Re: Специално за Атилкесе / Наука / Хуманитарни науки / История

Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

ГЛАВА II ВОЙНАТА И МИРНОТО НАСЕЛЕНИЕ

3. БЪЛГАРСКИЯТ СЕЛЯНИН И ГРЪЦКАТА АРМИЯ

Окончателното изселване
Не е нужно някакво изкуствено подстрекателство, за да се създаде национална омраза, за да се обяснят изстъпленията на християнските съюзници, и по-специално на българите спрямо турците. Националност, език, история и религия са издигнали бариера, която само най-толерантните умове при тези две вероизповедания имат възможност да преодолеят напълно. Не е толкова лесно да се обяснят обаче издевателствата, за които гърци и българи са виновни един спрямо друг. Тези две народности се отличават рязко по своя темперамент. Традиционна неприязън ги е разделила още от утрото на историята, а положението е утежнено в Македония от едно социално разделение. И все пак в продължение на една година тези два народа бяха съюзници, обединени срещу общ враг. Но когато политиката диктува скъсване или раздяла, общественото мнение трябва да бъде подготвено за това и гръцкият печат, воден като че ли от един общ импулс, се посвети на това дело. За обикновените войници от трите балкански армии идеята за една братоубийс-
90

Фиг. 12. Популярен гръцки плакат

91

твена война отначало е била противна и необяснима. Гневът на гръцката армия бе възбуден с ежедневна дажба от нападателни статии. Докато новините са били все още пресни, гръцкият печат не е споменавал нищо относно българските ексцеси срещу турците. Всъщност никой от съюзниците няма право да бъде критичен и придирчив спрямо другите, защото на никого досието не е много чисто. Сега всичко е изкарано на показ и славата на българските безконтролни банди, сама по себе си жалка, е предадена в пълни подробности. Всеки ден българите са представяни като народ от чудовища и общественото мнение стигна до някакъв връх на шовинизъм, при който се приема като нещо естествено, че една неминуема война ще бъде безогледна. Както писмено, така и устно се набляга на една фраза, която обобщава чувството на гърците спрямо българите, а тя е: „Те не са човешки същества." В своята възбуда и негодувание гърците започнаха да се изживяват в ролята на предопределени отмъстители за цивилизацията срещу един народ, който се намира извън границите на човечността.

Когато един темпераментен южен народ, обучен в балканските схващания за отмъщение, започне да разсъждава по такъв начин, последиците са предвидими. Отречете на вашите неприятели, че са хора, и много скоро ще започнете да ги третирате като животни. Без да съзнава напълно какво казва, един гръцки офицер ни заяви следното: „Когато имате работа с варвари, вие самите трябва да се държите като такива. Това е единственото нещо, което те разбират." Гръцката армия започна войната, разпалена от гняв и омраза. Един плакат с ярки цветове, който видяхме на улиците в Солун и Пирея и който се купуваше от много гръцки войници, завръщащи се по домовете си, разкрива дълбините на жестокостта, до които бе достигнала тази нация. Плакатът показва как един гръцки евзон държи български войник с двете си ръце, а същевременно захапва лицето на своята жертва със зъби си като някакво хищно животно. Плакатът е озаглавен „Българоядецът" и е украсен със следния стих:

Огненото море, което кипи в моите гърди
и призовава към отмъщение с дивите вълни на душата ми,
ще се успокои, когато чудовищата от София са мъртви
и когато твоята кръв угаси моята омраза.
Друго едно популярно изображение на бойна сцена показва как гръцки войник избожда очите на жив българин. Трети плакат показва подвига на българоядеца като епизод от бойна сцена. Тези неща представляват свидетелство за чувствата, вълнуващи гръцката армия. Казано с най-прости думи, те означават, че гръцките войници смятат за възможно и нормално те и техните другари да извършват такива зверски жестокости. В някоя западна страна продавач на подобни плакати щеше да бъде подведен под отговорност и даден под съд за груба клевета срещу националната армия.
Изстъпленията на гръцката армия са започнали на 4 юли, още с първото стълкновение при Кукуш. Няколко дни по-късно са станали известни изстъпленията на българите, извършени при Доксат (13 юли), Серес (11 юли) и Демир Хисар (7 юли), които допълнително възпламенили гнева на гърците. На 12 юли крал Константин съобщава в телеграма, съдържаща сведения за кланетата при Демир Хисар, че той „се счита задължен, с дълбоко съжаление, да предприеме репресии". Една съпоставка на датите ще покаже, че гръц-

92

ките изстъпления и „репресии" са започнали няколко дни преди българската „провокация".

Гръцките военни действия придобиват характера на война за опустошение след поражението на българска военна част при Кукуш, което гърците постигат след упорита тридневна защита на българите срещу превъзхождащата ги гръцка военна част. Гръцките войски са влязли в Кукуш на 4 юли. Нямаме намерение да подчертаваме показанията на български свидетели относно някои събития, които предшестват влизането на гърците. Снаряди са падали извън града сред групите селяни, бягащи от селата, докато вътре в града снаряди са засегнали сиропиталището и болницата, обслужвани от френски католически монахини и намиращи се под защитата на френския флаг (вж. приложение С30 и 31). Като проява на великодушие от наша страна такива инциденти могат да се считат за нещастни случаи.

Показанията на европейци, които са свидетели на събитията, потвърждават показанията на българските бежанци относно един основен факт. Тези снаряди не са предизвикали общи пожари и много е съмнително дали повече от три или четири къщи са били запалени от тях. При влизането на гръцката армия в Кукуш градът е бил почти незасегнат. Днес той е развалини - това ни докладва член на нашата Комисия след посещение в Кукуш, което гръцките власти се постараха да осуетят. Кукуш е богат град с около 13 хиляди жители, център на една чисто българска област с няколко прекрасни училища. Изящно извитите стойки на електрическите лампи все още свидетелстват за усилията на този град да постигне някакво ниво на материален напредък, иначе необичайно за Турция. Няма никакво съмнение, че разрушаването му е било умишлено. Повечето от жителите са избягали преди идването на гърците. Около 400 души, главно стари хора и деца, са намерили приют в католическото сиропиталище и така избегнали мъченията. Европейци - очевидци описват систематичното нахлуване на гръцките войници по домовете. Всеки жител, който бил намерен там, бил изхвърлян от къщата, след което домовете били ограбвани и след слаба експлозия цялата къща пламвала. Бегълците продължавали да пристигат в сиропиталището, когато градът бил в пламъци, и няколко жени казали, че били изнасилени от гръцки войници. В един случай някакъв гръцки войник, воден от непознати за другарите му рицарски чувства, довел в сиропиталището една жена, която спасил от изнасилване. Някои граждани били убити от гръцката кавалерия при нейното навлизане в града, а много хора били избити при ограбването и опожаряването на Кукуш. Получихме подробен списък от български източник, съдържащ имената на 74 жители, за които се счита, че са били убити. Повечето от тях са стари жени, а 11 са съвсем малки деца.

Главното обстоятелство, върху което трябва да се наблегне е, че гръцката армия започна Втората война с умишленото опожаряване на един български град. Уникален факт, свързан с гръцката политика, е това, че бегълците, потърсили закрила във френското сиропиталище, на 6 септември се намирали все още в него. Дълго след сключването на мира те са държани там като затворници, макар че едва ли някой от тях е бил способен да носи оръжие. Едно известие на гръцки език върху външната врата е предупреждавало, че тези бегълци нямат право да напускат района. Междувременно гръцки (или по-скоро „гръкомани") бежанци от Струмица са получавали парцелите на къщите, принадлежали преди това на българи и били настанявани в малкото спасени от опожаряването сгради (може би десетина). Заклю-

93

Фиг. 13. Популярен гръцки плакат

94

чението се налага с пълна сила. След завладяването на района около Кукуш, гърците са решили там да няма никакъв гражданин от български произход.

Прецедентът от Кукуш е повторен в селата. В бившата турска кааза с център Кукуш не по-малко от 40 български села били опожарени от гръцката армия при напредването й на север (вж. приложение С52). Кавалерийски отряди нападали село подир село, като работата на редовните войски се довършвала от башибозуци. Част от гръцкия план бил да се използва местното турско население за извършване на предвиденото опустошение. В някои случаи башибозуците са били въоръжени и дори снабдени с униформи (вж. приложение С43). Не знаем нито един случай обаче, в който турците да са били единствено отговорни за опожаряването на някое село. Те са вървели подир гръцките войски и са действали под тяхна закрила. Нямаме възможност да установим дали е била дадена обща заповед, която да предвижда опожаряването на българските села. Един гръцки сержант от военнопленниците в София заяви по повод на въпрос, зададен от член на Комисията, че той и неговите другари опожарявали селата около Кукуш, защото техните жители ги били напуснали. Интересно е обстоятелството, че само в едно село, населено главно с католици (село Тодорак), повечето от жителите му останали по домовете си. То не било опожарено, макар че всъщност било напълно плячкосано (вж. приложение С32). Каквито и да са били заповедите, по които са действали гръцките войски, резултатът с много малки изключения е опожаряването на българските села.

Бегълци описаха пред нас как през нощта след падането на Кукуш цялото небе изглеждало в пламъци. Това представлявало ясен сигнал, който селяните изтълкували много точно. Много малко от тях се поколебали какво решение да вземат. Започнало всеобщо бягство, което завършило със струпване на българското население от районите, през които минавала гръцката армия, зад предишните граници на България. Тук няма да се спираме на мъките, свързани с това бягство. Стари и млади, жени и деца е трябвало понякога да вървят в продължение на две седмици по криволичещи планински пътеки. По-слабите падали край пътя, покосени от глад и изтощение. Имало много разделени семейства. Сред стоте хиляди бегълци, разпръснати из България, все още има много жени, които търсят своите съпрузи, и родители, които търсят децата си. Понякога потокът от бегълци е пресичал пътя на биещите се армии. Тропотът на кавалерийски копита пораждал страшна паника, в която майките загубвали децата си, а дори имало случаи, когато майка е изоставяла едно от децата си, за да спаси другото (вж. приложение С33, 34, 35). Бежанците пристигали с пълното съзнание, че стадата им са отвлечени, техните ниви - напуснати, а домовете им разрушени. В тези злочестини и загуби има нещо много повече от онова, което е нормално и неизбежно като опустошение от войната. Селяните са изоставяли всичко и са бягали, защото нямали вяра, че гръцката армия ще ги пощади. Остава да си зададем въпроса, дали страхът им е бил необоснован.

