|
цитат:
НОВ ПРОЧИТ НА РУНИТЕ ПО БРОНЗОВАТА СЕДМОЛЪЧНА РОЗЕТА ОТ ПЛИСКА
Доц. Иван Танев Иванов,
Тракийски университет, Стара Загора
Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [1] седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата и броят на върховете на знака IYI изписан на гърба на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на древния свят, който ги е почитал като богове. Почти никой изследовател на звездата от Плиска не оспорва първоначалното предположение на В. Бешевлиев [2], че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца.
Знаците върху звездата от Плиска са превъзходно изографисани, като краищата на всяка отсечка по тях е отбелязана с перпендикулярни черти. В геометрично отношение, звездата е много точно изчислена и оразмерена [3]. Това внимателно очертаване на знаците и лъчите, както и нивото на използваната производствена технология (матрично отливане на звездата от разтопен бронз) говорят в полза на представата, че звездата е продукт на масово и висококачествено производство.
Всички изследователи приемат, че върху всеки лъч на звездата от Плиска има по два знака. Повечето от тях допускат, че всяка една от седемте планети е обозначена посредством съответен знак от външния кръг знаци. Ролята на знаците от вътрешния кръг не е ясна. Някои автори предполагат, че знаците служат като фонеми, букви [4], други оприличават тези знаци на идеограми [5]. На тази основа са правени много, но засега неуспешни опити да се разчетат тези знаци [4, 5, 6].
По мое мнение най сполучлив опит да се разкодират знаците по външния кръг на розетата е направил А. Алексиев - Хофарт [7]. Според него розетата е инструмент за посочване на най-благоприятния ден и час за извършване на някаква дейност, както и планетата покровител на този час. Добре документирано е, че древните българи са имали такава практика при предприемане на важни начинания. В древната астрологична традиция всеки ден от седмицата и всеки час от деня е управляван от определена планета. Например, първия час от неделния ден се владее от Слънцето. В посока обратна на часовата стрелка, наляво от Слънцето е Венера (фиг. 1). На нея се пада втория час от неделния ден. Следват Меркурий, който владее третия час, Месеца владеещ четвъртия час, Сатурн – петия час, Юпитер – шестия час и накрая Марс владеещ седмия час на неделята. Планетите управляващи следващите осем часа от неделния ден се определят по същото правило. Двадесет и четвъртия час се пада под знака на Меркурий, а следващия първи час от понеделника се владее от Месеца. Така, първия час от неделния ден се владее от Слънцето, а първия час от понеделника - от Месеца. Съответно, приема се, че Слънцето владее целия неделен ден, Месеца владее целия понеделник, а Марс управлява вторника. По-нататък, срядата се управлява от Меркурий, четвъртъка от Юпитер, петъка от Венера и съботата от Сатурн.
Това е т.н. планетарен модел, съгласно който всяка планета се движи по своя сфера. На най-високата сфера се намира Слънцето, останалите планети са подредени в посока обратна на часовата стрелка по намаляващата височина на тяхната сфера. Този автор приема знака “+” върху един от лъчите на звездата от Плиска като знак на Слънцето, което в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [8] изглежда напълно обосновано. Останалите знаци по външния кръг се разкодират лесно съгласно планетарния модел (фиг. 1). Получената последователност от знаци на планетите съвпада с известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и този на Зелотин от XVI в. [7], а също съвпада с поредността на планентните кръгове при древните арабски и индийски астролози [9].
