Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 04:21 01.05.24 
Хуманитарни науки
   >> История
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | (покажи всички)
Тема Убийството на юстиниановата самоличностнови  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:00



Г. Сотиров

УБИЙСТВОТО НА ЮСТИНИАНОВАТА САМОЛИЧНОСТ

LYNN
1974

Съдържание
Предговор
Въведение
1. Откриването на житието на Юстиниан (Justiniani Vita)
2. Критиката на житието от Джеймс Брайс
3. Въпросът за надеждността
a) Свидетелските показания
b) В търсене на фактите

Първа част
4. Предполагаемите грешки на епископ Марнавич
a) Славяноезичните готи
b) Митът за славянското нахлуване
c) Славянската писменост по юстинианово време

Втора част
5. Методология и Джеймс Брайс
a) Anecdota на Прокопий
b) Фамилия Марнавчик през 14 век
c) Комес Марцелин и Селимир
d) И все пак един Теофил
e) Предполагаемото измислено родословие на Иван Томко Марнавич

Трета част
6. Новите данни

Заключения

Приложения
1. Justiniani Vita
2. Красноречието на пропуските
3. За тракийската ономастика
4. Гети и готи
5. Кратък вандалски речник от Мавро Орбини
6. За славянската писменост преди девети век
7. Езикът на Авксентий – ученик на Улфила
8. Надписът на Одонацер в Залцбург
9. Юстиниан и “Енциклопедия Британика”
10. За сборника манускрипти, съдържащ Justiniani Vita
11. За църквата “Света София” в София
12. Виждал ли е Алемани славянския текст в Justiniani Vita?

Епилог
Бележки към текста
Био-библиографични бележки
Непълен индекс на имената
---
Ще пускам текста на порции за прегледност и с цел щадене на тези с по-слаби машини. Не знам и какви са ограниченията на форума за бройката знаци в един постинг. Към днешна дата, 23 август, е готов само преводът на основната част от книгата. Приложенията и бележките обаче са с не по-малък обем от самата книга и ОСОБЕНО интересни. Тях ще ги добавям през идните дни, след като станат готови.
---
Тематиката на книгата е своего рода обжалване на смъртната присъда на юстиниановата самоличност, но свидетелските показания имат съвсем пряко отношение и към българската история. Затова ако модераторът сметне за приемливо, би могъл да закове темата за известно време на видно място. Благодаря предварително.



Тема 1-5: предговор, въведение, за житиетонови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:01



ПРЕДГОВОР

Никой не знае дали планетата Земя някога ще стане единен и проспериращ свят или ще свърши своя живот като рояк астероиди, обикалящи Слънцето между Марс и Венера. Знаем обаче, че в една подобна ситуация – доколкото са допустими такива аналогии – през 527 г. сл. Хр. е постигнато обединение на римските, готските и вандалските държави, благодарение на политиката на Юстиниан и хората, които са го подкрепяли.
Величието на държавник като император Юстиниан закономерно е предизвиквало завист и враждебност. Било е неизбежно, че рано или късно един или друг от хората, които са били около него, ще се опитат да очернят или изопачат неговия образ. Такъв опит е направен от оратора Прокопий от Цезарея. Поради причини, които остават неясни, неговата язвителна творба “Anecdota”, написана с такава цел, остава векове наред забравена в мазето на една библиотека. Когато манускриптът (ръкописът) случайно е открит и публикуван от Алемани през 1623, атаките в него срещу Юстиниан и неговата съпруга се отличава с такива преувеличения и изопачавания, и с такова противоречие спрямо това, което Прокопий е писал на други места, че читателят може само да свие рамене в недоумение.
Юстиниановата самоличност бе убита успешно, ако не изтънчено, от Джеймс Брайс – професор по гражданско право, по-късно говорител на Камарата на общините, виконт и британски посланик във Вашингтон. Целта на тази малка книга е да обясни как точно бе извършено отвратителното деяние и как може да се възкреси юстиниановата самоличност.

ВЪВЕДЕНИЕ

1. В октомврийския брой на “English Historical Review” за година 1887 излиза една статия от Джеймс Брайс, озаглавена “Житието на Юстиниан от Теофил” (Life of Justinian by Theophilus). От нейното публикуване са изминали осем десетилетия, но тази статия не е изгубила нищо от своето влияние, макар назидателното й звучене днес да е различно от онова, което вероятно е искал авторът.

“За последното столетие и половина”, пише Брайс, “историците привикнаха да цитират като нещо достоверно няколко любопитни факти, свързани с император Юстиниан и неговата едва ли по-малко известна съпруга – императрица Теодора, споменати в житието на Юстиниан от някой си Теофил, описан като игумен и наставник на Юстиниан. Един от тези факти е славянският произход на юстиниановото семейство, една подробност, която е интересна сама по себе си, но също сочеща, че славянски племена са населявали горна Македония или западна Тракия още през или скоро след пети век – период, който е значително по-ранен от този, който иначе би трябвало да приемем.”

Това встъпление дава тон на цялата статия. По-нататък Брайс се опитва да докаже, че ако се абстрахираме от този Теофил, по славянскому Богомил, славянският произход на Юстиниан може да се приеме за измислица. Разбира се авторът на тази измислица трябва бъде заклеймен като еуфоричен мечтател или нечестен историк. Брайс не се колебае да посочи, че за Теофил, който вероятно е написал житието на Юстиниан, “не се знае нищо, освен едно кратко позоваване от несъмнено образования автор, който го цитира и когото всички по-късни историци, изглежда, са последвали като достатъчен гарант за правдоподобността и стойността на този Теофил”.
Въпросният “образован автор”, пояснява Брайс, е Николас Алемани от Ватиканската библиотека [1]. Но, макар и образован, Алемани като че ли е бил заблуден от човек на име Иван Томко Марнавич, станал по-късно епископ в Босна.

2. Статията на Брайс, в която уж е обяснено как образованият Алемани е бил подведен, успява да впечатли научната общественост. В периодичното списание “Византийски временник” от година 1894 добре известният руски историк Александър А. Василев обявява, че загадката със славянския произход на Юстиниан най-сетне е обяснена. Василев пише, позовавайки се на откритията на Брайс, че източникът, заради когото много учени са си съставили мнението, “не е нищо повече от измислица от началото на седемнадесети век” [2]. Същият извод, почти дума по дума, намираме и подписан от Ив. Гревс в т. 81 от руския “Энциклопедический Словарь” в изданието от преди 1914-та. За да не остане по-назад, Карл Крумбахер заменя думата “измислица” с думата “фалшификация”. В своя сборник, озаглавен “Geschichte der Byzantinischen Literatur” (1897) той нарича славянския произход на Юстиниан eine im slavophilen Sinne unternommene Falschung (т.1, стр. 237). Най-сетне Чарлс Дийл в увода на своя масивен труд “Justinien et la civilisation byzantine” (1901) пише, че житието на Юстиниан е просто един любопитен сборник от славянски легенди, но без историческа стойност.
Това са крайни съждения, на които никой не се е осмелил да се противопостави, като разгледа аргументите на Брайс под лупа. Крайно време е това да бъде сторено, въпреки че увеличената картина под лупата може да не се окаже от най-прекрасните [3].

I. ОТКРИВАНЕТО НА БИОГРАФИЯТА НА ЮСТИНИАН (Justiniani Vita)

3. Събитието, което подтиква Джеймс Брайс да напише своята статия, е едно откритие, което той прави през 1883, докато е на посещение в Рим. В замъка Барберини той намира латински манускрипт, състоящ се от около 775 думи, озаглавен “Justiniani Vita”, написан на хартия с размери кварто и съхраняван заедно с други ръкописи в малка кутия с размери 27х20 см.
Към житието били приложени допълнителни бележки със същия почерк, възлизащи на около 450 думи. Брайс е преписал целия текст и го публикува като част от своята статия (виж приложение 1). За последното сме му благодарни. В това житие ние откриваме единственото налично описание на ранния живот на Юстиниан, една история, която е по-ясна и убедителна от всичко известно досега [4].

4. Житието започва с информирането на читателя, че пред него е резюме на латински, съставено на основата на по-подробна биография, написана с илирийски букви на илирийски език, която се съхранява в манастирска библиотека (Basilian Monastery) на планината Атон. Знаем, че под “илирийски” авторът е имал предвид буквите от кирилицата, а под “илирийски език” – славянски език [5].
По-нататък научаваме, че изчерпателният славянски оригинал е обхващал първите 30 години от юстиниановото imperium и че е написан от Богомил – учител на Юстиниан в младежките му години. Името Богомил е обяснено в житието - на латински означава Deo carus (на гръцки Theophilus – бел.авт.). Някога този Богомил бил назначен за епископ на Сердика и станал известен на римляните и гърците под името Домнио (Domnio).

5. Според манускрипта, рожденото име на Юстиниан е Управда. Роден е в Призрен, Македония. Баща му, който извеждал своя произход от рода на Константин Велики, се казвал Исток. Името на майка му е посочено като Бигленица, а на латински като Albula. Тя била сестра на император Юстин, който привлякъл младия Юстиниан към имперския трон. Бащата на Юстиниан имал сестра на име Лада, която се омъжила за Селимир, славянски принц. Тя и Селимир имали няколко синове, един от които се казвал Речирад. Този Речирад станал съюзник на българите, което не се понравило на Юстин и Юстиниан. Сред другите подробности, споменати в ръкописа от Барберини, се откроява следното:

a) Още преди да навърши 20 години Юстиниан убива при дуел братовчед си Речирад, но бива ранен и е изпратен в Константинопол за лечение.

b) По-късно Юстиниан е изпратен като заложник на крал Теодорик в Италия от чичо си Юстин.

c) Когато Юстиниан става император, той построява в чест на своя учител Богомил една църква в Сердика, която нарича “Света София”.

d) Богомил, наричан още Теофил, наричан още Домнио, бил погребан в тази църква.

e) Човекът, който написал този латински манускрипт, основаващ се на славянския първоизточник, се нарича Иван Томко Марнавич (на латински Marnavitius, на хърватски Mrnavi’c – бел.авт.).