Мнозинството от македонските бегълци в България всъщност никога не са имали пряк контакт с гръцката армия и нямат преки лични впечатления от нея. Те са чували за изстъпления, ставали в други села, те са знаели за други опожарени села и са бягали както всички останали хора; най-лошото, което могат да кажат, е, че са видели отдалеч как техните села са погълнати от пламъци. Би било лесно да се опитаме да припишем страховете им на предразсъдъци или на паника, ако нямахме свидетелските показания на малкото, които всъщност са имали пряк досег с гръцките войски. В приложе-

95

нията има няколко показания, които Комисията взе от такива бежанци. Невъзможно е някой да изпитва съмнения, че тези хора казват истината. Повечето от тях бяха обикновени селяни, необразовани, смаяни от своите страдания и едва ли имаха някаква възможност да съчиняват. Те разказваха за своите преживявания с монотонна и дословна прямота. В два от по-ярките случаи получихме достатъчно потвърждение при обстоятелства, при които не можеше да се мисли за каквото и да било предварително уговаряне. Така например един беглец от Арканджали, избягал в Солун, ни описа едно клане и безчинство (вж. приложение С39), които отговаряха на описанието, получено по-късно от друг беглец от същото село, който беше избягал в София (приложение С41). Когато минавахме през Дупница, запитахме група бегълци, дали някой от тях е от село Арканджали. Един младеж излезе напред и отново ни разказа случка, която отговаряше напълно на чутото преди това от други двама бежанци (приложение С42). Разказът на момчето Мито Колев (приложение С36), което разпитахме в София, също бе потвърден от двама свидетели в Самоков (приложение С37 и 38). Те излязоха от тълпа бежанци в отговор на нашето запитване, дали някой от присъстващите е дошъл от въпросното село (Гавалянци). Не може да има каквото и да било съмнение относно достоверността на това описание, което достига до нас от съвършено независими свидетели. Тези две случки са типични и трябва накратко да ги представим тук.

Мито Колев е интелигентно 14-годишно момче, дошло от българското село Гавалянци, окръг Кукуш. Той избягал с повечето от неговите съседи още при първата тревога след поражението на българите при Кукуш, но се завърнал следващия ден, за да вземе майка си, която останала в селото. Извън селото един кавалерист стрелял срещу него, но не успял да го улучи. Интелигентното дете решило да се преструва на умряло. Докато лежало на земята, майка му пристигнала и била застреляна от същия кавалерист. Момчето видяло как убиват едно друго момче и как същият кавалерист преследвал сакато момиче. Мито не знае нищо за съдбата на това момиче; Той много ясно разграничаваше между това, което е видял, и това, което предполага, че се е случило. Но друг свидетел (Лазар Томов) можал да види тялото на това сакато момиче (приложение В25). По-късните си преживелици Мито ни разказа с големи подробности. Същественото в тях е следното: 1) той видял как неговото село е било опожарено; 2) друг един гръцки кавалерист, когото той среща по-късно през деня, едва не го убил с револвер и с удар на сабя. Войникът пожалил един човек, който се намирал наблизо и който благодарение на това, че знаел гръцки, минал за грък. Потвърждение за верността на този разказ е обстоятелството, че Мито все още носеше следите от своите рани. Огнестрелна рана може да бъде и случайна, но рана от сабя може да бъде нанесена само умишлено и от непосредствена близост. Войник, който наранява едно момче със. своята сабя, не може да твърди, че е направил това случайно или по грешка. Това е войник, който няма как да не е участвал в безразборно клане. Що се отнася до този конкретен ескадрон гръцка кавалерия, би могло спокойно да се каже, че тези хора са клали български селяни там, където са ги намирали, и че не са пожалили нито жени, нито деца.

Събраните данни за Арканджали (приложение С39-42 и приложение В63, параграф В) водят до същото заключение. Бегълци от много съседни села, възлизащи на около 4 хиляди души, се били спрели при това българско село близо до Дойранското езеро. Един ескадрон гръцка кавалерия от около 300 души начело със своите офицери пристигнал в неделя на 6 юли между 3 и

96

4 часа следобед. Селяните, водени от своя свещеник, излезли от селото да ги посрещнат с бяло знаме и с гръцкия национален флаг. Офицерът, който разговарял с кмета, приел това формално предаване на селото и заповядал на селяните да предадат всякакви оръжия, каквито се намирали у тях. Селяните донесли хляб и сирене, а също така събрали 30 овце, които изпекли за гръцките войници. Около 60 мъже от селото били отделени от останалите и отведени в една гора. Нищо повече не е известно за тяхната съдба. Селяните считат, че са били убити, но ние имаме известно основание да се съмняваме. Може би са ги изпратили като пленници в Солун. Докато гръцките войници събирали пушките, някои от тях започнали да искат пари както от мъжете, така и от жените. Жените били претърсвани с всевъзможни унижения и прояви на неприличие. Един от свидетелите, заможен жител на Кукуш, бил вързан заедно с друг бежанец, чието име не знаел. Той предал часовника си и 5 пиастра и животът му бил пощаден. Но другарят му по съдба нямал пари, поради което бил убит на място. Докато събирали оръжието, случайно изгърмял някакъв пистолет или пушка, вероятно заредени. Един офицер, който по това време трошел пушките, бил ранен. Двамата младежи, стоящи близо до него, били убити след това от гръцките войници - нещо като отмъщение за нещастието, сполетяло офицера. Привечер войниците навлезли в къщите и започнали да изнасилват жените.

Друг свидетел е касапинът, опекъл овцете за гръцките войници. Той видял как две млади жени, чиито имена той даде в своите показания, били изнасилени от трима гръцки войници близо до неговата пещ. В понеделник пристигнала пехота. Малко след това селото било опожарено. Много от селяните били убити в нощта срещу понеделник. Не е възможно да се изчисли броят на убитите, тъй като нашите свидетели са се крили и всеки от тях е могъл да види само малка част от това, което се е случило. Един от тях изчислява броя на убитите до 50, но това явно е само едно предположение. Разполагаме със списък от български източник на 356 души от седем села, които са изчезнали и за които се предполага, че са убити при Арканджали. Турците от съседните села се присъединили към грабежите на гръцките войници и техните офицери, фактите, които правят впечатление в дадените показания са: 1) селото първоначално се е предало доброволно; 2) то е било ограбено и опожарено; 3) гръцките войски са се отдали открито и повсеместно на разврат и оргии; 4) много от селяните били убити по приумица и без каквато и да е провокация от тяхна страна.

Едва ли има смисъл да натоварваме този разказ за гръцкото изстъпление с допълнителна информация. Още много показания могат да се намерят в приложенията към този доклад. Всички те създават едно и също впечатление. Селяните, които са рискували да изчакат пристигането на гръцките войски, нямат по-различна съдба. Селото се разграбвало, а жените били изнасилвани, преди самото село да бъде запалено. Мирни жители са били своеволно избивани - понякога по двама или трима, а другаде и в по-голям брой. Бихме желали да привлечем вниманието на читателя специално върху два от Тези разкази - този на Анастасия Павлова, възрастна жена, от средната обществена прослойка, която сподели своите болезнени и драматични преживявания с по-голяма интелигентност и чувство, отколкото повечето от нашите свидетели селяни (приложение С43). Както всички останали жени и тя била подложена на сексуално насилие, след това била ограбена, бита и станала свидетелка на похитяването на други жени и избиването на мирни мъже. Нейните показания се отнасят отчасти до превземането на град Гевге-

97

ли. Това е град със смесено население, който също е опожарен. Има обаче един европеец, на чийто разказ може да се вярва. Това е човек, който добре познава града и член от Комисията го познава като почтен и способен гражданин. Той заяви, че при влизането на гръцката армия са били убити не по-малко от 200 български граждани.

Едно друго показание, върху което бихме желали особено да насочим вниманието на нашите читатели, е дадено от Атанас Ванов, очевидец при изнасилването на шест жени и убийството на 9 мъже в село Курчево (приложение С44). Неговият разказ е интересен. Той заявява, че някакъв гръцки войник протестирал срещу бруталността на своите другари, за което получил мъмрене от своя сержант. От същия свидетел научаваме, че заповедта за избиване на мъжете е била дадена от офицери. Възможно е при Курчево и Герман около стотина селяни да са били убити в едно умишлено клане, извършено по много предателски и жесток начин (вж. приложение D59-62). Комисията поема отговорност за тези сведения, в смисъл, че вярва в истинността на свидетелските показания. Освен това Комисията предприе всички мерки да установи чрез разпити, дали може да се намери някакво явно извинение, като например съпротива на нередовно въоръжени жители от тази околност. Тези показания се отнасят до поведението на гръцките войски в десет села. Колебаем се да направим обобщение върху тази основа (освен че селата почти навсякъде са били опожарени), но сме в състояние да допълним нашето приложение с голям брой свидетелски показания, които професор Милетич от Софийския университет е събрал от бежанци (вж. приложение D63). Макар че Комисията не може да поеме лична отговорност за тези показания, нейните членове имат пълно доверие в задълбочеността, с която професор Милетич е изпълнил своята задача.

Многобройните показания сочат, че няма нищо необичайно в случаите, разследвани от самата комисия. В един от тях няколко европейци са станали свидетели на жестокото поведение на отряд гръцки редовни войници, командвани от трима офицери. Петнадесет ранени български войници се приютили в католическия метох Палиорци, близо до Гевгели, и били лекувани от сестрите в манастира. Отец Алоати съобщил за това на гръцкия комендант, след което последният изпратил едно поделение да претърси метоха и да види дали в него не се крие българският войвода, известен под името Аргир, който всъщност не бил там. През време на претърсването един български католически свещеник, отец Тръпче, както и един арменец - лекарят на метоха, били подложени на жесток побой в присъствието на гръцките офицери. Някакъв гръцки войник се опитал да изнасили една монахиня, а при обиска на метоха били откраднати 300 турски лири. Пет български жени и едно младо момиче били подложени на мъчения, а голям брой селяни били отведени в затвора без никакви основания. Командващият офицер заплашил да убие отец Алоати на самото място и да опожари метоха. Ако такива неща са могли да бъдат извършвани спрямо европейци в сграда, която се намира под закрилата на френското знаме, не е толкова трудно да се възприеме становището, че българските селяни са пострадали несравнимо много повече.