Инструмент подобен на звездата от Плиска е използван и в древна Индия [9,10]. За отгатване изхода на някоя хазартна игра, древните индийци използвали осемлъчната звезда “раху-чакра” - кръг на траекторията на Луната (фиг. 1). В древноиндийската митология е имало седем бога-планети, всеки един от които е управлявал по една от осемте посока на света (посоката запад е била без покровител), по един ден от неделята и по една осминка – час от часовете на всеки ден. Звездата раху-чакра е служила като инструмент за решаване на въпроса, как да намерим кой е владиката на даден час от определен ден, когато се случва някакво събитие, така че като спечелим неговото благоволение, да извлечем изгода. Всеки лъч на звездата отговаря на една от осемте посоки на света и на нейния бог-владика, както е означено на рис. 1. Точната инструкция за ползване на звездата – раху-чакра е следната: Знаейки в кой ден от седмицата настъпва събитието (примерно, провежда се игра), най-напред играчът установява бога - владиката на този ден, както и мястото на владиката в звездата раху-чакра. Например, ако е четвъртък, богът владетел е Юпитер. След това се определя онази осмина част на деня, в която се играе и се проследяват осмина част от линиите, започващи от владиците на дните, в непрекъсната последователност от изток към юг, после към запад. Така се достига до владиката на нужната осмина част от деня. Например, ако е нужно да се намери владиката на петата от общо осемте части на четвъртъка, прекарва се черта започваща от юг и завършваща на северо-запад. Така се установява, че владиката на първата осмина част на четвъртъка ще бъде Юпитер, на втората — Сатурн, на третата — Слънцето, на четвъртата — Месеца, на петата—Меркурий на север. В такава последователност осминките части на деня продължават до края на деня, след което встъпват в нощта и така нататък непрекъснато до края на денонощието. Когато участникът в играта разбере посоката на тази осмина част от деня в която се намира, той се обръща така, че този посока да бъде зад гърба му. Тогава той ще спечели играта.
Фиг. 1. В ляво, осмолъчна звезда – раху-чакра, използвана в древна Индия. В дясно,
седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно
А. Алексиев - Хофарт [7].
Както се вижда, физичната форма на звездата раху-чакра е почти идентична с тази на звездата от Плиска. Двата инструмента са използвани за една и съща цел - да се узнае името на онзи бог – владетел, който ще донесе успех и сполука за планираното действие. Даже подреждането на планетите-богове, ако се доверим на модела на А. Алексиев [7] е почти едно и също при двата инструмента. В този смисъл може да се очаква, че начинът на ползване на звездата от Плиска е подобен на този на звездата раху-чакра. Звездата раху-чакра е използвана в хоризонтално положение, тъй като всеки неин лъч сочи към определена посока на света. Върху звездата от Плиска има кукичка, отлята в средата между седемте лъча. При използването на звездата от Плиска, тя сигурно е висяла на връв в хоризонтално положение, със знаците нагоре.
Между двата инструмента се виждат и някои различия. Индийската звезда има осем лъча, колкото лъчи има и звездата – идеограма за понятието “бог” при шумерите. Броят на лъчите съвпада с броя на посоките в света. Единственото неудобство при звездата раху-чакра е, че един от лъчите, съответстващ на посоката запад няма планета – покровител. В звездата от Плиска лъчите са седем поради което нейното използване вероятно не е свързано с посоките на света. От тук начинът на спечелване подкрепата на бога-покровител е бил друг, вероятно чрез принасяне на жертва, подарък и молитви.
Очевидно ползвателят на звездата раху-чакра е можел да определя посоките на света и е знаел коя планета коя посока владее. Поради това, върху лъчите на тази звезда има само обозначения на имената на планетите. В миналото, а даже и днес, наименованията на дните от седмицата при повечето народи от Стария свят са се образували от наименованието на съответната планета-владика и добавката “ден” [9]. Изключения са древните перси [9], славяните и някои други народи, при които за целта са се ползвали числителните бройни. Поради това е излишно върху лъчите на звездата раху-чакра да има знаци и за дните от седмицата. От тук може да се очаква, че и върху лъчите на звездата от Плиска има обозначения само на планетите. Това предположение може да се подкрепи с ново доказателство, а именно броят на знаците върху лъча, отговарящ на планетата Юпитер. По мое мнение, върху този лъч има не два, а три знака. Най-външният трети знак представлява стрелка и заедно със средния лъч на стоящата по-долу буква “ш”образува лигатура на буквата “ан”. Макар че дясното рамо на тази стрелка е малко изтрито, лявото рамо е много добре очертано (виж снимката в [8], Приложения, фиг.9а и 9б, също и [3]).
Фиг. 2. Звездата от Плиска. Разположението на планетите е съгласно планетарния модел. За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на думата, изписана с прабългарски руни в посока отгоре надолу.
