12-15: Въпросът за надеждността / Наука / Хуманитарни науки / История

a) Славяноезичните готи

30. През юни на 251 г. н.е., както се вярва, римска войска попада на засада и е пометена в близост до град Абрит, недалеч от черноморския бряг. Император Деций и синът му, които са били пълководците, също загиват. Лактантий (Lactantius) ни разказва, че “варварите”, които разбили римската армия, били карпите [23]. Част от този народ счел за необходимо да прекоси Дунава и да се противопостави на римската власт, която Деций се опитал да наложи с катастрофални за него последици.
Същото събитие се описва от Йордан с малко по-различни термини. Както изглежда, Острогота, цар на готите, “предвождал триста хиляди въоръжени мъже, имайки за съюзници в тази война част от тайфалите и астрингите, а също три хиляди от карпите, един народ винаги готов за война и често враждебен към римляните” [24]. Готите обсадили и превзели град Филипопол. Неспособни да удържат града, те предприели отстъпление назад, а на Деций му хрумнала фаталната идея да ги преследва и атакува. Ако приемем, че Лактантий е знаел какво говори, от неговия разказ можем да направим заключението, че карпите и готите са били съседи и че са сродни. Лактантий, разбира се, е знаел много добре какво пише. Като близък на Константин Велики и учител на най-големия му син Крисп, Лактантий несъмнено е имал достъп до имперските архиви. Когато казва карпи, той е имал предвид карпите или народът, който е живял при Карпатите, където по всяка вероятност са били домовете и на повечето готи. Част от карпите били избити през 3 век от Диоклетиан и Константий Хлор. Други били преселени в Панония. Но техните родственици готите като цяло останали там, където били по-рано, оставяйки неизяснени въпроси за модерните историци.

31. Що за хора са били тези готи? Какви са били техните обичаи, тяхната религия, езикът им? Всички автори преди седемнайсти век са съгласни, че готите, гепидите и вандалите са различни клонове на един народ. В по-стари времена им викали с общото название гети. Поради причини, които са обяснени в приложение 4, от началото на трети век нататък името Готи започва да се налага за повечето от гетските народи. Обичаите на гетите са били известни на учените, които са могли да четат гръцки, тъй като Херодот ги описва в четвърта и пета книга на своята “История”. Друг клон на този народ са даките, които са живеели по горното течение на Дунав. След походите на Траян в Трансилвания тези даки са станали добре познати на римляните и името им започнало да се дава и на родствениците им по-далеч на изток. Страбон ни казва, че даките и гетите говорят един и същ език, а Дио Касий (Dio Cassius) пише:
“Аз наричам тези хора даки, името, което ползват самите жители, а също и римляните, въпреки че знам, че някои гръцки писатели, правилно или не, ги наричат гети; онези гети, които аз лично познавам, живеят отвъд Хемус, по Истера (Дунава – бел.авт.).” [25]
Около век по-късно Павел Орозий (Paolo Orosius) написва своите седем книги срещу езичниците, в които описва просторните земи на север от Дунав. “На изток”, казва той, “е Алания; в центъра е Дакия, където също е Готия; след това е Германия, където суебите държат най-голямата част.” [26] Някои от обитателите на тази Готия са въведени в християнската религия от епископ Улфила по времето на Константин Велики. Това предизвиква разединение между готите и гонения, затова християните са принудени да потърсят убежище на южния бряг на Дунав – в Мизия и Тракия. Именно тези са гоненията в Готия, които Свети Августин отбелязва в своята книга “Божия град”. Той е чул за тях от християнски “братя, които тогава били момчета”. [27]
До самия край на дванайсти век тази Готия е била област на Русия. Творбата “Слово за похода на Игор”, написана, както се вярва, скоро след 1185 година, не оставя никакво съмнение за мястото на картата, където е можела да се намери тази държава. Анонимният поет е написал:
“Белите готски моми запяха на брега на морето синьо; подрънквайки руско злато, те пееха...”
Морето там действително е било синьо, но неговото име е Черно море, а описаните брегове са тези между устието на Дунав и устието на Днепър.

