„ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА / Наука / Хуманитарни науки / История

Бернар Лори
РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ МИТ „ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА"

"Болката, с която българите разглеждат миналото си, е факт, който не може да убегне от погледа на страничния, дори повърхностен наблюдател. Те го представят неизбежно в трагичен план, като поставят ударението върху прекъсването на историческия континуитет.

Трагичното в българската история е синтезирано най-вече в идеята за „петте века турско робство". Веднага премахваме термина „робство", който принадлежи към романтичната терминология и не може да даде научнообоснована аргументация на действителността (белгийският национален химн също започва с думите: „След векове на робство...", които не биха могли да се възприемат в буквалния смисъл). Да заместим и думата „турско", чието семантично значение се е променило коренно през XX век, с по-точната „османски". Получаваме израза „пет века османски режим".

Пет века обхващат период от време, който надхвърля възможностите за възприемането му от обикновения човек, които се простират хронологически най-много до спомена за предишните пет-шест поколения, или около сто и петдесет години. Страдание, продължило пет века, е прекалено голямо, за да може да се осмисли. Това е прекалено обширен обхват за изследване дори за професионалния историк.

При един по-задълбочен анализ се вижда, че в историческите изследвания османският период в България продължава четири века и половина плюс половин век, като диспропорцията в обема на научните разработки за тези два подпериода е очевидна. Информацията за XVII век например е толкова оскъдна, че ни навежда на въпроса, дали изобщо в България е имало такъв. За сметка на това годините 1824—1878 са обект на задълбочени и многобройни изследвания. Причината за това е, че периодът на Възраждането, който хронологически принадлежи към османския, не се вписва в мъглявата и размита представа за „османската трагедия". Това е исторически период, чиято динамика е добре известна, а същността му е подробно документирана. Възраждането е част от историята и, което е по-важно, част от националната история. Нещо повече — това е основополагащ период, през който се създава и формира българската национална идеология.

За мен Българското възраждане започва към второто десетилетие на XIX век (ако непременно е нужна дата, можем да приемем за негово начало появата на Рибния буквар през 1824 година), а не през 1762 г., както е прието в историографията. Защо не приемам за начало на Възраждането написването на широко нашумялата напоследък „История славянобългарска" на Паисий? Разбира се, то има своите предшественици, но за него не може да се говори в годините на „кърджалийското време". Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански е значима, но те си остават изолирани случаи. Съсредоточавайки се върху тях, българските историци оставят на заден план период от възлово значение за българската история. Дискусиите от 70-те години за наличието на „ранно Възраждане" са интересни, но почиват на погрешни предпоставки, произтичащи от механично привнасяне на марксистката теория: наличието на български търговци (оттук и буржоазия) през XVIII век не води автоматично до наличието на национална идеология.

Периодът 1393—1824 г., тази “terra incognita”, не подлежи на национално историческо тълкуване. По време на този дълъг период от време българското население няма собствена история. То споделя общата съдба на останалите християни в Османската империя. Единствено една общобалканска история (на Румелия) може да ни даде вярна представа за историческата действителност в империята през тези четири века и половина. Да се говори за „чуждо иго" е опит за дистанциране на национална история, която отказва да приеме спецификата на съществуване и управление в една империя. Този подход е напълно анахроничен и пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм. В една империя не съществува понятието „чужд", а само „различен".

Темата за „петте трагични века" не е монопол единствено на българската историография. Тя присъства и в историческите изследвания на сърби, гърци, румънци, албанци и т. н., но все пак с твърде многозначителни нюанси на ударението, което се поставя. Моето лично виждане е, че именно в българската историография трагедията е предадена в най-черни краски. Общото мнение в България е, че именно тук условията за живот са били най-тежки, защото българските земи са се намирали в сърцето на империята, в непосредствена близост до столицата. Този аргумент е твърде странен за мен. Чуждите пътешественици подчертават, че българските земи, отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот. Трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи. Не може да става и дума за сравнение с непрекъснато подложените на военни действия европейски крайгранични области на империята, като например Босна. Българските земи не изпитват разрухата от дългите австро-турски войни, няма масови преселения, както при сърбите от 90-те години на XVII век, нито редуване на латинска и османска власт, като в Пелопонес в началото на XVIII век и в Белградския пашалък (1718—1739), нито познават фанариотския гнет във Влашко и Молдова. Тези злини ги подминават през XVII и XVIII век и оттук впечатлението за относителното спокойствие, което е разрушено от „кърджалийското време".

