Re: Магичната огледалност на Веда Словена / Наука / Хуманитарни науки / История

П. Р. Славейков (1873 г.):
И това поканвание и насърчавание г. Веркович известява днес, че като бил честит да събере доволно еще таквиз стари български песни от предисторическото време и язическото време на нашите деди, които могат да разсветлят и обяснят тъмното преминало на наший род, що живее по наричанийт Тракийский полуостров (...)
(...) от своя страна ний умоляваме всички наши почитаеми родолюбци и учебни дружества да съдействуват за по-скорото издание на тази любопитна книга (...) да ся запишат спомоществователи и да изпратят честните си имена, с което ще да подпомогнат и те за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност.

Любен Каравелов (1864 г.):
Ние казахме по-горе, че много се е напечатало досега на български език, но ако ни попитат: "Колко книги имате на езикът си?", тряба да му отговорим: "Имаме две книги!". И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изчучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух - тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича.

Любен Каравелов (1875 г., за сборника на Огюст Дозон):
Между песните, които са записани от г-на Верковича, съществуват и такива, които са съвсем измислени. Така например песента, която е поместена на 126-а страница и в която се възпява някой си Александър (Александър Македонски), е измислена от някой наш учител, който желае от сичкото си невинно сърце да стане унука на великият македонски цар; а песента, която се захваща на 135 и се свършва на 140 стр., без никакво съмнение е измислена от някой свинарин, който има намерение да добие премия от г-на Милоша Милоевича и с-ие (г. Визанков не е сам). Но въобще песните, които са записани от г-на Верковича, нямат никакво значение, защото са или съвсем измислени, или са записани варварски.

Иван Шишманов (1925 г):
Но и тогава "Веда Словена", макар и окончателно развенчана, ще запази своята слава на първа българска книга, успяла да заинтересува живо европейския учен свят за България и нейното минало: първата българска книга от международно значение.