Хипотезата, че върху всеки лъч от звездата от Плиска е изписана по една дума или поне началните срички на една дума, представляваща название на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [4]. На основа на тази хипотеза и използвайки таблицата с фонетичното значение на прабългарските руни, той разчете думите по звездата от Плиска и се опита да ги идентифицира с известни наименования на планети от Древния свят. Въпреки правилността на хипотезата, опитът е несполучлив тъй като Слънцето се поставя на мястото на Юпитер. Освен това се използва не планетарния, а т.н. хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата, което според тогавашните астрономи е неправилно.
На Фиг. 2 е представен нашият нов прочит на знаците от звездата от Плиска, при който е използван планетарния модел [7] и Слънцето е поставено на мястото на знака “+” [7]. Освен това, се взема пред вид и новия брой на знаците, с които се изписва наименованието на Юпитер. В таблица 1 са дадени фонетичните транскрипции на рунните надписи, използвайки таблицата с фонетични стойности на т.н. прабългарски руни (иберийско писмо) [8].
Таблица 1. Фонетична транскрипция на рунните надписи и предполагаеми пълни форми на наименованията на планетите според звездата от Плиска.
Планета
Фонетична транскрипция на рунния надпис
Предполагаема
пълна форма на наименованието
Слънце Сон Сон
Месец (Луна) Ве Веш
Марс Те Темор или Томор (?)
Меркурий Кхе Кхе - ?
Юпитер Анишър Анишър
Венера Уо Уон
Сатурн Сан Сани или Санбат
За древните народи, включително и прабългарите, Юпитер е “господар на времето” във връзка с неговия 12-годишен цикъл на въртене около Слънцето и от тук подразделянето на неговия неспирен ход по еклиптиката с 12 съзвездия. При древните българи това е още повече подчертано чрез структурата на техния цикличен календар, в който най-голямата единица за време е една юпитерова година, съдържаща 12 слънчеви години, всяка от които има по 12 месеца. Това обяснява защо наименованието на Юпитер като главна планета е изписано с три руни и три лигатури, с което се предава вероятно пълната форма на неговото наименование АНИШЪР.
Юпитер бил наричан от древните индийци Ангирас, а от арабите – Ал мущтари. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [11]. Съгласно П. Добрев [4], в древния свят е широко разпространено наименованието на Юпитер ЙЕН или ЙАН. Всички тези наименования на Юпитер са много близки до прабългарското Анишър. В българските народни предания Юпитер се възпява под името Янкул, което лесно се извежда от Анишър. Наименованието Анишър - Янкул има успоредици в келтските езици – JANGU (кимр.), JANCAIL (корн.), означаващи “главен”, “голям”.
При много народи Юпитер е бил натоварен и с друга роля като бог на гърма, светкавиците и бурите. С тази си роля Юпитер е известен при гърците като Зевс, германците Тhor и индийците Индра. Наименованието Анишър звучи близко до Индра. В пантеона от богове при тези и много други народи, Юпитер е бил главен и най-важен бог. Семантиката на наименованието АНИШЪР би могла да се изведе от двете широко известни в Древния свят думи АН (бог при шумерите и по-късни народи) и ИСИ, ИША (господар, господин). От тук, АНИШЪР би могло да означава “господар на боговете” или “управляващ бог”.
При древните българи, Анишър-Юпитер също може да е бил главен бог-гръмовержец. Те много се страхували от небесните гръмове и са ги възприемали като божие наказание. Може да се очаква, че те са поднасяли дарове на този бог. В един надпис на гръцки език отнасящ се за жертвоприношение, извършено от Канът сюбиги Омортаг е вмъкната фразата “…ТАНГРАН…”, която много хора възприемат като наименование на омилостивявания бог. Има много примери, когато исторически имена, понятия и термини на древни народи са предавани силно променени в надписи на гръцки език. Фразата ТАНГРАН също би могла да бъде силно гърцизирана членувана форма на Анишър, при което отсъстващите в гръцката азбука фонеми “ш” и “ъ”са предадени като “г” и “а”: ТОУ (ТОН) АНИШЪР = Т’ АНИГЪР = ТАНГРА. Вероятно този надпис свидетелства, че кан Омортаг е поднесал дарове на върховния бог на българите Анишър - Юпитер.
