Re: ГЛАГОЛИЦАТА Е ОТ ЧЕТВЪРТИ ВЕК / Наука / Хуманитарни науки / История

ГЛАГОЛИЦАТА Е ОТ ЧЕТВЪРТИ ВЕК
(НЕИН СЪЗДАТЕЛ Е ЕТХИК ИСТЕР - МЕТХОДИО)

“ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ГЛАГОЛИЦАТА ТРЯБВА ДА СЕ ТЪРСЯТ В ТРАКО-ФРИГИЙСКОТО ПИСМО.”
(д-р Клемент Грубишич, ректор на университета в Падова, в статията: Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici (“Изследване на произхода и историята на славянската глаголска азбука”), 1766. Падова)

“СПОРЕД ПАВЛИКЯНИТЕ ЦАР СЕЛЕВИЧ Е АВТОР НА ЧЕТИРИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ.”
(Л.Милетич, “Нашите павликяни”, СбНУ 19, и “Нови документи по миналото на нашите павликяни”, СбНУ 21)

Константин Порфирогенет (912-939год.) в своето произведение, известно като De administrando imperio пише, че Хърватите, по време на тяхното покръстване (635год.) обещават, че в своите собствени ръкописи (chirografa propria) ще вмъкнат отделни заповеди, които се отнасят към спазване на мира със съседите. Учените отдавна са посочили това място и са се опитали да го изтълкуват по различни начини. Първото, което идва на ума, е, че Хърватите още преди тяхното покръстване през 635 год. вече са разполагали със своя писменост. Каква е била тази древна хърватска писмена система? Възможно ли е това да е била глаголицата? Една оригинална писмена система, обща за двата близки и автохтонни балкански народи - българите и хърватите? Хипотези в тая посока са отдавна изказани. Дори се посочва и нейния творец - Св. Йероним.
От средата на 18 век се поставя въпроса: Кое българско (и славянско) писмо е по-старо - глаголицата или кирилицата? Мнозинството от учените са се обявили в полза на глаголицата. Тук трябва да отбележим, че нито за едно друго писмо не е писано толкова дълго и не са изнесени толкова различни хипотези, както за глаголицата. Руският славист Г.А. Ильинский в един свой труд, издаден през 1934 год., разглежда подробно 80 публикации, които са посветени на въпроса за произхода на глаголицата. Освен това Ильинский изброява и повече от 30 различни хипотези за произхода на глаголицата.
За първи път проблемите около създаването на славянските азбуки са повдигнати преди повече от 250 години. Поставя ги немският лингвист Йохан Леонард Фриш (Jochan Leonhard Frisch, 1666-1743) в своя труд: “Origo characteri sсlavonici wulgo dicti curillici paucis generatim monstrata - ortus wero et progressus characteris wulgo dicti glagolitici pluribus sigillatim descriptus tamquam ehima historiae linguae sclavonicae” (“Произход на славянското писмо, което обикновено се назовава кирилица, изложено накратко, в общи черти - и създаването и развоя на славянските букви по народному наречени глаголски, описано по-обширно и изчерпателно, като по-особена част от историята на славянските езици”). Статията е публикувана през 1727 год. в Берлин. Тематиката й е подхваната и от ректора на университета в Падова, хърватина д-р Клемент Грубишич (1733-1773.) в неговата статия Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici (“Изследване на произхода и историята на славянската глаголска азбука”), публикувана през 1766 год. Грубишич изтъква, че ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ГЛАГОЛИЦАТА ТРЯБВА ДА СЕ ТЪРСЯТ В ТРАКО-ФРИГИЙСКОТО ПИСМО.
Косвено или директно, в отговор на възобновената позиция на Храбан в лицето на Грубишич, учените противопоставят най-различни хипотези за произхода на глаголицата. Ватрослав Ягич прави преглед на всичките тези предположения в своята статия Glagoljsko pismo, написана 1911, като трета част от своя труд “Grafika kod Slavena”, публикувано в “Енциклопедия на славянската филология” (на руски). Ето една част от хипотезите:
• директно от финикийското писмо (Шафарик);
• от германските руни (Годзко);
• ОТ АВЕСТИЙСКАТА ПИСМЕНОСТ;
• АВТОХТОННО СЛОВЕНСКО ПИСМО
• ТРАКО-ФРИГИЙСКОТО ПИСМО, модифицирано в първата половина на 4. век ОТ КОСМОГРАФА ЕТИК (родом от Истра, Хърватия, според дуга версия Етик Истер е роден в Добруджа);
• че е измислено от св. Йероним (331-420), който е превеждал Етик Истер;
• от арменското писмо;
• от грузинското писмо;
• от еврейското писмо (Вондрак);
• от латинското писмо;
• от гръцката курсивна минускула (Фран Миклошич);
• от арбанашкото писмо;
• от етиопското писмо;
• от коптското писмо;
• от самаритското писмо;
• от някое кавказко писмо:
Към приведения (непълен) списък на хипотези трябва да прибавим и т.н. “готска теория”. В нея се има предвид някаква “гото-славянска общност” на Балканите, тръгвайки от данните на Дуклянския поп. Според тази теория глаголицата е измислена и приложена в практика от епископа Улфила. За пръв път тая теория се предлага от чешкия учен Ф.В. Сасинек през 1887 год. в неговата книга Ulfilas a hlaholsko pismo. Той твърди, че Улфила (Урфила) е славянин, който бил измислил глаголицата. В подкрепа на тая теория идва и фактът, че и по-стари автори назовават глаголицата “готско писмо”. Например това твърди Тома Архидякон (1200-1268) в неговото дело Historiae Salonitanae, същото го казват епископ Кожич (1531год.) и някои други автори. От друга страна към хипотезата, че не Улфила/Урфила, а св. Йероним е създател на глаголицата, се придържат някои хърватски учени: Пастрич, Караман, Левакович, Сович..., чешките учени Велеславин, Добровски, Стредовски и др., както и учени извън славянския свят: Thurocz, Frenzel, Berg и др.
Според Г. Вернадски “Константин не е създал глаголицата, така че измислената от него азбука по всяка вероятност е била кирилицата... Би могло да се предположи, че Константин е измислил кирилицата за обща употреба, докато ГЛАГОЛИЦАТА Е ИЗПОЛЗВАЛ КАТО ТАЙНО ПИСМО ЗА ПО-СЕКРЕТНИ ПОСЛАНИЯ И Е ОБУЧИЛ ДА СИ СЛУЖАТ С НЕЯ САМО СВОИТЕ НАЙ-ДОВЕРЕНИ УЧЕНИЦИ. ПО-КЪСНО, СЛЕД СМЪРТТА НА КОНСТАНТИН, ТАЯ ТАЙНСТВЕНОСТ ОТПАДА И ГЛАГОЛИЦАТА ВЕРОЯТНО СЕ Е УПОТРЕБЯВАЛА ЗАЕДНО С КИРИЛИЦАТА, А В НЯКОИ КРАИЩА, ДАЖЕ И ПО-ЧЕСТО ОТ НЕЯ”.
Вернадски, с известна резерва, приема теорията на Н. К. Никольский, според която “руските знаци”, които се споменават в житието на св. Кирил, са съществували преди Константин-Кирил да измисли кирилицата. Според Никольский, точно тези “сурски/руски знаци” са били буквите на глаголицата. Като обяснение на тази сложна ситуация Г. Вернадски допуска и един такъв вариант: “Може би Константин не е приел тези “знаци” такива, каквито са били, а ги е поправил и нагодил към потребите на славянския език. Тая ревизия и реформа би могла да се нарече откритие на нова азбука. В такъв случай Константин все пак би могъл да бъде наречен създател на глаголицата, но тогава като откриватели на кирилицата би трябвало да се считат учениците на Методий”.
Професор Ellis H. Minns се противопоставя на тая теория. Той застъпва теорията, че Константин е измислил и двете азбуки - и глаголицата и кирилицата. Според него, невъзможно е двама души, които искат да изразят звуците на славянския език с букви, да предложат почти идентични системи във всичко, освен във формите на буквите и в числените съответствия. Според Минс “общото впечатление, което прави глаголицата, е много далече от какъвто и да е вид гръцки курсив”. Същият учен доказва, че Кирил е взел две букви от хебрейската азбука (цаде и шин) и ги е преобразувал в три славянски букви и в едната, и в другата азбука за звуците ц, ч и ш, които не съществуват в гръцката азбука. Заключението на Е. Минс е, че: “двете азбуки трябва да се считат като съзнателни творения на един и същ ум” (The Alphabet, 1949. P.486-487).
В началото глаголицата е имала 43 букви, които са задоволявали фонетичните потребности на славянските езици.
Въвеждането на глаголицата в Хърватия се свързва с Методий. Причината, поради която на Сплитския църковен събор, проведен през 1060 година, св. Методий е провъзгласен за еретик, затова че е измислил новата азбука. В един документ, който говори за решенията на Сплитския събор, четем: “Dicebant enim gothicas litaeras a quodam Methodio haeretico fuisse repertas, qui multa contra catholicae fidei normam in eadem sclavonica lingva.”
В превод: “Защото се казваше, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който много лъжовни работи е написал на този славянски език против нормата на католическата църква.”
Ето че тук, изненадващо за апологетите на традиционната историография, са приравнени Методий и Улфила, готската азбука с българската и готския език със славяно-българския! Ако приемем, че става дума за глаголицата, което е много вероятно, тогава като територия, където се е състояла тази “еретическа” дейност на Методий (с прозвище “Улфила”) се очертава Хърватия (Croatia). Куриозното е, че именно на територията на Хърватия се е запазила употребата на глаголицата до края на XIX в., а се е запазил и споменът за елегични народни песни, наричани “бугарщици”.
Между самите хърватски изследователи като че ли преобладава становището, че зад “Methodio haeretico” се крие не някой друг, а Йероним Блажений, който бил превел (уж от гръцки на латински) четвероевангелието и посланията апостолски, и тази сбирка текстове до нас е стигнала под названието Vulgata, различаваща се от другия латински вариант известен като Itala. Интересното в случая е, ЗАЩО ОТ СПЕЦИАЛИСТИТЕ ТАЗИ ВУЛГАТА СЕ СЧИТА ЗА ПО-АРХАИЧЕН ВАРИАНТ НА БИБЛИЯТА НЕ САМО ОТ ИТАЛИКАТА, А И ОТ ГРЪЦКИТЕ, АРАМЕЙСКИТЕ, СЪЩО И ОТ ТЕЗИ НА АРМЕНЦИТЕ И КОПТИТЕ!
Убеждават ни, че достигналите до нас преписи на “оригиналите” са преработка, а преписите на преводите са били със запазени архаични елементи! Защо не се допуска, че превеждането е протичало в обратен ред? Коя псевдорелигиозна догма забранява такава възможност?