Каравелов не е единственият, който разрешава безапелационно въпросите кои песни са нужни и важни, кои са възможни (истински) и кои невъзможни (измислени), кои са автентични и кои - плод на желанията на невинното сърце да бъдеш внук на Александър Велики.
И макар по-късно самият Иван Шишманов да подчертава международното значение на книгата, като че ли е налице нежелание за допускане на възможните нейни смисли. Така животът на "Веда Словена" сякаш е изпълнен с повече беди, отколкото с откриване на нови познавателни хоризонти - тя е повече беда отколкото веда.
Фактът, че съзнателно или не книгата бива забравяна, без да е забранявана, бива скривана, за да се обсъди дали е възможна, т.е. дали да бъде допусната за публично (масово) прочитане, е сам по себе си знаменателен. И днес има отново книга* - освободена за читателя, придружена от текстовете по повод самата нея, но не скривана от и зад тях. Това уникално в своята отвореност издание предполага не само читателска добронамереност, но разчита и на връщане назад, вглеждане в песните - провокира към живот с книгата. Днес можем да вървим от книгата към метакниговия текстов блок, а не чрез споровете да разгадаваме какво представлява самата книга и в този смисъл днес е продуктивен сблъсъкът между представата за "Веда Словена" и самата нея.
"Веда Словена" е островна книга - книга от острова, очертан от и в диалектните карти, книга, откриваща някакви не(дотам) познати земи и времена, книга, съхранила някакви запомнености, които сякаш вече не са били нужни на Възраждането. Защото то с упоение е говорило за славното българско минало, докато миналото, за което проговаря "Веда Словена", е трудно поддаващо се на националноидеологически обработки и употреби. По времето когато Веркович заговаря за откритите песни далечното, но подлежащо на реконструиране минало, вече е постигнато и използвано в неговата сияйна слава и светлост - в това свое минало възрожденският българин е открил модела за своето бъдеще, запомнил е Чинтуловия стих: "Да бъдем пак каквито бяхме.", овладял (у-своил) е символния потенциал на това минало.
Веркович предлага образ на пред-миналото, което в онзи момент сякаш е ненужно, а и по-трудно може да бъде интегрирано в изкования образ на българското. И сякаш опитът на Веркович да кодира в Паисиевия шифър събирането и издаването (мотивите) и дори разбирането (четенето) на песните е предварително обречен, защото тезата за песни, съхранени в "устното предание на нашия прост неизопачен народ", сама по себе си вероятно прозвучава донякъде анахронично, тъй като веднъж вече е използвана, а на пръв поглед няма вече какво да се открива. Веркович предлага едно недотам нужно откритие, за чието осмисляне са необходими нови усилия. Така интересът на общността към "тъмното преминало" става изключително проблематичен от гледна точка на състоялото се вече възрожденско откриване на "славното (светлото) българско минало". И от позицията на конституиралите се (включително научни) представи за своето в неговата историческа разгърнатост тогава сякаш е било за предпочитане книгата да бъде върната в неизвестната или малко известната нейна земя, спорът да се затвори в записаността на песните и най-вече в писаното за тях. А сюжетът за откриването на песните, за тяхното подреждане-групиране, за тяхното оспорване и утвърждаване на основата на множество фактори, сред които Веркович и Гологанов стават и решаващи, е сам по себе си интересен, но той пак е насочен към забравяне на самите песни.
Затова окованите в графиката си песни, записани и вписани в друга култура и в друго съзнание, замлъкват в своята скритост.
Спорът за истинността е поне на пръв поглед естествена реакция спрямо предизвикания шок от открехването към ново, непознато до този момент измерение в хоризонта на миналото. Този спор, преминал вече през пет етапа, както сочи Иван Богданов, е сам по себе си правомерен, но в него аргументацията невинаги остава на равнището на научната овладяност и в противостоенето се разкрива едно допълнително негово измерение - охранително, блокиращо четенето на песните, а и всички опити за проникване отвъд тях, в живостта на тяхното изричане-изпяване. Спорът за истинността е и част от заявяването на коректно (неекзалтирано, т.е. анти-Раковски, дистанцирано, научно) отнасяне към словесната старина, основаващо се на определени разбирания и този спор е естествено длъжен да даде еднозначен отговор и да осигури или запрети публичното битие на събраните песни, т.е. да каже дали има смисъл, дали могат (и дори дали трябва) да бъдат четени. Дебатът, от една страна, следхожда четенето, осъществило се в научните среди, а от друга - предхожда друго, може би и ненаучно, четене, ала спорещите сякаш не са сигурни, че "любомъдрият читател" ще вземе под внимание самото съществуване на дискусията за истинността. Истинността на песните е оспорена, т.е. отречена още от Каравелов, тъй като, струва ми се, търсената истинност е в немалка степен полезната истинност на Възраждането, което е питало нееднократно - има ли смисъл (полза) да се четат неистинни писания?; принасят ли те, в своята неистинност, някаква полза? и т.н.
Идеята за допускането на неизкушения читател до неистинни песни е на пръв поглед кощунствена в гравитирането й към безполезността или безпоследствеността на акта на прочитане, защото четенето на неистинни, но претендиращи за истинност текстове трудно може да бъде употребено за и вложено в националното културно градителство. Така текстът на "Веда Словена", не само поради своя обем, трудно може да намери адекватно място по лавиците на възрожденската книжовност. А тя би могла да наложи размествания и дори преподреждания на българската библиотека.
По множество, включително технически и икономически причини, четенето на "Веда Словена" не се случва в последните предосвобожденски години, защото пред-освобожденските нагласи естествено загърбват вглеждането в пред-историческото битие. Последното възрожденско десетилетие има различни доминанти и е подвластно на различен сюжет. "Веда Словена", макар и българска, остава някак друга книга - издавана в Белград и Петербург (и посочените от Каравелов български книги "за светът" са издадени в Загреб и Белград), но и четена от други позиции и други хора. "Веда Словена" заговаря за някаква своя (българска, славянска) другост, която трябва да бъде разбирана и овладявана, с която трябва да се общува, за да се осъществи взаимопроникване на разновремията. Тя не може да бъде просто възторжено приета и монументализирана (хербаризирана в своя обем), или пък изтикана в сферите на забравата.
Мощни културни нагласи, стереотипи и авторитети поставят "Веда Словена" под въпрос. Отказват й право на пълноценно присъствие и вписаност в националния културен живот, независимо от рубриката, в която книгата попада (автентична или мистифицирана). Подобен отказ обаче изтрива не имената на Гологанов и Веркович, а имената на анонимните информатори, на тези, които са носели песните в себе си, за да ги споделят (изрекат и изпеят) извън полетата на забраните. Изтрива дори Петко-Славейковия баща, за когото в споменатия вече анонс Петко Славейков пише: "... баща ми, който беше съвършено безкнижен, но добър песнопоец, пееше някакви песни, в които споменуваше името Велик Александър, а от съдържанието дотолкози ми ся мержее през умът, че той имал брат, друг някой юнак, който отишел да го търси, защото го имал загубен. На баща си на живота аз не знаях от каква са важност народните песни и не записах нищо, а оттогаз не ми ся е случило да чуя нищо подобно."
"Веда Словена" е обгърната от множество втренчени в нея погледи, но от твърде малко вслушвания. Тя сякаш е текст на магичната огледалност, зад която не може или е ужасно трудно да се проникне. Погледите съзират в нея чужди познатости, вероятно отраженията от лицата на самите гледащи, но не проникват в дълбините й. Заслушаните в нея пък трудно отделят от шума на спора нейния собствен глас. Така пространствата около "Веда Словена" се насищат от драматичните напрежения между търсачествата (желания) и болезнените усещания за липси и празноти (травми), от културните рефлекси на познатото, добре усвоено отнасяне към подобен тип книги и от провокативната възможност да бъдат чути незаглушени от времето гласове и съхранени в спомена светове.
А за да може всичко това да се отлее в някакви културни жестове днес, един век по-късно, книгата трябва просто да бъде (пре?)прочетена.

