Ето за въоръжението - края на 50- нач на 70 те год / Наука / Хуманитарни науки / История

Интересът към материалното осигуряване и въоръжението на четите в България (1867-1868 г.) далеч не е нов. На темата са посветени редица статии и други публикации. В повечето случаи обаче, се разглеждат и търсят източниците за финансово осигуряване, а не толкова проблемите, свързани с реалното въоръжаване. Към последното се проявява по-слаб и често пъти спорадичен интерес. Повод за него често пъти са чествания, годишнини и юбилеи. Причина за това, може да се търси както в относително бедния материал за едно подобно изследване, така и в необходимата за него специфична подготовка.
Оръжезнанието, като дял от историята, трябва да се опита да представи цялостна картина на изследвания период. Такива опити вече са правени, основно от Иван Нурков, но те не винаги могат да бъдат приемани за напълно достоверни, поради склонността на автора им към спекулации. Имайки в ръцете си огромен както архивен, така и музеен материал, посоченият автор се е посветил само на издирванията на оръжията на известни национал-революционери, без да направи дори бегъл опит за обобщаваща класификация на съществуващите данни.
Извори за подобен цялостен поглед към проблема могат да се търсят на няколко места.
На първо място това са архивите и включените в тях спомени, мемоари, описания на очевидци, а също така и фотографии. Този материал може да се приема като най-достоверен и най-пълен.
На второ място, някои изводи могат да бъдат направени на базата на съществуващите музейни сбирки. Тук обаче трябва много да се внимава с възможността да се сблъскаме с привнесени в по-ново време експонати. Например - револвер, представен като лично оръжие на Панайот Волов, се оказва произведен през 1882 г. т.е. около 6 години след смъртта на "притежателя" си. Вина за такива "привноси" има и културната "щурмовщина" през 70-те и 80-те години, когато са се създавали музейни фондове (основно около честването на 100-годишнината от Априлското въстание ), при което определени оръжия са били нарочвани като "пушката на този" или "сабята на едикойси".
Периодът 1850 - 1880 г. е изключително интересен за оръжезнанието, с оглед на многообразието на появилите се тогава образци и системи. Това и един от повратните моменти в историята на огнестрелното оръжие, характеризиращ се с преминаването първоначално от гладкоцевно към нарезно, а по-късно и към патронно оръжие.
Войните през периода - Кримската и Американската гражданска война, както и Австро-пруската и Френско-пруската войни, довеждат до една почти революционна промяна на стоящото на въоръжение в големите армии оръжие. Ако за периода -началото на ХVIII- началото на ХIХ век- почти не се забелязва промяна в основните образци, то в случая само за няколко десетилетия се сменят 5 или 6 модела, като в повечето случаи разликите между тях са принципни.
Как се вписват в този общ фон Балканите ?
За османската армия може да се каже, че винаги е била ако не най-модерно, то поне адекватно въоръжена спрямо останалите големи европейски армии. Интересно е да се отбележи силното американско влияние в приеманите на въоръжение образци. Не случайно, включително и униформите на османската армия са буквално прекопирани от американските. От там идва голямото количество американско оръжие, попаднало в музейните фондове по нашите земи.
Местните революционни организации обаче, далеч не могат да се похвалят с подобно модерно въоръжение. Макар, че стремежът към така нар. "чисто оръжие" е налице още от създаването им, материалните възможности за придобиването му са малки или почти никакви. Поради това, най-често използвани са преднопълнещи се, гладкоцевни кремъчни или капсулни пушки. В голямата си част, такова е и оръжието на двете четнически акции през 1867-1868 г.
За по-малката чета - тази на Филип Тотю - липсват почти всякакви данни за въоръжението. На тази база могат да се направят няколко предположения:
Първо - голямо част от участниците са били със собственото си оръжие, което е било или местно производство или закупено в Румъния. На няколко места в "Четите в България" на Захари Стоянов се споменава, че Филип Тотю се подпирал на своята "иглена пушка".
От други източници получаваме информация за наличие на известно количество оръжие от руски произход. Вероятно се касае за свалени от въоръжение руски капсулни гладкоцевни пушки, образец 1848 г.
За четата на Панайот Хитов се знае още по-малко. Съставена почти изцяло от стари хайдути и войводи, за нея може със същата сила да се каже споменатото за четата на Филип Тотю. Във фондовете на Военно-историческия музей се съхраняват чифт изключително богато украсени кремъчни пистолети, които са били собственост на Панайот Хитов. Интересна е и фотографията на Иван Попхристов Кършовски -писар на четата на Панайот Хитов, който е въоръжен с двуцевна гладкостволна пушка, по всяка вероятност белгийско производство.