Комисията изразява съжаление, че отношението на гръцкото правителство към нейната работа не й даде възможност да получи официален отговор на обвиненията, които произтичат от събраните показания. Не може да се отрече всеизвестният факт, че целият български район на разстояние от около 100 мили* е бил опустошен и че почти всяко село е било опожарено. Също така не мислим, че гръцките власти могат да се позоват на някаква

98

военна необходимост от извършеното. Гърците са имали голямо числено превъзходство над своя неприятел и доколкото ни е известно, техният фланг не е бил обезпокояван, нито пък комуникациите им са били застрашени от четнически действия или от комитаджии, които биха могли да намерят приют в селата. Гърците не са чакали каквато и да е провокация, но в хода на своето настъпление навсякъде опожарявали селата едно подир друго. Избиването на селяни би могло да се оправдае само ако те са уличени като участници в съпротива и с оръжие в ръка. Не може да се намери никакво обяснение за случаите, които изтъкнахме по-горе, а също така никой от военните кореспонденти, следващи гръцката армия, не е съобщавал за стълкновения с въоръжени селяни по главния път за настъпление на гръцката армия. Изнасилването на жени не може да има никакво извинение. Единственото, което може да се направи е, да се отрече.

Но за нещастие отричането или опровергаването е невъзможно. Няма присъда, основаваща се върху събрания от Комисията материал, която да може да бъде по-сурова от тази, която гръцките войници сами са издали срещу себе си. В навечерието на примирието (27 юли) българите пленили обоза на 19-ти гръцки пехотен полк при Добринище до Разлог. Той включвал пощенските чували заедно с архива на телеграфните записи и някои от неговите съпроводителни документи. В българското външно министерство ни бе дадена възможност да прегледаме тези документи. Архивата от телеграми и сметки не беше нещо интересно. Писмата на войниците бяха написани често пъти с молив върху най-различни видове и размери хартия. Някои от тях бяха внимателно сгънати и без пликове. Други бяха написани върху сувенирна хартия от войната, а трети бяха върху служебни бланки. Повечето от тях носеха полковия пощенски печат. Четири или пет писма бяха написани на хартия с бланка на турска фирма в Серес, която някой гръцки войник вероятно е взел при плячкосване на магазина.

Повечето от писмата не бяха от обществен интерес и обикновено съобщаваха на семейството у дома, че пишещият е добре и че неговите приятели са добре или са болни, или са ранени, според случая. Много от тези писма все още очакват да бъдат внимателно разгледани. Проучихме с особено внимание 25 писма, в които имаше конкретни признания на тези гръцки войници за зверствата, които са извършили. Двама от членовете на Комисията имаха известни познания върху съвременния гръцки език. Ние се уверихме, че: 1) писмата (обикновено неграмотно и грозно написани) са били внимателно разчетени и са били прецизно преведени; 2) интересните части на писмата са със същия почерк, както и адресите на пликовете, които носеха официалния печат, а също и частите, които се отнасяха до лични сведения; 3) не бе направен никакъв опит за подправяне на ръкописите. Някои дребни грешки и неточности са интересни като доказателство за автентичност. Има едно писмо, погрешно датирано 15 юли (стар стил), макар че пощенските чували са били пленени още на 14 (27) юли. Освен това забелязахме, че са направени няколко грешки (включително една граматическа) от българския секретар, който правел транскрипция на адресите от гръцка на латинска азбука - доказателство, че той не е знаел достатъчно гръцки, за да измисля текстовете им. Но едва ли е необходимо да се занимаваме с такива второстепенни указания за тяхната идентичност. Писмата са публикувани във факсимиле. Адресите и подписите са адреси и подписи на реално съществуващи хора. Ако те са били фалшифицирани по някакъв невероятно гениален начин, гръцкото правителство отдавна щеше да доведе тези войници пред някой безпристрастен съд и щеше да

99

докаже чрез експертиза, че са недостоверни. Накратко казано, Комисията беше уверена в истинността на писмата.

Самите писма не се нуждаят от никакъв коментар. Някои от техните автори се хвалят с жестокостите, извършвани от гръцката армия. Други съжаляват за тях. Излагането на фактите (вж. приложение С 51) е просто, брутално и прямо, то винаги има един и същи резултат. Всички войници заявяват, че където и да са били, са опожарявали българските села. Двама от тях се хвалят с убиването на военнопленници. Един войник отбелязва, че са изнасилвали всички момичета, които били срещнали. Повечето от писмата съобщават за избиването на мирни жители, нямащи нищо общо с войската, включително жени и деца. Даваме няколко откъса, всеки от които е взет от отделно писмо, с надежда, че те са достатъчни да предадат общия смисъл на тези писма:

„По заповед на краля палехме всички български села, защото българите запалиха красивите градове Серес, Нигрита и няколко гръцки села. Ние се показахме далеч по-жестоки от българите..."
„Тук ние горим селата и убиваме българите, както жени, така и деца..."

„Ние взехме само няколко (военнопленници) и ги убихме, защото това бе заповедта, която получихме...

„Ние трябва да опожарим селата - такава е заповедта - да избием младите хора и да пожалим само стари хора и деца..."

„Това, което вършим с българите, е неописуемо; също и с българските селяни. Това е клане. Няма ни един български град или село, които да не са опожарени."

„Избиваме всички българи, които паднат в ръцете ни и изгаряме селата."

„От 1200 пленници, които взехме при Нигрита, само 41 останаха в затворите и никъде не сме оставили нито едно коренче от този народ."

„Избодохме им очите (на пет български военнопленници), докато те все още бяха живи."

„Гръцката армия пали всичките села, в които има българи, и избива всичко, което й се изпречи насреща... Господ знае кога и къде ще свърши това."

Тези писма ни освобождават от задачата да обобщим събраните сведения. Започвайки от Кукуш и стигайки до българската граница, гръцката армия е опустошавала селата, изнасилвала жените и убивала мъже, които нямат нищо общо с войската. Очевидно тя е изпълнявала по нечия заповед подобни репресии. Повтаряме, че тези репресии започнаха преди българските провокации. Списък на българските села, опожарени от гръцката армия, се намира в приложение С52 и той показва степента на това безмилостно опустошение. В Серес българите са разрушили 4000 къщи в пожара, който последва уличните боеве. Разрушенията на този сравнително голям град дълго време влияят върху представите на цивилизования свят. Систематично и хладнокръвно гърците са изгорили 160 български села и разрушили най-малко 16 хиляди български домове. Тези цифри не се нуждаят от коментар.
100

ОКОНЧАТЕЛНОТО ИЗСЕЛВАНЕ

Един разказ за страданията на мирното население в Македония не би бил пълен, ако той не опише и преселването на мюсюлманите и на гърците от територията, която се предаваше на България. Огромен брой мюсюлмани пристигнаха в околностите на Солун, докато ние бяхме там. Видяхме около 8 хиляди души да лагеруват на полето и покрай пътищата. Те бяха дошли със своите волски коли и цели семейства имаха за подслон единствено това, което можеха да им предложат тези примитивни превозни средства. Те бяха напуснали своите села и ниви и за всички тях бъдещето бе съвсем неизвестно. Те не желаеха да отидат в Азия, нито пък искаха да се установят на гръцка територия, като не им беше ясно как и кога би могло да стане това. Тези бежанци тъгуваха за своите домове и говореха с пасивен фатализъм за събитията, които ги бяха превърнали в скитници. Когато ги посетихме, те не получаваха никакви дажби, но впоследствие научихме, че гръцките власти направили известни усилия да ги снабдят с хляб.

Историята на това преселение е твърде сложна. Съществена част от гръцката политика бе да създаде впечатлението, че никакво малцинство, било то гръцко или мюсюлманско, не би могло да живее спокойно под българска власт. Положението беше такова, че от всички балкански страни единствено България бе запазила голяма част от първоначалните мюсюлмански жители. Преди да се сключи мирът, официални гръцки декларации предричаха, че мюсюлманите и гръцкото малцинство ще се изселят от новите български територии. Популярните вестници отиваха и по-далече, като съобщаваха как тези гърци и мюсюлмани собственоръчно щели да изгорят своите къщи и когато това време дойде, взеха се мерки за осъществяване на тези предсказания, по-специално в Струмица и в съседните села.

Разпитахме няколко групи от тези мюсюлмански селяни, разположени край пътя близо до Солун (приложение А4). Взехме показания от виден турски първенец на гр. Струмица, Хаджи Сюлейман ефенди (приложение А3). Разпитахме гръцки бежанци от същия град, които са били при Кукуш. Получихме и български данни при посещението ни в София (приложение В65). И накрая, разполагаме с поверителните показания на един авторитетен свидетел, гражданин на неутрална държава, който е посетил град Струмица, преди да е завършило изселването от него. Чухме един и същи разказ от всичките гореспоменати източници на информация. Гръцките военни власти в Струмица издали изрична заповед всички жители на града, както и от околните села, които са мюсюлмани или гърци, да напуснат своите домове и да се преселят на гръцка територия. Заповедта е била подкрепена от предупреждението, че в противен случай техните къщи ще бъдат запалени. Приложен бил също така методът на убеждението, който се е оказал частично успешен, особено при гърците. Казано им било, че българите ще ги избият, ако останат под българска власт. Те също така получили уверение, че за тях ще бъде изградена близо до Кукуш една прекрасна нова Струмица и им били обещани къщи и земи. Някои от водачите на гръцката общност с готовност възприеха тази политика и използваха своето влияние, за да я проведат. Изселването на гърците съвсем не беше спонтанно, но, общо взето, бе доброволно. Според нашето убеждение мюсюлманите действаха под насилие. Вярно е, че в началните седмици на Първата война те са преживявали много тежко под смесеното сръбско-българско управление, но мнозинството от тях заявяваха, че българското управление след тези първоначални ексцеси е било поносимо. Повечето от

101

тях заминаха в изпълнение на заповед от гръцките власти. Някои напразно се опитваха да подкупят гръцките войници. Известен брой турци упорстваха в желанието си да останат, но бяха насилствено изкарани от домовете им. Същата процедура бе проведена и в селата.