Николай Чернокожев

_____________
* Веда Словена, два тома в калъф. Съставител Борис Христов. Автори - Богдан Богданов, Лучия Антонова, Тинка Костова, Иван Богданов, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Татяна Кметова, Цветана Величкова, Милена Беновска, Пламен Бочков. Редактор Татяна Кметова. Художник Яна Левиева. Издателство "Отворено общество". София, 1997.

+ Щомъ е отъ Угляри, Босненско - Стефанъ Верковичъ не е сърбинъ, а Българинъ!

--------------------------------------------------------------------------------
Стара слава

Потомък на Иван Гологанов нищи мистерията "Веда Словена"

Иван Гологанов не е бил мошеник, твърди Христо Спириев.

Снимки: Велислав Николов

Изследвачът Христо Спириев смята, че песента "Свети Георги" е българска и е открита от неговия прадядо

Григор Николов

През 1850 година сърбинът Стефан Веркович, роден в босненското село Угляри, се озовава в Серско (Гърция) като събирач на "древности". Той е 23-годишен и е учил археология при Павел и Янко Шафарик. В Серско не остава при научната си задача и освен статуи, монети и старинни предмети събира народни песни и запазени стари ръкописи. Част от събраното той издава, като посвещава книжката на сръбската кралица Юлия Обренова, дъщеря на унгарския крал, родена Хуниади, но омъжена за крал Милош Обренович. Скоро след това го вика министър Иван Гарашанин и му казва, че държавата ще финансира събирането на "старините", но и имала нужда от способен агент в Македония. От Веркович той не искал нещо друго, освен да направи така, че когато дойде решение от Европа да се питат македонските християни дали са славяни или елини, те да отговорят: славяни.
- - -
През 1865 г. Веркович се запознава с Иван Гологанов, роден през 1839 г. в с. Търлис, а отпосле учител в близкото Крушево, Неврокопско (днес Аеглофорион в Гърция, на 20-ина км от границата). Посредничи братът на Иван - Теодосий, тогавашен игумен на манастира "Свети Йоан Предтеча" край Сер. Веркович уговаря Иван да събира народни песни, които да му предоставя срещу съответно заплащане. Учителят решава, че селото е кръстопътно, оттам минават доста българи, тръгнали на пазар в Гърция, и ще се справи.
Само след дни Гологанов изпраща песни на Веркович за сватбени обичаи, поверия и приказки. "Събирачът на древности" остава доволен и между двамата започва дълга кореспонденция (днес в отдел БИА на Народната библиотека са запазени 305 писма). Още в началото