32. Покръстените готи, които се заселили на юг от Дунав, останали там заедно до времето на император Зено, който ги подтикнал да заминат за Италия. И така, една част от тях, водена от Теодорик (Федорик), син на Маламир, тръгнала по суша покрай Адриатическо море, стигнала Италия, където се установила във и покрай град Равена.
В средата на шести век потомците на тези готи били принудени да напуснат Италия и да се установят в Южна Галия и Испания. През всичкото това време готите запазили своя език – както тези, които са се преселили, така и онези, които останали на Балканите. Прокопий разказва как един ден битката се водила с редуващи се настъпления и отстъпления пред стените на Рим, а римляните и готите един след друг изпопадали в дълбока яма, от която не могли да се измъкнат. За да се спасят, враговете се споразумели. Всеки от тях започнал да вика за помощ на своя език. Накрая някакви готи дошли до ямата и ги извадили, след което, както се били договорили, всички се завърнали при своята си група.
Знаем, че готите, които се заселили в Цариград (Константинопол), са имали за дълго време собствени църкви, в които се е отслужвала литургия на готски език. Не може да има никакво съмнение, че тези готи, които са останали в пределите на праземите си или в Мизия, са продължили да говорят на езика на своите предци. Например Беса – изтъкнат генерал в армията на Юстиниан – е владеел готския език. Той е бил “гот по произход, от онези, които някога живееха в Тракия и не биха последвали Теодорик, когато той отведе готския народ в Италия.” [29]

33. Историята на вандалите почти преповтаря тази на готите, техните едноплеменници. Вандалите, казва Прокопий, “живеещи край Меотидското езеро (Азовско море – бел.авт.), бяха подгонени от глад и поеха към страната на германците, които сега се наричат франки, и реката Рейн...” [30] По-късно те поели към Испания под водачеството на Годигискъл с позволението на Хонорий, император на Западната империя. Но не всички го сторили. “Когато първоначално вандалите бяха притиснати от глада и се канеха да напуснат бащините си земи, мнозина се възпротивиха и бяха оставени, тъй като нямаха желание да следват Годигискъл.” [31]
И така, някои вандали също останали в родината си. Миграцията на запад на готи и вандали изглежда като това, което наистина е била – колонизация. Това би обяснило, например, защо четем, че готите “опустошили земите на германците, които сега франките владеят”, което станало още по времето на Сула – тоест през първи век пр. Хр.
Всеки, поел от Дунава към Испания, трябва да премине през “земята на германците”. Нищо чудно някъде тогава да е основан и град Gotha в Германия. Ще е още по-интересно да узнаем дали тези готи имат нещо общо с рутените, с които Юлий Цезар се сблъскал в Галия, тъй като с името Рутени са били известни украинците сред германците.

34. Тези факти – че готи, вандали и гепиди са били единоплеменни, че са говорили един език и че са основавали колонии в южна и западна Европа – никога не са описвани изчерпателно в оцелелите източници, въпреки че се споменават по такъв начин, че не оставят съмнение, че е било точно така.
Ето например какво какво казва Никифор Калист:

“През онези дни няколко многобройни готски народи се разпростираха нашир и надлъж северно от Дунав. Сред тях четири бяха особено известни със своята справедливост: готите, визиготите, гепидите и вандалите. Те не можеха да бъдат различени едни от други, освен по имената им. Всички те говореха един език и имаха еднакви обичаи, и бяха последователи на презряното учение на Арий...” [33]

Кои учения са презрени и кои не са, е въпрос на лично мнение. Това, което е сигурно, е, че Калист, който е починал през 1375, е повторил почти дума по дума един пасаж от Анастасий Библиотекар:

Erant autem Gothi tunc et gentes multae et maximae, trans Danubium in Hyperboreis locis inhabitantes, ex quibus rationabiliores quatuor sunt, Gothi scilicet et Hypogothi, Gipedes et Vandali, nomen tantum et nihil aliud mutantes, unaque lingua utentes.
(Някога готите се състояха от много и многобройни народи, които живееха в северните страни отвъд Дунава; четири от тях бяха особено цивилизовани, а именно готите, малките готи, гепидите и вандалите, различаващи се само по име и нищо друго, и говорещи един и същ език.)[34]

Любопитно е да се отбележи името Хипоготи, тоест Малки готи, което е наподобява съвременното разделяне на руснаци и Малки руснаци или украинци.
Между другото, изразните средства на Анастасий Библиотекар звучат като онова, което четем при Прокопий, написано четири века по-рано:

“Имаше много готски народи в старо време, както и в наши дни, но най големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сауромати и меланхлени; имаше и някои, които наричаха тези народи гетски.” [35]

Малко по-нататък Прокопий продължава: “...всички те имат бели тела и светли коси, и са високи и красиви на вид, и спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.”