Изселването започва около 10 август. Вечерта на 21 август отряди гръцки войници започнали систематично да палят празните къщи в турския и гръцкия квартал. Те продължили тази своя дейност всяка следваща нощ до 23 август. Гърците евакуирали останалата част от града на 27 август и го предали в този вид на българските войски. Българският квартал не е бил опожарен, тъй като целта на гърците е била да разпространят легендата, че небългарските жители сами са изгорили своите къщи. За да може да се прецени това изключително безчинство, трябва да имаме предвид, че то е извършено в период на мир след подписването на Букурещкия договор.

Подобно изселване било извършено под натиска на гърците и в Мелник. Обаче техните къщи не са изгорени и се предполага, че някои от тези жители ще се опитат да се върнат, когато натискът върху тях отслабне.
В Кукуш намерихме неколкостотин гръцки бегълци от Струмица. Всъщност това не бяха гърци, а славяни, повечето от тях двуезични, принадлежащи към патриаршиската църква. Мъжът на една от жените все още служеше в българската армия. Тя не бе доброволен беглец от българската власт. Тези хора живееха в лагер сред развалините на Кукуш, някои от тях в малкото къщи, спасени от пожарите, а други в импровизирани подслони. Те получаваха дажби и се надяваха да видят „новата Струмица" да възкръсне от пепелта на предишния български град. През прозорците на католическото сиропиталище остатъци от истинското население на Кукуш наблюдаваха как новодошлите се настаняват върху парцелите земя, които са тяхна собственост.

Гръцките власти очевидно бяха решили да се разполагат със земите на избягалите български селяни, като че ли завладяването на тази област унищожава всякакви частнособственически права. Бегълците от Струмица са обикновени хора. Един мъж ни разказа доста наивно за своя първоначален ужас, когато научил, че трябва да напусне родното си място. Той каза, че след това се примирил; според него властите най-добре си разбирали работата. Друг беглец, селски свещеник, съжаляваше за своя дом, който според него имал най-добрата вода в цяла Македония. Но и той беше сигурен, че това е разумна постъпка. Той имаше основание да се страхува от българите. Още в началото на Първата война един комитаджия насочил пушка срещу гърдите му и казал:
„Стани българин, иначе ще те убия." От този момент той станал българин в продължение на няколко месеца и се присъединил към Екзархистката църква. Тези гърци по всяка вероятност ще получат необходимите грижи и може би ще имат добро бъдеще. Обаче бегълците мюсюлмани съставляват трагичния елемент на това насилствено преселване. То създава три проблема: Какво ще стане с турските семейства, които са изкоренени от своята среда? Кой ще придобие земите, които те изоставят? С какво право гърците разполагат с българската земя в района на Кукуш? Този проблем може да намери разрешение чрез някаква размяна, но това няма да мине без безкрайно лично страдание и без огромна несправедливост.

Като завършваме тази трудна глава на нашия доклад, желаем да припомним на читателя, че тя представлява само частична и абстрактна картина на войната. Тя истински разкрива страданията на мирното население на

102

Македония и Тракия, нанесени от армии, опиянени от победа и ожесточени от поражения. Да си послужим с това като основа на някаква морална присъда, би означавало да покажем безкритичен дух и липса на историческо разбиране. При една оценка на моралните качества на балканските народи под напрежението на войната трябва също така да вземе предвид тяхната храброст, издръжливост и преданост. Ако трябва да приемем, че едно силно национално чувство може да обясни отчасти тези ексцесии, то това силно национално чувство също вдъхнови храбростта, която спечели победи, както и твърдостта, с която бяха посрещнати пораженията. Моралистът, който се опитва да прецени бруталността, показана на тези страници, трябва да има предвид, че всички балкански народи са израснали сред турските модели за водене на война. Народни песни, история и традиции на Балканите еднакво силно говорят за войната като процес, който включва изнасилвания, палежи, грабежи, опустошения и кланета. В Македония всичко това съществуваше не като далечен спомен, а като неотдавнашен опит. Новата и съвременна особеност на тези войни беше, че за пръв път в балканската история е направено усилие, колкото и несъвършено да е то, от страна на някои от воюващите и от някои представители на гражданските власти да се уважи европейският идеал за човечност. Единствената поука, която бихме желали да извлечем от тези събития, е, че при изключителни обстоятелства войната създава нещо по-лошо, отколкото са нейните нормални резултати. Изключителното варварство при някои от епизодите представлява местно обстоятелство, което е вкоренено в балканската история. Но най-важният факт е, че войната отмени ограниченията, приети в гражданския живот, възпламени спящите в мирно време страсти, разруши естественото разбирателство между съседите и постави на първо място желанието да се нанасят поражения. Същината на войната навсякъде по света е една и съща.

България и Беломорието (октомври 1940 - 9 септември 1944 г.),
Военнополитически аспекти
Димитър Йончев

ТРЕТА ГЛАВА

БЕЛОМОРСКА ОБЛАСТ
(юли 1941 - юни 1943 г.)

В гръцката историография се прокарва и продължава да се обосновава становището, че България е „окупирала” Беломорието. Така българското присъствие се изопачава, като се идентифицира с германските и италианските окупатори и тяхната политика.

Целта на настоящето изследване, както посочихме и в предговора, е да се постараем да разкрием българското военнополитическо присъствие. В същото време не можем да отминем това схващане в гръцката историография, което по своята същност е необективно, тенденциозно, неточно и подчинено на определени политически цели.

Въпреки че сме ограничени с оглед на така поставените цели на изследване, ще си позволим в настоящата глава едно малко по-широко разглеждане на проблема, без да претендираме за неговото всестранно осветляване.

*

През лятото на 1941 г. няма непосредствена военна заплаха за България. Гърция и Югославия са претърпели военно поражение. „Поведението на Турция по това време се определя от подписаната на 17 февруари 1941 г. българо-турска декларация и особено от сключения на 18 юни 1941 г. пакт за дружба и ненападение между Турция и фашистка Германия.” [1]

С присъединяването на Беломорието правителството на България веднага пристъпва към устройване на държавната власт. Важно място в политиката на българското правителство играе армията. Това ясно се вижда в направленията, характера и съдържанието на дейността на армията в Беломорието, определяни от държавното ръководство. Най-релефно то проличава от промяната на военно-стратегическата обстановка в света и отражението й върху военно-политическата обстановка на Балканите.

Политиката на българското правителство намира отражение в практическите му стъпки. В Беломорието то не извършва военна окупация в смисъла, който се влага в този термин в Приложението към IV Хагска конференция от 1907 година. С присъединяването на областта към България се ликвидира суверенитетът на тази територия към Гърция и върху нея се разпростират институциите на българския държавен апарат. С изграждането му започва да намалява онази част от вътрешните функции на армията, които се отнасят до управлението на областта. Към началото на август 1941 г. българското правителство организира гражданското административно управление в Беломорието. Създадената областна дирекция, по подобие на останалите в страната, включва деветнадесет служби [2] и създава условия за насочване на обществено-политическия живот в областта. С постановление на Министерския съвет № 5368 се утвърждава наредба за правата на директорите на областите в освободените през 1941 г. земи. Цялото управление на областта се предоставя на областния директор. Той няма права само над органите и представителите на военното ведомство [3].

Българското правителство се възползва от създадената външнополитическа обстановка и пристъпва към привеждане на войските си в Беломорието към мирновременен състав. Военното командване извършва демобилизация, реорганизация и предислокация на съединения от българската армия [4]. Това съвпада „с края на първия етап на стратегическото развръщане на българската войска, който започва с началото на Втората световна война и продължава до пролетта (средата) на 1941 г.” [5]. Засяга и 1-ва армия в Беломорието, която се изтегля във вътрешността на страната. Правителството и българското командване са последователни в осигуряване на прикритието на българските граници. Единадесета пехотна дивизия остава да прикрива Беломорието откъм Турция, като се развръща с фронт срещу демаркационната линия [6].

С изтегляне на 1-ва армия от Беломорието мястото й се заема от Беломорския отряд с командир полковник Георги Хр. Ковачев, който преди това е командир на 7-и пехотен полк. Той е сформиран на 29 юни 1941 г. към 2-ра дивизионна област в Пловдив като мирновременно формирование [7] пряко подчинено на Щаба на войската и сменя войските на армията [8].

Щабът на войската оценява факта, че Англия не разполага на този етап с необходимите сили за извършване на десант в Беломорието. Отчита се, че независимо от германско-турския договор за ненападение, може да се извърши само частична демобилизация, но не и да се снеме прикритието на българско-турската граница. Естествено решението на българското правителство за частична демобилизация се взема не без съгласието на немското командване. След нападението на Германия над Съветския съюз турското правителство прави декларация за неутралитет. Независимо от това, за да намали риска на една турска акция, Рибентроп, въпреки подписания пакт от 18 юни, предприема стъпки за осигуряване на българско-турската граница, като предлага българските и турските войски да се оттеглят от границата [9].

Германия изисква от България не само да продължи прикритието на българско-турската граница, но и да започне организиране на отбраната на морския бряг. Обстановката през лятото на 1941 г. е благоприятна за Германия. Въпреки това командването на Вермахта се стреми да осигури южния си фланг, като използва българската армия. Като прикрива и отбранява южните си граници, тя прикрива и южния фланг на немските войски, а също предотвратява и евентуален десант във фланга и тила на германските войски на Източния фронт [10]. Тази задача, поставена на българската армия още през лятото на 1941 г., остава постоянна през целия период на българско-германското сътрудничество по време на войната и се доуточнява в зависимост от промените във военнополитическата обстановка.

Към 21 юли завършва изнасянето и разполагането на подразделенията на отряда в Беломорието [11]. Щабът на войската изгражда организационната структура на Беломорския отряд съобразно военнополитическата обстановка в областта през лятото на 1941 година. Съставът на отряда е щаб със съответните щабни и обслужващи подразделения, два пехотни полка, Беломорска флотилия, две трудови дружини, етапна интендантско-охранителна дружина, Беломорска болница със санитарен взвод и военнополеви съд [12]. Поради това че в източната част на областта е разположена 11-а пехотна дивизия за прикритието на българско-турската граница, Гюмюрджинският пехотен полк на Беломорския отряд е с две пехотни дружини (Гюмюрджинска и Ксантинска), конен дивизион и домакински ескадрон. При изграждане на организационната структура на отряда Щабът на войската дава тежест на Кавалския пехотен полк. Той е с по-големи бойни възможности и има четири пехотни дружини (Канадска, 1-ва и 2-ра Драмска и Серска), конен дивизион, конен противоброневи взвод, домакински ескадрон. В състава на полка са и 18-и и 19-и граничен участък с щабове съответно в Сяр и Порна [13]. По този начин Беломорският отряд поема охраната на западната, южната (морска) граница на областта, докато източната се охранява от 11 -а пехотна дивизия.