Българската историческа мисъл незаслужено подминава като обект за изследване „кърджалийското време", или аянските размирици. А това е един важен исторически период (от 1779 до 1813 г., според периодизацията на Вера Мутафчиева), който съвпада с преломен момент от първостепенно значение в западноевропейската история. Съществуват цели библиотеки с книги за Френската революция и войните на Наполеон в Европа, докато изследванията за същите години в България са десетина. А тогава се развива остра, продължителна криза, съвсем несинхронна със събитията в Западна Европа.

Именно „кърджалийското време" — слабо проучен и малко познат период, представлява за мен тази българска специфика, която отделя историята на страната от останалите балкански държави, включени в Османската империя. В съседна Сърбия, където събитията в случая са най-близки до българските, те се възприемат не като част от едно смутно време, а са представени епично от сръбската историография като въстанието, положило началото на модернизацията на страната. За българите това е период на продължителна, остра криза, която се пада в късен хронологически период.

Необходимо е да се направи разграничение между „обикновеното, всекидневно" насилие и това, проявяващо се в екстремни ситуации. Всекидневното насилие присъства навсякъде в Османската империя. То може да бъде степенувано — от обиди и унижения през побой, грабежи до отвличане на девойки и убийства. Християните са основните жертви, но изключение не правят и бедните мюсюлмански селяни, циганите и др. От XV до XVIII век това насилие не се различава особено от прилаганото из цяла Европа върху селячеството и градската беднота. През XIX век то вече изглежда архаично и неоправдано явление в Османската империя (но също и в Русия).

Екстремното насилие се проявява само в определени кризисни моменти чрез кланета, опожаряване на села, грабежи, поробване. То съпътства по принцип войните и въстанията. Проявите на екстремно насилие в Османската империя не се различават по своята същност от поредицата жестокости, с които е наситена европейската история — в миналото и днес.

Затова пък „кърджалийското време" с неговите тридесет години на непрекъснато екстремно насилие представлява историческа реалност, на която е трудно да се намери еквивалент. Трябва да се върнем към Тридесетгодишната война в Европа (1618—1648), за да намерим подобни дълги и опустошителни смутове. Или да търсим извън Европа подобни аналогии в междуособиците в Китай през 1916—1928 г., или може би при конфликта в днешен Афганистан.

Историята ни дава множество примери за това, как човечеството успява да преживее войни, траещи една, три, пет или дори десет години. Затова пък примерите за продължилите дълго остри кризи са много редки. Трудно можем да си представим какво означават цели тридесет години на безредици, беззаконие, глад и несигурност, на непрекъснато насилие. Цяло поколение израства и се формира в контекста на постоянни размирици. Насилието вече не е кратък епизод от живота, а става градивен елемент на мирозрението.

За „кърджалийско поколение" приемаме хората, родени приблизително между 1770 и 1790 г., чието съзряване и първите зрели години са по време на аянските бунтове. Концепцията за поколение трябва да се използва внимателно от историка, защото само хронологичният принцип не е достатъчен, за да бъде дефинирано това понятие. Необходим е опит от преживяването на общата драма за обособяването на едно отделно поколение.

В българската историография не се говори за „кърджалийско поколение". То не е идентифицирано като такова, защото не е оставило свидетелства. С изключение на спомените на Софроний Врачански и някои откъслечни бележки, липсват други спомени на съвременници. По-късно, след края на смутовете, неговите представители не обръщат поглед назад, защото не искат да разравят миналото. Сякаш цари всеобща амнезия. „Кърджалийското поколение" е поколение, лишено от памет.

Изглежда, че за съвременника практически не е възможно да направи смислен разбор на толкова продължителен драматичен период. По същия начин днес участниците в гражданската война в Босна не могат да определят дали дадено събитие е станало през 1992 или 1994 година. В такъв момент липсват отправни точки. Затова не трябва да се учудваме, че достигналите до нас свидетелства за кърджалийското време са противоречиви и неточни.