Иван Попхристов Кършовски, писар на четата на Панайот Хитов, фотография, 1867 г. Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” - София

За четата на Х. Димитър и Стефан Караджа наличната информация е относително по-подробна и позволява да се направят някои по-конкретни изводи. Известни сведения получаваме от снимките на двамата войводи.

Войводата Хаджи Димитър Асенов от Сливен, фотография ок. 1866 г., Букурещ. Архив на читалището - Свищов
На тях Хаджи Димитър Асенов е въоръжен с френска капсулна пушка система “Миние” с нарезна цев, а Стефан Караджа, може би за да подчертае воеводския си вид, е с дълга кремъчна пушка от тъй наречените "сливенски бойлии".

Войводата Стефан Караджа от Ичме, Ямболски окръг, фотография ок.1867 г., Белград. Архив на Института по история при БАН - София

И двамата са опасали в силяхлъците си по един или няколко кремъчни пищова. Тук има един особен момент - твърде вероятно е повечето фотографии от периода да са правени във фотостудия, в които въпросните оръжия да са били своего рода "реквизит". От друга страна, възможно е самите войводи да са се представяли с това архаично въоръжение, за да подчертаят "хайдутския" си вид.
Със сигурност се знае, че Стефан Караджа е притежавал т.нар. "сабя-револвер". Както е посочено от Антоанета К. Атанасова в “За материалното осигуряване на четническата акция от 1868 година”, тя му е била закупена за 400 леи от Спиро Константинов. Това е стандартна драгунска сабя, в предната част на гарда и ръкохватката на която фабрично е вграден 9-милиметров револвер система “Лефоше”. Сабята е белгийско производство и производителят не е маркиран. Трябва да се подчертае, че това оръжие е имало освен защитна функция и голям психологически ефект. За страничните наблюдатели е изглеждало, че само замахването със сабята на войводата е било достатъчно, за да повали някой неприятел. Подобен вид оръжия - "комбайни" са имали голяма популярност към края на 60-те год. на ХIХ век, като се е експлоатирала идеята, че за кавалериста е крайно неудобно да държи едновременно в една и съща ръка сабята и револвера.
Колкото до пушката “Миние”, тя не е стояла на официално въоръжение в нито една балканска армия, поради което може да се предположи, че е комерсиален внос. Невъзможно е по наличната фотография да се установи, дали става дума за френско или белгийско производство.
Относно масовото въоръжение на четата, някои сведения получаваме и от спомената вече творба на Захари Стоянов "Четите в България". Там е разказана една почти мелодраматична история за това, как чрез кражба се придобива една сума от около 1000 минца, която е употребена за закупуване на оръжие. По думите на автора "С тия пари се купило 75 пушки добри чифтета, матари и други бунтовнически принадлежности." Интересно е сведението, че пушките са "чифтета" т.е. става дума за двуцевни, гладкостволни оръжия, предназначени обикновено за лов. Това на пръв поглед нелогично твърдение намира своето обяснение във факта, че закупуването на подобно оръжие до голяма степен може да остане незабелязано за румънските власти, нещо изключително трудно при опит за закупуване на армейски образци. Такова едно въоръжение, (което след 10-на години би изглеждало смешно) по това време е имало своите предимства, най-малкото поради факта, че с него могат да бъдат дадени два бързи последователни изстрела. Своеобразно доказателство за популярността на това оръжие е и споменатата по-горе фотография на Иван Попхристов Кършовски.

Второто сражение на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на 8 юли 1868 г., литография. Национална художествена галерия - София