Нещо ни говори, че някой нарочно увърта решението на проблема и вместо по-простото (и верно решение) ни поднася по-сложно (и неверно) решение, като преследва скрити цели. Но понеже знаем, че свети Йероним (=“Онзи със свещено име”! А кое е било истинското “Свещено име” на светеца?) е превеждал “Космографията” на Добруджанеца Етик Истер предполагаме, че точно славянските евангелия и послания на този “гот” и “скит” от Добруджа са “скитските” текстове, които е превел на латински Йероним Блажений, и до нас са достигнали като най-древен вариант на Новия завет, известен като Vulgata. Ето мнението на д-р Божидар Пейчев за борбата около духовното наследство на упоменатия велик, но забравен българин Етхик Истер: “...крайната нужда да се преборим за първи път с натрупания от западната наука от едно столетие насам опит, по силата на който тя счита вече за утвърдено, че СМЯТАНИЯТ НАВРЕМЕТО ЗА СЛАВЯНСКИ ФИЛОСОФ, УЧЕН И ПИСАТЕЛ ОТ ІV ВЕК ЕТИКУС ИСТЕР, РОДЕН В ПРЕДЕЛИТЕ НА ДНЕШНА ДОБРУДЖА, не е славянин, а при всички случаи западноевропеец. Така се е стигнало дотам, че, ОСТАВЕН БЕЗ ЗАЩИТА, ЕДИНСТВЕНИЯТ СЛАВЯНСКИ МИСЛИТЕЛ ОТ ТОЛКОВА РАННО ВРЕМЕ ПОРАДИ РЕВНИВОСТТА И НАСТОЙЧИВОСТТА НА ЦЯЛ ОТРЯД ЗАПАДНИ ИЗСЛЕДВАЧИ В КРАЯ НА КРАИЩАТА Е БИЛ ПРОВЪЗГЛАСЕН ДОРИ ЗА ИРЛАНДЕЦ, само и само да не остане такъв, какъвто е бил.” Тук, разбира се че помагат и отродилите се български историци-шльоцерианци. Нека е и ирландец, само и само да не е българин, понеже българите тогава още са били на Памир и в Такламакан ( виж грозните шльоцериански писания на Петър Добрев и Пламен С. Цветков).
Глаголицата и “глаголизмът” като духовно и културно движение имат голямо значение за опазване както на българската идентичност (в западните охридски краища), така и на хърватската национална идентичност. “Глаголизмът” и особено съпровождащите го знания от космографията, ще бъдат уважавани в известен период от страна на западната църква, която даже ще приеме отброяването на времето, което ще се нарече Vulgar era. Календарните знания и хронологичната система ще се приписват на българина (“скита”) Дионис Късия.
Под понятието глаголизъм не трябва да се подразбира само хилядолетната борба на хърватския народ за употреба на глаголицата в църковното богослужение, а и за употребата на народния (вулгарния) език, на мястото на по-късния, искуствено създаден и неразбираем даже и за италските племена латински език. Тая борба на хърватските попове “глаголаши” трае повече от хиляда години, в резултат на което днес хърватите имат език, който има много малко чуждици, със силно развити вътрешни механизми за словотворчество. С тая културна и духовна борба хърватите са показали, че не искат да бъдат изтръгнати от общността на родствените бохемски и български народи. Докато за хърватските клерикали, като протежета на Рим, употребата на глаголицата е чисто църковен въпрос, за духовно по-извисените хървати това е национално-политически проблем и въпрос, около който се сблъскват славяните и латините на източния бряг на Адриатика, започвайки от началото 7 век. Когато борбата става най-ожесточена, по време на хърватския крал Томислав, глаголицата става най-силното оръжие в ръцете на хърватите против латинското влияние, провеждано от отродилите се клерикали – “латинаши”.
Трябва да се отбележи, че против използването на глаголицата и против онези, които са застъпвали нейната употреба, са църковните събори, проведени през 925 год., 928 год. и през 1059-1060 год. Както споменахме, през 1060 год. на събора в Сплит св. Методий е провъзгласен за еретик, затова че бил измислил глаголицата. За най-усърден защитник и пропагандатор на глаголицата се смята епископът Гъргур Нински. Той се обръща към тогавашния хърватски крал Томислав и към посланиците на папата, застъпвайки употребата на глаголицата и народния език в литургията. За съжаление неговите усилия завършват безуспешно.
Кои са най-старите запазени глаголични надписи?
Като най-стар глаголичен паметник се счита подписът на някакъв словенски княз на гръцки документ от 982 год., който се пази в манастирска библиотека на Света гора в Атон, Гърция.
Един от най-старите и най-важните палеографски паметници, изписани на глаголица, е т.н. Башчанска плоча. Учените я датират около 1100 година. Намерена е през 1851 год., дълга е 197 см., широка е 99 см. и съдържа тринадесет реда текст, изписан с глаголица. В текста се появяват и латинските букви М, I, N, О, Т. С палеографския анализ е установено, че записът е с букви, които представляват нещо средно между българския (облия), и хърватския (ъгловатия) вид глаголица.