Веркович търси песни

на пиринските и родопските българи, които да са запазили факти за тяхното най-древно битие - преселването им от Индия, и за това, че са потомци на някогашните македонци и траки. И подпитва Гологанов дали няма някоя песен за Александър или Филип Македонски и Орфей. На 8 август 1865 г. Гологанов пише: "Най-сетне изгря най-великият и най-скъпият в живота ми ден." Изпратена му била една песен от овчаря Стоян от с. Кърчево от 22 стиха за Филип Македонски. Същият овчар му изрецитирал и песен за преселването на славяните в Европа. По подобен начин Гологанов изнамира в края на лятото на същата година и песен за Александър Велики, записана от Стою Мечкар и Йован Стоянов. През 1884 г. записва и друга песен за Александър.
До края на 1865 г. Гологанов изпраща 56 поеми, по-скоро речитативи, от 17 000 стиха. Веркович ги дава на Янко Шафарик, той ги превежда на френски и стиховете излизат в Белград, а през 1867 г. и в Русия. Първият том на "Веда Словена" се появява у нас през 1874 г., а вторият - през 1881 г. Сред песните в първата част има за преселването на народа от Крайната земя, за раждането на Орфей и за сватбата му с дъщерята на Арапския крал, за Слънчовата женитба с мома Вълкана, т. е. това, което е искал Веркович.
Гологанов продължава събирателската си дейност с песни за Крум, Симеон Велики, пословици и гатанки, изнамиране на житото, виното, писмеността, за божества с индийски имена. И споменава, че даскалът в Елешница Илия знаел над 100 песни, които той записал. Крушевският даскал Иван Гологанов си спечелва славата на "българския Омир". Той предоставя на Веркович над 300 000 стиха. За всяка песен получава по 10 жълтици.
След излизането на "Веда Словена" в европейския научен свят
гръмва сензация - как са се запазили такива народни

песни отпреди повече от 2000 г.