Щабът на отряда със службите и обслужващите го подразделения се разполага в областния град Ксанти. Командването дислоцира подразделенията на отряда в главните населени пунктове [14].

Българското командване включва в състава на отряда образуваното морско формирование под наименованието Беломорска флотилия [15]. През юли тя се състои от щаб с домакинство и свързочен взвод в Кавала, 20-и беломорски граничен участък с щаб в Кавала с два гранични подучастъка, съответно в Кавала и Дедеагач, пристанищна служба с щаб в Дедеагач, две пристанищни роти, разположени също в Кавала и Дедеагач, брегово артилерийско отделение на флотилията, състоящо се от три батареи, се развръща по Беломорския бряг, като щабът му се установява в Кавала [16].

През лятото на 1941 г. българското държавно и военно ръководство привежда българските войски в областта към мирновременен състав и ги освобождава от изпълнение на вътрешни функции. Ръководството на обществено-политическия живот се поема от областния директор и областното управление. Задачите по поддържането на обществения ред изпълнява областният полицейски началник и подчинените му служби.

В същото време Щабът на войската наред с мирновременния учебен процес изисква под немски натиск от Беломорския отряд да започне инженерно оборудване и изграждане на отбраната на областта. Изгражда се прикриваща и предна линия на първата съпротивителна позиция -беломорския бряг [17]. Българското командване отдели по-голямо внимание за изграждане на отбраната срещу демаркационната линия където се построяват 20 железобетонни картечни бункера [18]. Успоредно с това се работи по изграждане на пътища за оперативни нужди, водещи към Димотишката зона [19].

Това е съобразено преди всичко с прикритие на страната откъм Турция. При изграждане на отбраната на морския бряг командването на отряда съчетава силите на Беломорската флотилия и на бомбандировъчния орляк със силите на пехотните полкове. При изграждането на отбранителните позиции те се допълват от минни заграждания. В системата на отбраната важно място се отделя на Беломорската флотилия. По същество тя не разполага със значими плавателни съдове. Нейното наименование няма необходимото покритие с реалните й боиш възможности. Най-силното й огнево средство в борбата с противниковите десантни кораби е бреговата й артилерия.

Главният характерен белег в политиката на българското правителство в областта през лятото на 1941 г. е привеждането на българските войски към едно минимално мирновременно състояние, което се изразява в тяхната реорганизация. В същото време усилията на правителството се насочват и за ускорено изграждане структурите на държавната власт в областта за поемане на ръководството на обществено-политическия живот.

Българските власти в Беломорието се изправят пред редица проблеми от политически, стратегически, стопански и народностен характер. Първоначално най-остро изпъкват стопанските и народностните проблеми. За възстановяване на щетите, причинени от военните действия на Балканите, за възстановяване и разширяване на транспортната мрежа и за развитие на стопанството в Беломорието, което е значително изостанало в сравнение с останалите части на Гърция и особено от вътрешността на България, възниква необходимост от значителни инвестиции.

Стопанските и народностните проблеми са непосредствено свързани с политическите и стратегическите. Отделянето на всяка една група от тези проблеми от другите е относително и това е възможно дотолкова, доколкото да могат да се разгледат в контекста на цялата политика на българското правителство в областта.

Ненормалните политически условия, в които се намира областта и особено Западна Тракия в периода след Първата световна война, се отразяват най-осезателно върху стопанството. Независимо че в Гърция се регистрира икономическо развитие, в Западна Тракия то е значително по-ниско. Според гръцката статистика от 1938 г. населението на Западна Тракия по занаяти се разпределя: земеделие и животновъдство - 75,58 % (в цяла Гърция - 53,7 %); индустрия и занаятчийство - 15,75 % (в цяла Гърция - 28,1 %); търговия и кредит - 5,00 % (в цяла Гърция -11,7 %); други занаяти - 3,58 % (в цяла Гърция - 6,5 %) [20]. Вижда се, че Западна Тракия има главно земеделски характер. Стопанска инициатива не се проявява, тъй като гръцката власт се чувства несигурно и нетрайно в района. Богатите гърци, които се изселват от България и други страни след Първата световна война, се заселват не в Западна Тракия, а във вътрешността на Гърция, където влагат своите средства.

В Беломорието не е провеждана планомерна дейност, а по-скоро са|налице тенденции за извличане на суровини и даване на приоритет на селското стопанство, като и в него не са влагани необходимите средства за развитие. В Беломорието низините и равнините съставляват 59 % срещу 41 планински и полупланински територии, а в старите предели на България са съответно 49 % и 51 % планински и полупланински територии. Независимо от тази благоприятна географска даденост, обработваемата площ в Беломорието е 23-24 %, какъвто е и средният процент и за цялата територия на Гърция. А в старите предели на България обработваемата площ е 41 %. Ниският процент на обработваемата земя в Беломорието се дължи на неразорани и необработваеми хълмисти места и на големите блатисти пространства. За премахване на последните не е отделено необходимото внимание от гръцките власти. Те създават големи проблеми в борбата с малария и принуждават българската държава да заделя средства за пресушаването им и превръщането им в обработваеми пространства. Само за санитарни мерки, дренажи и борба с маларията през периода 1941 -1944 г., българското правителство изразходва 205 574 119 лв. [21]

Не по-добро е състоянието и на горското стопанство, където залесената част от планинските територии е около 60 %, и то 63 % с нискостеблени насаждения, докато в старите предели на България тази част е 83%.

Крайно незадоволителна е и шосейната пътна мрежа, а железопътната мрежа българските власти заварват в окаяно положение. Железният път Дедеагач - Одрин е построен през 1878 г., а този през Беломорската низина от Солун за Цариград - през 1894 година. И двата пътя са в крайно лошо състояние. Освен това при оттеглянето си гръцката армия разрушава мостовете както на железопътните, така и на шосейните пътища.

Повечето от градовете и почти всички села нямат регулационни планове, което налага българското правителство да организира изработването им. Не са канализирани, нямат изградени водопроводи за питейна вода. За водопроводни и канализационни мрежи само за по-големите градове през периода на българското присъствие в Беломорието се изразходват 31 389 024 лв. [22]

Оценявайки природните дадености и икономическото състояние на областта, германската страна разчита на увеличен износ на тютюн, опиум, бобови растения, ранни зеленчуци и плодове [23]. Реквизициите и безогледното ограбване на Беломорието от германските военни власти до тяхното изтегляне поставя пред българските снабдителни служби много трудности.

На 8 юни 1941 г. Дирекцията на гражданската мобилизация изисква от снабдителния отдел на Щаба на войската „да влезе във връзка с германските власти и установи какви още храни и др. припаси от тези, върху които са сложили ръка в присъединените към страната територии те ще задържат в свои ръце и до кога ще трае последното” [24]. Дирекцията на гражданската мобилизация иска да си изясни с какви продоволствия ще разполага в повоприсъединените земи, за да направи необходимите разчети по снабдяване на населението с храни, тъй като вече се очертава неблагоприятно положение.

Снабдителният отдел е запознат с ограниченото количество хранителни продукти в Беломорието в резултат на германските „нужди”. Още преди навлизането на българските войски в областта от Щаба на войската се прави запитване до началник-щаба на 30-и германски корпус Молков Боч за наличието на хранителни и фуражни припаси в Тракия. В края на април 1941 г. от щаба на 30-и корпус се отговаря, че „в Тракия няма хранителни и фуражни припаси. Всичко трябва да се подвозва от вътрешността на България. Тук всеки момент се очаква да избухне глад” [25] Независимо от това се прави ново запитване. На 15 юни 1941 г. снабдителният отдел получава отговор от германското командване, че „реквизираните от германските войскови части хранителни припаси из гръцките земи, присъединени към България, са крайно необходими за снабдяването на германските войски” [26].

Безогледното „извозване” от германските военни власти на стоки, храни и военна плячка от Беломорието предизвиква възмущение сред командния и редовия състав на българската войска. На места в Беломорието българските командири и войскови части се опитват да възпрепятстват извозването им, но това веднага предизвика германската реакция. На 24 юни 1941 г. Щабът на войската изпраща писмо до командира на 1-ва армия генерал-лейтенант Лукаш, в което се посочва, че „по донесение на германските органи, натоварени с извозването на закупената от Германския райх тютюнева реколта 1939 и 1940 г. в Гръцка Тракия, някои войскови части са създали затруднения при отвозване на тютюна... тези тютюневи запаси са собственост на Германския райх и трябва да се допусне отвозването им без да се правят пречки” [27].

Българското правителство се сблъсква с изключително труден проблем. С присъединяването на „новите земи” се налага да се изхранва население близо 1 900 000 души, една трета от което е в Беломорието, с хранителни продукти предимно от „старите предели” на страната. Всичко това, като се прибавят и „доставките” за Германия, силно утежнява продоволствения проблем за цяла България.

В същото време пипалата на глада обхващат населението на Гърция. Капитан първи ранг Хайе - началник-щаб на командването на немската морска група „Юг”, участва в разговори с представители на гръцкото окупационно правителство за търсене на възможности за облекчаване на глада. Министърът на земеделието на Гърция Платон Хагимихали поставя въпроса, „че в Тракия трябва да се намира една част от миналогодишната реколта”. На 9 юли 1941 г. Хайе прави веднага запитване до Щаба на войската. В резултат на „нуждите на немската армия” обаче българските власти „не са намерили нищо в Тракия от миналогодишната реколта” [28].

С присъединяването на областта българското правителство се сблъсква с един от най-трудните проблеми в провеждането на набелязаната политическа линия. Той е породен от насилствено извършените народностни промени в Беломорието от гръцките власти между двете световни войни. Най-същественото е изменението на народностния състав на областта. Българското правителство има най-общи данни за демографската картина. Министерският съвет през юли 1941 г. решава да започне подготовка за извършване на преброяване на населението в страната след присъединяване на новоосвободените земи [29]. Това решение е предшествано от предварително преброяване, извършено от българските административни власти със самото им настаняване в Беломорието. Организира се събиране на информация за броя на населението и произхода на колонизираните гърци в различните части на областта, както и за размера на свободните обработваеми земи. По същество това първо набързо организирано преброяване на населението се извършва от създадената на 1 юни 1941 г. областна училищна инспекция и подведомствените й околийски училищни инспекции.

