Re: факт / Наука / Хуманитарни науки / История

Нагледно можете да видите проявлението на Антихриста. Нас Българите нямаше да ни има, ако не бяха тези "лоши" богомили. Днешното Православие, наред с останалите деца на Сатан - Католицизма и Протестанството докараха света до това окаяно състояние.

Табов Йордан
Богомилството - вяра на първите християни

Богомилите са хулени, отричани, анатемосвани – отдавна.

Едва ли има религиозно учение, което да се представя в толкова деформиран вид, както е тяхното.

Във всяка книга за християнските ереси те заемат едно от основополагащите места. В тях виждат разковничето и ключът, които раждат истината за катари, валденси, хусити, лютерани, хугеноти, протестанти.

По-смелите изследователи дръзват да твърдят, че всъщност богомилите са наследили нравствената чистота на първите християни и че от тях тръгва рицарският морал за честност и всеотдайна служба на Доброто.

Отваряйки която и да е книга за тях, веднага се натъкваме на първата дума, с която “научните” описания характеризират богомилите: дуализъм.

Да си припочним, че така наречените дуалистични религии наред с вярата в “обикновения” бог включват почитане (в някаква степен), страх и уважение към “Бога на лошото”, “Злия бог”, и ритуали за омилостивяването му. От тази гледна точка във всички християнски течения, в които се признава Сатаната и отрицателната му роля по отношение на християните, има дуалистичен елемент.

Но за богомилите ни се внушава нещо повече. Те били имали два бога: “добър” и “лош”. Всичко земно – хора, растения, храна, облекло, черкви – било според тях сътворено от “лошия”. Той бил творец на целия материален свят.

Писаното за богомилите в “научните книги” за тях се гради върху обвиненията, отправяни към тях от противниците им, които са се старали да ги очернят по всякакъв начин, с полуистини и откровени лъжи. Такива обвинения има доста в запазените документи и ръкописи на католическата и православната църкви. И наистина не е лесно за един съвременен изследовател, който е прочел само такива обвинения, повторени многократно във варианти, които се различават само по незначителни подробности, да се ориентира в същината на възгледите им.

Но голямата истина за богомилите става ясна от анализа на описанията на живота и вярванията им, и особено на достигналата до нас тяхна “Тайна книга”; в нея има достатъчно информация, която опровергава клеветите на опонентите им.

След като разказват мрачни детайли от ежедневието на богомилите, днешните автори обикновено съобщават, че те били използвали само една единствена молитва – Отче наш. Това се прави по инерция, защото никой от тях не си дава труда да забележи, че този факт поставя под съмнение основната “научна” класификация: че вярата на богомилите е дуалистична.

Наистина, нека да видим какво изразява “Отче наш”.

“Отче наш, който Си на небето …” – е започвал любимата си молитва богомилът. Обръщението в нея е към един-единствен бог, християнския Бог, и обръщение към някакъв друг бог в нея изобщо няма до самия й край; няма и намек за такъв. “Да се свети името Ти, да бъде волята Ти, да бъде царството Ти както на небето, така и на земята” – молил се е богомилът. С други думи, всичко – за християнския Бог! “Хлябът наш насъщен който ни даваш всеки ден…” Излиза, че хлябът се дава на хората от християнския Бог, или по Неговата воля. И съвсем не от някакъв “Бог на злото”, какъвто приписват на богомилите. Така очевидно пада лъжата, че уж според тях целият материален свят бил творение на “Бога на злото”. “И не ни въвеждай в изкушение, а ни избави от лукавия” – завършва “Отче наш”. Даже изкушението на богомилите е ставало по Божията воля! От единствения християнски Бог, а не от приписвания им “бог на злото” е зависело и избавлението им от “лукавия”, т.е. от сатаната.

Подробно изследване на богомилските възгледи на базата на запазената до наши дни тяхна “Тайна книга” (наречена така от служителите на Инквизицията) е направено от дфн Видка Николова и е издадено в нейната книга “Поради тракийския орфизъм”.