По това време народите в Европа търсят своята национална идентичност. Немците и французите вече имат песните на нибелунгите и на Роланд, в Чехия е публикувана "Чатертоимана", а в Русия - "Слово". Последните две обаче се оказват пълни мистификации. Чешкият епос е дело на хиперпатриотката Ханка, а авторът и събирачът на руските творби така и не са открити. Българската "Веда Словена " излиза тъкмо когато в Европа се разклаща престижът на старочешките и руските поеми. Сред тези, които ги обявяват за фалшификати, са Константин Иречек (той казва, че не е видял човек, който да е чул да се пее такова нещо в българските предели), Вазов, Славейков. По-късно до тях се нареждат акад. Михаил Арнаудов и проф. Иван Шишманов. Основният аргумент за фалшификация е, разбира се, пари. Още на 27 януари 1866 г. Гологанов пише на Веркович, че покойният му баща е оставил дълг от 3000 гроша и ще му вземат къщата, та му трябват пари. Веркович изпраща на няколко пъти цялата сума. Той плаща добросъвестно до началото на 90-те години на по-миналия век, като често сумите са над 500 гроша. Малко преди това Гологанов, който има 6 деца, си е построил нова къща.
Като друг аргумент те изтъкват, че не може да се запомнят песни от 4000 стиха. Допълват, че няколко научни експедиции не откриват много от хората, от които Гологанов е събирал песните.
Поддръжници на истинността на песните на "Веда Словена" пък са френският консул в Пловдив Огюст Дозон, който се среща с Гологанов и казва, че той е прост писар без вкус за поезия и само е преписвал, Стоян Данев, по-късно бъдещ министър-председател, обявява, че ако трябва да се издаде събраното от Гологанов, то ще заеме над 300 коли и е невъзможно да се измисли. Полският учен Ходьзко е убеден в истинността на песните, а д-р Гайтлер казва: "Само за съставяне на песните се изисква 20 години работа." Сред защитниците на Иван Гологанов е и Стефан Стамболов.
Спорът обаче се развихря през 20-те години на миналия век. Ив. Шишманов отрича "Ведата". Руският професор славист П. Лавров обаче през 1932 г. иска основното й проучване. Такова е замислял, но не е направил Иван Шишманов.
През 90-те години на миналия век Веркович е обявен за фалшификатор. По това време той е изпаднал в безпаричие и му е гласувана пенсия от 3600 лв. от Народното събрание по предложение на Марин Дринов и Драган Цанков . От Петербург Веркович през 1891 г. се преселва в Пловдив. През 1892 г. предприема пътуване в Родопите и разбира, че никакви народни песни, в истинността, на които го е уверявал Иван Гологанов, не съществуват. Пред Вазов, който е също там на фолклорна експедиция, той отдава това на помаците, които били потайни и не искали да говорят. Веркович умира на 30 декември 1893 г. и е погребан в София на държавни разноски. Гологанов се защитава с обяснението, че е необразован и не може да измисли песните.
Сега един българин от Благоевград

бърка в раната "Веда Словена"

Името му е Христо Спириев. Защо ли му е всичко това, след като вече близо век и половина българската мистерия има люти противници и върли последователи? Какво ли ново може да каже той? Това обаче не е приумица на някой чудак - Спириев е правнук на събирача на песните Иван Гологанов, неговата баба Хана е най-малкото от 6-те деца на Гологанов. Спириев се е заел с идентификацията на народните песни. Интересът към мистификацията "Веда Словена" бил подхранен от баща му Димитър, който го убеждавал, че дядо му е несправедливо наклеветен.
Христо Спириев 20 г. е бил инженер по водоснабдяване, обиколил е целия Пирински край и е търсил корените на песните, събирани от дядо му. Бил е и 4 пъти в Солун, проучвал материали, но признава, че не са го задоволили. Смята, че голяма част от архива на прадядо му е пропаднала по време на Балканската война и затова делото му не може да се отрича категорично. Най-интересният извод от проучванията на Спириев е, че изпълнената от Оркестъра за сватби и погребения на Горан Брегович и станала популярна у нас песен
"Свети Георги" е записана като текст от Гологанов и е българска. Днес от нея се пеели само последните 4 куплета. "Защо смятат, че е циганска песен? - пита се той. - Свети Георги е български празник. И в тая песен, която, разбира се, е претърпяла много варианти, не се пее за Свети Георги, а за Георги Юнака. Използва се само финалът на песента днес. Иначе цялата песен е към 600 строфи."
Спириев е идентифицирал и песента за Юнак Заров. Той бил покровител на житата. И в песента се обяснява как докарва ветровете, за да може да се вършее. Имало е и село на неговото име, от което е майката на Спириев. Точно там той е открил песента "Юнак Заров", която неговият прадядо предава на Стефан Веркович. Сега селото се казва Николопис и е на 30-ина километра от Солун. Според него дядо му наистина е събирал песните от българомохамеданите. А за Спириев те са загадка. Между песните, записани от прадядо му, и техния говор има абсолютно съвпадение. Според него те са заселени у нас от Персия. Така му признавали самите помаци в Гоцеделчевско: "Нашите поверия са такива, че ние сме докарани от Персия." Единият вариант, е че са потурчени там, другият - по-меродавният, е, че това е станало по българските земи. Изследвачът се позовава и на факта, че и днес те правят цветен хляб, както е писал дядо му във "Веда Словена". Обичаят е запазен в селата Абланица и Блатска.