Подобно оръжие е имало разпространение и по-късно - по време на Априлското въстание.
Съществуват сведения (в същия извор), че за въоръжаването е спомогнал и някой си капитан Никола Македонец, на румънска служба, който подарил на момчетата скрито от своето началство 30-на стари пушки. По всяка вероятност става дума за споменатите вече руски гладкоцевни капсулни пушки, образец 1848 г.
От Захари Стоянов научаваме също, че за окопаването си в битката при корията на дядо Иван Войников, четниците са използвали своите "тесаци". Това са войнишки ножове с двойно острие, наподобяващи на външен вид римският къс меч и носени от онези войници (артилеристи, стрелци, сапьори), които не са можели да ползват байонети или друг вид щикове. Възможно е известно количество такива "тесаци" да са били закупени за нуждите на четата.
Относително оскъдната информация, която може да бъде дадена по тази тема се дължи основно на недостатъчно обстойната работа на писалите по нея автори, както и на сравнително трудния достъп до суровия фактологически материал - спомени, мемоари, разкази, снимков материал. Изключително слабо са разучени и възможните османски източници по въпроса - доклади, съдебна кореспонденция, описи на иззети оръжия и т.н. До като за финансовото осигуряване, както на четническите акции 1967-1968 г., така и за цялостното финансиране на национално-освободителните борби на българския народ са събрани и обработени достатъчно голямо количество материали, за конкретното въоръжение все още липсва цялостно обработен историографски материал.
Използвана литература
1. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ. ТОМ 6 Българско Възраждане 1856-1878, С., 1987г, Издателство на БАН
2. Захари Стоянов - “ЧЕТИТЕ В БЪЛГАРИЯ (на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868)”, С., 1977 г., Издателство на БЗНС
3. Антоанета К. Атанасова - “ЗА МАТЕРИАЛНОТО ОСИГУРЯВАНЕ НА ЧЕТНИЧЕСКАТА АКЦИЯ ОТ 1868 ГОДИНА” - Исторически преглед, 1998, кн.5-6
4. Антоанета К. Атанасова -“ДОСТАВКАТА НА ОРЪЖИЕ ПО ВРЕМЕ НА СЪБИТИЯТА ОТ 1867-1868 ГОДИНА НА БАЛКАНИТЕ” - Военноисторически сборник, 1999, кн.3

Si vis pacem,para bellum.

.
1.3.Еволюция на огнестрелното оръжие в периода 50-те - началото на 70-те години на ХІХ век
За период около 20 години, огнестрелното оръжие получава изключително технологично развитие. Ако в началото на 50-те години господстващото оръжие е преднопълнещата се капсулна гладкоцевна пушка, за посочения по-горе период се сменят не просто системите, а като цяло концепцията за оръжието.
В началото на 50-те години в армиите широко навлизат преднопълнещите се нарезни системи. Именно на тях дължат своите успехи френско-британските части по време на Кримската война. Капсулните нарезни системи имат значително по-голяма далекобойност - реално около 800 метра, като при залпова стрелба поразяват цели на разстояние 1000-1200 метра. Тези подобрени качества на споменатите системи, довеждат в Кримската война до поражението на руската армия, въоръжена с предно-пълнещи се гладкоцевни оръжия и използваща остаряла тактика, излагаща войските, строени в плътен строй, на противниковия огън. Преимуществата на нарезното капсулно оръжие пред гладкоцевното такова, проличават силно и при потушаването на Сипайското въстание от 1857-1859 год. в Индия.
Датско-пруската, Австро-пруската и Гражданската война в САЩ, доказват изключителните предимства на заднопълнещото се патронно оръжие.
По време на гражданската война в САЩ (1861-1863г.) своите качества демонстрират и патронните магазинни оръжия, които дават възможност за значително увеличаване на огневата мощ.
В Европа, доказателство за преимуществата на “новото” оръжие, става разгромът на Австрия в Австро-пруската война. Освен с по-добрата си “военна машина” Прусия превъзхожда Австрия и в стрелковото си въоръжение - тя е първата европейска държава, приела на въоръжение заднопълнещо се оръжие - иглената система “Драйзе” образец 1848 г. . Макар и с по-лоши характеристики по отношение на далекобойността и точността, спрямо предно-пълнещата се винтовка “Лоренц” обр. 1858 г. на въоръжение в Австрия, нейната по-висока скорострелност, позволяваща да се добие темп на стрелба до 10 изстрела в минута (около 3 пъти по-висок от темпа на стрелба на дулнозарядните оръжия) изиграва своята немалка роля за триумфа на Прусия.
Основните преимущества за заднопълнещото се оръжие, работещо с унитарен книжен или метален боеприпас са: от една страна неговата по-висока скорострелност, а от друга - възможността за бърза стрелба от легнало положение, която дава възможност да бъдат успешно възпирани огнево атакуващи противникови колони.
Новите видове оръжия довеждат до значителна промяна в тактиката на воденето на бойните действия. Това на практика води на изоставянето на съществуващия до тогава боен ред, основаващ се на атакуване на батальонни колони . Все по широко се употребява т.нар. “разсипан строй”.
Твърде скоро и нарезното капсулно оръжие претърпява значителна еволюция, както в системата на зареждане, така и в използваните в него боеприпаси.
Първото поколение заднопълнещи се нарезни оръжия използват унитарен хартиен боеприпас. Това са европейските системи “Дрейзе” обр. 1848 и “Шаспо” обр. 1866, американската “Шарпс” обр. 1855 и руската “Карле” обр. 1867.