„Кърджалийското поколение" заема особено място в хронологията на Възраждането. Дейците на църковно-националното движение от 1820—1840 г. са деца или внуци на неговите представители. Техният романтичен и често наивен ентусиазъм непрекъснато е спъван от старото, скептично настроено и подозрително поколение. Чорбаджиите от 40-те години нямат доверие в Танзимата. Те не вярват, че Османската империя може да се реформира. Възгледите им за общественото развитие са непоправимо деформирани от трагичния опит на младостта им.

Те предават своето крайно отрицателно виждане за Османската империя на младите национални идеолози. Изграждането на едно национално историческо виждане е в основата на Възраждането. Всъщност липсата на писмени извори е определяща (откъдето и митът за изгорените книги). Поколението на идеолозите се обръща към своите родители, т. е. към амнестичното „кърджалийско поколение”. Картината, която се оформя от фрагментарните им и объркани спомени, е на хаос, насилие и беззаконие, и то в неограничен период от време.

И така попадаме в сърцевината на мита, че „пет века са ни клали". Този мит е широко разпространен сред българското население и се поднася на всеки чужденец от добронамерени и искрени хора, които се мъчат да му обяснят спецификата на българската национална психика. Научната литература обаче го отхвърля като лишен от научна обосновка. Но като всеки мит и този съдържа в себе си и скрита истина.

Смятам, че изразът „пет века са ни клали" всъщност съдържа следната идея: „Докъдето стига паметта ни, става дума само за кланета." По този начин формулирана, мисълта е научно защитена. От една страна, колективната памет се фокусира върху периодите на „екстремно" насилие, а, от друга, „кърджалийското време" спуска дебела и плътна завеса, през която по-далечното минало не може да проникне.

Възрожденските българи са разполагали само с елементарни научни познания, за да оценят османското минало (най-доброто е историята на Хамер, която рядко се използва). Като част от империята, за тях е невъзможно да излязат от рамките й, за да погледнат обективно към миналото и да направят критичен анализ на нещо толкова монолитно и неоспоримо за тях. Предците им от „кърджалийското поколение" са им оставили само разкази за ужаси и мизерия. А това служи на тяхната революционна и романтична идеология, която представя нещата само в черно и бяло.

Сто и двадесет години след Освобождението на България с учудване констатираме, че „кърджалийското време” продължава да играе същата роля на черна и непроницаема завеса, която закрива историческия хоризонт и хвърля трагическа сянка върху цели пет века, т. е. върху половин хилядолетие.

И като исторически парадокс в последната фаза на османския режим в България, през 1876—1878 г., отново има кланета, сякаш за да потвърдят идеята за непрекъснатата верига от зулуми. Тези кланета, и по специално Баташкото, заемат централно място в българското национално историческо виждане. Без тях голяма част от аргументацията за Освобождението става безпочвена и губи от убедителността си (и това както в българските писмени свидетелства — Захари Стоянов, Иван Вазов, така и при външните наблюдатели — Гладстон, Юго). От „петте века на непрекъснати кланета" са документирани точно само тези от 1876—1878 г., но това е достатъчно, за да се оправдае общата картина, която историческото съзнание рисува.

* * *

Вече по-добре разбираме в какво се състои същността на историческата болка на българите, за която говорихме в началото. През периода 1779—1813 г. българското население изпитва в много по-голяма степен от останалите народи, населяващи Османската империя, продължителни и жестоки насилия. На един народ е необходимо много време, за да се излекува от тези исторически травми (както Германия през XVII век, Китай през XX век) Националното съзнание, което изгражда възрожденското поколение, разпростира страданията от „кърджалийското време" върху цялото османско владичество, т. е. върху пет века. Това преувеличаване е обосновано от революционната борба; тя позволява по-късно да се оправдае освобождението на страната от чужда държава. Берлинският договор и „националните катастрофи” са други тежки травми, които още повече усложняват разбирането на българите за тяхната колективна съдба. Но от 1878 г. до днес това представяне на османския период в българската история не е било поставяно под съмнение: все още в манталитета на българина основно значение има представата, нарисувана през Възраждането.

