Абе не помня къде четох, че са избили всички цигани. Впрочем, според Макгахан жени и деца не са избивали. За съжаление неговата картина на въстанието изглежда доста жалка.

Дж. А. Макгахан
Турските зверства в България



--------------------------------------------------------------------------------

Пловдив, 16 август 1876 г.
Пътят от Татар-Пазарджик до Панагюрище минава по една прекрасна, плодоносна равнина, която показва навред дири от разорение и запустяване. По пътя може да се пътува с кола само лете, макар че земята не е мочурлива и в околностите има много камъни, щото няма основание тук да не се направи шосе, което да е отворено цяла година. Види се, че турците били дошли до това убеждение и преди няколко години захванали да правят шосето! Пътят бил обозначен и били направени всичките приготовления и даже платното било досущ готово, оставало само да се сложат дребните камъни, два или три моста били довършени и останалите започнати, но изведнъж работата била спряна и никога вече не се подновявала.
Аз сега споменах, че два или три моста са завършени, но те само придават по-голяма хубост на това живописно място, макар че са досущ безполезни, защото издигнатите места от двете страни не са доправени. Зидарят на тия мостове трябва да ги е оставил в сегашния им вид с ужасната цел да отчайва сърцата на талигаджиите и кираджиите, които, като потъват в кал на дъното на някоя долина, гледат със злоба над главите си въздушните арки, които съединяват само видимо, но не в действителност правите стръмнини. Ние попитахме нашия турчин талигаджия, защо пътят не е завършен. Той отговори, че Татар-Пазарджишкият каймакамин взел парите, предназначени за направата му. На следващия наш въпрос: какво е направил каймакаминът с тези пари, той даже не отговори, като смяташе подобен въпрос за твърде глупав от наша страна. Той отвори устата си и като мълчеше, с презрителна усмивка потегли пръста си по шията, като да показваше де са отишли парите и сетне удари конете, като мислеше, че по-нататъшен разговор с нас е досущ невъзможен.
Ние стигнахме в Панагюрище късно вечерта и с труд си намерихме жилище, защото всичките жители вече спяха. Най-сетне срещнахме един човек, който ни заведе в къщата, където преди нас вечерта бил спрял Беринг. Тук ни приеха твърде радостно, макар че стопаните можеха да ни предложат твърде малко удобства, защото турците съвсем ги ограбили и бяха взели всичко, без да изключим и готварските съдове.
Аз вече описах трагичните събития, станали в Панагюрище и сега ми остава само да добавя някои изпуснати подробности. От 2000 къщи има изгорени около 400, и от материална гледна точка, това населено място е пострадало по-малко от другите. Двете църкви, пазарът и двете мъжки училища са били изгорени, но женското училище е останало цяло; защото не се намерил никой да го покаже на подпалвачите. Но изгарянето на църквите, училищата и частните домове губят значението си и току-речи не заслужават да се споменуват, като погледне човек на страшните зверства, извършени от турците върху злочестите българи. Историята на въстанието, при всичкия си трагически характер, има някои смешни епизоди. Един евреин, парламаджия, разказа ни твърде хумористично своите похождения. Въстаниците, като го подозирали, че той може да издаде на турците разположението им, го затворили и за да бъдат съвсем уверени в мълчанието му, го покръстили. Според неговите думи, сложили му калпак и му турили име: Григорий. Види се, те не докарали работата до покръстване и твърде малко доверявали на искреното му отричане от юдейството, защото го държали затворен в един частен дом. Опасенията на българите насетне се оправдали и когато турците дошли в Панагюрище, освободили евреина и той показал на башибозуците най-богатите жители и най-добрите къщи, в които биха могли да намерят най-голяма плячка. Но без да гледа на своя затвор и насилствено променяне на вярата, той удостоверяваше, че българите се отнасяли с него добре и прекрасно го хранели. Той разказваше досущ безпристрастно за всичко, що е видял и чул, като се отнасяше равнодушно и цинично и към двете страни. Той ми заяви, че пак преминал в юдейската вяра, но беше готов да се отрече от нея втори път, ако това би му докарало някоя лична полза. Липсата на каквито и да е убеждения у него поразяваше по най-неприятен начин и мисля, че ако този субект падне в ръцете на английското мисионерско общество, целящо да преобръща турските евреи в християни, то направил им би много главоболия.