(СЛЕДВА)

Едно рамо и от мен с превода на тази статия на Г. Сотиров.
-----------
ПРЕДКИРИЛСКА ПИСМЕНОСТ В СЛАВЯНСКИТЕ ЗЕМИ

1. ВЪВЕДЕНИЕ

През 1959 година вдовицата на покойния професор Мавродинов публикува ръкопис, оставен от нейния съпруг (“Старобългарско изкуство”), в който се споменава наскорошно археологическо откритие. Изглежда, че по време на някакви разкопки, правени през 1946 и 1949 край град Преслав, е намерена пекарна за тухли, датирана към 10 век. Тази постройка, освен за други неща, е служила за производството на керамични плочки, които са били използвани за декорация на палатите и църквите в Преслав.
Полираната страна на тези плочки е покрита с надписи на кирилица. От другата страна обаче, на гърба, тези плочки носят единични глаголически знаци, представящи числа. С това откритие се слага край на дискусиите относно хронологичното първенство на глаголицата пред кирилицата.
Тук трябва да се поясни, че след като плочките бъдат циментирани на стените, вече никой не би могъл да види глаголическите знаци. Тези знаци, или по-скоро числа, трябва да са служили на работниците, които са правили плочките, които са ги полирали, пекли и отнасяли до съответните им места. Вероятно тези числа са били в помощ и на зидарите, които са нареждали плочките на стените. Бихме могли да направим заключението, че декораторите са могли да четат надписите на кирилица, но не и работниците. И обратно – работниците са били запознати с глаголицата. Иначе не би било необходимо (или дори възможно) да се маркират плочките с глаголически знаци, за да бъдат ползвани от хора, които не са могли да ги разчитат. В ред на тези мисли можем да направим заключението, че глаголицата е била позната в Преслав преди кирилицата.
В тази връзка е добре да си припомним два допълнителни факта.
Първият е съществуването на два палимпсести на глаголическа основа [1]. Другият е наличието на пояснения на кирилица в празните полета на глаголическото Зографско евангелие (Berlin, 1879) [2]. Тези два факта са в пълно противоречие с идеята, че глаголицата се е появила по-късно от кирилицата.