С риск да изглеждам като човек, даващ смешни и претенциозни съвети, бих искал да предложа една “историческа психотерапия”. Петвековната болка е наистина непоносима. Нека да я намалим на тридесетгодишна, което пак е много в колективната съдба. Но тази тридесетгодишна мъка трябва да се опише подробно, да се анализира, да се коментира. Тя трябва да бъде извадена от общото трагично, смътно усещане за необхватния период от пет века, за да стане исторически материал, върху който може да се работи градивно.

„Кърджалийското време" е специфичен период от българската история. Ужасна специфика, която се губи, ако се разтвори в останалите пет века. Кърджалиите не само са плячкосвали и опожарявали, изнасилвали и клали, те също така са изолирали българските земи от кардиналните промени, които стават по същото време в Европа. Отзвукът от Френската революция достига до Балканите — в Сърбия, в Гърция, във Влашко и Молдова, но като че ли напълно подминава България.

Бих направил една смела хипотеза: не в 1393 г. е причината българите да се смятат изоставени от Западна Европа, да се представят като сираци, лишени от западната духовна авантюра. Не толкова от Ренесанса, Бароковата епоха или Века на Просвещението лишава българите Османската империя, а от участието в големия европейски трус от 1789—1815 г., с който започва Новото време. Отговорни за това са не „абстрактните" турци, а румелийските аяни и тяхната наемна милиция в една изключителна социално-политическа обстановка.

Следователно е необходимо да се разсее мъглата, която покрива „кърджалийското време". Всъщност става въпрос за близък до нас исторически период, за който съществуват исторически извори. Освен османските документи, главно използвани от Вера Мутафчиева, чиято роля на пионер в тази област трябва да отбележим, съществуват и западни, а също и сръбски и румънски извори, които все още не са привлекли вниманието на българските изследователи. Необяснимо е как например личност от европейска величина като Осман Пазвантоглу все още не е бил обект на научно документирана биография. Историята на „кърджалийското време" не може да бъде разглеждана само като част от българската национална история. Ако в краен случай можем да говорим за история на Възраждането, обхващаща само българската общност, повече или по-малко абстрахирала се от османския контекст, този подход не е приложим за един по-ранен период.

Историята на „кърджалийското време" изисква българското население в Османската империя да бъде разглеждано като неразделна част от имперската общност. Размириците на аяните засягат цялото румелийско население, без разлика на език или религия. Това е колективен трус и историкът, който иска да го изследва, трябва да го направи в наднационален план.

Точното, детайлно и нюансирано изследване на „кърджалийското време" ще позволи позитивната преоценка на българската история. Историческото познание за най-черния период от османското владичество ще позволи да се уравновеси картината за по-ранните векове. Целта е не „да се реабилитира" Османската империя, а да се получи по-нюансирано виждане, което ще разграничи периодите на подем и благосъстояние от тези на упадък и кризи. Вътрешната периодизация на Османската империя още е обект на спорове между специалистите. По-доброто познаване на „кърджалийското време" ще ни позволи да видим възрожденските автори в реалната историческа светлина, отговаряща по-вярно на действителността от тяхната епоха. Това ще позволи да се даде нова оценка на влиянието на този период на екстремно насилие върху изграждането на българското национално историческо виждане. По този начин може да се покаже реторичният, а не документален характер на някои известни текстове от българската литература. Много от тези текстове досега са разглеждани безкритично и издигани на пиедестал от литературоведите. Всъщност възрожденските автори описват не съвременната им действителност, а стилизирано, абстрактно във времето „турско иго".

Изучаването на „кърджалийското време" трябва да позволи на съвременните изследователи да изградят вярна историческа представа, съответстваща на края на XX век, а не на романтизма през Възраждането.