35. Значимостта на тези етнически връзки не е убягнала от вниманието на всички историци. Например Йохан Магнус, изтъкнат писател от петнайсти век, отбелязва съвсем точно:

Proinde nisi prudens lector animadvertit Gothos et Gethas eundem esse populum, ipsosque a devictis Getibus quandoque Scythas quandoque Cimerios, vel Thraces nuncupatos, numquam Gothicas vel Scythicas historias intelleget.
(В заключение, ако внимателният читател не забележи, че готите и гетите са едно и също, и че при някои победи на гетите те са наричани понякога скити и понякога кимерийци или тракийци, той (читателят) никога няма да разбере готската или скитската история.) [36]

Че гетите са били велик тракийски народ, е обяснено още от Херодот [37].
Тази тъждественост:
траки = гети = даки = готи = вандали,
помага да се разберат иначе объркващите сведения на някои средновековни автори. Тези народи са говорили един език, имали са една и съща религия и много сходни традиции, макар че поради обширните територии, които са обитавали, по-отдалечените едни от други са имали и известни културни и икономически различия, а също и различни имена. Затова Теофан не е сгрешил като е казал:

“Тази година (497 н.е. – бел.авт.) армия, състояща се от готи, беси и други тракийски народи, бе изпратена от император Анастасий да бъде на разположение на Ареобинд, син на Дагалайф, който беше губернатор и префект на Изтока...” [38]

Теофан нарича и готите, и бесите тракийски народи, каквито са били – готите са живели северно от Хемус, а бесите на юг от планината.
Родствеността на готите и вандалите отново е фактът, който обяснява защо през 1680 година красивата и умна Христина (Christine) e била титулувана кралица на шведи, готи и вандали [39]. По същото време Швеция контролира северните части на централна Европа, както и бреговете на Балтийско море. От “Heimskringla” на Снори Стурулсон научаваме, че през тринайсти век Gaut-ите в тези земи били доста многобройни.

36. Снори Стурулсон не е единственият автор, който се отклонява от стандартизираното изписване Goth-и. През 1613 в Cologny, недалеч от Женева, е открита увлекателната творба “Tresor de l’histoire des langues de cest univers”. Авторът, Клод Дюре, е вплел в смайващата си книга няколко недействителни истории, но също така и ценна информация, включваща една глава за Gothz-ите. Откъде идва това ново изписване? Дюре не го пояснява, но причината не е трудна за отгатване. Някакви Gotz-и все още живеели в Карпатските планини. В тази част на Европа “g” е веларна съгласна. Думата Gotz съответно се произнася Hotz. От последното се извежда умалителната форма Hotzul или Hutzul. Тези Hutzul-и съществуват и до днес, те са колоритен, упорит и енергичен украински народ, говорещ на славянски диалект, който в западна Украйна, а също и в Румъния, е отбелязан в официалните статистики под името Hutz.
Може би не е просто съвпадение, че малко по на изток от Карпатите се намира град Gotin, на кирилица Хотин. Там е и земята, която Марко Поло през 1307 година нарича Gutia или Gucia и която, казва той, е едната от страните, покорени от Sain, хан на западните татари. Завладяването трябва да е станало около 1170 година.

