Бог. Можем да си представим това като слънчевата система - в чийто център обаче (и това е доста важно в случая!) според древните е стояла земята, - като най-отдалечената от центъра й орбита, “обхващаща” всички други, е сферата на Бог:

“Най-финото от материята е въздухът, най-финото от въздуха е душата, най-финото от душата е умът, от ума най-финото е Бог: и Бог е около всички и през всички, умът е около душата, душата - около въздуха, въздухът - около материята.”

Навярно по тази причина в “Изумрудената скрижала” се казва, че “трябва да разделиш финото от грубото и рядкото от гъстото”. Алхимиците впрочем разбирали това буквално и вярвали, че при подходяща обработка може да се добие злато от всеки метал, ако от него се отстрани “грубият елемент”, за да се стигне до съвършената му същност - златото, Божият отпечатък в света на металите.

Организиращите оси на този сферичен свят са истината и страданието, които обаче достигат пълната си реализация в различни посоки:

“Умът е в Бог. Разсъдъкът е в човека. Логосът е в Ума. Умът не страда. Нищо телесно не е истинно. Безтелесните неща не лъжат.” (“Първа книга на Хермес”)

“Истината ще те направи свободен”, казва Христос, което е всъщност едно доста сдържано обещание. Херметиците са много по-радикални - в действителност те казват, че истината ще те направи щастлив, ще те освободи от страданията. Оттам у тях този изключителен пиетет към знанието - гнозисът, който ще те трансформира в същество от друг порядък. Трябва преди всичко “да изключиш сетивата си” и тогава ще преминеш “през места дори непроходими”, ще достигнеш “до места дори недостъпни”.

Човек би казал, че пиянството е някаква форма на народен херметизъм.

Херметиците вярват в съдбата, която е част от извечната йерархия на сферите. Това, което хората наричат “съдба”, е най-ниското ниво на тази йерархия, спускаща се от Бог към планетите, от тях към невидимите духове (същества, подобно на ума, с огнени или въздушни тела, затова и невидими), и оттам към хората:

“Баща на всички е Бог, създател е слънцето, а светът е инструмент на създаването: мислимата същност управлява небето, небето управлява боговете, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората.” (СН ХVI)

Боговете, за които става дума тук, са планетите - херметизмът споделя генералната идея на астрологията, че планетите управляват живота на земята, и тяхното управление се нарича съдба. То се изразява в приписването на свойства, както казва Агрипа: “Всичко, което може да се намери по целия свят, е създадено според управлението на планетите и получава съответно свойствата им.” Така красотата е дадена някому от Венера, силата - от Марс. Планетата, с която самите херметици са свързани, е Меркурий - римското име на Хермес, - чийто отпечатък върху “меркурианския човек” е подвижността на духа, разнородната и разнообразна природа, интелектуалното любопитство; този вид човек е “изобретателен, фин, любопитен, ту забогатяващ, ту обедняващ”, по думите на Агрипа, описващ себе си. В зависимост от това какви качества и в какво съотношение притежават хората, те са управлявани от различни планети. Най-сетне планетите управляват не само хората, а и животните, както посочва Агрипа:

“Измежду животните слънчеви са благородните, смелите, жадуващите победа и слава като лъва - царя на зверовете, - крокодила, петнистия вълк, овена, глигана, бика - царя на стадото, който бил посветен на Слънцето от египтяните в Хелиопол и се именувал Verites. В Мемфис един вол бил посветен на Апис, а в Хермонт - бик, наречен Pathis. Вълкът бил посветен на Аполон и Латона. Песоглавецът също е слънчев, защото лае дванадесет пъти през деня, т.е. на всеки час, а по време на Равноденствието уринира дванадесет пъти, т.е. пак всеки час. Същото, казват, правел и през нощта и затова египтяните го изобразявали в близост до изворите си.” (“Окултна философия”)

ІVІVІVІVІVІVІVІVІ

“Защото словото не стига до истината; виж, умът е велик, и след като е воден донякъде от словото, той може да стигне до истината.” (СН IХ)

Словото е прекрасно, в него хармонично се оглежда Високата реалност, “корените му растат от небесата към земята”, и все пак то не стига до истината. Защо тогава херметиците се отнасят с такова преклонение към него? Очевидно не заради истината. Словото е като света - красив, макар и може би не добър, - то е “Златната верига” на Фичино. В него е вплетено могъществото на небесните тела, по непонятен начин то изразява същността на сферите, и също като тях е креативен гигант.

Херметизмът, като много други проявления на античния светоглед, бил бавно залят от християнството. Съществуването му през Средните векове тъне в историческа тъма, преди през 1460 г. Леонардо ди Пистория да намери ръкописа на “Corpus Hermeticum” в България и да го пренесе в Италия, за да бъде той възроден от Ренесанса, и после отново забравен, както си му е редът. Но вече не толкова и ако човек желае, може да се докосне до начина, по който са гледали на света тези мъже, отдалечени на стотици и дори хиляди години от нас, да чуе ехото от гласа им, завръщащ се през времената - понеже светът е кръгъл, да речем, - да встъпи в словото им, в тяхното издигнато въображение, в драматизма на тяхната отдалеченост - буквална и метафорична.