Ужасите, извършени от турците в Панагюрище, съставляват такава пълна картина, щото в нея, струва ми се, не е имало недостатък от нито една черта, която би могла да усили направеното от нея отвращение. При Скайлер дойде една баба и като падне пред коленете му, викаше: ???О! простете ми, благородний господине, недостойна съм да се явя пред вас; аз съм голяма грешница! Голяма грешница!“ Мъчно е да се каже колко пъти тя би повторила това възклицание, ако не я бяхме спрели и, като я повдигнахме от пода, не бяхме я накарали да разкаже историята си. Нейният разказ приличаше на най-безумната, от самия дявол измислена шега. Тя беше белокоса баба на 65 години, прегърбена, болна със сбръчкано, пожълтяло лице, с една дума, толкова вехто същество, което неволно предизвикваше чувство на уважение. И тая баба турците я обезчестили в една стая с младите моми. Никога не бихме повярвали в такъв невъзможен факт, ако не бяхме чули много подобни истории, които неволно те довеждат до мисълта, че дяволът е приел образ човешки, за да осмее, унизи и опозори бедното човечество. В лицето на тая баба варварите светотатствено обърнали на присмех всичко, което хората почитат за свято и почтено.
След разказа си, злочестата жена продължаваше да повтаря: ???Аз съм голяма грешница! Голяма грешница!“
Не трябва да забравяме, че този пример не е единствен и види се, нито една жена, колкото стара или млада да е тя, не е могла да избегне безчестието. Тия печални истории са и за това по-любопитни и трагични, че всичките жертви на турското насилие, както жените, така и момите, смятат себе си, както тази баба, за големи грешници. Целомъдрието на българките е всекиму познато и тях ги мъчи не само нанесеното безчестие, но още повече извършения от тях грях, който те не ще могат да измолят през всичкия си живот. Нито една от обезчестените моми не се счита за достойна да се омъжи, и мъжете напълно споделят това мнение и затова занапред те ще си избират жени от такива села, дето не са ходили башибозуците.
Панагюрският мюдюрин дойде при нас на другия ден след нашето идване. Той беше същият онзи варварин, който така ужасно беше постъпил с горката Райка; и наистина никога не бях виждал по-омразен и отвратителен дивак. Изглежда той е направил и на Скайлер същото впечатление, защото като му каза няколко думи, недотам любезни, той си влезе в стаята, като остави нас да приемем мюдюрина. Но Скайлер не можа така бързо да се отърве от него и визитата продължи благодарение на едно неочаквано обстоятелство. Скайлер имаше двама преводача: единият от тях беше едно младо българче от училището Роберт-колеж; то говореше твърде добре турски и се отличаваше със своите необикновено меки, учтиви маниери, затова Скайлер всякога прибягваше до неговата помощ, когато искаше да каже нещо любезно на турските власти. Напротив, другият преводач, грък, на име Антонио, беше един твърде груб човек и по турски се изразяваше твърде остро, така щото той беше проводник за всичко неприятно. Аз не можах да удържа усмивката си, когато видях, че от стаята на Скайлер излезе Антонио и със строг глас каза на мюдюрина, че консулът е твърде недоволен от лошото състояние на пътищата. Мюдюринът, смаян от такава неочаквана забележка, отговори с вълнение, че той е на това място от два или три месеца, и затова не може да отговаря за лошите пътища. Антонио занесе отговора на Скайлер и след минута се върна с нов въпрос. Консулът забелязал, че народът е в бедствено положение и желал би да знае, защо мюдюринът не е взел никакви мерки да облекчаване тежката участ на населението. Мюдюринът отговори, че самите българи са докарали отгоре си тия бедствия и затова са длъжни търпеливо да ги теглят. Антонио пак отиде при Скайлер и, като се върна, съобщи на мюдюрина, че консулът мисли за твърде предосъдително нещастните жени и деца да навличат върху себе си подобно бедствие, но, че според неговото мнение, султанът, по своята неизказана милост, вероятно желае да облекчи съдбата на бедните хора и без друго ще обърне внимание върху лошите мюдюри, и както трябва ще ги накаже. Тоя разговор се продължаваше до половин час и Антонио обяви, че аудиенцията е приключена. Мюдюринът си отиде, силно поразен от този чудноват начин на любезна разговорка. Ние вече никога не го видяхме и не му върнахме визитата.