В “Тайната книга” няма нито една идея, нито една мисъл, която да липсва в евангелията – доказва Видка Николова. Това е произведение в строго евангелски дух и е създадено в първи (или евентуално в началото на втори) век от Р. Хр., от първите поколения християни! Светогледът в него е в пълна хармония с традиционния за балканските жители по старо време орфизъм, и може да се разглежда като негово развитие и усъвършенстване.

Тези изводи са неочаквани, и естествено пораждат ред въпроси. Например:

Първо: наистина ли вярата и ритуалите на богомилите са били подобни на тези на първите християни?

Второ: наистина ли богомилството е толкова старо? Ако богомилското учение е раннохристиянско, то като че ли не би могло да бъде еретическо.

Трето: какво представляват по същество обвиненията на католиците и православните към богомилите?

Ще се спрем малко по-подробно на някои факти, които водят към необходимостта от преразглеждане на традиционните представи и научни теории за богомилите.

Но нека първо да се занимаем с един принципен проблем, съсредоточен в питанията: какво са еретиците? кои учения са еретически
Догма и ерес
Още в стари времена, когато християнството е започвало своя възход, а ересите едва са се оформяли, един от първите църковни историци - Евсевий Кесарийски – сравнявайки апостолското предание (или догмата) с ересите, отбелязал, че между тях има огромно, неизмеримо разстояние: догмата е нещо твърдо и неизменно, а ереста, напротив, е резултат от страсти към нововъведения; догмата е “дар на небесата”, а ереста е случаен продукт на произвола на човешката мисъл, който се противопоставя на догмата.

Но кое е “небесен дар” и кое е случаен продукт на произвола на човешката мисъл? Как да различаваме едното от другото? В разсъжденията на Евсевий прави впечатление словосъчетанието “страст към нововъведения”; дава ли то основание реформите на “църковните отци”, въвели ритуалите на православието и на католицизма, да бъдат считани за еретични?

За да заобиколят подобни въпроси, православните и католическите богослови се опитват да намерят други опорни точки. Такива са например християнската традиция и апостолската приемственост.

Католиците поставят специално ударение на традицията (“деянията на Светия Дух” през вековното съществуване на християнските църкви). Те считат, че утвърдените обреди наред със св. Писание са от най-важните съставни части на съвременното християнство.

Така наречената «апостолска приемственост” очевидно също е много важна; тя изразява “непрекъснатостта” на веригата от последователни епископи, всеки от които, започвайки от времето на апостолите, ръкополага наследника си. Католическата Църква твърди, че води началото си от самия апостола Петър, наследил Исус Христос като глава на християните. Константинополската патриаршия поставя в основата си апостол Андрей Първозвани. Българските християни са извеждали вярата си “от апостол Павел”.

Като цяло проблемът за “критериите за еретичност” в християнството е сложен. Но всяко негово решение би трябвало да разглежда първите християни – непосредствените ученици на апостолите Петър, Павел, Андрей и т.н. – като “канонични” (макар че тогава канон още не е имало), независимо от разликите във възгледите и службите им.

Развитието на християнството е внесло в него съществени промени преди всичко в култовата страна. Много от днешните църковни ритуали са били напълно непознати на първите християни. Нащо повече, много от тях са били заимствани по-късно от езичеството. Куриозно е, че езически ритуали, от които са се възмущавали и срещу които са възставали старите християни, днес се прилагат в църковните служби. Първите християнски служби и обичаи по-късно са станали архаизъм; но въпреки това не би било редно да се класифицират като еретични.

Оказва се, че богомилството е точно такова старинно християнство. За да илюстрираме този факт, ще припомним някои подходящи исторически сведения за старите християни от първите 1-2 века от Р. Хр. и след това ще ги сравним със стандартните обвинения към богомилите.

