Re: Танагра...Хермес връзки? / Наука / Хуманитарни науки / История

ЧАСТ 1

Откъде произлизат българите?

Последната дума на науката като че ли е от Азия, от областите около Северозападен Китай, някъде около Памир, или Алтай, или Тян-Шан. Или от района на Волга и Дон. И ние чакаме с надежда някой да открие в загадъчните далечни страни повече подробности – какво са правили там, кои народи са били техни съседи, кога и защо са тръгнали насам, къде са спирали по пътя си...
И като чакаме, чуваме по нещо: тук и там се среща някоя дума, която прилича на българските. Тук и там – неясно сведение, което може би се отнася за някой български владетел. Тук и там – някоя легенда...
Но ние чакаме, а убеждението не идва. Може би защото искаме прекалено много да научим нещо определено за стари събития, за които няма информация?

Или може би защото търсим в грешната посока?

* * *

Теориите за произхода на българите най-грубо могат да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки или славяни, или някое друго “племе”, или пък смес от такива народи).

Б) Българите са местно население в централната и северозападна част на Балканския полуостров.

Първата доминира – тя е безрезервно възприета от официалната историческа школа на 19 и 20 век. Към втората като че ли се отнасят само някои стари “погрешни” и “наивни” схващания. За първата се пише много, а за втората – почти нищо.
Но в следващите редове ще предложим доводи в полза на теза именно от втарата група.

* * *

Специалистите добре знаят, че в доста средновековни и антични хроники и други документи се споменават прояви (главно военни) на българите на Балканския полуостров от времето преди Исперих.
Например:

1) Византийският поет Йоан Цеца пише:

“И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидони
на брой две хиляди и петстотин.”
(ГИБИ10 с. 104)

2) Йоан Малала и Йоан Екзарх направо твърдят, че Ахил е бил българин (ДЯК ком. с. 211).
3) Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор, че българите са се сражавали с римляните около 390 г. (МАВ с. 51-52).
4) Павел Дякон, Готфрид Витербски, Алберт Кранц и Павел Емилий пишат, че българите, които ЖИВЕЕЛИ ОКОЛО ДУНАВА, в 450 г. нападнали краля на лангобардите Агилмунд, убили го и разбили лангобардите.
5) В преписка към хрониката на Манасий се казва, че по времето на император Анастасий (491-517) българите ЗАВЛАДЕЛИ земите около Видин и Охрид (МАН с. 123).
6) Зонара в житието на император Анастасий пише, че българите нападали Иллирик (МАВ с.52) и че той е построил Дългата стена от Черно море до Мраморно море за отблъскване на техните набези (СИД с.50). Ако по това време България наистина се е намирала около Дон, както се твърди в днешните учебници и монографии, едва ли би била такава постоянна заплаха за Византия, че заради нея да се построи нещо толкова мащабно!
7) Раич съобщава, че според Прай около 500 г. българите, предвождани от Либерт I или Бузар, ЗАВЛАДЕЛИ МИЗИЯ И СЕ ЗАСЕЛИЛИ В НЕЯ (РАИЧ с.81).
8) Дюканж, Льо Киен и др. Започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски, живял по времето на Константин Велики (АС с.202 и с.261).

Този списък може да бъде продължен с още много факти (вижте например СТАМ), които убедително оформят следната картина: българите са един от основните воюващи, завладяващи, заселващи се, участващи в църковния живот на Балканите народи през 4-7 в., и ако някой иска да твърди, че по това време те не са били постоянни жители на тези земи, то той трябва да докаже такова твърдение със сериозни аргументи.
Горните примери ни предлагат няколко “минавания” на Дунава и “завладявания” и “заселвания” на българи в Мизия и Македония. Отношението на официалната историческа школа на 19-20 век към тях обаче е странно: тя предпочита да постави на преден план едно друго събитие –

минаването на Дунава от дружината на Исперих

- и да го ползва за предубедени изводи. Нейният подход вече е породил цяла конструкция, бедна откъм документални потвърждения, но с ясна идейна насоченост – да внуши безапелационно, че българите са пришълци в собствената си земя, като им устави за утеха възможността да си измислят легенди за “велики завоевания”, които малцина извън границите на България познават, а като ги чуят най-често ги възприемат със снизхождение.
Тази конструкция, която можем да наречем “мит за Онгъла”, обхваща придвижването на “чергарското българско племе” от изток – от Алтай или от границите с Китай до Балканите – и смесването му със славяните.