Пушка”Шаспо”, обр. 1866
Колекция на НВИМ
Хартиеният унитарен боеприпас е прост, отличава се с лесното си производство, което маже да стане дори във войските. От друга страна той е относително неустойчив на влага и други неблагоприятни климатични условия. Тактико-техническите характеристики на този вид оръжие са следните: скорострелност 8-10 изстрела в минута; реална далекобойност - 600 (при залпова стрелба до 1000 метра). Този вид оръжие се отличава с относително големия брой “поломки” - дефектирания на оръжието при стрелба.
Във връзка с това и с оглед развитието на индустрията, на въоръжение идват заднопълнещите се системи, използващ унитарен метален боеприпас, все още с калибъра на преднопълнищете се капсулни пушки. Често пъти подобни оръжия са използвали чрез конверсия голяма част от детайлите на преднопълнещите се капсулни пушки - цев, ударо-спускателни механизми, приклад и др. Такива конверсионни оръжия са: “Шнайдер” обр. 1867 и руските пушки “Кринка” обр. 1869 г. и “Баранов” обр. 1869.

Пушка “Кринка”, обр. 1869
Особен интерес представлява пушката “Шнайдер” обр. 1867 г., тъй като под нея са конвертирани огромно количество френски, английски, американски, белгийски и други преднопълнещи се капсулно-нарезни системи и тя е получила изключително широко разпространение, включително и в Османската армия, както ще бъде подробно разгледано по-нататък.

Пушка “Шнайдер”, обр. 1867
Заднопълнещото се конверсионно оръжие има следните технико-тактически характеристики: практическа скорострелност - 8-10 изстрела в минута; реална далекобойност - 600 метра (при залпова стрелба до 1000 метра). Същественото предимство на тази система е по-голямата надеждност на боеприпасите и по-малкия брой функционални дефекти. Като цяло металическият боеприпас е значително по-слабо чувствителен на влага.
В края на 60-те години на ХІХ век развитието на технологиите и търсенията в сферата на огнестрелното оръжие довеждат до нов качествен скок в областта на въоръжението. Този прогрес е свързан с намаляването на калибъра на огнестрелното оръжие от приблизително 16 мм. на 11 мм., като започват да се употребяват бутилковидни гилзи, които съдържат при намален калибър на куршума, по-голямо количество барут. Това довежда до значително повишаване на началната скорост на проектила, което от своя страна повишава неговата точност и далекобойност. Същевременно се намалява масата на боеприпасите и техния обем. Това позволява значително да се увеличи носимия боекомплект. (От 80-100 при по-старите системи, до 100-120 патрона при по-новите). Представители на новата заднопълнеща се система с намален калибър са: “Пибоди” обр. 1967, “Мартини-Хенри” обр. 1871, “Бердана №1” обр. 1868 и “Бердана №2” обр. 1871. (Приложение 3).

Пушка “Бердана №2”, обр. 1868
За удачността на този вид системи говори и факта, че една голяма част от тях - например “Мартини-Хенри” обр. 1871 и Бердана №2” обр. 1871 остават на въоръжение чак до Първата световна война.
Намаляването на масата на боеприпаса, подобряването на екстракцията на празната гилза, подобряване на ергономиката на самите оръжия, води до повишаване на скорострелността им. Тези оръжия имат следните тактико-технически характеристики: темп на стрелбата - 10-12 изстрела в минута; практическа далекобойност - 800 метра (при залпова стрелба 1200-1500 метра).
В средата - края на 60-те години на ХІХ век се появяват и първите практични магазинни оръжия. Това са пушката и карабината “Уинчестър” обр. 1866.