Ранното християнство
Първите християни в Европа
Учението на Христос е било разпространявано от Него и 12-те Му апостоли сред юдеите. Затова първоначалният етап от развитието на християнството често пъти се разглежда като реформа на юдаизма. Излизането му извън тесните рамки на юдейските общини е започнало в Мала Азия и на Балканите като резултат от проповедите на апостол Павел и на учениците му. Относително многобройни християнски общини бързо са се появили на територията на Македония, Тракия и Елада. Те са станали плацдарм за християнски мисии в други страни. Някои специалисти (например Д. Оболенски) считат, че днешна Македония е древната люлка на христианството.

Еретици за юдейството
Исус Христос се е родил и е проповядвал в Юдея, затова първите християни са били юдеи, възприели учението Му. Те общо взето са се придържали към юдейските обичаи и празници, така че в някакъв смисъл са били “юдеи-реформатори”. Но в същото време са били и “еретици” спрямо традиционната юдейска религия. И наистина, ортодоксалните юдеи – “зилотите” – са се отнасяли към тях като към еретици.

Затова християните все повече и повече се чувствали в синагогите като прокълнати и като истински еретици, и са се ориентирали към свои отделни религиозни сбирки.

Събранията на първите християни
В най-ранния период от съществуването на християнските общини все еще не е имало специални постройки или помещения за техните богослужебни събрания. Последователите на апостолите са се срещали обикновено в домовете на заможните вярващи, а по време на преследвания от страна на властите – в подземия, катакомби или бани. Гробищата също са били считани за свещени места, тъй като там е бил правен помен за приелите мъченическа смърт събратя.

Успоредно с това, за липсата християнски храмове е имало и емоционални причини. В своя стремеж да се различават във всичко от езичниците, чиито храмове са били богато украсени и чиито богослужения са били пренаситени с тържествена обрядност (както е в днешните православие и католицизъм), християните съзнателно са се стремили към простота и външна скромност. Те са вярвали, че на Бог може да се служи с вяра и истина, които нямат нужда от церемонност. И макар че нито една религия не може да мине без култ, без обреди и без специални места за молитви, християнският храм, какъвто го познаваме днес, не е типичен за периода на ранното християнство. Например, според специалистите, иконите не са били одобрявани от повечето вярващи (както по-късно от някои богомили). Живописта им е напомняла за езическата помпозност, и затова са я избягвали.

Богослужението на първите християни
Наличните данни сочат, че раннохристиянското богослужение е протичало по проста процедура (както при богомилите). Обикновено по време на събранията се е четял текст от св. Писание с тълкувания, произнасяли са се общи молитви и са се пеели песни.

Задължителните езически публични церемонии
Още от дълбока древност почитта към римските езически богове е била изразявана или с частни жертвоприношения (sacra privata), или с публични церемонии (sacra publica). Във втория случай публичните церемонии са били разглеждани като проява на гражданско отношение и признание на легитимността на владетелите, т.е. като лоялно отношение към властта.

Изглежда, че от гледна точка на римските религиозни традиции водеща роля са играли външните прояви на култа: изпълняването на култовите обряди и участието в тях. Особено място е било отредено на публичните церемонии и на използването на храмовете. Липсата им е пораждала подозрение, което е намерило израз в думите на съвременниците «да презираш храмовете означава да отхвърляш императора». Това разбиране е било тясно свързано със започналото по времето на Август обожествяване на императора. Естествено, щом церемониите са се провеждали в чест на императора, то отсъстствието от тях е било възприемано като неуважение към него, и даже като пряко предизвикателство. Затова когато в края на I в. императорският култ се усилил и жертвоприношенията пред статуите станали задължителни за всички, отказалите да участват в тях християни били подложени на жестоки репресии и унищожение.