Поздрави

Вера Мутафчиева

НЯКОИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ОТНОСНО РАЗСЪЖДЕНИЯТА НА БЕРНАР ЛОРИ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ МИТ „ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА"

Под горното заглавие в първия брой на новото списание „Историческо бъдеще" френският българист публикува своите интригуващи виждания за нашата история, и по-точно историография. Преподавател по български в известното парижко Висше училище за живи източни езици, Б. Лори многократно е пребивавал у нас, както и в съседни балкански страни, смятан е за познавач на тяхното минало. Във визираното му произведение си личи онази лекота в обобщаването, категоричност в съжденията за събития и процеси — характерни черти на френската историопис, които създават очарованието й и я правят неизползваема за изследователска употреба. В нея обикновено има идеи, но не и познание.

Не може да не се съгласим с Б. Лори, че българите „представят неизбежно в трагичен план" своето минало, свеждайки тази трагика до „петте века турско робство" (с. 92). Като означение за въпросния период авторът предлага „пет века османски режим", което е също неадекватно - режими поддържат разни партии и движения, а не цяла империя в течение на половин хилядолетие. Доста по-точно е формулирано то от турската историография: „България под турска власт". А най-приемливо беше онова, съществувало в общите съчинения по българска история до 60-те години на века ни: „османско владичество". Оттогава насам то изчезна, упорито замествано с „турско робство". Буйната обществена реакция срещу еднократно употребеното и във връзка с конкретна историческа ситуация „османско присъствие" стана израз на странен психологически феномен. Оказа се, че множество българи настояват да са потомци на роби, а не на поданици на една чужда власт — статус, типичен и почти без изключения през Средновековието. Но факт е, че терминът „робство" бива предпочитан именно заради трагичния му оттенък.

Тук бихме възразили на френския колега, че съвсем не всички българи споделят такова виждане, и подчертано не всички наши историци. Освен туй бихме запитали кой народ не митологизира своето минало в две основни тоналности: героика и трагика? Надявам се Б. Лори да е наясно, че и родната му историопис в голяма степен се придържа към този тон. Не само тя, разбира се. Ред героизъм, ред страдания. Изглежда обаче, че на своята митология човек вярва, а открива несносни емоционални построения в чуждата.

Пак категорично авторът заявява, че период от пет века бил прекалено дълъг, за да бъде осмислен; обикновеният човек пазел спомен за преживяното от пет-шест поколения преди него, за около 150 години. Как е била пресметната тази трайност, не знаем, пък и историографията се гради не върху лични спомени, а въз основа на източници, затуй познаваме доста добре времето отпреди османците, както и техния „режим". Ала има и друг метод — аксиоматичния; с него ще се сблъскаме на много места в изложението на Б. Лори. Като: „Информацията за XVII век например е толкова оскъдна, че ни навежда на въпроса, дали изобщо в България е имало такъв” (с. 92). Не взимаме твърдението за сериозно, ами за френска духовитост, но относно информацията за този век бихме спорили — тя не е оскъдна, а вероятно не е дотам известна на автора. Ако доскоро голяма част от историците пренебрегваха изследването на XVII век, причини имаше: католическата и проавстрийска ориентираност на българските дейци. Един българист е в състояние да се досети защо е било така.

Веднага по-долу авторът противоречи на своята основна теза — преднамерено трагичното осветляване на османския период: историята на Възраждането била детайлно разработена, понеже „не се вписва в мъглявата и размита представа за османската трагедия" (пак там). От което излиза, че не поначало търсим доказателства за страданията си, ами предпочитаме светлите, оптимистични явления от миналото ни.

За бодростта, с която Б. Лори прекроява, заменя, премълчава бегло узнатото, свидетелства предложението му да бъде приета като начало на Възраждането годината 1824, а не 1762. „Нашумялата напоследък История славянобългарска” (сиреч до нейното открадване не е стояла в центъра на научен интерес), нито делото на Софроний били значими, понеже си оставали „изолирани случаи”. Прочее, начало на Възраждането представлявал „Рибният буквар” на П. Берон. На това се казва откритие. Разбираме, че формулирането на национална идеология, че създаването на печатна книга на новобългарски, че появата на белетризирана автобиография у нас са недотам маркантни, колкото трогателното букварче на пофранцузения доктор, комуто — всички наши уважения, понеже не носи вина за цитираната чудновата претенция: основоположник на българското Възраждане.