Тема 6-11: Критиката на Джеймс Брайснови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:04



II. КРИТИКАТА НА ЖИТИЕТО ОТ ДЖЕЙМС БРАЙС

6. Твърди се, че Алемани е приемал правдивостта на житието, което заформя темата в статията на Брайс; тоест как Алемани е подтикнат да вярва в славянския произход на Юстиниан. Самият Брайс не споделя тази вяра. Той счита, че Vita Justiniani не заслужава никакво доверие. Не е лесна задача да се категоризират основанията за този скептицизъм.
Статията на Брайс е на 26 стр. и половина със ситен печатарски шрифт. От тях 6 страници и половина са с пръснати цитати от различни източници. Място, отговарящо на над 4 станици, се заема от библиографични и обяснителни бележки. Създава се цялостното впечатление за пъстра смесица от факти, мнения и недвусмислени намеци, плюс някои повторения и нелогични умозаключения. За да може читателят да придобие представа, в следващите пет параграфа ще предложим няколко извадки от статията, сбита версия на откритията на Брайс и някои наши забележки. След това ще обърнем внимание на фундаменталните изявления на Брайс и ще проверим тяхната валидност както от общоприетата гледна точка, така и в светлината на наскорошни данни.

7. Според Брайс, босненският епископ бил “автор на родословия с фантазьорски или мошенически наклонности, който е толкова невеж за историята и етнологията, че твърди за готите – визиготите в Испания, а също и за остроготите – че са говорили на език като на сръбските славяни” [6]. Само в това изречение имаме двойно обвинение. Първо ни се казва, че Марнавич пише лъжи – какъв е авторът на родословия с мошенически наклонности, ако не лъжец? Второ, казва ни се, че Марнавич греши като отъждествява сръбския език с този на визиготите. Напълно убеден, че Марнавич е лъжец, при това от невежите, Брайс е затруднен да реши колко може да се вярва на твърдението на Марнавич относно оригиналното житие [7].
“Твърде вероятно е”, пише Брайс, “и в съзвучие с това, което знаем за други литературни фалшификации, Марнавич просто сам да е написал този славянски оригинал в манастира на планината Атон, за да си осигури правдоподобен исторически източник за своите легендарни приказки” [8]. Малко по-нататък той добавя: “Но от самия му текст ми се струва, че нещата са малко по-различни и подкрепят становището, че Марнавич е вярвал в съществуването на някакъв оригинал, който той е ползвал (като източник), но все пак твърде свободно.” [9]
Брайс прави сериозна отстъпка: не вижда мотив от страна на Марнавич да фалшифицира житието с цел печалба или по друга причина. От друга страна обаче, както сочи следният цитат, той мисли, че Марнавич може да е съставил житието за развлечение: “Възможно е, разбира се, макар и малко вероятно, Марнавич просто да е съставил небивалица, като е обединил в едно цяло няколко сведения от различни източници, които е припознал като един оригинал и го е локализирал на планината Атон.” [10]

8. И така, от нас се иска да повярваме, че Марнавич е бил лъжлив писател без мотиви, който твърди, че е виждал славянска биография на Юстиниан, която в действителност не съществува. Казва ни се, че Марнавич греши като приема за вярно, че готите (визиготите) в Испания са говорили славянски диалект, че славянско население е съществувало още през пети век от нашата ера в Тракия и Македония, че тези славяни са имали своя писменост.
С думите на Брайс това звучи така: “По времето на предполагаемия Богомил... някакво количество славяни може вече да са населявали земите на империята, в северна Македония и Тракия. Те обаче ще да са били в състояние на голяма примитивност, а езикът им не е бил сведен до писмена форма и векове по-късно. Голямата миграция, която е славянизирала страните на изток от Адриатика, е през първата половина на седми век; няма никакви сведения за славянски поселения в Призрен или Охрид или Ускиуб (Скопие – бел.авт.) толкова рано, като края на пети век.” [11]
За да ни убеди още повече, Брайс после обяснява, че оригиналната биография на Юстиниан не може да е писана по времето на предполагаемия Богомил, защото се твърдяло, че е писана със славянски букви, а те били измислени поне три века след времето на Юстиниан. Също така не било възможно съвременник на Юстиниан да ползва славянски език за литературни цели:
“Ако някога изобщо е имало житие на Юстиниан, писано по негово време от свещеник, то трябвало да е било съчинено на гръцки или латински, а славянската книга, претендираща да го съдържа (житието), може да е само превод от един от тези класически езици, направен много по-късно.” [12]
Колкото до имената Управда и Исток, Брайс признава, че те не са измислени от Марнавич. “Те са взети от по-ранен източник”, коментира той, “но всеки такъв източник е явно легендарен и без историческа стойност. Няма каквото и да било основание да се приема приписвания на Юстиниан славянски произход.” [13]

9. Казвайки тези неща и други подобни, Брайс пристъпва към обобщаване на онова, което той счита за свои открития, а именно:

i) Ръкописът от Барберини е житието, което Алемани приписва на “Теофил, учител на Юстиниан” и което по-късни автори са цитирали от него.

ii) Ръкописът от Барберини очевидно е извлечение от оригинал.

iii) Ръкописът от Барберини е написан от Марнавич.

iv) Съществуването на оригинала на планината Атон не може да се потвърди.

v) Няма нищо, което да сочи, че някога е живял учител на Юстиниан или епископ на Сердика, който да се е казвал Богомил или Теофил. Идентифицирането на такава личност с историческия Домнио е своеволно и без основания. Още по-малко имаме основание да приемаме, че това съчинение е писано на планината Атон, както и че авторът е съвременник на Юстиниан.

vi) Ако допуснем, че има оригинал на Vita Justiniani на Атон, той не може да е писан по-рано от четиринайсти век.

vii) Легендите в житието може и да са по-стари, но колко по-стари, не може да се каже.

viii) Нито едно от твърденията в ръкописа не може да се потвърди от истински авторитет за исторически факт. Дори предположенията, основаващи се от дълго време върху вярата в цитатите на Алемани, че истинското име на Юстиниан е Управда и че е от славянски род, сега трябва да се считат за неоснователни. Има вероятност неговите роднини да са траки, а не славяни.

10. Читателят ще забележи, че в последното изречение Брайс говори за “вероятност” юстиниавото семейство да е от траки, а не славяни. Така Брайс намеква, че траките не са славяни, без да казва на своите читатели каква разлика вижда между двете. Неговата фразеология е нарочно премерена. Той допуска възможността, макар и малка, Юстиниан да е от славянско потекло, тъй като говори за вероятности. За него няма значение, че навсякъде преди това заявява, че “няма никакви основания да се приемат твърденията за славянски произход на Юстиниан”. Той не се замисля, че там, където “няма никакви основания”, не може да става въпрос за “вероятност”. Но Брайс прави нещо по-грозно от това да си противоречи.
Като професор по гражданско право, той е знаел, че човек без национална идентичност не е никаква личност. И той убива юстиниановата самоличност, като нястоява, че императорът може да е бил някакъв тракиец, надявайки се, че мнозина не знаят какво значи това и никой няма да се осмели да попита. Нашето изследване ще е съсредоточено върху точно това деяние.

11. Междувременно, внимателният читател, който е вникнал в осемте “открития”, не може да не е забелязал колко упорито Джеймс Брайс се опитва да измъкне последователни аргументи само от внимателния подбор на думи си. Разгледана отблизо, всяка от горните точки се оказва безсмислена или ирелевантна.

i) Житието може наистина да е единственият оцелял документ, касаещ тази тема. Въпросът не е дали е единствено или има други като него. Въпросът е дали е достоверно.

ii) и iii) Че житието е съкратена версия на по-подробен първоизточник, не е откритие на Брайс, след като самият Марнавич казва, че той и никой друг е написал резюмето.

iv) Няма нужда “да се потвърждава” каквото и да било за съществуването на първообраз на Vita Justiniani на планината Атон. Имаме категоричното уверение на Марнавич, че славянското житие е съществувало. Единственият въпрос е дали Марнавич е казал истината.

v) Същото важи и за съществуването на Теофил (Богомил). Марнавич идентифицира този човек с Домнио, който е историческа личност. Отново въпросът е дали можем или не можем да се доверим на тази идентификация.

vi) Оригиналното житие, ако въобще е съществувало, според Брайс не можело да е по-старо от четиринайсти век. Брайс не предлага никакви доказателства в подкрепа на думите си.

vii) Легендите в житието може и да са по-стари, казва Брайс, но колко по-стари, не е възможно да се каже. Марнавич не прави референции към легенди, а цитира факти, като подкрепя тези факти с подробности за дати и конкретни места. Скептицизмът на Брайс за автентичността на житието е основната причина да говори за легенди.

viii) Този подпараграф е представителен за цялостния начин на мислене на Брайс. Той иска от нас да приемем за “истински авторитети” в областта на историята само авторитетите, които са получили неговото лично одобрение. Също така Брайс иска да обявим за неоснователни цитатите на Алемани от житието, въпреки факта, че Алемани е познавал лично Марнавич и е бил в по-добра позиция да прецени неговата надеждност, отколкото е могъл да го стори Брайс 250 години по-късно, и въпреки възможността Алемани да е имал на разположение други данни, потвърждаващи житието. И накрая, откритието на Брайс, че Юстиниан е от тракийско потекло не е откритие изобщо, а многократно засвидетелстван факт.

С това обаче съвсем не приключваме дискусията, тя тепърва започва.