Обвиненията по адрес на първите християни
Доста бързо омразата към християните обхванала даже образованите представители на гръко-римското общество. Известният историк Тацит определя своето и на съмишлениците си отношение към християните с констатацията, что са ги преследвали заради извършваните от тях мерзости (буквално същите формулировки срещаме и в писаното от католиците и православните за богомилите). Подобни квалификации се срещат и у други автори, очевидно под влияние на разпространяваните сред тълпата слухове за “кръвожадността” на християнските богослужения.

Ориген в съчинението си "Против Целс" (написано според специалистите около 235-238 г.), разказва следната история:

"Когато започвало проповядването на християнството, те [юдеите] се опитали да оклеветят Евангелието, казвайки, че християните принасяли в жертва малки деца и яли плътта им; а също и че по време на събранията се те – за да се предават на делата на мрака – гасили светилниците и се отдавали на разврат – всеки с първата, която му паднела под ръка."

Срещат се и обвинения, че християните се отказват от участие в публичните церемонии и че нямат храмове (буквално същите писания четем в католическите и православните нападки към богомилите). Така суеверната тълпа виждала в християните “ненавистници на човешкия род”.

За да се защитят, християните се опитвали да водят спор с предразсъдъците и упреците към тях. Обвинявали ги (точно както и богомилите) във враждебност към държавата и в бунтарство. Християните трябвало да доказват (често пъти без успех), че това не е така.

Кръщаване с вода
Известно е, че много от първите християни (както и богомилите) не са имали обичай да кръщават с вода. Затова пък подобни ритуали е имало в култа към Митра. Специалистите отбелязват, че посвещаването в митраизъм е било съпроводено с многобройни измивания с вода, “своеобразно кръщаване, което е трябвало да измие от новите вярващи нравствената нечистота. Това “пречистване” е можело да бъде или символично поръсване с вода, или пък истинско измиване.

Кръщаване по ап. Павел
За разлика от християните - последователи на Яков и Петър, направлението на Павел е предпочитало (както и богомилите) кръщение с Дух (pneuma), а не кръщаване с вода.

Причастие с хляб и вода
Митраистите са имали и причастие, което е наподобявало християнското причастие; важно е да отбележим, че неговите елементи са били хляб и вода, а не хляб и вино.

Включване на езически култове в християнството
В стремежа си да привлекат почитатели на други религии, някои представители на духовенството започнали да използват ритуали и местни обичаи в християнското богослужение. Това довело до някакво “сближаване” на християнството с езичеството. Например някои богове били въведени в църковната символика като ангели, а “демоните” (т.е. “низшите богове”, или “добрите гении”) се влели в аналогичния култ към светиите.

Кръстът като символ на християнството
Християнската традиция приписва на св. Елена, майката на император Константин Велики, намирането на кръста, на който е бил разпънат Исус Христос. През 335 г., по време на церемонии, е бил официално въведено почитането на кръста. Обаче преди той да навлезе във всекидневната практика, е изминал още един век.

Прилика на християнството и митраизма
Постепенно външната, обрядната страна на християнството заприличала на митраизма. Специалистите подчертават, че

“Сходство между двете враждуващи църкви е било толкова голямо, че поразявало всички умове даже през античността."

Цял комплекс от факти насочва към следната

Хипотеза. По времето на Константин Велики към новата набираща популярност и влияние религия – християнството (към която е проявявал благоскловвост и самият император) - се е присъединила голяма част от езическото жреческо съсловие. Под негово влияние християнството е претърпяло значителни реформи: към него са били добавени много езически обреди, култове на местни светии и др. Така “първите християни”, които дотогава са страдали от езичеството и са се борили против обредите и церемониите му, са останали “еретици” за новата Църква: бившите жреци, приели християнска вяра, са продължили да ги преследват за същото отхвърляне на същите езически обреди и церемонии, които след реформите са станали вече “католически” и “православни”.
Кога се е появило богомилството?
Произход на богомилите
Един от важните извори за произхода на богомилството е Сръбският синодик. Той е бил създаден в началото на XII век и съдържа сведения, че люлката на богомилството е била Тракия, и че на първо време там е бил неговият център. Други изследователи сочат Македония като огнище на тази вяра.