Къде е истинският Онгъл?

Ще сравним сърцевината на Мита за Онгъла с един епизод от английската история, който описва нашествието и заселването на саксите в Британия. Действието в него се развива в средата на 5 век, а данните са от древните хроники на Достопочтения Беда (The Venerable Bede, 672-735), Нений (Nennius, края на 8 в.) и Галфрид Монмутски (Galfridus Monemutensis, ок. 1100-1155) (БРИ с.180-181 и с.278)
Маркираме основните моменти:

1. Саксите са били изгонени от родните си земи, както и “прабългарите”.
2. Предприели са дълъг поход на запад, както и “прабългарите”.
3. Намерили са временно убежище на остров, както и “прабългарите”.
4. Островът на саксите и островът на “прабългарите” са свързани с едно и също латинско име “Ангулус”. Първият се отъждествява с датския Оггул, а за втория се счита, че се е намирал в местността “Онгъл”, чието име на гръцки се изписва като “Огглос”, а на латински “Ангулус” (приликата на ОГГУЛ и ОГГЛОС също е очебийна).
5. Островът на саксите се е намирал в Дания, а островът на “прабългарите” до Дунав (на английски Дунав е Danube и е съзвучно с Дания).
6. От Оггул саксите започнали успешно завладяване на обширни територии в Британия, а “прабългарите” от Онгъла – на обширни територии от Византия.
7. Първоначалното заселване на саксите било в околностите на стар римски защитен вал, такъв вал има и близо до “Дунавския Онгъл” – валът на Траян, наречен с това име в чест на римския император Траян.
8. Саксите идват от Германия, а водачът на българите Исперих носи име с германско окончание “рих”.

И така, един и същ разказ за преселване и някакъв “ангулус” – с незначителни деформации на имената и украсен по различен начин с второстепенни подробности от местната британска и българска историческа реалност – е вплетен в старите истории на Англия и България. В подобни случаи казваме, че това е “блуждаещ сюжет” (или клише) – повтаря се тук и там, и обикновено е трудно да се установи откъде произхожда.
Любопитно е да се отбележи, че Рънсиман, написал една от известните съвременни версии на българската история, не е отбелязал повторението на това важно и за англичаните, и за българите събитие, въпреки че той като шотландец без съмнение е познавал отлично и английските хронисти.
Едва ли би могло да се мисли, че той преднамерено би прикрил подобен факт. Тъй като добросъвестността му не буди съмнение, струва си да обърнем внимание на психологическия аспект в дейността на историците – доколко те са в състояние да преодолеят бариерата на догмата на “авторитетите”, на първичните си подсъзнателни предубеждения? Ако още в студентските си години са си изградили някои схеми, стереотипи и образи, които са погрешни, колцина от тях биха могли да ги разрушат безболезнено?

Критики на Мита за Онгъла?

Не са малко историците, които оспорват различни аспекти на “масовия” (описан в учебниците) вариант на тезата за преселването на старите българи от “далечни източни страни” към днешна България и “претопяването” им от славяните.
На атака се подлагат:

1. Малобройността на българите.
Изтъква се например, че десетина хиляди човека не биха могли да организират единна държава на голяма територия, каквато България е обхващала още от времето на Исперих.
2. Номадството на българите.
Тук типичен довод е: как са могли едни номади още с идването си в североизточна България да построят град като Плиска, с големи каменни палати, разкош и т.н.?
3. Разтварянето сред заварените славяни.
Лансират се комбинации на идеи за големия брой на новодошлите българи и изселването на славяните.
4. Образуването на “нова държава”.
Подлага се на критика придаването на сакрално значение на 681 година като “начало на българската държава” и се развива идеята за приемственост не само в “прабългарската” династия на Исперих отпреди 681 г., но и в цялата държавна организация. Понякога се прокрадва и мисълта за едно постепенно, траещо десетилетия, преместване, стъпка по стъпка, на границите на държавата от Северното Причерноморие на запад и югозапад.
5. Културната изостаналост на пришълците.
Тъй като номадството е естествено свързано с ниско културно ниво, официалната историческа теза закономерно развива у българите съответен комплект, който води до желанието непременно да се обясни какви уникални качества са имали прадедите им. Възхваляват се тяхната дисциплина, преданост, жертвоготовност, способности в търговията и занаятите. Напроследък вниманието ни се насочи към календара им, който наистина е с висока стойност.
Към тези пет точки могат да се добавят и други.
Интересни изложения на някои от изброените критични направления могат да се намерят в книгите на П. Добрев, М. Драганов, Ив. Божилов и др.
Но най-ясно и последователно несъстоятелността на Мита за Онгъла е показана от д-р Ганчо Ценов. Вероятно той е първият, който научно обосновано е предложил хипотезата, че българите са старо местно население на Балканския полуостров, живяло в неговите централни, североизточни и южни части, включително и на полуостров Пелопонес. Неговата цялостна научна дейност (резултат на която са международно признати научни трудове) заслужава много сериозно внимание, но преди да преминем към нея, следва да зададем един риторичен въпрос:

Кой е Ганчо Ценов? Защо е почти неизвестен сред българските научни среди?
И вместо отговор да продължим с въпроси: Защо книгите му са изчезнали от библиотеките, защо са практически недостъпни за читателите?

Ако теориите му не са верни, къде са критиките срещу тях?
Резултатите от политическата и научната цензура, на която са били подложени той и трудовете му, както и от личната неприязън на някои от нашите изтъкнати историци от миналото към него, са печални: не би било пресилено да се каже, че те са отложили с десетилетия належащото сериозно преосмисляне и реформиране на старата история на Югоизточна Европа, а заедно с това и на старата световна история.

* * *

Книгата “Кроватова България” на д-р Ганчо Ценов.
Неотдавнашното й издание (вижте ЦЕН5) извади част от научното наследство на нашия голям учен от дългогодишната забрава. В нея са изложени някои от аргументите, с които той обосновава тезата си за произхода на българите. Тук нямаме възможност да ги повтаряме или да ги обсъждаме подробно. Ще се ограничим с кратко резюме и няколко интересни примера на опровержения, с които той атакува твърденията на опонентите си – все добре познати имена на византолози от официалната историческа школа.
И така, на страниците на “Кроватова България” авторът привежда сведения от стари гръцки и латински хроники и документи за българите на Балканите, в които са описани завладявания на градове и области, заселвания, съюзи на българите, нашествия срещу тях, името “България” за земи тук, твърдения, че българи живеят в Мизия, Тракия и Македония, и др. подобни.

Много или малко са те? Убедителни ли са?
На този въпрос е най-добре да се отговори със сравнение. Ако съпоставим

1) сведенията за българите на Балканите през 4-7 век, цитирани в трудовете на Г. Ценов, и
2) сведенията за българите на Балканите през средата на 8 век,

можем да констатираме, че първите са повече по количество, по-красноречиви и убедителни. Ако не подлагаме на съмнение пребиваването на българите по нашите земи през втория период, какви са основанията да го отхвърлим за първия?
Нека да видим какво пише в рецензията на Ханс Филип, който се е запознал внимателно с труда на д-р Ценов за произхода на българите:

“Ценов излиза от една подробна проверка на литературните източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали. Той улеснява читателя, като ги отпечатва и в оригинал...
От същите източници се вижда, че българите са се намирали на юг от Дунав още около 350 г., тъй че те не са дошли едва през 679 г. от Волга, а се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия...
Във всеки случай Ценов има право да се опира на известието (на Теофан), според което Баударий, военачалникът на Юстиниан I, събирал войски в Скития и Мизия (Баударий е бил собствено военачалник на Скития), т.е. в областта на Римската империя, или южно от Дунав...
Мизия и България се споменават и в картата на св. Йероним от 4 в. – “Moesia hec et Vulgaria”. Понеже подобно нещо известява и хронографът от 354 г., когото Момзен издаде, където “Ziezi ex quo Vulgares” (Циеци, от който са произлезли българите) са поставени в Тракия, принуден съм да си изменя предишното мнение. Аз по-преди отхвърлях картата на Йероним, понеже той е живял през 4 в., а смятах, че е окончателно доказано, че българите са се появили в Мизия едва през 679 г. Сега виждам, че Йероним и хронографът казват едно и също нещо и че българите са живели действително в Мизия още през 350 г.
Съгласно с това е и че готът Теодорих е бил воювал с българи за Сирмиум, т.е. за Илирия. Това се съобщава от Енодий, който споменава един “doctor Vulgarum” (войвода на българите), после от Касиодор в хрониката му от 504 г...
Всички посочени факти, които съставляват само една част от онези, които Ценов е отпечатал в оригинал, доказват, че българите са живели още в 350 г. покрай долния Дунав във Византийската империя, т.е. южно от долния Дунав и че те са били един могъщ народ не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия.”
(“Philologische Wochenschrift”, кн. 10 и 11 от 14 март 1931)

Такава реценция е нещо, което си струва да бъде прочетено не само един път, и не само за да се уверим, че доводите на д-р Ценов са многобройни, прецизни и убедителни, но и не на последно място, за да видим как постъпва истинският учен (в лицето на Ханс Филип), когато възгледите му са опровергани. Как намира сили – разбира се, след колебания и внимателна преценка – да приеме истината и да се откаже от онова, което той самият е писал преди години и с което е живял голяма част от живота си.
От горния цитат научаваме, че “Ценов излиза от една подробна проверка на литературните източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали”. Но все пак и преди, и след него в научно обръщение са и някои хроники и документи, на които се позовава и той самият. Как става така, че от почти едни и същи данни различни учени стигат до коренно противоположни изводи? Няма ли тук някакво противоречие?
Самият Ценов сочи изкривяване на смисъла, което мнозина негови колеги и съвременници допускат при ползването на първоизточниците. Ето два примера:

“В. Златарски... пише, че Теофан и Никифор... казват, че българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господстват над заварените тук славянски племена, от които едно – северите, преселили... на изток и пр. И това е измислица, която се приписва на Теофан и Никифор, защото тези автори не казват, че българите започнали да “господстват” тук над славяни, а казват, че българите (в Мизия) са били в съюз със съседните славяни. Златарски изопачава Теофан с неверния си превод...” (ЦЕН5 с.69)

И още:

“Как предава тези факти В. Златарски?
Понеже те изобличават неговата теза, той го удря на лъжа. Той предава думите на Теофан, че Никифор тръгнал на война против българите и завзел Одрин, от което се разбира, че Одрин е бил български град, тъй: “Никифор потеглил на поход против българите, но като стигнал до Одрин, върнал се”, от което се разбира, че Никифор се е движил из византийска земя и че Одрин е бил византийски град.
Второто тук от нас посочено място на Теофан и на Михаил Сирийски, които казват, че Никифор отрязвал даже ушите и другите окичени телесни части на християните, за да ги ограби, че умъртвявал децата им по един нечувано жесток начин, само и само да събере богатства, Златарски предава тъй:
“Отрязвал ушите и други членове на войниците, които се докосвали до плячката”, от което се разбира, че “православният” Никифор отрязвал даже ушите на войниците си, за да защити българите от плячкосване! Крум бил оня, който нахлул във Византийската империя да коли и плячкосва християни, а Никифор излязъл да ги защитава! По-безочливо фалшифициране на истината едва ли човек може да си представи.”
(ЦЕН5 с. 104)

Полемичният тон в горните цитати е насочен против В. Златарски, но Ценов е бил наясно, че всъщност източникът на деформации е другаде. Затова по друг повод той изрично казва:

“Златарски в случая е преписал Голубински и Шафарик, но за да придаде важност на работата си, той казва, че Теофан и Никифор са разправяли подобно нещо.” (ЦЕН5, с. 145)

Доколко дейността на Шафарик и Голубински отговаря на съвременните научни изисквания и защо авторитетът им сред официалната византология е бил толкова смазващ?
Защо работата им по създаването на версиите за историята на Югоизточна Европа съвпада с периода, когато се е разпадала Отоманската империя и е трябвало да се обосноват териториални претенции?
Как например са били отхвърлени добре мотивираните теории на нашите големи учени Й. Иванов и Е. Георгиев за съществуване на българска писменост преди Св. Св. Кирил и Методий?
Най-добре е да оставим тези въпроси без отговор и просто да се обърнем към тезата на д-р Ганчо Ценов за произхода на българите:

1. Българите са населявали Тракия и Македония преди Аспарух и не са никакви пришълци, нито пък турано-монголци, а автохтони (местно население).
2. Българската държава е била основана много преди Аспарух, като се е простирала до самите стени на Цариград и е обхващала всички земи от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Адриатическо море (с изключение на северозападния край на полуострова) и до Йонийско море.
3. Българите са първият народ в Европа, който е приел християнството направо от апостол Павел.
4. Те са имали самостоятелна църковна организация още от времето на Константин Велики, когато е било преведено Св. Писание на български език с оригинална българска азбука.
5. Изповядвали са самостоятелно християнско верую, различно от гръцкото и римското, и по времето на Юстиниан Велики са успели да си извоюват автокефална Българска архиепископия в гр. Охрид с ранг равен на Римската католическа църква. Тази архиепископия се е простирала от Панония до Пелопонес.

Всичко това обхваща една обширна тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана обективно, за да се види, че заключенията на д-р Ганчо Ценов от направените от него изследвания са в много голяма степен верни. Като отбележим само мимоходом, че тези заключения се получават и на базата на друг вид съображения, различни от използваните от него (вижте книгата ТАБ), и че вероятно Св. Писание е било преведено (а възможно и отчасти написано) на български език ПРЕДИ Константин Велики, минаваме към непосредствените цели на тази книга, а именно: да добавим доводи за верността на първата теза на д-р Ганчо Ценов.

(СЛЕДВА)

"Има само една истина. Тя е независима от време, култура и религия."
Т. Детлефсен

Старите пеларги

В науката те са добре известни, но под името “пеласги”. Това е стандартното им, “нормализирано” название, възприето от историците. Но когато се срещне “р” вместо “с”, специалистите не изпитват никакво колебание или съмнение, че трябва да разбираме нещо друго: гръцките ръкописни букви “ро” и “сигма” понякога са неразличими, както и латинските ръкописни “r” и “s”. Така например когато Тукидид пише

“... Наложи се да се засели даже Пеларгик в подножието на Акропола.” (ТУК с.73),

коментаторите на текста не се двоумят дали да свържат атинския квартал Пеларгик с пеласгите или не:

“Къде точно се е намирала местността (и крепостта) Пеларгик, какво отношение е имала тя към древната “пеласгическа стена”, опасвала Акропола, не се знае. ...Остатъците на “пеласгическата стена” се намират точно на Акропола...” (ТУК ком. с.458)

Също такаестествено идва споменатото от Аполодор име Пеларга, която е дъщеря на пеласга Данай (АПО с.26). Но ние започнахме да изясняваме неща, които като че ли нямат нищо общо с нашите цели. Защо изобщо трябва да се занимаваме с пеларгите?
Причината за нашия интерес към тях е това, че те автохтонното, местното население по земите на днешна Гърция. И ако д-р Ганчо Ценов е прав, то те трябва да имат нещо общо с българите. Защо ли да не проверим дали това е вярно?
И така, както изрично пише Хесиод, пеларгите са автохтонното население на южната част на Балканския полуостров (АПО с.60). Това се споменава и от много други древни гръцки автори и се смята за достоверно:

“Пеласги – най-древното население на Гърция, потомци на митичния Пеласг, син на Зевс, роден в Аркадия.” (ТЕО ком. с.281)