37. Славянските народи са непогрешимо идентифицирани с древните гети от Симоката – египетски историк от седми век, който е писал на гръцки. Ще се връщаме на него и по-нататък. В тази връзка ще отбележим, че мнозина от по-късните автори, писали през различни времена и на различни места, идентифицират и готите, и вандалите със славяните. Например Томас Спалатенсис (роден през 1200 г.) казва за едни събития следното, което предизвиква тежки предразсъдъци относно славянската писменост през последвалите векове:

“По времето на архиепископ Лаурентий в царствата Далмация и Хърватия избухнали кавги заради проклетия разкол. И така, по времето на папа Александър и на Йоан, наследник на гореспоменатия Лаурентий... беше свикан официален събор на всички далматински и хърватски прелати, на който бяха отметнати много теми, сред които също бе решено и потвърдено, че отсега нататък никой няма да се осмелява да прославя божествените тайнства на славянския език, а само на латински и гръцки, и че никой не трябва да бъде ръкополаган за свещеник на този език. Защото се твърди, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който много лъжовни работи е написал на този славянски език против нормата на католическата църква;… След това, след като бе взето порядъчното решение на събора и бе потвърдено от папската власт, голяма тъга налегна славянските свещеници, тъй като всичките им църкви бяха затворени. А те самите преустановиха обичайната си служба.” [40] (СНИМКА!!! На ориг.)

Лаурентий е бил архиепископ в Сплит, където Томас по-късно става архидякон. Колкото до гореспоменатия събор, той се е състоял преди времето на папа Александър (1061-1073), който обаче приема взетите решения. Извадката от Томас е с оригиналния правопис.

38. Възможно е да допуснем, че Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек не са били запознати с написаното от Томас Спалатенсис. Те обаче не могат да се оправдаят, когато става дума за “libellus” на презвитер Диоклей (Diocleas), писал и издавал трудовете си преди Томас.
В своята статия Джеймс Брайс споменава презвитер Диоклей два или три пъти, след което бодро продължава с литературното си старание, без да обръща внимание на това, което може да се окаже най-значимото сведение на презвитера относно готите. Говорейки за времето, в което се установява българската колония в Дунавската равнина, презвитерът пише:

Caeperuntque se utrique populi valde inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem.
(И тези два народа, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички страни, построиха си чифлици и села, и останаха в земята, която обитават и до днес.) [41]

Презвитер Диоклей е писал към средата на дванайсти век. Читателят ще забележи, че той казва, че българите и тогава са живели, където са се заселили шест века по-рано – сред готи, “наричани още славяни”. Презвитерът не казва, че славяните са се изселили. Не са го сторили по-рано, не са се изселвали и по негово време.

39. Друг автор, който е бил запознат с истинската народност на готите, е Лукари. Неговата книга се появява през 1605, което е около двайсетина години преди Марнавич да напише резюмето на юстиниановото житие. Лукари твърди, че готите в Испания са продължавали да използват своя бащин славянски език чак до 764 година, когато са се отказали от него в полза на местно латинско наречие [42].
Всеки, запознат със съдбата на украинския език в западна Канада, знае фазите на подобни лингвистични промени. Имигрантите по правило научават само основното от местната реч. Второто поколение, макар да е в чест контакт с местните и да е под влиянието на училищната система, става двуезично. Третото поколение обикновено разбира езика на своите предци, но говори предимно на местния език. Четвъртото поколение с малки изключения е вече асимилирано.
Затова няма нищо изненадващо от факта, че готските заселници, като завоеватели, които са дошли от Централна и Източна Европа, са запазили славянската си реч поколения наред, но накрая са я изгубили. Те са били малцинство. След като са установили все по-близки контакти с местните чрез разпространението на християнската религия и смесените бракове, славянският им език е станал обречен. Отказването, за което говори Лукари, бележи една междинна фаза: преминаването от готски към каталански или кастилски на официално, писмено ниво. Говоримият готски обаче несъмнено е бил ползван до по-късно в готските градчета и села. А религиозните им книги са издържали дори още по-дълго. Брайс е блажено незапознат с този аспект на иберийската история. Той е знаел за “Ristretto” на Лукари и въпреки това, не е счел за необходимо да ни каже дали и Лукари е фалшификатор. Овен това, той е пренебрегнал и едно позоваване на “Църковна история” от Никифор Калист, който нашироко разправя за историята на готите в Испания.