И така, според Б. Лори периодът 1393-1824 представлявал „терра инкогнита", затуй „не подлежи на национално историческо тълкуване. По време на този дълъг период българското население няма собствена история" (с. 93). Пак — откритие, дори принципно. А пък дотук по цял свят специалистите включваха в националните истории и периодите, през които дадено „население" се е намирало не под своята (в етнически смисъл), а под чужда власт. Дали да смятаме, че голяма част от Франция, окупирана от нацистите през Втората световна, не следва да бъде обект на френската история? Ако френският колега би бил версиран в изследванията на голям брой балкански историци върху османския период, всъщност епоха, можеше да си спести препоръката да сме го разглеждали като „общобалканска, на Румелия история” (с. 93). Че ние сме правили именно това, изучавайки битието на балканските християни и балканските мюсюлмани, неговите специфики и еволюция. Дотолкова детайлно, че в ред чужди университети вътрешната история на Османската империя бе преподавана въз основа на българските и югославските, а не на турските изследвания за нея.

Преднамерено негативното отношение към нашите историци, някои от които действително поставяха прекалено тежък акцент върху „робството”, проличава и по-нататък. Ако те говорят за близостта на земите ни до султановата столица като фактор за нашата по-зла участ, това е въпрос на елементарна логика. Тъй или иначе създаването на национални държави на Полуострова съвсем обективно е било благоприятствано от тяхното отдалечение от имперския център. Колкото до оригиналната теза на Б. Лори, че според чужди пътешественици „трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи", които, „отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот", че те „не изпитват разрухата” през XVII век, тук артистичният метод на автора е твърде уязвим. Той ту говори за „пет века ни клаха", ту гради твърденията си върху конкретен исторически отсек. Ето обаче простите, постижими също и по логически път факти: преди да бъдат затворени в сърцето на Румелия, земите ни през почти целия XIV и поне до средата на XV век са били не дори погранична зона, а т. нар. „дар-ул харб" — пространство, подлежащо на завоюване чрез неспирни налети, грабежи и отвличания на роби. Неведнъж е изтъквано, че въпросният период е подчертано тежък за нас. Не смея да изрека „трагичен”, понеже така авторът окачествява ситуацията на граничните зони западно от България. Вярно, след като фронтовата линия ни отминава, същата участ сполита и тях, а тук настъпва относително затишие. Относително, понеже походните войски, настървени за плячка и дезорганизирани, както бива навсякъде през Средновековието, все пак почти ежегодно прекосяват и нашите земи. Впрочем анализ на казаната ситуация е направил още преди края на миналия век Макушев, когото марксистката историография необосновано отрече. Нови изследвания доказаха обаче два факта, които тушират тезата му, възприета и от Б. Лори. Първо: румелийските християни съвсем не били изключени от османската военна система, понеже върху тях лежал трудът по фортификация и обслужване на подвоза, по строителство на пътища и мостове, по поддържане на конете и дори участие с гарнизонна служба из новозаетите от османците крепости на Средна Европа. Второ: затуй, че земите ни — за разлика от Анадола — лежали в близкия тил на фронта, тъкмо тук реквизициите на провизии, производството на барут и оръжие били най-интензивни. Тъй че ако из граничните зони положението е било „трагично", по нас весело то не ще да е било.

Да се спори кой какво и колко бил изпатил преди Ново време, не само е наивно, но и изразява онази зависимост от митологеми, срещу които френският колега се обявява, като обаче ги оправдава и подкрепя, стига те да имат корена си западно от Балканите. Това отношение е толкова традиционно, колкото Б. Лори май не подозира. Европейските пътешественици, на които той се позовава, изказват и следната присъда над балканските православни: според Ханс Дерншвам (XVI век) българите, които го приемали по домовете си, за да се изплачат пред християнин все пак, всъщност заслужавали своята участ, загдето не били се покорили на маджарския крал, а на султана - сякаш реална алтернатива е съществувала. През века на яростните религиозни войни в Европа подобна присъда може да бъде разбрана, но аналогично отношение в края на нашия век звучи най-малкото демоде. Политиката обаче е била и е политика, а историографията е нейна покорна слугиня.