Кога точно е изобретена глаголицата?
Засега не е възможно да се посочи дори приблизителен период. Въпреки това, има основания да се вярва, че тази азбука е била известна в Югоизточна Европа от дълбока античност. Не можем да се задълбочаваме много в темата в тази кратка статия. Все пак ще споменем по-долу някои допълнителни факти, сочещи за съществуването на родна писменост сред славяните в тази област преди времето на Кирил и Методий.

2. СВЕТИЛИЩЕТО НА БАКХУС

При Херодот намираме следния пасаж:

“Сатрите (Satrae)... живеят сред величествените планини, облечени в гори от различни дървета и покрити със сняг, и са много храбри в сражение. Те са траките, които имат светилище на Бакхус в своята страна, което е разположено на най-високата им планинска верига. Бесите, сатрийски народ, доставят пророчествата; но техният оракул, също като в Делфи, е една жена; а нейните отговори не са по-трудни за разчитане.” [3]

От този текст можем да видим, че още през пети век пр. Хр. траките са имали своя писменост. Ако това не беше така, Херодот не би бил в състояние да сравнява калиграфията на жреците в храма на Бакхус с този на жреците, служещи на Аполон в Делфи. Също така можем да отбележим, че тракийското светилище е продължавало да работи в продължение на много векове. От време на време там е търсил съвети Александър Велики, а около 300 години по-късно и Октавий, баща на бъдещия император Октавиан. [4] По времето на Макробий, в началото на 5 век сл. Хр., това светилище все още е съществувало. Интересно е, че на същото място днес откриваме манастира Свети Йоан Рилски, където са запазени “рилските листи”, писани на глаголица.

3. ГЕТСКИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ОВИД

Още едно указание, че траките са имали собствена азбука идва от друг източник, не по-малко интересен от първия. През 8 г. сл. Хр. Овид е бил пратен в изгнание в Томи на брега на Черно море, на около 150 км. от Преслав. Томи е старото име на днешния град Кюстенджа. Овид прекарва там 10 години, бленувайки за дома си и пишейки често на своите приятели с надеждата, че те ще подтикнат Октавиан да позволи на изгнаника да се върне в Рим. За да спечели симпатията на своите кореспонденти, Овид пише неприятни коментари за Томи и неговите жители. Това не е ласкателно за хората, сред които Овид е живял през последните си години, но е и разбираемо.
Сред писмата на Овид има две, които са особено интересни. Първото е адресирано до крал Котис от Тракия, почти съсед на поета. Ето какво може да се прочете в него:

“Никой крал не е бил по-добре обучен от тях (философските науки – бел.авт.) или посвещавал повече време на хуманитарните науки. Твоят стих ми е свидетел, че ако махнеш името си, ще отрека, че го е съставил младеж от Тракия. Бистонската земя (Тракия – бел.авт.) се гордее с твоя талант, че Орфей може да не е единственият поет от нея.” [5]

Второто писмо е особено важно. В него Овид моли един от приятелите си, който се казва Карус, за една услуга, но също така казва:

“Не бива да се маеш, ако стиховете ми излизат грешни, защото съм почти поет на гетски. Ах! Това ме засрамява! Написал съм дори поема на езика гетски, ползвайки варварски думи на брой като нашите: Даже спечелих си слава – поздрави ме! – и започна име на поет да ми излиза сред нецивилизованите гети.” [6]

Овид нарича гетите нецивилизовани, защото иска да убеди приятеля си Карус да се застъпи за него пред императора. Друг човек на мястото на Овид вероятно би направил същото. [7] Както и да е, нас ни интересува каква е била азбуката, ползвана от Овид за написването на поемата на езика на гетите. Ако тези хора не са имали азбука, как би могъл Овид да напише поема на техния език? Може би е ползвал латинската азбука? Може и така да е било, но в такъв случай е основателно да предположим, че жителите на Томи са започнали да употребяват латински букви от времето на Овид нататък. Колкото и странно да изглежда, Овид ще се окаже, че е бил изобретателят на поне една от тракийските азбуки, съществуващи в началото на нашата ера.