40. Някои автори не считат за нужно да разграничават готите от вандалите. Зонара (Zonaras) например нарича Аларик водач на “вандалския или готския народ”. Атила също е наричан гот, въпреки че това може да се обясни с факта, че неговата армия се е състояла от значителен готски контингент [43]. Между другото, славянството на вандалите е засвидетелствано от цяла поредица автори, които Брайс и Иречек очевидно са избрали да игнорират. Един от тях е Сигизмунд Херберщайн, опитен пътешественик в централна и северна Европа. Уводът на неговата книга се датира към 1549 година, а книгата му е издадена посмъртно през 1571. Авторът изброява народите, които говорят на славянски езици, започвайки с далматинците на юг и продължавайки с “вандалите, които живеят в Германия, на север от реката Елба”. Херберщайн, който е писал на латински, добавя:

“Hi etsi omnes se Slauos esse fatentur, Germani tamen a solis Vuandalis denominatione sumpta, omnes Slauonica lingua utentes, Vuenden, Vuinden & Vuindisch promiscue appellant.”
(Макар тези народи да се определят като славяни, германците взимат само името на вандалите и с него наричат славяноговорящите, венди, винди или виндиш, без да ги разграничават.) [44]

Горното позволява задоволителна интерпретация на иначе странната бележка, която някой редактор е добавил към 15-та книга от “Църковна история” на Никифор Калист. А именно:

“...Sicut et apud Vandalos sive Bohemos, rex Odoacrus, vir fortissimus, ante Permislatus nominatus.”
(... също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус.) [45]

Одонацер тук е представен като цар на чехите (бохемите), а неговото истинско име е посочено с типично славянско звучене, вероятно изкривена форма на Борислав. Както ще видим, Одонацер е бил, ако не чех, то тогава украинец. (виж приложение 8.)

41. Откриваме и друга безусловна идентификация на вандалите с чехите в творбата на Дюре, която споменахме по-рано. Говорейки за Бохемия, Дюре казва, че страната е била владение на маркоманите или вандалите, “защото бохемите са вандалите” [46]. След това пояснява:

“Бохемите са наречени велики хора или велик народ от Птолемей, книга 3, глава 2, таблица 4 на Европа. И наистина, Германия никога не е имала по-велик народ от вандалите, които включват руси, поляци, далматинците и бохемите. Техните езици много си приличат, донякъде са различни, но те си заимстват едни от други и едните знаят как да говорят езика на другите, както ни уверява С. Мюнстер в книга 3 на неговата “Универсална космография”, в раздела с описанието на царството Бохемия. Днес този език се говори от моравците.”

Познанията на Дюре за географските граници на Германия може и да са били мъгляви. Но той определено е бил запознат с няколко източника, които след негово време са изчезнали безследно – например Абрахам Ортелий:

“Vandali, Venedi Fenni & Sclavi teste Melanchtone in Tacitum, qui eorum omnium meminit: sunt unius gentis variae appelationes… Vandalos vocat Crantzius; Bohemos, Polonos, Russos, Dalmates: has enim omnes regiones Vuandaliam comprehendere ait. (Synonymes thresors geographiques, libro 2 historiae suae Ecclesiasticae.)”
В превод: Меланхтон в съответствие с Тацит споменава следните: вандали, венеди, фени и славяни, като заявява, че всички те са различни имена на един народ... (Алберт) Кранц сочи за вандали бохемите, поляците, русите и далматинците: той казва, че Вандалия обхваща техните земи. [47]

42. Фактите, че готите и вандалите са близкородствени и че вандалите се отъждествяват от едни с чехите от сърцевината на Европа, а други ги локализират с готите по брега на Балтийско море, могат да ни убедят, че в случая си имаме работа със славянското население на централна и северна Европа. Според Снори Стурулсон, “Свен Форкберд (Swein Forkbeard), данският крал, се оженил за Гунхилд (Gunhild), дъщерята на Бурислав (Burislav), цар на вендите (Vends).” [48]
Този Бурислав не е някой друг, а самият Болеслав I Полски (992-1025), син на основателя на полската държава – княз Мешко. Вече не ни е трудно да разберем защо Петрус Артопеус, друг автор от шестнайсти век, не прави разлика между вандалите и славяните от северна Европа. Вече разбираме и как така Снори Стурулсон се срещнал с много Gauts. Интересно дали той е допускал, че тези Gauts може да са потомци на онези Geats от “Беоулф”. Вандалите и готите, на които хубавата Христина се надявала да стане царица, са поляците от балтийските провинции, към които можем да прибавим и лузатите край датската граница.