Разбира се, че този мюдюрин е един от най-лошите от всички, които бяхме видели. Той се напивал всяка нощ до безчувствие, заедно със своите заптии и всячески мъчел жителите на Панагюрище. Аз вече говорих за това, то той изпратил, през нощта, която прекараха Беринг и Скайлер в Панагюрище, да доведат две жени, чиито мъже били убити. Ето на какви хора е дадена в ръцете почти безграничната власт над един град с 1000 (?) жители, и които, както каза пловдивският губернатор, не би било възможно да се сменят с по-добри.
Градецът Панагюрище, вероятно, е бил преди разорението му едно прелестно място. Той се намира в една хубава малка градинка, оградена от всички страни от планини, къщите са построени твърде добре и удобно, заобиколени са с градини, пълни с плодоносни дървета, които придават на целия градец прелестен, свеж вид, който би веселил окото на наблюдателя, ако той не виждаше на всяка крачка почернелите развалини, свидетелствуващи за неотдавна извършените тук ужаси.
В Панагюрище взехме коне за по-нататъшното ни пътуване за Копривщица, която се намираше на няколко мили на север, още по-високо в планината и излязохме посред грамадно събрание от народ, като буквално си затуляхме ушите, за да чуваме техните раздирателни плачове.
Отиването ни на коне до Копривщица ни се показа приятно развлечение след отвратителното, тежко и мъчително друсане в турската талига по турския път. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова въздухът ставаше по-прохладен, а гъстите гори приличаха на зелен, сенчест павилион, под който ние полека вървяхме, твърде доволни, че поне за време избягнахме ужасното зрелище на човешките страдания. От шубраците или от изправените канари извираха тук-таме малки горски изворчета, които весело искряха под зарите на слънцето; сегиз-тогиз спирахме на някоя зелена полянка и оставяхме конете да си хапнат сочна трева. Като се покачихме на върха на тази планина, която в същност служеше само за подножие на Балкана, обърнахме се назад и видяхме една великолепна, рядко срещана картина. Пред нас се беше разпростряла грамадната живописна долина на Марица с Татар-Пазарджик, Пловдив и Едрине, а далеч на юг в разстояние на много мили се издигаше Балканът, който отделя басейна на Марица от Егейското море (Родопите — бел. ред.).
Малко по-нататък спряхме се да закусим до извора, известен под името Хайдушки. Тука забелязах, че към нас се беше присъединил нов спътник, един млад човек със слабо конче. Като го разпитах, научих, че той отивал също така от Панагюрище в Копривщица и се присъединил към нас за по-голяма безопасност. Антонио поведе с него дълга, откровена разговорка, в която момъкът си призна, че отивал при своята възлюбена, която живяла в Копривщица и която не бил виждал повече от три месеца, т.е. от захващането на въстанието. Горкият беше много благодарен, дето му позволихме да ни придружи и доброволно да ни показва пътя, защото двамата заптии, които ни придружаваха, не познаваха много добре този път. Той ни разказа, че напролет хайдутите го уловили и му взели не само парите, но и дрехите. Под впечатлението на неговия разказ, ние сметнахме колко гърмежа бихме могли да направим, ако ни нападнеха разбойници; след като се убедихме, че общия им брой е равен на сто, ние преспокойно изядохме закуската си, която се състоеше от студена кокошка и овче месо, напихме се с вода от извора и като запалихме цигарите, дигнахме на смях тия разбойници. Тук му е мястото да се каже, че те се твърде оплакват от съвременното положение на страната, което ги лишава от средства за съществуване. От захващането на войната търговците и пътниците престанаха да ходят по пътищата нагоре-надолу, така щото разбойниците, като загубиха сигурното парче хляб, достигнаха до ужасна сиромашия. Достойно е за отбелязване, че те всичките са турци; това не трябва да забравят нашите дипломати.