Неслучайно тази задача се поставя на областната училищна инспекция. Българското правителство при провеждане на политиката си в областта, където българският етнически елемент е малцинство, възлага голяма роля на българското училище. От самото начало българското правителство изгражда структурата на училищната мрежа с цел новата учебна година да може да започне организирано.

В областта, състояща се от 812 населени места, от които 13 са градове и 799 села и махали, групирани в 11 административни околии, се обособяват 6 учебни околии: Дедеагачка, Гюмюрджинска, Кавалска, Ксантийска, Драмска и Серска. По-късно се извършват нови промени на структурата, като от 20 февруари 1942 г. Дедеагачка околия е присъединена към Гюмюрджинска, а след това и Кавалска към Ксантийска учебна околия. Останалите включват в състава си по 2-3 и повече административни околии [30].

В резултат на преброяването през юли 1941 г. общо населението на областта възлиза на 649 419 души [31]. То се разпределя по учебни околии както следва: Гюмюрджинска - 99 563; Дедеагачка - 25 629; Серска - 113 990; Драмска - 161 897; Кавалска - 175 549 (от което за Саръшабанска административна околия - 52 725 души); Ксантийска - 72 821. По народност (без Саръшабанска околия) населението на областта е: българи християни - 43 751, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание (определящи се за турци) - 72 985, гърци - 461 831 и други 12 019, като от последните най-много са евреите, след тях арменците и т.н. [32].

По административни околии населението се разпределя: Ксантийска - 72 821, от които българи християни - 1740; с турцизирано съзнание -23 938, гърци - 45 588 и други 1555; Гюмюрджинска - 99 563, от които българи християни - 730, българи мюсюлмани - 6138, с турцизирано съзнание - 47 214, гърци - 42 214 и други 3267; Дедеагачка - българи християни - 2670, с турцизирано съзнание - 1819, гърци - 20 137 и други 1003; Серска - 80 190, от които българи - 11 000, гърци - 67 963 и други - 1237; Демирхисарска - 33 800, от които българи - 10 820, гърци - 22 295 и други - 685; Драмска - 128 463, от които българи - 11 068, гърци и други - 117 395; Зиляховска - 33 434, от които българи - 4710, гърци и други - 28 724; Кавалска - 64 419, от които българи - 1000, гърци - 59 433, с турцизирано съзнание - 9 и други - 3977; остров Тасос - 21 273, от които българи - 3 и гърци - 21 270; Правищенска - 37 133, от които българи - 10, с турцизирано съзнание - 5, гърци - 36 822 и други 296 [33]; Саръшабанска - вероятно 52 725. Това първо преброяване организирано набързо несъмнено е обременено от непрецизираност и неточност. Провежда се при доброволно записване на народност. Преброяването позволява на българското правителство да получи една по-реална представа за населението в района и различните тенденции в настроенията сред отделните етнически групи.

В демографско отношение областта представлява твърде пъстра картина, основният тон на която се дава от гръцката народностна група. От своя страна обаче и тази народностна група не е единна. Преобладаващата част от това население са преселници от Източна Тракия, Мала Азия, Кавказ, Черноморското крайбрежие и др., хора с различно възпитание, различна култура, нрави, обичаи и др. и с различно понятие за труд, хигиена, семеен и обществен живот - нещо, което внася още по-голяма пъстрота и разнообразие в народностния състав на областта [34].

В езиково отношение Беломорието също е доста разнообразно. Най-широко застъпени са гръцкият и турският език. Турски език говорят не само местните ислямизирани жители, но и голяма част от преселниците от Източна Тракия и Мала Азия. На езикова свобода се радват и почти всички народностни малцинства, включително арменци, евреи, руси и др. Не такова е било отношението на гръцките власти към българското малцинство. И най-малката българска проява е била обект на строго преследване и тежки наказания. Една изречена дума на български език е трябвало да се изкупува с пяла поредица страдания и изтезания. Всичко това нанася твърде големи поражения върху духа на българското население, останало в Беломорието [35]. От 43 751 души населението, останало в Беломорието и декларирало своята българска народност, 21 820 са в Серска, 15 778 в Драмска и 1013 души в Кавалска учебна околия или общо в Източна Македония живеят 38611 души.

В Западна Тракия от „101 766 българи, от които 81 457 християни и 20 309 мохамедани, през октомври-ноември 1919 г.” [36] са останали 5140 българи християни и 6138 българи мюсюлмани [37] при преброяването през юни 1941 година. Даже ако се вземе предвид, че една част от Западна Тракия (Димотишката зона) не е включена в Беломорската област и тези данни от 1941 г. за демографското състояние не включват населението източно от демаркационната линия, то картината не би се изменила съществено. Резултатите от провежданата гръцка политика между двете световни войни за обезбългаряване на Беломорието, като за Източна Македония този процес започва и по-рано, са твърде големи. Особено чувствителни са те в областта на езика. Правителството на първо време се стреми да укрепи българското национално съзнание именно сред това население. Във връзка с това то разчита главно на българското учебно и просветно дело в Беломорието.

Този въпрос е предмет на разговор на 10 юли 1941 г. между Б. Филов и министъра на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски. Образователната система, която се въвежда в Беломорието, отговаря преди всичко на общите задачи на политиката на българското правителство. Тя се различава от останалите части на страната. С откриването на българските училища се предвижда задоволяване предимно на нуждите на българското население в областта и на нуждите на това население, което ще бъде заселено в Беломорието.

Политиката на българското правителство по народностния проблем, който се предвижда да се решава чрез изселване на гърците и заселване на българи от вътрешността на страната, през лятото на 1941 г. намира отражение и в устройване на учебното дело. Поради това Габровски предлага на Министерството на народната просвета „първата грижа на държавната власт да бъде създаването на училища за българския елемент в размер на нуждите му, а малцинствените училища, трябва да останат засега, като втора задача, без да се бърза с нейното решаване” [38].

Една от първите грижи на областната училищна инспекция е да установи точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение. Разпределени са в няколко групи: българчета, деца от смесени бракове, деца на българи гъркомани, деца на руски емигранти, гърчета, деца с турцизирано съзнание, арменчета, евреи и др. народности. Децата на българите мюсюлмани и на българите християни са обединени в една група [39]. Командированите околийски училищни инспектори и средищни директори изпълняват успешно тази задача.

Областната училищна инспекция предлага и Министерството на народната просвета утвърждава откриването на народни училища само в онези селища, където има необходимия брой деца от български произход, такива от смесени бракове, арменчета и деца на българи гъркомани, родителите на които в различна степен са с притъпено българско национално съзнание. Децата гърчета, турчета и др. се оставят на първо време извън обсега на грижите на училищната инспекция.

По тези разчети на децата от областта, които са от местен произход, в началото на учебната година на задължително обучение подлежат 11 429 деца от български произход и такива от смесени бракове, 424 арменчета, 102 циганчета и 84 от други народности [40]. Почти всички, с изключение на голям брой от арменчетата, са постъпили в народните училища. Арменчетата са постъпили в откритите частни училища.

При изготвяне на първоначалния щат за организиране на учебното дело в Беломорието се предвижда откриване на повече народни първоначални училища - 189 с 342 учители и 30 народни прогимназии със 70 учители, за да могат да поемат децата на чиновниците, които се очакват да дойдат в областта [41].

Организиране уреждането на учебното дело е една от първите стъпки на българското правителство в провеждане на политическата му линия за укрепване на българското национално съзнание сред местните българи. Освен това се цели разширяване владеенето на българския език, който е установен като официален държавен език. Това се обуславя от големия брой небългарско население. Към края на септември 1941 г. се установява точния брой на децата, подлежащи на задължително обучение, и се оформя учителския щат в окончателния му вид. В този щат се закриват по-голямата част от онези училища, които са предвидени в общинските центрове, понеже се оказва, че командированите и назначените в общините държавни и общински чиновници или са неженени, или женени без деца и такива, които не желаеха да доведат семействата си. Това налага броят на първоначалните училища да се сведе на 136 с 259 учители, а прогимназиите - на 27 с 60 учители. По-късно по време на учебната година се извършват нови изменения на щата, като към края й броят на първоначалните училища в областта възлизала 140 с 300 учители, а на прогимназиите - на 25 с 55 учители [42].

През годината в областта функционират две пълни гимназии в градовете Гюмюрджииа и Ксанти и гимназиален клон в Дедеагач [43].

Освен тези училища през учебната 1941/1942 г. в областта функционират една детска градина в Гюмюрджина, 2 частни арменски детски градини, 4 частни армергски първоначални училища, 13 частни турски първоначални училища и 1 частна турска прогимназия.

Училищата стават място на първите опити за засилване на политическото влияние на отделните страни. Активно действа и турското консулство в Гюмюрджина.

В частните арменски училища учителствуват 8 арменски и 4 български учители, а в турските - 8 турски и 5 български учители [44].

Турските учители по степен на образованост са под всякаква критика. Това са ниско образовани ходжи, завършили най-често турски прогимназии или школи на някои по-видни мохамедански учители. За сметка на това фанатично работят за турцизиране съзнанието надецата. Само двама от тях са със средно образование.

В края на учебната година в народните първоначални училища остават 8900 деца, а в народните прогимназии - 1204 деца, или всичко 10 104 деца [45]. Необхванати в училище остават 13 % от общия брой на подлежащите на задължително обучение. Областната училищна инспекция не успява да обхване българо-мохамеданските деца от отдалечените махали. Там училищата не са могли да бъдат открити поради недостиг на учители или пък назначените са били мобилизирани почти през цялата учебна година.

Прави впечатление, че в частните арменски първоначални училища постъпват и остават до края на учебната година 226 деца, а в частните турски основни училища - 514 деца. От децата арменчета не остава никой извън училище, защото там, където няма частни арменски училища, те постъпват в българските народни училища.

За разлика от тях децата на родители с турцизирано съзнание рядко постъпват в откритите частни турски училища. Причината е малкият им брой. По-голяма част от тези деца остават извън училище. В резултат на турската пропаганда и ислямския фанатизъм обаче в българските народни училища не постъпва нито едно от тях [46].