4. ДВЕ ЗНАЧИМИ СВИДЕТЕЛСТВА

Не може да има съмнение, че тракийски книги са съществували през 7 век от нашата ера. При Фотий откриваме ясно свидетество в подкрепа на това твърдение, тъй като той казва, че известен византийски автор ползвал тракийски книги след времето на Хераклий. Тоест след 641 година. [8] Тази дата е важна, понеже по това време славянските народи са били в Тракия от най-малко един век, ако се осланяме на авторитета на Прокопий. [9] Само можем да съжаляваме, че Фотий не е счел за нужно да ни каже с каква азбука са написани тракийските книги.

Разполагаме и със свидетелство от Юлиан Апостат (Юлиан Отстъпник – бел.пр.) При споменаването на град Аквилея (Aquilea) Юлиан казва:

“Това, всъщност, е търговският център на мизите, панонците и италианците, които живеят във вътрешността. В миналото те са наричани, струва ми се, Хенети (Heneti); в наши дни, въпреки че римляните владеят техните градове, те са запазили първото си име с маловажна добавка на една буква в началото на думата; тя се представя от уникален символ, който те наричат “ou” и който те често ползват вместо beta, произлизащ, както си мисля, от специфичното придихание на техния език.” [10]

Юлиан, който е писал на гръцки, тук посочва, че думата, която гърците произнасяли като “Heneti” е била произнасяна от местните жители като “Veneti”. Гърците са имали затруднения с произнасянето, понеже гръцката beta съответства на звук между Б и В, докато в езика, говорен на север от Гърция, тези два звука ясно се отличават и изискват два различни писмени символа.
Тъй като Юлиан е писал тези редове през 358 г. сл. Хр., венетите със сигурност по това време са имали своя собствена азбука. Венетите според Юлиан – а ние трябва да мислим, че той е знаел какво говори – са включвали мизите и панонците, които и двата са тракийски народи. Интересно е да се отбележи, че много години преди Юлиан починалият през 31 г. н.е. Велей Патеркул (Velleius Paterculus) е забелязал, че панонците “притежават несъмнена книжовна култура и знания за духовните начинания.” [11]

Да обобщим:
I. През пети пек пр. Хр. Херодот е знаел за светилище в Тракия, откъдето донасяли отговорите в писмена форма.

II. В началото на новата ера Овид е написал поема на езика на гетите, тракийски народ.

III. През 358 година Юлиан говори за азбука на венетите.

IV. Накрая Фотий ни казва, че тракийски книги са съществували в средата на седми век.

5. ГЕТИ И СЛАВЯНИ

Наред с гореспоменатите указания, имаме и документ от 551 г., който може да ни убеди, че населението на славянските земи е имало свое писмо преди времето на Кирил и Методий. Този документ представлява сметка за извършена продажба, написана на латински в град Равена, но също така съдържаща няколко реда, написани на различен език с особена азбука.
Преди да обсъдим този документ трябва да се отклоним малко, за да стесним границите на въпроса, който стои пред нас.

Гетите, чиито език е научил Овид, са били траки.
Били ли са също и славяни?
Докато описва известни военни действия, предшестващи годината 602 н.е., византийският историк от седми век Теофилакт Симоката заявява повече от един път, че имената славяни и гети се отнасят към един и същ народ. Текстът премахва всякакво съмнение около факта, че името “славянски” се е наложило в по-ново време, докато името “гетски” се отнася към древни времена. [12]
Идентичността на славяните и гетите намира потвърждение и в начина, по който Прокопий и Йордан се изразяват. Според Прокопий славяните и антите били високи мъже, силни и със светъл тен. Обикновено имали кафява (кестенява) коса. Живеели скромно и запазили своите традиции от най-дълбока древност. Всички те говорили един език. Това убедително значи, че антите са говорили славянски език.
Йордан, съвременник на Прокопий, ни казва, че венетите заемали обширна територия, започваща от изворите на Висла (Vistula), и добавя:

“Въпреки че имената им са различни според племената или местообитанието им, обикновено ги наричат славяни и анти.” [13]

Венетите, антите и славяните, пише Йордан, имат едни и същи предци. [14]
Един род на венетите е живял според същия автор в територията между Дунав на юг, Днестър на изток и Висла на запад. Другият основен род на венетите – конкретно антите – живял между реките Днестър и Днепър. Тази страна не е нищо друго, а самата Гетика, за която Дио Хрисостом (Dio Chrysostom) е написал историята – една книга, която вече не съществува.
Като се има предвид, че славяни и анти говорели славянски език и след като териториите им съвпадат с тези на гетите, следва, че когато древните автори говорят за венети и гети, те са разбирали славяните.