Основатели на богомилството
Смята се, че създател на “ереста” е бил поп Богомил; за това говори и самото название на учението. В един ръкопис от XVI в. в Московската синодална библиотека четем:

"Творци быша еретическимъ книгам в Болгарьскои земли. поп Еремеи да поп Бгумилъ и Сидоръ Фрязинъ Косцеи Цар Фрязих же и иных множество имены писаны в великом манакануне ..."

Тук редом с Богомил сред първите проповедници на богомилството е посочен Йеремия. Важно е да обърнем внимание и на другите две имена: Сидор Фрязин и Косцеи “цар на фрязите”, чиито имена авторът на цитата е взел от “великия номоканон”.

В сборник № 759 от XV в. в библиотеката на Троицко-Сергиевата лавра е записано:

“Были беяху два еритика в болгарьскои земли. поп Еримиа, а другыи попъ Б(о)гоумилъ. ти бо много писаша канунов и стихеръ и м(о)л(и)твъ. Еретици были исполнили ц(е)ркви своеа ереси."

Отново заедно с името на Богомил е споменато и името на Йеремия. Има данни, че Йеремия е бил син и ученик на Богомил.

“От Христос стъпка по стъпка”
От запазените сведения става ясно, че богомилите са имали специфична представа за появата на тяхното учение. Те са считали, че са преки наследници на първоначалното апостолско християнство, на “Христовата църква”, от която по-късно са се отделили Католическата и Православната църкви.

Според тяхната версия за развитието на християнството, древната Христова църква е била ръководена от апостол Петър, после от други папи, които спазвали евангелските принципи и били предани Божи служители. Обаче по-късно римският папа Силвестър получил “земна власт” и земни блага от император Константин Велики (чрез така наречения “дар на Константин”), и от този момент Римската църква се отклонила от своята първоначална чистота и изпаднала в заблуждения. Тогава, смятали богомилите, е била организирана нова, истинска Църква начело с 12 свои апостоли, които продължили делото на Христовите апостоли. След това ги заменили други 12, след това нови 12, и така нататък; в продължение на векове една след друга се сменяли много такива групи.

Вярата им, че те са продължители на делото на Христос, е ясно изразена в едно запазено до наши дни произведение на средновековния писател Салво Бурчи. “Те казват – пише той – че са дошли от Христос стъпка по стъпка” (dicunt quod descederunt a Christo de gradu ad gradum).

Богомилството и ап. Павел
Г. Ценов е обърнал внимание на едно сведение в известната “Беседа против богомилите” на Презвитер Козма (приема се, че това е първото произведение с анти-богомилска насоченост, създадено в средата на X в. или малко по-късно). В него Презвитер Козма укорява богомилите, че са разбрали неправилно какво им е казал ап. Павел:

“еретицы же слышавше апсла павла о кумирехъ рекша не подобаетъ намъ повинутся злату и сребру сотворенному хитростию члвческою мнят бо оканнии о иконахъ речено, да от того словеси обретше си вину не кланяются единни иконам но страха ради члческаго”.

С други думи, еретиците, като слушали апостол Павел за кумирите, помислили, че става дума за иконите, затова не ги уважавали (не им се кланяли).

От това става ясно, че еретиците – богомили са слушали ап. Павел; Презвитер Козма е смятал, че богомилите са били съвременници на ап. Павел. Така излиза, че богомилството се е появило още през I в. от Р. Хр.

Богомилите и бл. Августин
Западната (католическа) традиция отъждествява богомилите с павликяните и представя френското “еретично” християнско учение на катарите като произлизащо от богомилството. В това отношение науката се опира на авторитета на Мосхайм – средновековен учен, според когото катары са били павликяни, преселени на запад от България и Тракия; те били разпространили своето учение в Италия, Франция и други страни.