Пушка “Уинчестър”, обр. 1866

Карабина “Уинчестър”, обр. 1866
Преимуществото им спрямо еднопатронните заднопълнещи се оръжия при стрелба на средни и малки дистанции е огромна. Макар и с по-слаби характеристики по отношение на далекобойността (600-800 метра), тези оръжия имат огромна за времето си скорострелност. Седемнадесет-зарядният пълнител на пушката “Уинчестър” обр. 1866 се изстрелва за около 30 секунди. Практическата скорострелност на подобно оръжие често пъти е достигала 25-30 изстрела в минута.
1.4. Модернизация на Османската армия
Османската империя не остава в страни от процесите на модернизация на огнестрелното оръжие.
В периода 1839 - 1869 г. с помощта на френски, пруски, шведски и др. специалисти Османската армия коренно се реорганизира по европейски образец. Това с най-голяма сила се чувства в артилерията и по-слабо - в пехотата и кавалерията. До каква степен Османската армия е била подготвена по западно-европейски образец личи от факта, че през 60-те - 70-те години на ХІХ век всеки батальон се е намирал под непосредствения контрол на един подполковник - чужденец - инструктор по теория.
Османската армия се реформира не само структурно. Големи усилия са насочени и към нейното превъоръжаване с най-модерното за времето си оръжие. Тя не е “обременена” с големи количества старо въоръжение. Това способства за бързото й и гъвкаво превъоръжаване. Липсата на собствено фабрично производство и на възможност за организиране на такова, довежда до решението на Високата порта за закупуване на оръжие и боеприпаси от Англия, Германия, Америка, Франция, Италия, Белгия.
По сведения както на официалния, така и на емигрантския печат, в периода 1863-1876 година са сключени около 20 и осъществени 17 договора за доставка на стрелково и артилерийско въоръжение. (Приложение 2)
Съществуват данни, че закупеното в по-ранен период преднопълнещо се капсулно оръжие е било преработвано в иглено такова . Такова решение е било взето през 1866 година, като за целта от Англия са поръчани и доставени 1000 броя пушки за мостра. По всяка вероятност става дума за конверсионни пушки по системата “Шнайдер”. По тази система, макар и извън границите на Османската империя са преработени големи количества от предварително закупените пушки “Спрингфилд” обр.1861 г. и “Ендфилд” обр. 1861 г.

Пушка “Шнайдер-Ендфилд”
Процесът на обновление довежда до това състояние на Османската армия около 1876 г., при което голяма част от подразделенията са въоръжени с една от най-добрите системи - пушката “Мартини-Хенри” обр. 1871 г.

Пушка“Мартини-Хенри” обр. 1871 г.
В досегашните изследвания често пъти фигурира неправилното сведение, че в Османската армия са се намирали на въоръжение значителни количества от пушката “Пибоди-Мартини” обр. 1870 г. Абсолютно идентичните по външен вид и по устройство оръжия “Мартини-Хенри” обр. 1871 г. и “Пибоди-Мартини” обр. 1870 г. са едно и също оръжие, като “Пибоди-Мартини” обр. 1870 г се произвежда по лиценз в САЩ.
Пушки “Пибоди” обр. 1866 г. са били на въоръжение в Румънската армия, но те се различават значително както по устройство, така и по калибър.

Пушка“Пибоди” обр. 1866 г.
Освен заднопълнещите се патронни оръжия на въоръжение в Османската пехота и кавалерия е прието и придобива популярност и революционното за времето си магазинно оръжие. Това са пушките и карабините “Уинчестър” обр. 1866 г. Това оръжие е намерило своето широко разпространение особено сред башибозука и черкезите.
Египетският корпус на Османската армия е въоръжен с пушки “Ремингтон” - ролинг блок, обр. 1870.
Овен това, в кавалерията са на въоръжение револвери: “Колт” обр. 1861 г. (“New Army Model”); “Лефоше” обр. 1865 г., както и известно количество револвери “Смит&Уессон” обр. 1869 г.,
голяма част от които са от т.нар. “нелегална серия”, произвеждана без спазване на лицензионните права в Белгия, както и известно количество американски револвери “Старр”. По-старите перкусионни револвери “Колт” обр. 1861 г. и “Старр” са преработени да ползват патронът .44 “Хенри”, с който стрелят и пушката и карабините “Уинчестър” обр. 1866.
Това положение на нещата в Османската армия се запазва и по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) като конверсионните системи от типа на “Шнайдер” са изцяло заменени с заднопълнещи се оръжия с намален калибър от типа “Мартини-Хенри” и “Ремингтон”. В това отношение руската армия изостава в своето развитие. По-голяма част от руските подразделения са въоръжени с пушката “Кринка” обр. 1868 г., а българското опълчение е въоръжено с морално остарелите пушки “Шаспо” обр. 1866. Като цяло, по отношение на стрелковото, а и на артилерийското въоръжение през цялата война Османската армия има паритет, а на моменти и превъзходство над руската. Пример за последното е отбраната на Плевен, при която Османската армия ефективно използва модерното магазинно оръжие.
Еволюцията в областта на огнестрелното оръжие в края на 50-те- 70-те години на ХІХ век води до значителното изоставане на наличното у българското население оръжие. Това изоставане не може да не се отрази върху успеха на една евентуална въстаническа акция. Докато в началото на ХІХ век - до средата на века, като цяло въоръжението е достатъчно и адекватно на това, намиращо се в Османската армия, със съществуваща база за производство и ремонт, то към 70-те години на ХІХ век оръжията у българското население са безнадеждно остарели, както като технико-тактически характеристики, така и морално. Липсва и местна база за ремонт и производство на съвременно (за този етап) оръжие.

Si vis pacem,para bellum.