Тема 12-15: Въпросът за надеждността [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:05



III. ВЪПРОСЪТ ЗА НАДЕЖДНОСТТА

12. Всички аргументи на Брайс, целящи да убедят читателите, че не трябва да обръщат внимание на житието, могат да се обобщят в две подточки:

i) Марнавич не е надежден автор

ii) грешки, които Марнавич уж е направил

Брайс започва като обещава доказателства, че Теофил/Богомил никога не е съществувал, а ако е съществувал, не е могъл да напише оригиналната биография на Юстиниан, заради което на житието не трябвало да се обръща внимание. Набрал набързо обороти, той внезапно обръща доводите си и ни казва, че на Марнавич не може да се вярва, следователно Теофил/Богомил не може да е съществувал и написал житието. За такава логика някои студенти ги късат на изпитите в гимназията. Преди да продължим обаче нека видим защо правдоподобността на Марнавич има такъв нисък рейтинг.

13. Трябва да е ясно, че слаба надеждност в този контекст означава склонността, вменена на Марнавич, да казва умишлено неща, за които е знаел, че са неистини. В случаите, в които се предполага, че Марнавич е сгрешил, без да осъзнава грешката си, Брайс оттегля обвиненията си за нечестност, като засилва тези за невежество и заблуждения. В какво се изразява първото обвинение? Има няколко типа литературни измами. Фалшивите писма на Платон до Филип II Македонски, например, най-вероятно са съставени от хора, които са очаквали материални облаги от измамата. Има случаи, в които фалшификации се извършват за привличане на общественото внимание. Автор, който желае да обърнат внимание на някоя негова идея, може да припише тази идея на знаменитост, която вече не е между живите. След като новата идея почне да придобива известност, авторът обикновено е извънредно щастлив да признае авторството.
Ситуацията е доста по-различна, когато говорим за фалшификация на исторически документи. Тогава потенциалният фалшификатор трябва първо да се увери, че не си противоречи. Той трябва да е особено внимателен и да не противоречи на някое лесно достъпно автентично сведение, тъй като измамата лесно ще бъде разкрита. Потенциалният фалшификатор трябва да има основания да мисли, че няма да изскочи ненадейно свидетелство, което да го инкриминира преди да е постигнал целите на злодеянието си. Разполагаме с наскорошен пример за изникването на такова свидетелство.
Менандър, известен тракийски драматург, който е живял в Атина и е писал на гръцки, е починал три века преди нашата ера. Считаше се, че от неговите сто и няколко комедии нито една не е достигнала до наши дни в своята цялост. Неочаквано през 1958 се появи един папирус в Женева, Швейцария, съдържащ цялата “Dyscolos” – комедия, от която бяха запазени само фрагменти дотогава. Как точно е направено откритието, не бе обяснено задоволително, но автентичността на ръкописа е извън съмнение.
Ако някой преди 1958 се бе опитал да пусне на пазара фалшификация на “Dyscolos”, той щеше да бъде уличен. Фалшификаторите по правило са повече от посредствени хора – както по интелект, така и по умения - и биха се изкушили да действат, само ако опасността от издънка граничи с нулата.
Няма никаква причина да мислим, че Марнавич не е бил наясно с тези неща. Той често е работил със стари ръкописи. Той лично е изкарал наяве един ценен оцветен манускрипт, “Манасиевата хроника”. Не може да не е бил запознат с това, колко лесно се изобличава фалшификатор при внезапната появата на доскоро неизвестен материал.

a) свидетелските показания

14.Така стоят нещата и все пак Брайс иска да му повярваме, че Марнавич е бил лъжлив писател. Как обвинителят доказва нападките си? Вика си свидетел: Константин Йосиф Иречек. Отговаряйки на запитване от Брайс, Иречек пише, че на Марнавич не може да се има доверие, а Брайс приема съвета. Как обаче Иречек доказва, че Марнавич не заслужава доверие? Никак.
Той просто е чел статия, в която се подхвърлят намеци за надеждността на Марнавич като автор, без да има посочени доказателства, че последният някога е фалшифицирал документи. Иречек обаче се е хванал на намеците, въобразил си е още малко и е заразил Брайс със съмненията си.

15. За известен учен като Иречек подобна постъпка си е направо гаф, при това не първата. В своята книга “Geschichte der Bulgaren” [14] Иречек казва, че южният дял на Стара планина, близо до Черно море, се наричал Vodo-Balkan или Mateyska Planina (стр. 11). Това обаче не е вярно. Истинското име е Sakar Balkan (на турски “суха/безплодна планина”). Северният дял Иречек отново погрешно нарича Kucuk Balkan, вместо Chatal Balkan (вилообразна планина). Цялата Стара планина, според него, била наречена от турците Chodza Balkan. Това е погрешно в три аспекта. На първо място, на турски цялата планина се нарича просто Балкан. На второ място, името Kodza Balkan (означаващо Голяма планина) се отнася само за централния дял. И трето, правилното изписване е Kodza, а не Chodza, тъй като последното има значение на мюсюлмански свещеник.
Изниква въпросът: Ако Иречек може толкова да се бърка по отношение на големите планини, колко може да греши когато става дума за оценяване на личността, мъдростта и познанията на Иван Томко Марнавич, който е бил починал от повече от две столетия?
Иречек издава своята “Geschichte der Bulgaren” на 22-годишна възраст. Падал си е импулсивно хлапе и като такова, особено податливо на грешки. Всичко, което е писал, трябва винаги да се проверява. Джеймс Брайс не е взел тази предпазна мярка.



Тема 16-20: Въпросът за надеждността - втора частнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:08



16. Статията, която е чел Иречек и която му е изградила мнението, че на Марнавич не трябва да се вярва, е написана от Армин Павич [15]. Все пак Павич само изразява скептицизма си относно определени документи, които не е виждал, но Марнавич твърди, че е намерил и на тяхна основа е написал своето родословие. За документи, с които не разполагаме, хората могат да мислят каквото си пожелаят. Едни могат да изберат да вярват, че тези документи никога не са съществували и че не доказват сведенията, с които се свързват. Други могат да изберат да вярват, че документите са изгубени и че биха могли да бъдат намерени един ден, или пък че са безвъзвратно унищожени.
Същественото, което ни интересува в случая, е, че нито Брайс, нито Иречек, нито Павич, успяват да хванат Марнавич в противоречие или в опит да прокара очевидна неистина. От статията на Павич си личи, че той на свой ред е бил повлиян от друг прочут автор, а именно Алберто Фортис.
Фортис обвинява Марнавич, че е присвоил и публикувал под свое име ръкопис на покойния епископ Антонио Веранцио (известен още като Antun Vrancic).

17. И така, подозрението върху Марнавич е изтъкано от възможно най-слабите конци. Брайс ни казва, че Марнавич е фалшификатор, защото Иречек така му бил казал. Иречек мислел така, защото Павич го намекнал. А Павич го предположил, защото Алберто Фортис смятал така. Каква валидност може да има такава поредица от сапунени мехури?
Кой е Алберто Фортис? От “Biographie universelle ancienne et moderne” на Michaud научаваме, че той е роден във Виена през 1740. Бил много старателен, със солидни възгледи, се изброява в “Biographie”, имал развинтено въображение и си падал ерудит. Онези, които не го обичали, го имали за склонен към прибързани постъпки и нелюбезен. Той напуснал Августинския орден и станал нещо като странстващ философ. Според “Biographie”, е “трудно да се изброят темите на този писател, чиято мисъл прехвърча от един въпрос към друг...”.
Фортис прекарал по-голямата част от живота си във Венеция, където създавал впечатление на фустогонец. През 1801 е назначен за началник на Болонската библиотека. Той остава там до смъртта си през 1805.
Виждаме, че Фортис е роден повече от столетие след смъртта на Марнавич. Не знаем дали е посещавал Рим и ако го е правил, кога, за колко дълго и по каква причина. В онези дни не е имало голяма любов между Венеция и Рим. Във Венеция е била популярна поговорката: Първо венецианци, после християни. (Siamo Veneziani, poi Christiani.)
Марнавич е бил римски гражданин и храненик на йезуитите. Той е живял известно време във Венеция, след като завършил първия етап от своята кариера, но въпреки това, венецианците се възпротивили на повишението му в духовната йерархия. Фортис е бил венецианец. За него вероятно е било достатъчно да чуе, че ръкопис на Веранцио е в обсега на Марнавич, за да почне да го подозира в кражба.
Както и да е, защо Веранцио (1504-1573) не е публикувал своята собствена книга? Коя е причината да остави единадесет непубликувани ръкописи след смъртта си? Дали не е защото някога е бил в двора на Хенри VIII от Англия (1535) или пък защото е познавал Еразм и Меланхтон – все връзки, които са могли да имат забавящ ефект за получаването на imprimatur (лат.: разрешение за печатане, одобрение – бел.пр.) от Рим? Вярно е, че Веранцио го назначават за кардинал, но това се е случило броени дни преди смъртта му, когато вече не е бил в състояние да направи каквито и да било добрини или злини! Как да сме сигурни, че книгата му е щяла да види бял свят в смутните времена на Трийсетгодишната война, ако Марнавич не се е поинтересувал от нея? Какво може да ни убеди, че Марнавич не е намерил за необходимо да цензурира неудобните пасажи от текста и да замени името на автора със своето, за да получи необходимото разрешение да публикува книгата на Веранцио?