Взискателността на чужди балканисти към тукашните им колеги намирам необоснована не загдето ние отказваме на чужденеца право на мнение, а затуй, че той познава слабо фактите, но предимно трудовете ни. Едва ли една студия, където тукашен познавач на религиозните войни в Средна Европа или на Френската революция би обнародвал концепцията си по тези събития, щеше да бъде по-толерантно реципирана в съответните страни. Норми и традиция в духовното общуване трябва и ще бъдат спазвани дори на фона на обединяваща се Европа. Вероятно по-коректно тъкмо заради този фон.

Боя се, че френският българист, търсейки ключа към възникването на мита „пет века ни клаха" в реалността на „кърджалийско време", не е версиран в нашата историопис от последните десетилетия. Иначе как да си обясним твърдението му, че „изследванията за същите години (кърджалийските — б. м., В. М.) в България са десетина". Тогава според автора тук се развивала криза, „съвсем несинхронна със събитията в Западна Европа" (с. 94). Оттам — от онази тясно специфична за Румелия дълга криза - Б. Лори вади заключението си, че „кърджалиите не само... (изброявайки събития и практика на насилието — б. м., В. М.), но те също са изолирали българските земи от кардиналните промени, които стават по същото време в Европа. Отзвукът от Френската революция достига до Балканите — в Сърбия, Влашко и Молдова, но като че напълно подминава България” (с. 97). (Влахия и Молдова до края на Първата световна война не са вписани всред балканските страни — б. м., В.М.) Сумарно казано, налице е още една теза, която изолира националното ни битие от европейския исторически процес, включително и от това на останалите подвластни на султана народи. Ние по правило сме сочени като изоставащи.

За сведение на френския колега, през 50-те години у нас кипя шумна дискусия за характера на кърджалийството, в която Щерю Атанасов бе го въздигнал до начало на националнореволюционното ни движение. Надделя обаче концепцията на акад. Д. Косев, определил го като разгърнато и масово разбойничество. Така че още преди половин век бяха налице над десятка съчинения по въпроса, да не изброяваме издадените още до войните дипломатически документи от френски, немски, австрийски и руски архиви, влезли в обръщение оттогава и третиращи въпросните събития.

Поради това, че проблемът за същността на кърджалийството бе дискутиран, без то да бъде изучено в конкретните му прояви, етапи и резултати, през следващите двайсетина години публикувах дузина частни студии върху тях. Започвайки с институцията на аянлъка, убедена, че точно тя е била предпоставка за „Трийсетгодишната гражданска война в Румелия", синхронна на голямото раздвижване в Западна Европа от края на XVIII и началото на XIX век. По-нататък се опитах да въведа вътрешна периодизация за „кърджалийското време" — един термин, дотогава несъществуващ в историографията ни. (Види се, Б. Лори познава само нея.) Описах проявите му в отделни ареали на Балканите, връзката им със събитията в съседните на Румелия земи; извънредно противоречивите корелации между аяни, кърджалийски главатари и Високата порта, и много прочие. И накрая през 1977 излезе монографията „Кърджалийско време", където така наричаната дотогава „феодална анархия в Османската империя" бе описана в максимални детайли, анализирани бяха компонентите й, развитието им, взаимодействието между отделните сили — предимно олицетворени от Пазвантоглу — осуетените реформи на Селим III и капитулацията му пред сепаратистите. Като основен извод (за разлика от аксиомата у Б. Лори, че въпросният период давал основание за митологемата „пет века ни клаха") изтъкнах позитивния резултат от размириците в Румелия. И още, и още.

Ако си позволих нескромно да изброя в сумарен вид собствения си принос за изучаването на един доста тъмен дял в историята на Румелия, то бе неслучайно: френският колега ни съветва да извършим тъкмо онова, което вече е извършено. Случайност или преднамереност? Недоумение — от наша страна. Защото препоръките на Б. Лори точка по точка повтарят реално изнесените анализи и изводи от моите (пардон!) трудове. Дори терминът „кърджалийско време" получи гражданственост именно там. Тоест, предизвикани сме да заключим, че авторът донякъде познава българската историография по проблема, но веднага я зачерква, за да ни предложи своите прозрения.