Ако сега се върнем към Плиний Стари (Pliny the Elder), какво виждаме? Плиний, който починал през 79 г. сл.Хр., споменава изрично венетите на адриатическия бряг. Но той знае също и за венетите по река Висла. По същия начин той споменава антите, изброявайки народите, които са живели в обширната страна на север от Черно море. [15] Думата “славяни” не се среща при Плиний, но думата “гети” – да. [16] Вече видяхме, че под “гети” в Рим и Гърция са се разбирали славяните. В тази връзка няколко лингвистични детайли заслужават разглеждане.
Плиний ни казва, че на езика на местните Арктическия океан е наричан “моримаруза”. Не е нужна специална експертиза, за да познаем, че си имаме работа с нехаен правопис на славянските думи “море мороза”, които значат “ледено море”. [17]
Става още по-интересно като откриваме при Ливи (Livy) място в Македония, наречено “Bylazora”, където разпознаваме славянските думи “бяла зора”. [18]
Накрая при Павзаний (Pausanias) четем, че Филип II е разположил своя лагер на едно място, наречено “Nestane”. Това очевидно са славянските думи “на стане”, означаващи “на стан”. [19] (странно е да превеждаш български на български, но исках да следвам възможно най-точно оригинала – бел.пр.)

И така, вече разполагаме с исторически, географски и лингвистични причини да мислим, че много от славянските народи са живели от незапомнени времена в страните, в които намираме славяни и днес. Това е причината да кажем нещо за езика и писмеността на гетите преди времето на Кирил и Методий.

6. ГЕТА И КАРАКАЛА

Елий Спартиан (Aelius Spartianus) в биографията на Каракала e включил една случка, не от приятните, която засяга нашата тема. Както изглежда, един ден Каракала бил зает да прикача към името си епитети като “германикус”, “партикус” и “арабикус”. Сред присъстващите бил и Хелвий Пертинакс (Helvius Pertinax), който казал на императора:

“Добавете също така, “Гетикус Максимус”, моля.”

Тази игрословица коствала на Пертинакс главата му. Неотдавна Каракала бил разгромил готите. Обаче, казва Елий Спартиан, било време, когато на готите им казвали гети. Затова Пертинакс предложил титлата Гетикус. От друга страна, братът на Каракала, който бил убит през 211 н.е. по заповед на императора, се казвал Гета. [20]
Дио Касий (Dio Cassius) съобщава, че след това престъпление се прилагало смъртно наказание на всеки, който само спомене името Гета. [21] Тази заплаха изглежда е предизвикала известни неудобства.

Гетският народ не е изчезвал. От време на време е трябвало да го споменават. Как са могли да се справят с проблема? Изглежда писателите от онзи период не са търсили оригинално решение. Те забелязали, че едно от племената на този народ се нарича готи и започнали да говорят за готи всеки път като имали да казват нещо за гетите като цяло. По-късно било забелязано объркването, което може да произлезе от тази терминология. Това подтикнало няколко автори да обяснят, че готите от тяхното време са не други, а гетите от по-ранни времена.
При Филосторгий намираме следния откъс:

“Тогава Урфила (Ourfila), един от скитите отвъд Дунав, довел на римска територия огромно множество хора – наречените гети, на които сега казват готи...” [22]

Орозий от своя страна ни казва, че

“Наскоро гетите – същият народ, на който викат готи днес – за които Александър обявил, че трябва да се избягват, от които Пирус (Pyrrhus) се ужасявал, и които Цезар също избягвал... се надяваха с молбите си да свържат съюз с Рим, който биха могли да превземат със силата на оръжието.” [23]

И Прокопий пише убедително, че готите са потомци на гетите. [24] Той казва, че

“и преди, и сега, има много готски народи, от които най-важните и многобройни са готите, визиготите, вандалите и гепидите. Обаче в стари времена те обикновено бяха наричани сармати и меланхлени; някои автори са наричали тези народи също гетски.” [25]