43. Повече яснота за вандалите може да се придобие от най-ценното сведение на Херберщайн:

“Всъщност, според някои, тъй като Вагриа някога е била най-известният град и провинция на вандалите, граничеща с Любек и Лузатия, от нея (Вагрия) Балтийско море си е получило името; самото море, както и заливът, който разделя Германия от Дания... е запазило името си до днес сред рутените, които го наричат “vuaretzokoie morie”, което ще рече Морето на варягите. И така, тъй като вандалите тогава били могъщи и говорили на езика на рутените, и имали същите обичаи и религия, ми се струва, че рутените поканили предводители от вагрите или варягите да бъдат техни водачи, вместо да дадат властта на чужденци, които се различават от тях по религия, традиции и език.” [49]

Този цитат се отнася до молбата, отправена от руснаците от Новгород към тримата братя Рюрик, Трувор и Синеус, да дойдат и управляват тяхната обширна държава, която по онова време била разкъсвана от вътрешни борби. Интересното тук най-вече е, че Херберщайн идентифицира русите с рутените, а също така и че идентифицира рутените с вандалите.

44. Тъждествеността на вандалския език със славянски език личи убедително от краткия вандалски речник на Мавро Орбини, чиято книга е имала честта да бъде поставена в index librorum prohibitorum (списъка на забранените книги – б.пр.) три години след нейното отпечатване. Орбини дава италиански и словенски еквиваленти на около 180 думи. Той подбрал тези думи от творбите на Карло Вагриезе и Волфганг Лациус. Само един поглед над този речник е предостатъчен да убеди читателя, че думите са чешки или полски. [50] (виж приложения 4 и 5)
Орбини споделя и други интересни неща. Той нарича Юстиниан славянски император. Брайс е бил запознат с този пасаж в книгата на Орбини и го цитира, но без да казва на читателите си дали има грешки в него и ако има, какви. Това мълчание е необяснимо, защото Орбини изброява имената на много славянски народи – Veneti, Slaui, Anti, Sirbi, Daci, Vandali, Gothi, Roxolani, Bulgari – някои от които присъстват често в творбите на много класически автори, при това от векове преди времето на Юстиниан [51]. Орбини дори цитира дословно един декрет, приписван на Александър Велики, който бил открит наскоро от имперски секретар на име Юлий Балтазар [52]. Този декрет, който засяга славянските народи, щеше да разтърси Джеймс Брайс много повече от житието на Юстиниан от Теофил.
Брайс не е потресен, защото е счел за целесъобразно само да спомене книгата на Орбини, без да резюмира нейното съдържание. Орбини вероятно е допуснал грешки. Все пак не всичко, което казва, е грешно, а неговият списък на славянски народи, в който готите заемат почетно място, е твърде важен, за да бъде подминат с мълчание.

45. Бихме могли да продължим с цитатите на пасажи от книги на споменатите или други автори, които Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек или са познавали, или с които са могли да се запознаят, но са предпочели да пренебрегнат. Всички тези автори имат нещо общо: те са живяли и писали своите книги преди избухването на Трийсетгодишната война, по време на която са били унищожени хиляди славянски книги, както и хиляди други книги, в които е казвана истината за произхода на славянските народи. Трябва да го имаме предвид, когато се опитваме да изчистим недоразумението, което е възникнало по отношение на славянската реч на готите в Испания. Всъщност, преди шестнайсти век никой не е поставял под съмнение славянството на готите и, да добавим, вандалите. Също така, завладяването на Рим, Галия, Испания и Северна Африка от тези народи никога не е било толкова едностранчиво представяно като кърваво и жестоко. Презвитер Салвиан и Свети Августин описват с доста добри думи отношението на готите и вандалите към покорените.
Трябва да се е случило нещо по-късно, което е убедило хора като Джеймс Брайс, че е невъзможно готите в Испания да са говорили славянски език и съответно, че готите са били диваци. В това отношение той (Брайс) не е с нищо по-различен от тежката кохорта съвременни историци, които са допуснали да ги омагьосат с една легенда, достойна за някой сборник на абсурдите.
---
(СЛЕДВА)