Вече май се досещаме защо: за лишен път Румелия, а всъщност България следва да бъде извадена от контекста на един съществен за европейската история период. Нека обаче се обърнем към тогавашните реалности и извършим необичаен паралел между кърджалийското време и Френската революция с нейните производни, понеже според Б. Лори то изключвало нейното влияние тук, у нас.

Той знае, че революцията от 1789 е била предхождана от небивало разгръщане на „разбойничеството" във Франция. Les brigands се развихрили дотолкова, че застрашавали периферията на Париж. Самият факт, че Луи XVI решава да свика Генералните щати подир прекъсване от 175 години, означава много: обстановката е нажежена до степен на вътрешна война. Това, че там бунтовниците са наречени „разбойници", напълно съответства на ситуацията в Османската империя, където аянски съединения и кърджалии носят същото определение. Оттам насетне аналогиите са също немалко: двама владетели (да не забравяме, че Селим III заема престола във важната за Европа 1789 г.) инициират известни „реформи" — и крал, и султан всъщност отстъпват пред агресията на провинциални бунтовни сили. Вярно, че във Франция Третото съсловие дръзко развива тази инициатива, та Законодателното събрание се впуска да изработи нормативни актове, целящи да ограничат кралската власт. По нас пътят е по-кратък: аяни и главатари просто изземат властта на султана, за да наложат своята.

Следва във Франция Конвентът. Кой би заявил, че акциите из Вандея, където се развихря типично кърджалийство, в Лион и Бордо не ни дават право да определим репресиите му като тържество на аяните? Усилията на жирондинците, преди тях на Мирабо, не отговарят ли по същество на Селимовите опити да опитоми разрушителните тенденции? В състояние сме да изброяваме още дълго съвпадения между хода на Френската революция и на гражданската война в Румелия, стига да не ни води аксиомата, че едното и другото нямат нищо общо.

Тук може да напомним, че сериозна част от френската историография не е възхитена от практиката на революционерите в родината си; може да подчертаем, че онези събития във Франция, следвани от незнайната дотогава Наполеонова агресия, а после и от жестока реакция срещу буржоазията пак над цяла Европа, представляват низ превратности, белязали родилните мъки на Новото време. Напред-назад. Смисълът да се позовем на елементарни истини е следният: тук не се е случило нищо коренно различно от социалните движения западно от нас. Ако разлика има, тя е в това, че ние четем европейска история, а европейските колеги с лека ръка ни поучават, без да вникнат в историографията на днешните Балкани.

Свикнали сме. Ала Б. Лори би следвало да се информира поне от докладите на отечествените му дипломати в Истанбул през същия отрязък време. В тях те наричат кърджалиите „демократи", Селим III — „султана якобинец", размирието „демократическа хидра”. И това ли е неизвестно? Не е ли описана връзката между Кара Сен-Сир и Пазвантоглу? Или пък между Тепеделенли Али и Директорията? От Пазвантоглу се интересува чрез агентите си Бонапарт, парират проектите му Хабсбургите, давайки на видинския сепаратист по-надеждни обещания. От отцепения от Портата Видин се интересува и Русия. Тоест: през въпросните години европейската политика фиксира интереса си върху Видин. Било за да се възползва от гражданската война в Румелия, било за да я осуети в полза на легитимизма. И само това, че Наполеоновите войни отвличат вниманието на Австрия и Русия от Балканите, и само това, че след 1815 над Европа затяга примката си реакцията срещу всичко революционно, позволява на османските султани да избягнат раздела на Империята с малка загуба: Белградския пашалък, най-отдалечен от Истанбул.

Когато историографията говори за паралели и аналогии (а цитираните са публикувани преди двайсет години), тя няма предвид огледално сходство. Извън съмнение е обаче, че и трайните революционни сътресения, и тържеството на консервативната реакция са се състояли както на запад, така и на изток в Европа по същото време. С не дотам взаимно изключващи се резултати, както ги вижда Б. Лори. Нежеланието да бъде забелязан този успореден ход в европейския исторически процес доказва още веднъж стремежа на някои професионални среди да аргументират именно митологемата, че балканци и западноевропейци нямат сходства в развитието, че следователно не биха могли да съществуват равноправно.

Поздрави