Авторите от 4 и 5 век просто се връщат към старото име и говорят за гети – не за готи – когато се занимават с народа, чието влияние бе усетено в Константинопол и който установи своята власт в Италия. Оттук нататък става разбираемо и защо Синесий (Synesius of Cyrene) в своята реч от 399 н.е. няма какво да каже за готите. Не че е неосведомен за тях, а просто ги споменава със старото им име гети. [26]
Клаудиан също не говори за готи, макар да е написал дълга поема, наскоро публикувана със заглавие “De bello gothico”. Всичко си идва на мястото като погледнем оригиналното заглавие на поемата, което е “De bello gethico” – заглавие, което отговаря и на съдържанието на книгата. [27]
Накрая да споменем и Рутилий Наматиан (Rutilius Namatianus), творил през 5 век, който също говори за Getae в Италия и никога за Gothi. [28]
И все пак в по-близките до нашето време текстове, с които разполагаме, съответните събития понякога пак се приписват на готи, обърквайки модерния читател.

Изправени пред тези факти, ако искаме да научим нещо за писмеността в славянските земи преди Кирил и Методий, би било добра идея да погледнем този документ от 5 век, когато готската власт в Италия е била най-голяма. Този документ е ръкописът, който вече споменахме, а оригиналът му може да бъде видян в Националната библиотека на Неапол.

7. ГОТСКИЯТ РЪКОПИС ОТ РАВЕНА

Този ръкопис е изследван и публикуван през 1805 от Гаетано Марини (Gaetano Marini) в издание, наречено “Papiri Diplomatici”. (Rome 1805. No.119, pp.180-3) За съжаление, това издание представя само текста на латински.
Готският текст от 17 реда не е показан. Ние го изследвахме от фотокопие. Документът е съставен в Равена, който в продължение на много години е бил готска крепост. Готическата писменост в документа е много хубава. Формата на буквите наподобява съответстващите гръцки букви. Някой би могъл да се изкуши и да погледне на този текст като на прототипа на кирилицата.
Понеже документът представлява разписка за продажба на някакво имущество, твърде вероятно е готският текст да се състои основно от лични имена, предхождащи или следващи името на човека, подписал документа, а също да се споменават и парични суми.
Успяхме да идентифицираме девет думи, на първо място три лични имена: Raimand, Merila и Uljaric. След тях са думите: diakon, papa, kautsjon, boukareis, killiggans и mic.

[1] Raimand несъмнено е готска форма на Raymond. То е традиционно име сред готската аристокрация в южна Франция, особено сред графовете на Тулуза. В славянските езици това име преминава под формата Роман. В тази връзка да си припомним, че в славянските езици Rome става Рим. От това следва, че е възможно на готски диалект името Роман да се произнася и пише като РЪIМАН.

[2] Merila има профил на много други готски имена, като Ulfila, Totila, Albila, Agila и т.н.
Албила е готски генерал в Италия (Procopius, Goth., VI, XI, 1). Агила е готски крал на Испания (Gregory of Tours, History of the Franks, VI, VIII).

[3] Uljaric е интересно лично име, тъй като много напомня на бащината форма (презимена) на личните имена в днешните славянски езици.

[4] Diakon. Тази дума не се нуждае от особен коментар, освен посочването, че имаме славянската форма на думата, която е по-кратка от гръцката (diakonos).

[5] Papa, която в онези дни е осначавала епископ. В този смисъл я е употребил Еузебий. (Eusebius. History of the Church, VII, VII. 4)

[6] Kautsjon. Тази дума се е оформила на основата на латинската “cautio” и най-вероятно означава гаранция и гарант (възможно също и поръчител/поръчителство – бел.пр.).

[7] Bokareis е преведена от Гаетано Марини като секретар. Откриваме тази дума при Черноризец Храбър със значение на “ученик”.

[8] Killiggans. Според Марини тази дума произлизала от римското “solidus”. Това е една любопитна дума, тъй като в разговорния език в България и Румъния думата обозначава една монета, равняваща се на 10 стотинки (gallagan).

[9] Mic, която означава “малък”, а като представка – “под”. Под micdiakon се разбира поддякон.

За да може читателят да сравни буквите от готската азбука със съответващите от кирилицата, показваме отдолу препис на деветте думи.