До наши дни са достигнали две стари свидетелства, че срещу катарите – “българи” (по ерес) се е борил бл. Августин. Едното е “Хрониката” на Алберих де Троа Фонтен, а другото е стихотворението “Слова на кобилата към дявола”, написано в ХІІІ век (авторът му е неизвестен). Това означава, че вярата на богомилите не само че е съществувала още през V в., но че по това време е била вече разпространена в далечни земи.

Богомилите и св. Наум
В българската християнска традиция – стенописи, икони, жития – има запазени данни, че богомилството е било разпространено по българските земи преди свв. Кирил и Методий и учениците им. Точно това се вижда на рис. 1, където е показан стенопис от купола на църквата в манастира на св. Наум до Охридското езеро. Реставрираното изображение представя сцена, в която богомили се опитват да изпъдят св. Наум, който е дошъл да им проповядва нов вариант на тяхното старо учение. По-отчетлива скица на същия стенопис виждаме на рис. 2. Иконата на рис. 3 (с гръцки надписи) предава същата сцена. За “борбата” на св. Седмочисленици против богомилите се споменава и в житието на св. Иван Владимир.

Очевидно официално възприетата от днешната историческа школа версия за “възникване” на богомилството почти век след светите братя противоречи на фактите.
Богомилската вяра

Богомилският канон
Богомилите не признавали голяма част от Стария Завет (“Моисеевите книги”), защото ги считали за творение на Сатаната. Според свидетелството на техния съвременник Евтимий Зигавин, те са имали седем свещени книги: псалтира, книгата на шестнадесетте пророка, Евангелията от Матей, Марко, Лука и Йоан и шестата книга на Деянията заедно с всички послания и откровения на Йоан Богослов.

Отклонения на богомилството от православната и католическата догми
Богомилите са упреквани от православната и католическата традиция в следното:

- имали са друга представа за сътворението и управлението на света;

- вярвали са, че Раждането на Исус Христос е било мнимо и че той не е имал човешка плът;

- противопоставяли са се на владетелите и на държавната власт;

- борили са се против робството - учили са робите да не работят за господарите си;

- не са имали църкви, събирали се в къщите на вярващи или на открито;

- не са ходили на “православните” богослужения, а ако са били принудени да участват в тях, са се престрували;

- отнасяли са се отрицателно към кръста;

- не са признавали православните и католическите светии, иконите и мощите; приравнявали са към идолопоклонство почитането на икони и мощи;

- отхвърляли са причастието;

- отхвърляли са кръщаването с вода.

Даже беглата съпоставка на тези “отклонения” с религиозната практика на ранните християни показва почти пълното им съвпадение.

Затова е естествено да предположим, че реформите в старото християнство, с които са въведени византийското “православие” и римският “католицизъм”, са били посрещнати с недоверие от много християни в България и другаде, които са предпочели да запазят старите си, дадени им от апостолите, принципи и ритуали. Вероятно стъпка по стъпка отношението на господстващите в Цариград и Рим християнски ръководители към “християнските консерватори” – богомилите, е ставало все по-отрицателно и агресивно, преминавайки в преследване на духовници и редови християни, унищожение на книги и други подобни действия.

Разбира се, богомилството е имало дълга – вековна – история. Макар и относително консервативно, то вероятно също е претърпяло промени. Затова е възможно на по-късни етапи то да е имало и някои по-различни черти и обичаи. Трябва да се има предвид и това, че то е било разпространено в различни, понякога отдалечени един от друг райони на Европа и Азия, и затова е естествено изповядващите го християни да са имали различни нюанси в религиозните си възгледи и практика.

Богомилството – “народно християнство”
Специалистите отбелязват, че самото название “богомили” се е появило чак в ХІ в., и че така са ги наричали православните и католиците. Самите богомили винаги са се считали за “християни”.