Важен фактор за развитието на учебното дело в Беломорската област безспорно са учителите. Те се сблъскват със сериозни трудности, произтичащи от голямото разнообразие на учениците, свързано с общата и езиковата им подготовка. Налага се по-особено групиране на отделенията и на организацията на образователната работа. Провежда се гъвкава учебна работа и подвижност на учебния материал с цел по-бързо и цялостно езиково ограмотяване. Всички деца от различните отделения започват с четмописният материал за първо отделение. Постепенно учениците от по-горните отделения минават от по-долен в по-горен клас. До зимната ваканция учениците от горните отделения в началните училища достигат едно задоволително овладяване на българския език, българската история и география и след ваканцията продължават обучението си по редовната програма [47].

За разлика от основните учители, учителите в прогимназиалните училища срещат много по-сериозни затруднения. И тук по-голяма част от учениците минават много бързо предвидения материал за всички по-долни класове. В тази сложна учебна работа учителите успяват да извършват предварителна образователна работа [48]. След зимната ваканция училищата в областта заживяват нормален живот, като учебните програми за съответните класове се сбиват, за да може до края на годината да се премине целият материал.

Политиката на българското правителство има за цел чрез разгръщане на учебното дело да закрепи разколебаното народностно чувство на българското население в областта. Учителството разгръща голяма и разнообразна извънучилищна културна и обществена дейност. Читалищата се поставят в центъра на тази дейност и през учебната година те се основават във всички по-големи селища с българско население. Читалищата от Драмска учебна околия са организирани в околийски читалищен съюз. Към края на учебната година най-добре са организирани читалищата в Дедеагач, Гюмюрджина, Кавала, Драма и Сяр [49].

Почти във всички села, където има българско население, се провежда системна подготовка под формата на вечерни и празнични училища за ограмотяване на възрастното българско население и запознаването му с българската история и география. Тези училища функционират до април 1942 г., като в тях се постигат доста добри резултати. Полагат се основите на училищните библиотеки и се организират подвижни околийски учителски библиотеки. Подобрява се и учебно-материалната база [50].

Със самото присъединяване на Беломорието българското правителство пристъпва към изменение на демографската картина и отново придобиване на български етнически облик. Правителството няма опит в това отношение. От освобождението на България от турско робство и по-сетнешното обединение на българските земи присъединените територии са били с компактно българско население. С компактно българско население са и земите от Битолска и Скопска област, а също и Западните покрайнини, присъединени през 1941 година. Положението в Беломорието е друго. Обезбългаряването му започва още със самото създаване на българската Екзархия през 1870 година. Редом с всички други средства за асимилация на българския народ гръцкият митрополит на Драма Агатапгелос пръв издига идеята да се преселят в епархията му гърци от вътрешността на Гърция и островите и по този начин да започне изменение на демографската картина там, където българите са преобладаващото мнозинство [51].

В политиката си към увеличаване на българския етнически елемент правителството на България черпи опит преди всичко от съседните държави, които са натрупали значителен опит в асимилаторската си политика за изменение на демографската картина в завзетите български територии след Руско-турската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В практическата си дейност българското правителство използва преди всичко формите и методите на гръцката държава за обезбългаряване на Беломорска Тракия и Македония между двете световни войни.

Правителството на България е затруднено при използване подхода на гръцката държава. То не разполага с готови компактни български маси за заселване в Беломорието, с каквито гръцката държава разполага след „Малоазиатската си катастрофа”. От друга страна, няма необходими условия и предпоставки за масово изселване на гръцкото население от областта.

Като най-близка задача българското правителство си поставя изселването на колонизираното гръцко население и връщането обратно в родните места на прокуденото местно българско население. В това си начинание то е облагодетелствано до известна степен от наличието на настроения за изселване сред самото гръцко население. Миграционният процес започва още през март с оглед развитието на събитията. Той е особено силен в Западна Тракия. Това налага гръцкото правителство да вземе към средата на март специални мерки, за да спре изселването [52]. Процесът се засилва през май, като от българските военни власти се изисква „на желаещите да се изселят от областта гърци да се дадат открити листове, след като същите подадат писмени заявления, в които изрично да подчертаят, че желаят да се изселят доброволно и по собствено желание”. [53]

Нашето правителство се стреми да реши въпроса за увеличаване на българския етнически елемент като ускори изселването на гърците и заселването на тяхно място на българи. При изселването българското правителство подхожда диференцирано към гръцкото население. Правителството се стреми „да изсели поне половината от всички гърци, като изселването засегне колонизираните малоазиатски, кавказки и пелопонески гърци” [54]. Властите не си поставят за цел да изселват коренното гръцко население, а да възстановят демографската картина в Беломорието от края на Първата световна война, когато българите са преобладаващата част от населението. В същото време възниква въпросът дали да се прибере в рамките на българската държава и българското население от Югозападна Македония, за да се предпази от гръцка асимилация. При това се появяват съмнения в правителството, че ще съумее да присъедини и тези земи към България. За това свое намерение българското правителство има известно основание. Още в първите месеци на присъединяване на Беломорието към България се развихря гръцкият национализъм в Македония, останала в рамките на гръцката държава. Българските административни власти в Битолската област донасят до Министерския съвет, „че всеки ден пред тях се явяват пратеници от разни селища на Южна Македония, да се оплакват от всевъзможни насилия и повсеместен терор, на които е подложено българското население, особено в селата” [55]. Броят на оплакванията от този род взема такива размери, че общественото мнение в България е силно разтревожено за участта на българското население в Южна Македония, където то съставлява безспорно мнозинство.

В селата, където няма германски воешш власти, гръцката полиция прибягва и до въоръжаване на част от преселниците гърци от Мала Азия за упражняване на въоръжен натиск и тормоз над местното българско население. Те стрелят по къщите на българите, включително и по българските деца [56]. Побоищата и издевателствата от страна на гръцката полиция и от националистическите гръцки елементи над българското население, което се опитва да изяви българското си национално съзнание или дори да проговори на български език, стават постоянна практика. Гръцкият национализъм придобива изключителни размери, особено в районите на Леринско, Костурско, Кайлакарско и др., за което свидетелствуват редица случаи [57].

Българското правителство преценява, че може да се реши въпроса с изменение на демографската картина в Беломорието след осигуряване на подслон и земи за заселниците. През лятото и есента на 1941 г. няма заселване на българи в Беломорието. През този период в областта се установяват предимно българи, заангажирани в административно-управленческия апарат и в държавно-политическите структури.

Проблемът със заселването възниква още със самото присъединяване на Беломорието към България в резултат на желанията на преобладаващата част от изселниците и бежанците от Западна Тракия и Македония да се завърнат по родните си места. Поради това се приема и на 20 юни 1941 г. се обнародва Закон за вътрешно преселване и заселване [58], в рамките на българската държава, обединила повечето от българските земи. Той узаконява, но не решава, целия комплекс от въпроси, които възникват около всеки един български гражданин, решил да се върне в родните си места или да се засели в Беломорието. Това налага МВРНЗ да издаде и обнародвана на 24 октомври 1941 г. специална Наредба за земеделско-стопанското заселване в Беломорието [59]. С нея се уточнява редът за заселване и оползотворяване още през текущата година на свободните имоти в Беломорието, като заселването се свързва с оземляване и снабдяване с жилища и шгвентар на бивши бежанци и на други жители от страната.

От наредбата се вижда, че българското правителство гледа на областта с една по-далечна перспектива. В параграф 3, абзац втори гласи:

„На заселниците се дават следните облаги: изплащането на земята, жилищата и наличния инвентар към тях е 65 % от действителната им цена и трябва да се изплати за 15 години, разсрочка, безлихвено. Плащането започва от 1944 г.” [60] Само от това може да се направи изводът, че българското правителство в политиката си към Беломорието подхожда не като към окупирана област, а като към българска територия, която се възвръща към страната.

Още по-ясно това проличава в трактовката, отнасяща се до българите бежанци, които искат да се върнат по родните места. В съшия абзац се посочва, че „ако заселникът е бежанец, който е имал и не е бил ликвидирал имотите си в Беломорието по спогодбата Моллов-Кафандарис, оземлява се с жилище, земя и наличен към тях инвентар безплатно, до определения среден тип. Ако имотите на такъв бежанец, който той е оставил преди в Беломорието са били по-малко от тези, с които се оземлява, той доплаща разликата с 65 % от действителната им цена по реда предвиден в тази точка” [61]. От това личи, че българското правителство отчита, че бежанците са свързани с тези земи не само защото са им родни, но и икономически. Интересно е изследването на Г.В. Димитров за „Българо-гръцките отношения и българските бежанци от Гърция (1919-1931 г.)”. В него той доказва, че „остатъкът в полза на България, приведен в българска валута по тогавашен курс на долара, възлизаше на 1 150 031 250 лв. Според друго сведение сумата възлиза на 2 681 450 000 лв. Това са много пари, макар че по редица причини стойността на значителна част от недвижимите имоти на много български бежанци от Югоизточна Македония и Западна Тракия не е включена в тях” [62].

Към тези земи българското правителство се отнася като към възвърнати на България, не само като изхожда от историческата истина, но и икономически, понеже повечето от бежанците са свързани с тях. В заграбените им имоти и къщи гръцката държава е настанила колонизирани гърци.

Българското правителство решава заселването на Беломорието с българи от вътрешността на страната основно да се извършва през 1942 година. Сформира се и отделение за оземляване към Министерството на земеделието. На 6 декември 1941 г. началникът на отделението назначава комисия, която от 8 до 14 декември извършва проучване в Беломорието във връзка с предстоящото заселване в областта. Комисията уточнява по околии свободната селскостопанска земя за оземляване на преселниците и свободните къщи за настаняването им. На основата на проучването комисията прави извода, „че за едно цялостно и с добри резултати преселване в настоящия момент не може да се мисли. Малкото държавна земя (която е била преди собственост на гръцката държава - бел. Д.Й.) не позволява да се предприеме едно по-чувствителпо заселване на Беломорието с българи, взети от старите предели” [63]. Всичко това налага правителството, за да осъществи своята политика за изменение на демографската картина в Беломорието, да предприеме по-чувствителпо изселване на гръцкото население и препращането му в Гърция.