Разшифроването на пълната форма на Месеца (Луната) като ВЕШ е много сполучливо. П. Добрев намира в Рилският манастир един препис, в чийто черковно-славянски текст е вмъкнат изразът “елма вешь, осмъ дне” (първи месец, осми ден), вероятен остатък от езика на древните българи. В много кавказки и памирски езици, думата “веш” означава календарен месец и небесното тяло Луна. При много народи от стария свят наименованието на Месечината е звучало и като Вел, Бел.
Пълната форма за “бялата планета” Венера може да е била УОН. Формата Уон е близка до наименованията на Венера при древните иранци и арменци (Анахит), латини (Venus) и шумери (Инанна). При китайците Венера се се наричала “Ян” – бяла. Уон е близко до наименованието ЯНА (ЯНКА) с което в българския фолклор се нарича планетата Венера. При много народи, Венера е свързвана с божеството на любовта, красотата и брака. В българските народни песни с любовен характер, понякога към “либето” се обръщат сравнявайки го с планетата Венера-Яна, примерно – “… Яна Радо, бяла Радо”.
Може да се допусне, че пълното наименование за Сатурн е било САНИ подобно на наименованието Сани (Шани) с което древните индийци наричали Сатурн. Друга възможност е САНБАТ (СА’БАТ), която е близко до “сабат” – едно много често срещано наименование с вавилонски произход на съботния ден в тогавашния Стар свят.
Наименованието на Марс, започващо с ТЕ стои близо до думите с които древните германци са наричали тази планета (Tiu, Tiw, Tiwas). В древността се е знаело, че от всички планети Марс има най-сложен и трудно предсказуем път по небесната сфера. Невъзможността да се предскаже точно пътя на Марс в рамките на Плутоновата система е станало основна причина да се приеме планетарния модел на Коперник. Пълното прабългарско наименование на Марс може да има връзка с народното наименование на вторника (потоморник). Потоморник (диал.) означава човек, който е тръгнал сляпо, без цел и посока по “криволичещ” път. Така Марс може да се е наричал Тeмор (Томор).
В прабългарската руническа писменост знакът “”не е буква и не се знае каква е фонетичната му стойност върху звездата от Плиска. В по-късната глаголица този знак става буква с фонетична стойност “а”. В по-ранно време, поради орфографичната близост на руните “х” и “+”, последния знак може да е имал фонетичната стойност на “х”, т.е., да е означавал фонемата “с”. В такъв случай, наименованието на Слънцето ще е започвало със СОН. Това е твърде вероятно, като се има пред вид че СОН стои в основата на наименованията за Слънце в повечето индо-европейски езици, включително и съвременни (Sun на англ., Sonne на немски, Saul на балтийски, Solа на латински, Солнце на руски). Известно е, че в състава на древните българи е имало значителен тохарски елемент. При тохарите Слънцето е наричано Каун [12]. Като цяло, транскрипцията СОН изглежда убедителна. Съгласно [4], думата СЪН се е срещала в иранските народи, таджиките и дардите със значение “светъл, светещ, блестящ”. Най-вероятно СОН означава светило, слънце. Това не изключва древните българи да са наричали Слънцето и с други думи като Мар и Сурья, както например древните индийци са имали по няколко наименования на отделните планети и светила [9].
Известно е, че при цикловите календари названията на годините са съвпадали с названията на зодиакалните съзвездия. Би трябвало това да е така и при прабългарския календар. Доказано е, че наименованията на месеците при древните българи са образувани на основата на числителните редни. От тук може да се очаква, че дните от седмицата ще са образувани от името на планетата-управител с добавка на думата “ден”. Възможно е думата неделя да е била примерно “сондок”, която е близка до известното лично име на прабългарския велможа Сондоке – Неделчо. В такъв случай, думата “ден” би трябвало да звучи като док, дък, тък.
В заключение, избрания метод за разшифроване на знаците по звездата от Плиска дава резултати, които добре се съгласуват с известните исторически факти. Най-близо до разчетените форми за наименованията на планетите при древните българи стоят съответните наименования при индийци, иранци, славяни и германци. Това може да се дължи на факта, че наред с източноиранския субстрат (сармати, саки), в етногенезата на древните българи са участвали и много тохари, чийто език е съдържал много думи близки до тези в славянските, германските и келтски езици. Този извод се съгласува добре с общата семантика на етнонимите при древните българи и тохарите [13].
___
|