Въпреки това, официално и Католическата, и Православната церкви ги считат за еретици.

Но има учени, които доказват, че обвиненията в ерес са неоснователни. Например Дж. Л. Оудер е изтъквал, че те са били носители на “чистото християнство”. Анализът на учението и ритуалите им е довело известния познавач на богомилството Д. Оболенски до извода, че много от неприятните черти, приписвани на богомилите през ХІV в., не са влизали в учението на поп Богомил.

В неотдавна публикуваната си монография Г. Василев стига до още по-благоприятно за богомилите заключение: че тяхното учение е всъщност “народно християнство”.

Богомилските молитви и църкви
По-горе вече използвахме важния цитат за Богомил и Йеремия от сборника № 759 от XV в. в библиотеката на Троицко-Сергиевата лавра:

“Были беяху два еритика в болгарьскои земли. поп Еримиа, а другыи попъ Б(о)гоумилъ. ти бо много писаша канунов и стихеръ и м(о)л(и)твъ. Еретици были исполнили ц(е)ркви своеа ереси."

От съдържанието му разбираме, че:

1. Основателите на богомилството са написали освен другото и много молитви. С оглед на това стандартното твърдение, че богомилите са отхвърляли всички молитви освен една, буди основателни съмнения.

2. Еретиците са изпълнили църквите с ереста си. С други думи, службите им са ставали в съществуващи църкви. Излиза, че отправеният към тях упрек за отрицателно отношение към църквите трябва да се провери внимателно.

Привидно участие в религиозни церемонии
На богомилите се приписва заблуждаване на властите: ужким за да се представят за “правоверни християни” те посещавали литургиите в църквите, кръщавали децата си, причестявали се, строили си църкви. Т. е. държали се като истински християни, но правили всичко това – според обвиняващите ги католици и православни – “привидно”, престрували се.

Тези хлъзгави формулировки почти дословно съвпадат с подобните обвинения против първите християни. В дадения случай те дават основание за подозрения, че представляват чисто и просто повърхностно редактирани фрази, с които езичниците и юдеите са нападали и заклеймявали първите християни. Всъщност вероятно църковните ритуали на “обикновените” богомили са се различавали от православните предимно с простотата си и с липсата на обреди, заимствани от езичниците.
Богомилството и кръвопролитията
Богомилите са били противници на всяко проливане на човешка кръв. Няма случай в Евангелията, подчетавали те в споровете, в който Христос или някой друг от последователите Му да е убивал човек.

Този морален принцип на богомилите е много важен. Изследователите не му обръщат достатъчно внимание. В наши дни основните християнски течения – католици, православни, протестанти и др. – защитават именно този принцип. Но не винаги е било така. Особена агресивност е проявявала Католическата църква, организирала голям брой кръстоносни походи, някои от които са били даже против християни. Да добавим към това и делата на инквизицията, кладите, на които са горели “еретици”. Православната църква също се е опетнила с многобройни кървави преследвания на невинни християни; византийците също са горили “еретици” на клада.

Непредубеденият поглед към възгледите за ценността на човешкия живот води до извода, че именно богомилите и близките на тях катари са запазили и пренесли през вековете хуманните принципи на първите християни. Католиците и православните първоначално са се отклонили от тях, и е минало доста време, докато св. Писание ги върне към хуманизма на богомилството.

Богомилите против робството
Презвитер Козма в своята "Беседа против богомилите" ги укорява, че те

"оучат же своя си не повиноватися властелем своим. хуляше б(о)гатыа. ц(а)ръ ненавидять. ругають стареишинам. оукаряют боляры. мерзъкы б(о)гу мнять работаюшаа ц(а)рю. и всякому рабу не велять работати г(осподи)ноу своему."

С други думи, обвинява ги, че те

1. Проповядват неподчинение на властта.

2. Хулят богатите.

3. Учат робите да не работят на господарите си.