18. Иречек твърди, че Марнавич е изфабрикувал родословието си на базата на фалшиви документи. Джеймс Брайс е бил в изгодна позиция да провери дали това наистина е било така. Родословието се разпростира в големи детайли на 56-странична книга ин кварто, озаглавена “Indicia Vetustasis et Nobilitatis Familia Marciae” и публикувана от печатница на Ватикана през 1632. Брайс е познавал тази книга или е знаел за нея, след като я е споменал сред други издания на Марнавич, описани в бележка 17 към статията му в “English Historical Review”. Той е могъл да прочете тази книга и да каже на читателите си становището си относно нейното съдържание.
Както ще се уверим, съдържанието на “Indicia Vetustasis” е показателно. Ако Брайс беше прочел тази книга, може би щеше да мисли другояче за надеждността на Марнавич. Брайс обаче не говори нищо за “Indicia Vetustasis” и очевидно намира за по-удобно да повтаря и перифразира казаното от Иречек в подкрепа на неговата теза. Покрай обединените злобни нападки, отправени от Брайс и неговите предшественици и съмишленици, целящи да се хвърли съмнение върху Марнавич, се изплъзва основното в случая: то е, че предполагаемото измислено родословие на босненския епископ няма абсолютно нищо общо с житието на Юстиниан. Никой от тях, изглежда, не забелязва, че дори да можеше да се докаже, че Марнавич е съставил родословието си на базата на фалшиви документи, това само би доказало, че той е бил способен да извърши фалшификация, което отново не доказва, че непременно е подправил и “Vita Justiniani”. Понякога и опитните лъжци, ако изобщо можем да причислим към тях Марнавич, могат да казват истината.
“Видях житието”, казва Марнавич. “Не вярвам”, казва Брайс.
На кого да вярваме ние? Само за да угодим на Джеймс Брайс, ние не бихме заявили, че Юстиниан никога не е имал учител, че неговото име не може да е било Богомил (Теофил), че този Богомил не може да е написал биографията на Юстиниан, че каквото е написал не може да е вярно и че такъв ръкопис не може да е съхраняван на планината Атон – една славянска земя отвсякъде! Въпросът с надеждността на Марнавич добре е повдигнат от Брайс, Иречек, Павич и Фортис, но те не му дават убедителен отговор.

b) В търсене на фактите

Брайс приема, че ръкописът от Барберини не е бил предназначен за публикуване. Така е, само един поглед върху житието е достатъчен да ни убеди, че Марнавич не е написал латинското резюме за широка публика и че не го е сътворил за лично удоволствие. Ако не беше така, той не би имал причина да ограничи биографията до първите 30 години на юстиниановото imperium. Все пак има достатъчно други важни моменти, които можеха да се споменат, като края на войните и смъртта на императрица Теодора. Нещо повече, щеше да е много по-лесно за него да си напише историята в един последователен текст.
Вместо това, той си прави труда да пише резюме, като изрично го определя като такова. После добавя собствените си пояснения, подчертавайки, че са негови. Марнавич очевидно е разполагал и с други източници, а не само с оригиналното славянско житие. Например Теофил/Богомил, който в своята книга е описал живота на Юстиниан доколкото му е било възможно, вероятно е починал много години преди Юстиниан. Богомил със сигурност не е могъл да каже в житието, че собственото му тяло е погребано в църквата “Света София” в Сердика. Нито пък Богомил е можел да опише ковчега, в който са положили собственото му тяло. Всичко това обаче е информация, която се предоставя от Марнавич и която той явно е намерил в други източници, които днес не съществуват. Добавената информация към латинското резюме е била за допълнителна помощ на получателя на това резюме. Кой е бил този получател?
Брайс ни казва, че в долната част на последната страница от манускрипта има думи, написани с различен почерк от този на останалия текст:

ad Procopium Alemannus, f.9
(а малко по-долу)
missum ab urbe.

Както ще видим (приложения 10 и 12), тези думи сочат към възможно обяснение, което Брайс можеше да потвърди, ако се беше сетил за него. А именно, че Alemannus (Алемани), който е открил Anecdota на Прокопий, вероятно също така е притежавал и оригиналния славянски ръкопис на житието, или негов препис, който е разбирал само повърхностно. Затова е била и молбата към Марнавич да му изготви резюме на книгата на латински. Ако това е било така, Марнавич сигурно е забелязал няколко места, които са могли да объркат незапознатия със славянската история читател. Затова е добавил необходимите пояснения.
Брайс обаче не си е направил труда да издири книгите, оставени от Алемани, или поне да потърси къде са отнесени след смъртта на Алемани.

20. Вместо това, той е побързал да провери някои други факти, споменати в житието или свързани с него. Той е научил, че през 1603 година Марнавич е написал книга, озаглавена “De Caesaribus Illyricis”, за която се предполага, че е съдържала ценна информация [16]. И така, когато той посетил Рагуза – защо точно Рагуза? – Брайс разпитал за тази книга, която не можела да се намери на друго място. Казали му, че творбата вероятно е изпратена в Будапеща [17]. Брайс го приел за задоволителен отговор, макар че е можел да научи, че по същото време Josip Gelcic от Рагуза е разпространил известие, че притежава ръкописа.
Също така Брайс никъде не допуска възможното изчезване на книги през жестокия период на кръвопролития и палежи (1618-1648), когато само в град Градец, според твърденията, цели 20 хиляди еретически книги са били унищожени. (виж приложение 2)



Тема 21-25: Въпросът за надеждността - трета частнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:09



21. Библиографията на Марнавич включва поне 15 различни литературни произведения на латински, италиански и хърватски. Днес (1971) човек трябва да претършува всички библиотеки на Европа и Америка, за да се добие с неколцина от заглавията от списъка. Те не са били по-лесни за откриване и преди 80 години. Брайс не се е запитал защо толкова много книги на епископ и почетен гражданин на Рим са станали почти неоткриваеми и защо гробът на Марнавич не е известен. И най-малкият опит да се установи какво се е случило с тези книги щеше да е от голяма полза!
Според Иван Кукульевич – хърватски учен от деветнайсти век – в библиотеката на Рицарите на Малта е имало манускрипт на Марнавич, озаглавен “Discorso sopra il Priorato della Wrana del Ordine Gerosolomitano”.
Наскоро направих запитване към въпросната библиотека в Рим. Отговорът от 3 юли 1971 гласи следното:

Nous avons le regret de vous informer que notre Bibliotheque ne possede aucun ouvrage de Ivan Tomko Marnavich (Marnavitius) et que nous sommes (sic) pas a meme de vous donner des renseignements a ce sujet.
(Съжаляваме, че трябва да ви информираме, че нашата библиотека не притежава никакви книги на Иван Томко Марнавич (Марнавитий) и че не можем да ви предложим никаква информация по темата.)

И така, книга, която Кукульевич ни казва, че е била там, е изчезнала. Неспособността на Рицарите на Малта да предложат книги на Марнавич е, меко казано, озадачаваща. Те трябва да са притежавали поне една книга, а именно “Indicia Vetustatis”, която авторът е посветил на своя братовчед Фаркас (Лупус) – член на ордена. Нещо повече. Фердо Шишич ни казва (1901), че самият Марнавич е станал рицар на Малта през 1632. По едно или друго време тази книга е била в библиотеката на ордена. Къде е сега?
Може би никога няма да научим кога и как книги като “Indicia Vetustatis” изчезват от полиците, на които някога са стояли. Във всеки случай тяхното необяснимо и срамно изпаряване трябва да ни подскаже, че и други книги, като източниците на Марнавич, може също да са изчезнали. Вместо да спре и да се замисли над тези неща, Брайс вика на помощ още един експерт – сър Артър Еванс в Македония.

22. По молба на Брайс сър Артър Еванс посещава Атон, но не открива и следа от Vita Justiniani. Не се споменава кога, къде и колко усърдно сър Артър Еванс е търсил ръкописа. Всъщност, дори нямаме доказателства, че е изобщо го е търсил. Знаем само, че на Брайс така му е казано. Подлата ни забележка не е без основание.
Това, което Леонард Палмър разкрива в наскорошна книга [19] определено разклаща вярата ни в работните навици и усърдността на сър Артър Еванс. Може би той просто е надникнал в библиотеката на манастира в Атон. Може да е търсил в погрешния манастир. Може да е говорил с погрешните хора. Може и да е бил подведен умишлено. Във всеки случай, точно тогава по-голяма грижа на Еванс със сигурност са били бъдещите му разкопки в Крит, отколкото славянските ръкописи в Македония.
Колкото и старание да е положил Еванс в издирването, неспособността му да намери даден ръкопис определено не доказва, че Марнавич не го е виждал или че копие от него не е било налично сред книгите на Алемани. (виж приложение 12.)

23. Брайс е правил и друга справка при Н.Р. О’Конър, британски представител в София, от когото е поискал да провери по кое време е построена църквата “Света София”. Следното е извадка от доклада, който е получил от О’Конър:

“Руините на старата катедрала “Св. София” са върху тези на по-малка църква, носила същото име, за която се твърди, че е била построена през шести век от Юстиниан. Местните предания потвърждават тези исторически данни и добавят, че след като жената на Юстиниан получила облекчение при идването си за лечение в Сердика, императорът издигнал въпросната църква.” [20]

Докладът на О’Конър е в унисон с това, което знаем за двата века и половина, които последват пренасянето на имперската столица от Рим в Константинопол. Този период се свързва със засилено строене на църкви в югоизточна Европа. Църквата “Свети Георги”, която стои до днес в сърцевината на модерна София, е датирана към четвърти век. Руините на старата църква в Несебър на Черно море са датирани към пети век. От шести век е църквата на Джанавар тепе край Варна. Южно от Пловдив, край село Перущица, се натъкваме на впечатляващите останки от Червената църква, построена през шести век или по-рано.
Защо Юстиниан да не е построил църквата в София, както пише О’Конър? София, която тогава се е казвала Сердика, е била знаменит град. Твърди се, че Константин повече от веднъж е възкликвал: “Serdica mea Roma est!” Също така София е прочута с минералните си извори, които ежегодно привличат хиляди хора, търсещи облекчение на своите болежки. Императрица Теодора вероятно е сторила същото.
Брайс цитира доклада на О’Конър дословно, след което го забравя. Без никакво двоумение той се присъединява към мнението на Иречек, че църквата Света София е построена през единадесети век, за което Иречек отново греши, както ще видим по-нататък.