Въпросът с изселването и заселването се усложнява още през лятото на 1941 година. С образуването си гръцкото окупационно правителство има възможност да предприеме мерки пред германските военни власти за спиране на изселването на гърци от Беломорието с цел недопускане съществено изменение и възстановяване на демографската картина в района в полза на българския елемент, както е било в миналото. От друга страна, германските военни власти се изправят пред много трудности с пристигането на гръцки изселници в района на Солун и Югозападна Македония. В резултат на това през август 1941 г. те отправят настойчиви искания да се спре изселването. Българският офицер за свръзка капитан 1 ранг Сава И. Иванов уведомява управителя на Беломорската област, че „германското командване настоява да се спре изселването, понеже създава големи трудности. Независимо от това, изселването не е желателно и от наша страна, понеже изселниците се изпращат в области, където има най-много българи и с това се намалява процентът и се влошава положението на нашите българи” [64].

Българското правителство се изправя пред изключително сложен въпрос - въпросът за изселването на гърците от Беломорието. В същото време, независимо че възниква идеята да „прибере” българите от Западна Македония, където са в компактна маса в рамките на българската държава, правителството не може да си го позволи, защото ще се обезбългарят още повече тези територии. При тази сложна ситуация то решава да продължи изселването на гърците от областта независимо от „създаването на трудности за германците”. При това положение германците отново упражняват натиск. На 30 август капитан 1 ранг Иванов уведомява беломорския управител: „Германското командване съобщава, че въпреки тяхната молба да не се изпращат вече изселници, все пак през последната седмица са пристигнали в Солун 2103 души. Германското командване повторно иай-настойчиво моли да се прекрати това изселване веднага, защото в противен случай германците ще бъдат принудени да затворят веднага границата.” [65]

Независимо от тези категорични германски предупреждения, българското правителство продължава да търси възможности за продължаване на изселването от Беломорието. В същото време Министерството на вътрешните работи взема мерки за засилване на контрола на българско-гръцката граница. На 1 септември 1941 г. то издава наредба относно преминаването на границата. С нея се установява нов режим за преминаването на границата между България и Гърция [66]. В наредбата обаче не се третира редът за изселване на гърците от границата от германски и български военни лица. Възникват редица въпроси. На 10 септември 1941 г. в Министерството на външните работи се провежда съвещание, на което се разглеждатвъпросите запреминаване на границата от изселващите се от Македония и Тракия, на изселващите се българи от Гърция и Сърбия, и за преминаване на германски военни лица или гърци и сърби, пътуващи в командировка от германска страна или като частни лица [67]. Съвещанието стига до заключение, че изселването от Тракия и Македония трябва да става, след като откритите листове, издадени от административните власти бъдат снабдени с входни визи от германския консул в Кавала. В същото време гръцки граждани могат да влизат в пределите на България, след като издадените германски документи бъдат визирани от българската легация в Атина. Така се въвежда визов режим между България и Гърция, но германските военни лица преминават границата без българска входна виза [68].

В същото време на 10 септември 1941 г. командващият Солун - Егея чрез българския офицер за свръзка изпраща проект за уреждане на преминаването на границата между България, респективно окупираните от българските войски гръцки и югославски области и окупираните от германските войски гръцки области. Независимо че германците третират областта като „окупирана”, преминаването на границата се извършва „от всички граждански лица, като се спазва визовия режим”. При посещението на германския командващ Солун - Егея генерал-лейтенант Кренски на 20 септември в София и срещата му с Б. Филов се постига одобрение на проекта, който влиза в сила от 1 октомври 1941 година [69].

Независимо че с наредбата силно се ограничава изселването на гърци от района, все пак то не се прекратява напълно и не се постига затварянето на границата от немска страна. На 3 ноември 1941 г. командващият Солун - Егея, с оглед пристигането на много бежанци от 15 ноември, ограничава местата за преминаване на границата: само при устието на р. Струма, моста на р. Струма при Орляк и жп пропусквателните пунктове [70].

Увеличаването на броя на бежанците, особено от Източна Македония, е в резултат и на събитията в края на септември и началото на октомври 1941 г. Непълно и неточно ще бъде, ако тези събития се обясняват само в резултат на политиката на българското правителство. За да се осветлят по-пълно и обективно събитията, получили наименованието Драмски (по повод избухналото на 28 срещу 29 септември 1941 г. въстание в района на град Драма), трябва да се разглеждат от различни страни и преди всичко през постановките на Коминтерна за разгръщане на съпротивителната борба срещу силите на Оста [71].

Както посочвам в предговора, въпросите на съпротивителната борба не са предмет за изследване в настоящата работа. Независимо от това не можем да подминем събитие каквото е Драмското въстание.

В продължение на години в българската историография въпроса за въстанието неправилно се избягваше. За разлика от това от гръцка страна за него е писано не малко. В гръцкия печат още в края на 1944 г. и през 1945 г. се посочват различни данни за убити гърци в Беломорието по време на българското управление. Мануилидис, член на гръцкото правителство, заявява пред представители на печата, че броят на убитите гърци е 45 000. Друг член на гръцкото правителство, професор Тем. Цацос, заявява, че жертвите са 50 000 души. А според Порфирогенис и Ламбрианидис, членове на правителството на Папандреу, които посещават Беломорието през октомври 1944 г., техният брой е бил 65 000 [72]. Изявленията им са така направени, че значителна част от жертвите са по време на Драмското въстание. Издига се даже и тезата, че самото въстание е било провокирано от българска страна, за да се започнат репресии над гръцкото население. По този начин се създават предпоставки за политико-психологически натрупвания преди всичко около Драмското въстание, които дават отражение върху българско-гръцките отношения в продължение на много години.

Позицията на БКП за Драмските събития е изразена още на 6 октомври 1941 г. от В. Коларов по радиостанция „Хр. Ботев” [73]. Корените и причините, които довеждат до избухването на Драмското въстание, трябва да се търсят още в първите дни на разгромяването на гръцката армия от вермахта. Още през май „самостоятелното бюро на Централния комитет на Македония и Тракия свиква в Солун съвещание... Съвещанието реши да се образува широк национален фронт и излезе с манифест към народа в Македония, с който го приканваше на борба срещу завоевателите” [74]. Тази дейност за организиране на съпротивата е в унисон с целите на съвещанието, но едва ли формите на борба, които се избират на този етап, са най-подходящи и съобразени с реалната обстановка.

Българската власт в Беломорието полага усилия и търси начини за приобщаване на жителите в областта. Още през май най-строго се изисква от представителите на българските власти в отношението им към местното население „да се проявява голяма тактичност и да се пресичат в зародиш каквито и да са случаи на ожесточение и мъст и всякакви груби посегателства” [75]. Българското правителство гледа на Беломорието като на неразделна част от България и е заинтересовано в кратки срокове да изгради държавно-политическите структури, да създаде спокойна обстановка в района и населението да пристъпи към мирна трудова дейност.

Избухването на Драмското въстание изненадва българските власти в Беломорието. За потушаването му се изпращат предимно подразделения на Беломорския отряд, като се сформират три групи от стария набор. Първата група е изградена основно от подразделенията на Ксан-тийската дружина. Най-силна в огнево отношение е втората група. В състава й са включени подразделения на Кавалската, на 1-ва Драмска дружина и част от силите на Петричкия гарнизон. Третата група е изградена основно от подразделения на Неврокопската дружина [76]. Предвижда се първоначално и изпращането на отряд от бронирания полк и отделни мобилизирани пехотни дружини, но това не се налага, защото подразделенията от Беломорския отряд до 6 октомври 1941 г. овладяват положението в района на Доксат-Драма [77].

Повечето от политико-психологическите натрупвания около събитията през началото на есента на 1941 г. след излизане на „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945” се разсеяха в резултат на отношението към тях, взето от ГКП. В този труд се посочва, че „народното въстание, е било преждевременен акт. Ръководителите на комунистическата организация в Драма, които също падат в боя, погрешно са оценили обстановката” [78].

Независимо от позицията, изложена в „История на националната съпротива на Гърция 1940/1945 г.”, че над 3 хиляди патриоти паднаха под куршумите в Драма, Доксат и други села в района все още в гръцката историография не е изоставена тезата за големия брой жертви, дадени от гръцкия народ в Драмското въстание.

Естествено много трудно е да се определи на този етап точният брой на жертвите, дадени по време на Драмските събития.

През март 1943 г. Министерството на външните работи и изповеданията на България предава Вербална нота на германската легация в София. Тя е отговор на оплаквания, направени от страна на Софулис, Кафандарис, Г. Папандреу и Милонас пред Алтенбург в Атина за положението на гърците в Беломорието. Отговаря се на много въпроси, голяма част от които тенденциозно се повдигат от гръцка страна. Във връзка с жертвите в Драмското въстание се обосновава, че те не възлизат на повече от 1600 души [79]. И към тази цифра трябва да се подхожда критично.

Стремежът за по-точното им определяне не трябва да се схваща като опит за оневиняване на българските власти в Беломорието, а като стремеж за търсене на данни за жертвите, които да са по-близки до реалните.

Драмските събития заставят българското правителство да смени областния директор Ил. Кожухаров с о.з. генерал Герджиков [80] и засили някои от вътрешните функции на българските войски в областта, чрез усъвършенствуване на организационната им структура в Беломорието.

Първоначално се извършва ново прегрупиране на някои части и поделения на 11-а пехотна дивизия и на Беломорския отряд. Подразделенията на 11-а пехотна дивизия, които са на о. Тасос и Самотраки се изтеглят и заемат мястото си в полосата на дивизията. Те се сменят от сборна опълченска дружина, мобилизирана и изпратена в подчинение на командира на Беломорския отряд [81]. По този начин охраната и отбраната на двата острова се поема от Беломорския отряд, защото островите се намират и в неговата полоса. Още повече, че и Беломорската флотилия на този етап е в състава на отряда. На 20 октомври 1941 г. българското командване премества командването и щаба на българските морски войски в София. Претекст за това е, от една страна, необходимостта от непосредствена връзка с Министерството на войната, а от друга - създаването на Беломорския флот, при което този флот трудно може да се ръководи от Варна поради голямото разстояние [82]. Така се налага да се изведе Беломорската флотилия от състава на Беломорския отряд и да мине в подчинение пряко на командването на българските морски войски в София. Това дава веднага отражение на организирането на отбраната на Беломорския бряг. Командирът на Беломорският отряд престава да бъде основната фигура, която организира и ръководи отбраната на областта.