Да си припомним, че в неподчинение към властите са били обвинявани първите християни; същото обвинение сега е адресирано и към богомилите.

Проповедите на Христос, апостолите и учениците им са били насочени против преклонението пред богатството – както се вижда от горния цитат, в същия дух са проповядвали и богомилите.

Противопоставянето на робството също е типична християнска добродетел; именно християните постепенно са сложили край на робството в Европа и света. Сравнението на възгледите на “православния” Презвитер Козма и на богомилите показва, че именно богомилството е основата на съвременния хуманизъм.

Богомилството и инквизицията
Ръководени от мисълта, че трябва да се проявява търпимост в към другите, богомилските проповедници са отхвърляли правото на Църквата да издава присъди и да налага телесные и въобще светски наказания.

С течение на времето Католическата църква постепенно се е отказала от присвоеното от нея право да съди и налага светски наказания. Така под продължителното въздействие на св. Писание тя е възприела и тези възгледи на богомилите.

Богомилите и кръстът
Много изследователи прокарват мисълта, че богомилите и павликяните са се отнасяли отрицателно към кръста. Довод за това им служат богомилските разсъждения, че разпятието е фактически инструментът, с който е бил измъчван Исус Христос и затова почитането му прилича на преклонение пред бесилото.

Успоредно с това обаче има сведения, че богомилите и катарите са се отнасяли към кръста с уважение.

Това създава външно противоречие. То дава основание да подозираме, че отрицателното отношение на богомилите (и може би на павликяните) е било насочено против изображенията на разпятието, на разпънатия Исус, и против символите на това разпятие, но не и против всякакви кръстове.

Един от основателите на богомилството поп Йеремия е писал, че в старо време Моисей бил пробол змия с копие и с образувания кръст е лекувал хората от змийски ухапвания. А. Соловьов и Р. Нели отбелязват уважението към кръста сред богомилите в Босна и сред катарите в Прованс. Изображения на кръст може да се видат на страниците на старите катарски требници. В Босна кръстът е често срещано изображение на богомилските надгробни паметници; на рис. 4 го виждаме в съчетание с полумесец.

На базата на данни от археологията Р. Нели извежда съществуването на специфичен катарски кръст, подобен на кръста на старите богомили. Рис. 5 и 6 показват изображения на катарски и богомилски кръстове.

Привидното раждане на Христос
Счита се, че богомилите са възприели от павликяните вярата в привидното раждане на Исус Христос. Те са вярвали, че "Христос е взел своята плът на небето и е преминал през Мария като през канал.”.

Този възглед е много интересен. Той някак си отделя Исус Христос от Дева Мария, защото излиза, че между тях няма “физическа” връзка, която е налице между нормални майка и син. От това следва, че Христос не е бил “истинско бебе” и би могъл да бъде например от самото си раждане чисто и просто юноша.

Да погледнем рис. 7, която ни представя реставриран и компютърно обработен стар стенопис от църквата “Св. София” в Охрид. На него всъщност имаме изображение на току-що описаната идея: Христос се намира в овал, като че ли “в канал”; Дева Мария не го държи в ръце, както майка държи детето си; а и Христос съвсем не е бебе, а неголям юноша.

Икони и фрески с подобни “особености” не са рядкост в България и съседни държави (рис. 8 и 9). Стандартното “обяснение” на този сюжет е, че на него Исус Христос е изобразен “в медальон”. В случая на рис. 7 обаче не е точно така – най-малкото защото тук Исус Христос е протегнал дясната си ръка “пред медальона”. Това, което виждаме, е “излизане” на Христос отнякъде през “медальона”; ръката му вече е “навън”. Тази картина напълно отговаря на богомилската представа за слизане на Христос от небето през “канал”, и изображението на този канал само по форма наподобява медальон. Вероятно тази стара идея в по-късната иконография се е трансформирала в истинско изобразяване на Исус Христос “в медальон”, както се прави в наши дни.