24. Едно престъплението не престава да бъде такова, само защото доказателствата за него са унищожени. Един исторически факт не престава да бъде такъв, защото писмените свидетелства за него вече не могат да се намерят. Би било софистика да се спори, че Джеймс Брайс никога не е съществувал, защото никой не може да докаже, че е заченат. Нямаме право да наричаме Иван Кукульевич лъжлив писател, защото е видял в библиотеката на Малтийските рицари една книга, която вече не е там. Никой не може да нарича Марнавич фалшификатор, само защото ръкописът, който е видял в началото на седемнайсти век, днес не може да бъде издирен. Че Марнавич е говорил истината, се потвърждава от много факти, но и от следните две събития.
Към края на своя живот той открива българска версия на Манасиевата хроника от 14 век. Той моли кардинал Барберини за разрешение да публикува красивия манускрипт. Очевидно към действия не се пристъпва достатъчно скоро. Марнавич умира, а ръкописът потъва в забрава, която трае до времето на Йосиф Асемани, който го публикува 175 години след първоначалното му откриване [21]. Ако и този ръкопис беше изчезнал междувременно, Брайс щеше да се помъчи да го открие, а след неуспеха на издирването щеше да има още една причина да не вярва на Марнавич.
Второто събитие засяга друг писател от седемнайсти век, Джакомо ди Пиетро Лукари. Лукари твърди, че е виждал в България една хроника (“diadario”), в която Юстин и Юстиниан, и двамата, са наречени със славянското име Управда. [22] (Юстиниан очевидно е умалително на Юстин – бел.авт.)
Ако Лукари е можал да види такава книга в България, няма причина и Марнавич да не е можал да види друга подобна, да речем оригиналното житие, от което е направил резюмето на латински, съхранявано в библиотеката на Барберини.
Брайс само упоменава изявлението на Лукари, без да го коментира или да ни занимава с надеждността на самия Лукари. (виж приложение 3.)

25. Както споменахме, Брайс не е можал да намери копие на “De Caesaribus Illyricis” в Рагуза, един факт, който той правдиво предава. Той обаче не казва нищо за периодичния “Bulletino di archeologia e storia dalmata” (Spalato, 1880, No.9, p. 132-135), в който ясно се посочва къде може да се намери копие на ръкописа “De Caesaribus Illyricis”. Заглавието на въпросната статия е Esemplare di un manoscritto di G.T. Marnavic presso il prof. G. Gelcich a Ragusa*.
Сър Артър Еванс не можал да намери първообраза на Vita Justiniani в Атон, но и самият Брайс не го потърсил сред книжата, оставени от Алемани. Търсенето в София обаче дава подкрепа на написаното от Марнавич в неговото резюме на оригиналното житие.
За пореден път оставаме без доказателства, че Марнавич си противоречи или е в противоречие на установен факт. Все още нямаме основание, върху което да обвиним Марнавич, че е измислил житието. Теофил, наставник на Юстиниан и автор на оригинала, не е доказано измислен персонаж. Обвиненията на Брайс са класически пример за reductio ad ignorantiam**, заради което дължи на читателите си reductio ad absurdum***.

* В бележка 110 към своя статия от 1901 Фердо Шишич казва, че Bulletino погрешно сочи годината като 1882. Според д-р Марин Тадин от Париж, Франция, оригиналът на De Caesaribus е в Zemaljski Muzej, Сараево. – б.авт.
** невежество; *** извинение – б.пр.



Тема 26-29: "Грешките" на епископ Марнавичнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:11



ПЪРВА ЧАСТ

IV. ПРЕДПОЛАГАЕМИТЕ ГРЕШКИ НА ЕПИСКОП МАРНАВИЧ

26. Какви са грешките, за които Брайс и Иречек критикуват Марнавич? Трябва да ги видим и преценим. Възможно е босненският епископ да е сътворил такива сериозни фактологически грешки, че отхвърлянето на житието да е оправдано, но не защото вярваме, че е измислено от Марнавич, а заради неговата погрешност. Преди да пристъпим към преценката на тези специфични “грешки” можем основателно да се запитаме: кой от двамата, Марнавич или Брайс, е бил по-компетентен учен и по-малко склонен към грешки?

27. Иван Томко Марнавич е роден в Шибеник, тогава под венецианска власт, на 7 февруари 1580 година. Той е образован от йезуитите в Рим, където се присъединява към ордена на Барнабитите. През 1622 е назначен за архиепископ в Загреб; през 1631 става епископ на Босна. През същата година получава почетна грамота, с която е направен гражданин на Рим. По този случай е описан като доктор по теология, апостолска протонотария и упълномощен от папата реформатор на свещените книги на илирийски език. Босненският епископ е изпращан от папа Урбан VIII (1623-1644) на духовнически мисии. Излишно е да се упоменава, че е бил експерт в областта на славянската литература. Умира на 1 април 1637 година. Ако Павич е предположил правилно, Марнавич трябва да е бил погребан в църквата Свети Йероним в Рим, въпреки че за гроба му там не се знае нищо. От друга страна, Фердо Шишич мисли, че Марнавич вероятно е починал във Виена.

28. Колкото до Джеймс Брайс, той е роден през 1838 в Белфаст, северна Ирландия. Учил е в Глазгоу и Оксфорд. Следва право в Хайделберг, Германия. По-късно е избран в Камарата на общините, на която става говорител преди да се прехвърли в Камарата на лордовете като виконт. За шест години (1907-1913) е бил британски посланик във Вашингтон. Пътувал е в Южна Америка, Франция, Италия, Мала Азия и Южна Юфрика, и пише различни репортажи за пътуванията и наблюденията си. Никога не е посещавал планината Атон или друга славянска територия, освен град Рагуза. Признава, че не владее никакъв славянски език. Не е възможно да се определи кое го е накарало да мисли, че е компетентен да пише за ранната славянска история, ако не броим факта, че той открива ръкописа от Барберини при посещението си в Рим през 1883.

29. Като съпоставим двете кратки биографии, е основателно да мислим, че Марнавич е бил по-квалифициран и в по-добра позиция да се занимава с тема като житието на Юстиниан, отколкото виконт Брайс. Но компетентността не е достатъчна гаранция срещу грешки. Читателят има право да знае какви големи прегрешения се приписват на Марнавич от неговите критици. Ние вече ги споменахме в параграф 8. За улеснение ще ги повторим отново като подточки:

i) Марнавич погрешно е мислил, че визиготите в Испания са говорили славянски език.

ii) Според него, многобройни и многолюдни славянски общности са съществували на Балканския полуостров през шести век или по-рано, докато Брайс е “знаел”, че полуостровът не е бил славянизиран преди седми век.

iii) Твърдейки, че е виждал славянски ръкопис от шести век, а именно житието, Марнавич погрешно допуска, че през шести век славянските народи са имали писменост, докато Брайс е “знаел”, че са нямали.

Всяка една от тези предполагаеми грешки заслужава внимателно разглеждане.



Тема 30-36: Славяноезичните готи - първа частнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:14



a) Славяноезичните готи

30. През юни на 251 г. н.е., както се вярва, римска войска попада на засада и е пометена в близост до град Абрит, недалеч от черноморския бряг. Император Деций и синът му, които са били пълководците, също загиват. Лактантий (Lactantius) ни разказва, че “варварите”, които разбили римската армия, били карпите [23]. Част от този народ счел за необходимо да прекоси Дунава и да се противопостави на римската власт, която Деций се опитал да наложи с катастрофални за него последици.
Същото събитие се описва от Йордан с малко по-различни термини. Както изглежда, Острогота, цар на готите, “предвождал триста хиляди въоръжени мъже, имайки за съюзници в тази война част от тайфалите и астрингите, а също три хиляди от карпите, един народ винаги готов за война и често враждебен към римляните” [24]. Готите обсадили и превзели град Филипопол. Неспособни да удържат града, те предприели отстъпление назад, а на Деций му хрумнала фаталната идея да ги преследва и атакува. Ако приемем, че Лактантий е знаел какво говори, от неговия разказ можем да направим заключението, че карпите и готите са били съседи и че са сродни. Лактантий, разбира се, е знаел много добре какво пише. Като близък на Константин Велики и учител на най-големия му син Крисп, Лактантий несъмнено е имал достъп до имперските архиви. Когато казва карпи, той е имал предвид карпите или народът, който е живял при Карпатите, където по всяка вероятност са били домовете и на повечето готи. Част от карпите били избити през 3 век от Диоклетиан и Константий Хлор. Други били преселени в Панония. Но техните родственици готите като цяло останали там, където били по-рано, оставяйки неизяснени въпроси за модерните историци.

31. Що за хора са били тези готи? Какви са били техните обичаи, тяхната религия, езикът им? Всички автори преди седемнайсти век са съгласни, че готите, гепидите и вандалите са различни клонове на един народ. В по-стари времена им викали с общото название гети. Поради причини, които са обяснени в приложение 4, от началото на трети век нататък името Готи започва да се налага за повечето от гетските народи. Обичаите на гетите са били известни на учените, които са могли да четат гръцки, тъй като Херодот ги описва в четвърта и пета книга на своята “История”. Друг клон на този народ са даките, които са живеели по горното течение на Дунав. След походите на Траян в Трансилвания тези даки са станали добре познати на римляните и името им започнало да се дава и на родствениците им по-далеч на изток. Страбон ни казва, че даките и гетите говорят един и същ език, а Дио Касий (Dio Cassius) пише:
“Аз наричам тези хора даки, името, което ползват самите жители, а също и римляните, въпреки че знам, че някои гръцки писатели, правилно или не, ги наричат гети; онези гети, които аз лично познавам, живеят отвъд Хемус, по Истера (Дунава – бел.авт.).” [25]
Около век по-късно Павел Орозий (Paolo Orosius) написва своите седем книги срещу езичниците, в които описва просторните земи на север от Дунав. “На изток”, казва той, “е Алания; в центъра е Дакия, където също е Готия; след това е Германия, където суебите държат най-голямата част.” [26] Някои от обитателите на тази Готия са въведени в християнската религия от епископ Улфила по времето на Константин Велики. Това предизвиква разединение между готите и гонения, затова християните са принудени да потърсят убежище на южния бряг на Дунав – в Мизия и Тракия. Именно тези са гоненията в Готия, които Свети Августин отбелязва в своята книга “Божия град”. Той е чул за тях от християнски “братя, които тогава били момчета”. [27]
До самия край на дванайсти век тази Готия е била област на Русия. Творбата “Слово за похода на Игор”, написана, както се вярва, скоро след 1185 година, не оставя никакво съмнение за мястото на картата, където е можела да се намери тази държава. Анонимният поет е написал:
“Белите готски моми запяха на брега на морето синьо; подрънквайки руско злато, те пееха...”
Морето там действително е било синьо, но неговото име е Черно море, а описаните брегове са тези между устието на Дунав и устието на Днепър.