Това е типичен коментар на специалист по древногръцка история. Да разгледаме малко по-внимателно началото на “елините”:

1. В земите на по-сетнешна Елада пристигат “синовете на Египет”:

“Десет от тези синове на Египет били от първата му жена, която била “аранитянка”.” (АПО с.26)

2. Там те заварват местно, “автохтонно” население от “пеласги”.
3. Синовете на Египет се женят за дъщерите на “пеласгите” (Аполодор в АПО):

“След като пристигнали в Аргос, синовете на Египет призовали... дъщерите на Данай да се оженят за тях. ...Идмон получил Пиларга...” (АПО с.206)

Както и в по-късни времена и на други места в Югоизточна Европа, пристигналите в южните балкански краища пришълци основават градове по крайбрежието, установяват и поддържат все по-тесни връзки с местните жители. В градовете им се появяват квартали на “пеласги” – местни жители. Не само специалистите, но и днешните гърци с гордост приемат, че са потомци И НА ПЕЛАРГИТЕ.
Пеларгите са възпети в античната поезия:

“... или пеласгите – силата на Аргос...”

възхвалява бойните им качества Теокрит (ТЕО с.75, стих 142). Древните гърци са изразили уважението си към тях, както са поставили Пеласг до боговете си. Той е бил “син на Зевс”.
Те са имали стара писмена традиция, като първият договор на Рим с Габия е бил написан с пеласгийски букви (ФОМ10 с.461).
Колонизацията на бъдеща Елада започва от юг:

“... Пелопс... покорил страната, която по-рано се наричала... Пелсгиотида, и я нарекъл на своето име Пелопонес.” (АПО с.80)

Пеласги са живели и в Атика, освен това:

“... Антиф, синът на Тесал, отишъл при пеласгите, и като завладял страната им, я нарекъл Тесалия...” (АПО с.90)

Тесалия е област на север от Атина.
Можем да си представим какво става след тези “завладявания”: дошлите по море нашественици постепенно се смесват с местните пеларги. Картината, която се очертава, ни води към следната идея: ако д-р Ганчо Ценов е бил прав, то българите би трябвало да са били наричани “пеларги”. Но защо “наричани”?
Съвременните учени никога не са ЧУВАЛИ как е звучало името “пеларги”, а само са го виждали НАПИСАНО в стари хроники. При това не в самите оригинални стари хроники и други писмени документи, а в

ТЕХНИ ПО-КЪСНИ ПРЕПИСИ

Затова изясняването на възможната връзка на българите с пеларгите неизбежно минава през анализ на старити начини на писане и четене.
Доколко те биха могли да породят изменения и деформации на думи? За да не навлизаме в специфични подробности, ще скицираме само най-важните идеи.

1) Първо ще отбележим един любопитен факт, който всъщност е много важен: често срещано явление в старите ръкописи е пренареждането на букви в някои думи.

Интересен пример в това отношение е “Историята” на Лъв Дякон (10 в.). Както и в случаите с почти всички стари хроники, до нас не е достигнал оригиналът, написан от самия автор, а по-късен препис, вероятно от 11 век или по-късно. За този препис известният руски византолог М. Сюзумов отбелязва в студията си “Лъв Дякон и неговото време” (ДЯК с.162), че в него често се срещат пропуснати или “излишно написани” букви, и добавя:

“особено поразителни са разместванията на букви, които понякога даже изменят смисъла на думите” (ДЯК с.162)

И така, нека да запомним: размествания на букви, които понякога даже изменят смисъла на думите.
Този феномен се среща най-често при имената. Анализ на механизмите, които го пораждат, е изложен в книгата ТАБ.
Конкретен интерес за нас представлява съчетанието “ГАР”. В гръцкия език то се среща често, защото самото то е отделна дума и освен това е част от други думи. С цел икономия на място за него се е използвал особен вид съкратен запис, наречен “лигатура” (вижте монографията GAR на известния немски специалист Gardthausen, където има посочени примери). Този съкратен запис може да породи разместване на буквите при четене.
За да обясним как става това, да разгледаме черт. 3.