(с) Милен Русков
=============================
(с) Електронно списание LiterNet, 22.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.

ІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVІVVІVІVІVІVІVІVІVІVІ

Херметизмът, като много други проявления на античния светоглед, бил бавно залят от християнството. Съществуването му през Средните векове тъне в историческа тъма, преди през 1460 г. Леонардо ди Пистория да намери ръкописа на “Corpus Hermeticum” в България и да го пренесе в Италия,

Имаш ли някакво допълнително инфо за този факт ?

Привет и Приятен ден Ти желая !!!

Виж това :

Re: Богомилите и какво знаем за учението им?
24/10/2004 20:15

Б о г о м и л

Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петър (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.
Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.
В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.
Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншнит Български ханства.
Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.
Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, и знаейки, че насажданото тогава християнство в България е дело на Византия с цел да се убие борческия български дух(на българина), от когото християнството искало подчинение, взел страната на селянит. Той дори застанал на чело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителна сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.
Така Богомилъ се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се отъ две части:
Ч а с т I-ва : Mировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и
Ч а с т II-ра : Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.
След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и намhтнал червено-кървавата тога, намятвана в България тогава на всеки роб, осъден на смърт. По такъвъ начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време вски възстанал против господарит в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителни сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му за да се разпространи по после не само в България, но и в цяла Европа.
Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: Поп Иеремия, също писател и пояснител на Богомиловото учение; поп Василий, учен врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнен (1082 - 1118); след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140-та година, независимо от ред други учени и философи като Mагове (епископи), проповедници на Богомиловото учение из разните страни на Европа.
Презвитер К о з м а пише за Богомила и за богомилите следното: "Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговит последователи учат народа да не се подчинява на господарит си, хулят богатите, укоряватъ болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар".
Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомиловото учение, такова, каквото тук го предаваме, а що се отнася за личността на Богомила, която ученит: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорватъ като действителна и я смесват с поп Иеремия. Сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата си против богомилите.
Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила презъ 1211-та година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като историческо лице и създател на богомилското учение.
Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Mакедония, гдето е и умрял, не почива на истината.
Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Mаг който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала "богомилско поле", отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).
От где точно е родом, обаче, Богомилъ и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.
начало и развитие на богомилското учение и на богомилското движение.

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер К о з м а казва, че поп Богомил се явил с някaкво учение, което не било в връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедницит на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към центарлна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и в Франция.
По-късно т добили в различнит страни различни имена. В Босна и в северна Италия напр. се наричали патарени, а във Франция - катари и албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилит, т са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се простре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в реултат на което се явява французката община, а следъ нея - образецътъ на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори до лютеранството.
По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клони и неговите цветов. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степень богомилската ерес е успяла да се разрасте през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилит за Франция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския , с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
*** В 1167, в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи облстит на всички епископи. В същото време обаче той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилит са проповядвали.
Б о г о м и л ъ

Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петъръ (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.
Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.
В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.
Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншнит Български ханства.
Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.
Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, и знаейки, че насажданото тогава християнство в България е дело на Византия с цел да се убие борческия български дух(на българина), от когото християнството искало подчинение, взел страната на селянит. Той дори застанал на чело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителна сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.
Така Богомилъ се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се отъ две части:
Ч а с т I-ва : Mировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и
Ч а с т II-ра : Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.
След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и намhтнал червено-кървавата тога, намятвана в България тогава на всеки роб, осъден на смърт. По такъвъ начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време вски възстанал против господарит в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителни сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му за да се разпространи по после не само в България, но и в цяла Европа.
Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: Поп Иеремия, също писател и пояснител на Богомиловото учение; поп Василий, учен врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнен (1082 - 1118); след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140-та година, независимо от ред други учени и философи като Mагове (епископи), проповедници на Богомиловото учение из разните страни на Европа.
Презвитер К о з м а пише за Богомила и за богомилите следното: "Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговит последователи учат народа да не се подчинява на господарит си, хулят богатите, укоряватъ болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар".
Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомиловото учение, такова, каквото тук го предаваме, а що се отнася за личността на Богомила, която ученит: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорватъ като действителна и я смесват с поп Иеремия. Сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата си против богомилите.
Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила презъ 1211-та година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като историческо лице и създател на богомилското учение.
Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Mакедония, гдето е и умрял, не почива на истината.
Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Mаг който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала "богомилско поле", отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).
От где точно е родом, обаче, Богомилъ и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.
начало и развитие на богомилското учение и на богомилското движение.

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер К о з м а казва, че поп Богомил се явил с някaкво учение, което не било в връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедницит на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към центарлна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и в Франция.
По-късно т добили в различнит страни различни имена. В Босна и в северна Италия напр. се наричали патарени, а във Франция - катари и албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилит, т са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се простре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в реултат на което се явява французката община, а следъ нея - образецътъ на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори до лютеранството.
По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клони и неговите цветов. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степень богомилската ерес е успяла да се разрасте през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилит за Франция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския , с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
*** В 1167, в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи облстит на всички епископи. В същото време обаче той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилит са проповядвали.
Специално за България богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното велико българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.
Специално за България богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното велико българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.