32. Покръстените готи, които се заселили на юг от Дунав, останали там заедно до времето на император Зено, който ги подтикнал да заминат за Италия. И така, една част от тях, водена от Теодорик (Федорик), син на Маламир, тръгнала по суша покрай Адриатическо море, стигнала Италия, където се установила във и покрай град Равена.
В средата на шести век потомците на тези готи били принудени да напуснат Италия и да се установят в Южна Галия и Испания. През всичкото това време готите запазили своя език – както тези, които са се преселили, така и онези, които останали на Балканите. Прокопий разказва как един ден битката се водила с редуващи се настъпления и отстъпления пред стените на Рим, а римляните и готите един след друг изпопадали в дълбока яма, от която не могли да се измъкнат. За да се спасят, враговете се споразумели. Всеки от тях започнал да вика за помощ на своя език. Накрая някакви готи дошли до ямата и ги извадили, след което, както се били договорили, всички се завърнали при своята си група.
Знаем, че готите, които се заселили в Цариград (Константинопол), са имали за дълго време собствени църкви, в които се е отслужвала литургия на готски език. Не може да има никакво съмнение, че тези готи, които са останали в пределите на праземите си или в Мизия, са продължили да говорят на езика на своите предци. Например Беса – изтъкнат генерал в армията на Юстиниан – е владеел готския език. Той е бил “гот по произход, от онези, които някога живееха в Тракия и не биха последвали Теодорик, когато той отведе готския народ в Италия.” [29]

33. Историята на вандалите почти преповтаря тази на готите, техните едноплеменници. Вандалите, казва Прокопий, “живеещи край Меотидското езеро (Азовско море – бел.авт.), бяха подгонени от глад и поеха към страната на германците, които сега се наричат франки, и реката Рейн...” [30] По-късно те поели към Испания под водачеството на Годигискъл с позволението на Хонорий, император на Западната империя. Но не всички го сторили. “Когато първоначално вандалите бяха притиснати от глада и се канеха да напуснат бащините си земи, мнозина се възпротивиха и бяха оставени, тъй като нямаха желание да следват Годигискъл.” [31]
И така, някои вандали също останали в родината си. Миграцията на запад на готи и вандали изглежда като това, което наистина е била – колонизация. Това би обяснило, например, защо четем, че готите “опустошили земите на германците, които сега франките владеят”, което станало още по времето на Сула – тоест през първи век пр. Хр.
Всеки, поел от Дунава към Испания, трябва да премине през “земята на германците”. Нищо чудно някъде тогава да е основан и град Gotha в Германия. Ще е още по-интересно да узнаем дали тези готи имат нещо общо с рутените, с които Юлий Цезар се сблъскал в Галия, тъй като с името Рутени са били известни украинците сред германците.

34. Тези факти – че готи, вандали и гепиди са били единоплеменни, че са говорили един език и че са основавали колонии в южна и западна Европа – никога не са описвани изчерпателно в оцелелите източници, въпреки че се споменават по такъв начин, че не оставят съмнение, че е било точно така.
Ето например какво какво казва Никифор Калист:

“През онези дни няколко многобройни готски народи се разпростираха нашир и надлъж северно от Дунав. Сред тях четири бяха особено известни със своята справедливост: готите, визиготите, гепидите и вандалите. Те не можеха да бъдат различени едни от други, освен по имената им. Всички те говореха един език и имаха еднакви обичаи, и бяха последователи на презряното учение на Арий...” [33]

Кои учения са презрени и кои не са, е въпрос на лично мнение. Това, което е сигурно, е, че Калист, който е починал през 1375, е повторил почти дума по дума един пасаж от Анастасий Библиотекар:

Erant autem Gothi tunc et gentes multae et maximae, trans Danubium in Hyperboreis locis inhabitantes, ex quibus rationabiliores quatuor sunt, Gothi scilicet et Hypogothi, Gipedes et Vandali, nomen tantum et nihil aliud mutantes, unaque lingua utentes.
(Някога готите се състояха от много и многобройни народи, които живееха в северните страни отвъд Дунава; четири от тях бяха особено цивилизовани, а именно готите, малките готи, гепидите и вандалите, различаващи се само по име и нищо друго, и говорещи един и същ език.)[34]

Любопитно е да се отбележи името Хипоготи, тоест Малки готи, което е наподобява съвременното разделяне на руснаци и Малки руснаци или украинци.
Между другото, изразните средства на Анастасий Библиотекар звучат като онова, което четем при Прокопий, написано четири века по-рано:

“Имаше много готски народи в старо време, както и в наши дни, но най големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сауромати и меланхлени; имаше и някои, които наричаха тези народи гетски.” [35]

Малко по-нататък Прокопий продължава: “...всички те имат бели тела и светли коси, и са високи и красиви на вид, и спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.”

35. Значимостта на тези етнически връзки не е убягнала от вниманието на всички историци. Например Йохан Магнус, изтъкнат писател от петнайсти век, отбелязва съвсем точно:

Proinde nisi prudens lector animadvertit Gothos et Gethas eundem esse populum, ipsosque a devictis Getibus quandoque Scythas quandoque Cimerios, vel Thraces nuncupatos, numquam Gothicas vel Scythicas historias intelleget.
(В заключение, ако внимателният читател не забележи, че готите и гетите са едно и също, и че при някои победи на гетите те са наричани понякога скити и понякога кимерийци или тракийци, той (читателят) никога няма да разбере готската или скитската история.) [36]

Че гетите са били велик тракийски народ, е обяснено още от Херодот [37].
Тази тъждественост:
траки = гети = даки = готи = вандали,
помага да се разберат иначе объркващите сведения на някои средновековни автори. Тези народи са говорили един език, имали са една и съща религия и много сходни традиции, макар че поради обширните територии, които са обитавали, по-отдалечените едни от други са имали и известни културни и икономически различия, а също и различни имена. Затова Теофан не е сгрешил като е казал:

“Тази година (497 н.е. – бел.авт.) армия, състояща се от готи, беси и други тракийски народи, бе изпратена от император Анастасий да бъде на разположение на Ареобинд, син на Дагалайф, който беше губернатор и префект на Изтока...” [38]

Теофан нарича и готите, и бесите тракийски народи, каквито са били – готите са живели северно от Хемус, а бесите на юг от планината.
Родствеността на готите и вандалите отново е фактът, който обяснява защо през 1680 година красивата и умна Христина (Christine) e била титулувана кралица на шведи, готи и вандали [39]. По същото време Швеция контролира северните части на централна Европа, както и бреговете на Балтийско море. От “Heimskringla” на Снори Стурулсон научаваме, че през тринайсти век Gaut-ите в тези земи били доста многобройни.

36. Снори Стурулсон не е единственият автор, който се отклонява от стандартизираното изписване Goth-и. През 1613 в Cologny, недалеч от Женева, е открита увлекателната творба “Tresor de l’histoire des langues de cest univers”. Авторът, Клод Дюре, е вплел в смайващата си книга няколко недействителни истории, но също така и ценна информация, включваща една глава за Gothz-ите. Откъде идва това ново изписване? Дюре не го пояснява, но причината не е трудна за отгатване. Някакви Gotz-и все още живеели в Карпатските планини. В тази част на Европа “g” е веларна съгласна. Думата Gotz съответно се произнася Hotz. От последното се извежда умалителната форма Hotzul или Hutzul. Тези Hutzul-и съществуват и до днес, те са колоритен, упорит и енергичен украински народ, говорещ на славянски диалект, който в западна Украйна, а също и в Румъния, е отбелязан в официалните статистики под името Hutz.
Може би не е просто съвпадение, че малко по на изток от Карпатите се намира град Gotin, на кирилица Хотин. Там е и земята, която Марко Поло през 1307 година нарича Gutia или Gucia и която, казва той, е едната от страните, покорени от Sain, хан на западните татари. Завладяването трябва да е станало около 1170 година.



Тема 37-45: Славяноезичните готи - втора частнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 17:16



37. Славянските народи са непогрешимо идентифицирани с древните гети от Симоката – египетски историк от седми век, който е писал на гръцки. Ще се връщаме на него и по-нататък. В тази връзка ще отбележим, че мнозина от по-късните автори, писали през различни времена и на различни места, идентифицират и готите, и вандалите със славяните. Например Томас Спалатенсис (роден през 1200 г.) казва за едни събития следното, което предизвиква тежки предразсъдъци относно славянската писменост през последвалите векове:

“По времето на архиепископ Лаурентий в царствата Далмация и Хърватия избухнали кавги заради проклетия разкол. И така, по времето на папа Александър и на Йоан, наследник на гореспоменатия Лаурентий... беше свикан официален събор на всички далматински и хърватски прелати, на който бяха отметнати много теми, сред които също бе решено и потвърдено, че отсега нататък никой няма да се осмелява да прославя божествените тайнства на славянския език, а само на латински и гръцки, и че никой не трябва да бъде ръкополаган за свещеник на този език. Защото се твърди, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който много лъжовни работи е написал на този славянски език против нормата на католическата църква;… След това, след като бе взето порядъчното решение на събора и бе потвърдено от папската власт, голяма тъга налегна славянските свещеници, тъй като всичките им църкви бяха затворени. А те самите преустановиха обичайната си служба.” [40] (СНИМКА!!! На ориг.)

Лаурентий е бил архиепископ в Сплит, където Томас по-късно става архидякон. Колкото до гореспоменатия събор, той се е състоял преди времето на папа Александър (1061-1073), който обаче приема взетите решения. Извадката от Томас е с оригиналния правопис.

38. Възможно е да допуснем, че Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек не са били запознати с написаното от Томас Спалатенсис. Те обаче не могат да се оправдаят, когато става дума за “libellus” на презвитер Диоклей (Diocleas), писал и издавал трудовете си преди Томас.
В своята статия Джеймс Брайс споменава презвитер Диоклей два или три пъти, след което бодро продължава с литературното си старание, без да обръща внимание на това, което може да се окаже най-значимото сведение на презвитера относно готите. Говорейки за времето, в което се установява българската колония в Дунавската равнина, презвитерът пише:

Caeperuntque se utrique populi valde inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem.
(И тези два народа, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички страни, построиха си чифлици и села, и останаха в земята, която обитават и до днес.) [41]

Презвитер Диоклей е писал към средата на дванайсти век. Читателят ще забележи, че той казва, че българите и тогава са живели, където са се заселили шест века по-рано – сред готи, “наричани още славяни”. Презвитерът не казва, че славяните са се изселили. Не са го сторили по-рано, не са се изселвали и по негово време.

39. Друг автор, който е бил запознат с истинската народност на готите, е Лукари. Неговата книга се появява през 1605, което е около двайсетина години преди Марнавич да напише резюмето на юстиниановото житие. Лукари твърди, че готите в Испания са продължавали да използват своя бащин славянски език чак до 764 година, когато са се отказали от него в полза на местно латинско наречие [42].
Всеки, запознат със съдбата на украинския език в западна Канада, знае фазите на подобни лингвистични промени. Имигрантите по правило научават само основното от местната реч. Второто поколение, макар да е в чест контакт с местните и да е под влиянието на училищната система, става двуезично. Третото поколение обикновено разбира езика на своите предци, но говори предимно на местния език. Четвъртото поколение с малки изключения е вече асимилирано.
Затова няма нищо изненадващо от факта, че готските заселници, като завоеватели, които са дошли от Централна и Източна Европа, са запазили славянската си реч поколения наред, но накрая са я изгубили. Те са били малцинство. След като са установили все по-близки контакти с местните чрез разпространението на християнската религия и смесените бракове, славянският им език е станал обречен. Отказването, за което говори Лукари, бележи една междинна фаза: преминаването от готски към каталански или кастилски на официално, писмено ниво. Говоримият готски обаче несъмнено е бил ползван до по-късно в готските градчета и села. А религиозните им книги са издържали дори още по-дълго. Брайс е блажено незапознат с този аспект на иберийската история. Той е знаел за “Ristretto” на Лукари и въпреки това, не е счел за необходимо да ни каже дали и Лукари е фалшификатор. Овен това, той е пренебрегнал и едно позоваване на “Църковна история” от Никифор Калист, който нашироко разправя за историята на готите в Испания.

40. Някои автори не считат за нужно да разграничават готите от вандалите. Зонара (Zonaras) например нарича Аларик водач на “вандалския или готския народ”. Атила също е наричан гот, въпреки че това може да се обясни с факта, че неговата армия се е състояла от значителен готски контингент [43]. Между другото, славянството на вандалите е засвидетелствано от цяла поредица автори, които Брайс и Иречек очевидно са избрали да игнорират. Един от тях е Сигизмунд Херберщайн, опитен пътешественик в централна и северна Европа. Уводът на неговата книга се датира към 1549 година, а книгата му е издадена посмъртно през 1571. Авторът изброява народите, които говорят на славянски езици, започвайки с далматинците на юг и продължавайки с “вандалите, които живеят в Германия, на север от реката Елба”. Херберщайн, който е писал на латински, добавя:

“Hi etsi omnes se Slauos esse fatentur, Germani tamen a solis Vuandalis denominatione sumpta, omnes Slauonica lingua utentes, Vuenden, Vuinden & Vuindisch promiscue appellant.”
(Макар тези народи да се определят като славяни, германците взимат само името на вандалите и с него наричат славяноговорящите, венди, винди или виндиш, без да ги разграничават.) [44]

Горното позволява задоволителна интерпретация на иначе странната бележка, която някой редактор е добавил към 15-та книга от “Църковна история” на Никифор Калист. А именно:

“...Sicut et apud Vandalos sive Bohemos, rex Odoacrus, vir fortissimus, ante Permislatus nominatus.”
(... също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус.) [45]

Одонацер тук е представен като цар на чехите (бохемите), а неговото истинско име е посочено с типично славянско звучене, вероятно изкривена форма на Борислав. Както ще видим, Одонацер е бил, ако не чех, то тогава украинец. (виж приложение 8.)

41. Откриваме и друга безусловна идентификация на вандалите с чехите в творбата на Дюре, която споменахме по-рано. Говорейки за Бохемия, Дюре казва, че страната е била владение на маркоманите или вандалите, “защото бохемите са вандалите” [46]. След това пояснява:

“Бохемите са наречени велики хора или велик народ от Птолемей, книга 3, глава 2, таблица 4 на Европа. И наистина, Германия никога не е имала по-велик народ от вандалите, които включват руси, поляци, далматинците и бохемите. Техните езици много си приличат, донякъде са различни, но те си заимстват едни от други и едните знаят как да говорят езика на другите, както ни уверява С. Мюнстер в книга 3 на неговата “Универсална космография”, в раздела с описанието на царството Бохемия. Днес този език се говори от моравците.”

Познанията на Дюре за географските граници на Германия може и да са били мъгляви. Но той определено е бил запознат с няколко източника, които след негово време са изчезнали безследно – например Абрахам Ортелий:

“Vandali, Venedi Fenni & Sclavi teste Melanchtone in Tacitum, qui eorum omnium meminit: sunt unius gentis variae appelationes… Vandalos vocat Crantzius; Bohemos, Polonos, Russos, Dalmates: has enim omnes regiones Vuandaliam comprehendere ait. (Synonymes thresors geographiques, libro 2 historiae suae Ecclesiasticae.)”
В превод: Меланхтон в съответствие с Тацит споменава следните: вандали, венеди, фени и славяни, като заявява, че всички те са различни имена на един народ... (Алберт) Кранц сочи за вандали бохемите, поляците, русите и далматинците: той казва, че Вандалия обхваща техните земи. [47]

42. Фактите, че готите и вандалите са близкородствени и че вандалите се отъждествяват от едни с чехите от сърцевината на Европа, а други ги локализират с готите по брега на Балтийско море, могат да ни убедят, че в случая си имаме работа със славянското население на централна и северна Европа. Според Снори Стурулсон, “Свен Форкберд (Swein Forkbeard), данският крал, се оженил за Гунхилд (Gunhild), дъщерята на Бурислав (Burislav), цар на вендите (Vends).” [48]
Този Бурислав не е някой друг, а самият Болеслав I Полски (992-1025), син на основателя на полската държава – княз Мешко. Вече не ни е трудно да разберем защо Петрус Артопеус, друг автор от шестнайсти век, не прави разлика между вандалите и славяните от северна Европа. Вече разбираме и как така Снори Стурулсон се срещнал с много Gauts. Интересно дали той е допускал, че тези Gauts може да са потомци на онези Geats от “Беоулф”. Вандалите и готите, на които хубавата Христина се надявала да стане царица, са поляците от балтийските провинции, към които можем да прибавим и лузатите край датската граница.

43. Повече яснота за вандалите може да се придобие от най-ценното сведение на Херберщайн:

“Всъщност, според някои, тъй като Вагриа някога е била най-известният град и провинция на вандалите, граничеща с Любек и Лузатия, от нея (Вагрия) Балтийско море си е получило името; самото море, както и заливът, който разделя Германия от Дания... е запазило името си до днес сред рутените, които го наричат “vuaretzokoie morie”, което ще рече Морето на варягите. И така, тъй като вандалите тогава били могъщи и говорили на езика на рутените, и имали същите обичаи и религия, ми се струва, че рутените поканили предводители от вагрите или варягите да бъдат техни водачи, вместо да дадат властта на чужденци, които се различават от тях по религия, традиции и език.” [49]

Този цитат се отнася до молбата, отправена от руснаците от Новгород към тримата братя Рюрик, Трувор и Синеус, да дойдат и управляват тяхната обширна държава, която по онова време била разкъсвана от вътрешни борби. Интересното тук най-вече е, че Херберщайн идентифицира русите с рутените, а също така и че идентифицира рутените с вандалите.

44. Тъждествеността на вандалския език със славянски език личи убедително от краткия вандалски речник на Мавро Орбини, чиято книга е имала честта да бъде поставена в index librorum prohibitorum (списъка на забранените книги – б.пр.) три години след нейното отпечатване. Орбини дава италиански и словенски еквиваленти на около 180 думи. Той подбрал тези думи от творбите на Карло Вагриезе и Волфганг Лациус. Само един поглед над този речник е предостатъчен да убеди читателя, че думите са чешки или полски. [50] (виж приложения 4 и 5)
Орбини споделя и други интересни неща. Той нарича Юстиниан славянски император. Брайс е бил запознат с този пасаж в книгата на Орбини и го цитира, но без да казва на читателите си дали има грешки в него и ако има, какви. Това мълчание е необяснимо, защото Орбини изброява имената на много славянски народи – Veneti, Slaui, Anti, Sirbi, Daci, Vandali, Gothi, Roxolani, Bulgari – някои от които присъстват често в творбите на много класически автори, при това от векове преди времето на Юстиниан [51]. Орбини дори цитира дословно един декрет, приписван на Александър Велики, който бил открит наскоро от имперски секретар на име Юлий Балтазар [52]. Този декрет, който засяга славянските народи, щеше да разтърси Джеймс Брайс много повече от житието на Юстиниан от Теофил.
Брайс не е потресен, защото е счел за целесъобразно само да спомене книгата на Орбини, без да резюмира нейното съдържание. Орбини вероятно е допуснал грешки. Все пак не всичко, което казва, е грешно, а неговият списък на славянски народи, в който готите заемат почетно място, е твърде важен, за да бъде подминат с мълчание.

45. Бихме могли да продължим с цитатите на пасажи от книги на споменатите или други автори, които Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек или са познавали, или с които са могли да се запознаят, но са предпочели да пренебрегнат. Всички тези автори имат нещо общо: те са живяли и писали своите книги преди избухването на Трийсетгодишната война, по време на която са били унищожени хиляди славянски книги, както и хиляди други книги, в които е казвана истината за произхода на славянските народи. Трябва да го имаме предвид, когато се опитваме да изчистим недоразумението, което е възникнало по отношение на славянската реч на готите в Испания. Всъщност, преди шестнайсти век никой не е поставял под съмнение славянството на готите и, да добавим, вандалите. Също така, завладяването на Рим, Галия, Испания и Северна Африка от тези народи никога не е било толкова едностранчиво представяно като кърваво и жестоко. Презвитер Салвиан и Свети Августин описват с доста добри думи отношението на готите и вандалите към покорените.
Трябва да се е случило нещо по-късно, което е убедило хора като Джеймс Брайс, че е невъзможно готите в Испания да са говорили славянски език и съответно, че готите са били диваци. В това отношение той (Брайс) не е с нищо по-различен от тежката кохорта съвременни историци, които са допуснали да ги омагьосат с една легенда, достойна за някой сборник на абсурдите.
---
(СЛЕДВА)



Тема 46-50: Славяноезичните готи - трета частнови [re: Rex Mysorum]  
Автор Rex Mysorum (sive Vulgarum)
Публикувано23.08.05 18:01



46. Било е предопределено в края на шестнайсти век върху публиката да се излее водопад от книги и статии, в които се спори, че готите са германци. Определено са постигнати значителни резултати. Дори славянските историци днес вярват в тази халюцинация, чийто баща по всяка вероятност е Бонавентюр де Смет, наричан още Вулканий. Както повечето други учени, Вулканий е знаел, че през четвърти век епископ Улфила създава писменост за готите и че превежда за тях библията с изключение на царствените книги. Тази библия е изчезнала наред с безчет други ръкописи.
Но по някое време през шестнайсти век в манастира на Верден, Вестфалия, се появява един красив кодекс, написан на червеникав пергамент със златни и сребърни букви. Никой не е знаел за кого е съставен този луксозен ръкопис, но е било съблазнително да се мисли, че библията на Улфила е изглеждала така. Вулканий също си го е мислил и е изказал предположение в този дух.
След което се случило неизбежното: разпространил се слухът, че това действително е библията на Улфила. Можете да си представите последствията. Сребърният кодекс от Верден е написан на германско наречие. Улфила е бил гот. Ако това е неговата библия, тогава готите трябва да са говорили на германски език. Своеволното изказване на Вулканий се превърнало в догма. Проклет да е онзи, който се осмели да й се противопостави! Но догматизмът не може да направи грешката вярна. Никога не е било доказано и не може да се докаже, че Сребърния кодекс е библията на Улфила. Езикът на Кодекса е германски. Има теория, че може да е ломбардски.
Но няма никаква индикация, че е готски!

47. За да съм напълно сигурен в горното твърдение, се свързах с д-р Тьонес Клеберг, директор на университетската библиотека в Упсала, Швеция, където се съхранява Сребърния кодекс. Д-р Клеберг, автор на информативна статия за Кодекса [53], бе любезен да ме препрати за повече подробности при местен експерт, чийто отговор беше следният:

До: G. Sotiroff, Esq.,
2230 Albert Street
Regina, Saskatchewan

13 януари 1965.
От Директора на Университетската библиотека получих Вашето писмо със запитването относно Библията на Улфила. Вярвам, че можете да получите най-компетентната информация при Вилх. Щрайтберг, “Gotisches Elementarbuch”, 5-6 изд. (Хайделберг 1920), стр. 20.
С уважение,
Валтер Янсон

Щрайтберговата “Elementarbuch” е лесна за намиране. Там, на страница 20, четем следния бисер:

Trotz der Schweigsamkeit unserer Hauptquelle, des Auxentius, kann fuglich nicht daran gezweifelt werden, dass die namenlos auf uns gekommene Werke Wulfilas angehoren. (Das hat Bon. Vulcanius 1597 zuerst ausgesprochen.)
“Въпреки мълчанието на нашия главен източник, Авксентий, няма основателно съмнение, че безименните фрагменти на готския превод на библията, които са достигнали до нас, са дело на Улфила. (Това е казано за първи път през 1597 от Бон. Вулканий.)”

И така, три века и половина след откриването на Сребърния кодекс единственото доказателство, че той е библията на Улфила или нейно копие, остава мнението на Вулканий. Това е единственото доказателство, продължава да е и ще бъде, че езикът на древните готи е бил германски диалект. Тоест никакво.
Джеймс Брайс може да е знаел, а може и да не е, за крехките основания, на които стъпва германската теория за езика на готите. Той обаче й се е доверил. В противен случай не би отхвърлил с презрение твърдението на Марнавич за славянския език на визиготите в Испания.

48. Можем да попитаме: ако готите в Испания действително са говорили славянски език и са ползвали славянски книги, защо нямаме солидни доказателства за това? Отговорът е: има известни данни, а има и причина да са толкова, колкото са. Както знаем, готите са били ариани. Докато са били достатъчно силни и докато арабите са контролирали Испания, готите са могли да използват своите книги и да отслужват своите литургии необезпокоявани. Литургията, която се нарича мосарабска (Mozarabic), се приписва на Изидор от Севиля. Говори се, че това е била националната литургия на испанската църква до края на единайсти век. Името Мосараб, или още Мустариб (Musta’rib), е било дадено на онези християнски общности, които продължавали да се управляват от собствени закони и да служат на своята религия, докато иначе живеели измежду арабите и се претопили сред тях. Ако Клод Дюре е бил правилно информиран, терминът Мосараб произлиза от привилегията, дадена на тези християни от арабския владетел Муса. Изидорската или готската литургия била приета в Толедо, а също и в Кастилия и Леон. Но, казва Дюре, крал Алфонсо VI през година 1086 “имаше желание да се покаже във всичко предан син на римската епархия и пожела да бъде променена, като на нейно място въведе грегорианската литургия, наречена по името на нейния автор Грегориан”.
Имало е и събор, на който е присъствал папският посланик Рение (Regnier), на който е било решено, че занапред преписвачите и писателите не трябва да ползват древните готски писмена, тези на Улфила, наричани още толедско писмо [54]. Възможно е обаче отделни готски книги да са били запазени и държани под ключ от упълномощени лица. Например през 1500 година кардинал Хименес решил да възкреси мосарабската литургия и за целта възложил по-голямата част от работата на образования сановник Алфонсо Ортис от Толедо, който бил “много добре запознат с готската литература” [55]. Кардинал Хименес създал и дарил един параклис в Толедо, в който да се отслужва литургията. Дюре казва, че по негово време, тоест до 1611, е имало няколко енории, в които литургията се била запазила [56].
Обаче болшинството от готските книги в Испания са имали различна участ. Арианските готи са останали еретици. Техните книги съответно са били заклеймени. Да напомним само, че от 1515 година нататък, на основание на решение от Латернския събор, нито една книга не е публикувана без предварителното одобрение на съответното упълномощено от Църквата лице. Трентският събор на 8 април 1546 забранява продажбата или притежанието на анонимни религиозни книги, които не са прегледани по-рано и одобрени. През 1557 и отново през 1559 папа Павел IV публикува първия Index, към който е приложен списък с имената на 62 автори на еретични книги.
В Испания Фердинанд и Изабела узаконяват (1502) цензурата на книги. През 1558 е издаден указ, според който всеки, който продава или притежава забранени книги, го грози смъртно наказание и конфискация на имуществото му. Готските книги в Испания наистина е трябвало да са божествени, за да оцелеят след такива гонения.
От друга страна, фактът, че визиготите в Испания са били славянски народ, съвсем не значи, че е нямало и германски колонии в тази страна, в Италия или южна Франция. Ломбардите, които са германски народ, заемат важна част от Италия след рухването на готското царство. Евтропий (Eutropius) казва, че германците проникнали в Испания и завладели известния град Тарагона, събитие, което се отнася към средата на трети век. Суевите създали колонии в Аквитания, Галиция и Лузитания, а франки придружвали вандалите, докато последните се отправяли към Испания [57].
Тези раздвижвания не променят факта, че ломбардите, суевите и франките са германци, ползващи германски книги, а готите и вандалите са славяни, ползващи славянска литература.

49. Изследването на етническия произход на готите няма да е пълно, ако пропуснем някои други детайли от огромно значение. Има многобройни места в текстовете на латински и гръцки автори, в които готите се споменават като живеещи по едно и също време с германците – обикновено те са във военен конфликт, но не винаги. Например Теофан говори за победи на Константин Велики над германците, сарматите и готите [58]. Не е ясно за кои точно походи говори Теофан.
Ясно е обаче, че, според него, трите изброени са различни народи. В същото време в класическата литература не може да се открие и едничко сведение, в което готите да се споменават заедно с гетите – независимо дали в мирни или конфликтни отношения. Няма как да бъде иначе, като имаме предвид, че двете са имена на един и същ народ, с уточнението, че готите са обозначени като клон на гетите.
Другият детайл е от лингвистично естество. Така наречената “Влесова книга”, към която ще се връщаме отново, показва, че през девети век в Галия и Испания е съществувало славянско наречие, което е изчезнало. Същото несъмнено се е случило и с други славянски диалекти. Освен това е почти сигурно, че когато готските колонисти са се отправили за Италия, Галия и Испания, те са придружавани от влашки и ливонски спътници. Последните също са включвани в името готи, както и тяхната хибридна реч.
Както показва “Chanson de la Croisade Albigeoise”, Тулуза и нейните околности са били наситени със славянски топоними и лични имена. Наличието на влашки елементи се открива на същото място.

50. Да обобщим: виждаме, че готите в Испания, за които говори Марнавич, са били колония на готите (гетите) в централна Европа и че те са говорили славянски диалект, който все пак може да е бил изменен до известна степен от латинския или влиянието на други езици. (виж също приложение 7.)




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2024 Dir.bg Всички права запазени.