Часа към 6 вечерта се изкачихме до гребена на планината, в подножието на която се простираше дълбока тясна долина, а в края и беше Копривщица. Спущането надолу беше дотолкова стръмно и пътят така лош, щото ние бяхме принудени да вървим пеша до един час, макар че на пръв поглед това село ни се виждаше така близо, щото отгоре в него би могло да се хвърли един камък. Вече се стъмняваше, когато се спряхме в един чист, обрасъл със зелена трева двор на българска къща, в която ни предложиха гостоприемно прибежище.
След четвърт час ние седяхме на възглавниците на един широк диван, като пиехме кафе, пушехме цигари и разменявахме комплименти с местния мюдюрин, който тозчас дойде при нас.
Копривщица е едно от трите или четирите селища на юг от Балкана, в които се били опитали да въстанат. В същност, тя е била най-виновна, защото макар и тука да не са били правени укрепления, но младите хора, които взели оръжието, направили едничко, с нищо неоправдаемо престъпление по време на последното въстание. Говорим за убийството на четиридесеттях турски цигани, които им паднали в ръце. Тия цигани се въоръжили тайно и ги подозирали в намерение да се присъединят към башибозуците и на основание на това подозрение, те били убити. Но нито тук, нито другаде въстаниците не са безчестили и убивали жените и децата. Тоя факт служи за най-добро доказателство, каква разлика има между българите и турците.
Убийството на въоръжени хора, за които сте уверени, че са взели оръжието, за да ви убият, далече не е все същото с избиването на слабите беззащитни жени и невинни деца, които не могат за възбудят във вас нито най-малък страх. Първата постъпка може да се нарече погрешен или даже с нищо неоправдан акт на самозащита. А втората не е нищо друго освен зверство, най-ужасното, най-непростителното, за което не са способни даже тигрите и другите люти зверове. Благодарение на опитването на въстанието на пет места, именно: в Панагюрище, Копривщица, Клисура, Стрелча и Карлово, седемдесет невинни села, които не са взимали никакво участие във въстанието, били разорени и изгорени, а повечето им жителите избити.
Но да видим в какво се е състояло това въстание, в неговия извор, да видим каква сила е проявило то в тая местност, дето то се е организирало и изникнало; тогава лесно ще можем да си съставим вярно понятие за действителното значение на това въстание и за тия мерки, които били взети за потъпкването му.
Тук, в Копривщица, съпротивлението на въстаниците е било още по-слабо, отколкото в Панагюрище. По-зрялата част от населението досущ не участвувала и даже не подклаждала въстанието. Само младежите се вдигнали и то против съвета на по-старите, които не се надявали на успех. Като се известили за приближаването на Хафуз-паша към Панагюрище, повечето от въстаниците отишли на разузнаване, а останалите жители уловили намиращите се в селото въстаници и като ги затворили в конака, пратили да кажат на Хафуз-паша за своя подвиг. Разбира се, те са направили това от страх от отмъщението на турците и с надеждата да заслужат разположението им, но аз не вярвам, че те биха предали затворниците си на вярна смърт в ръцете на турците, а биха ги пуснали за избягат преди пристигането на последните. Във всеки случай този факт доказва, че повечето жители не са взимали участие във въстанието. За това, че въстаниците, като се върнали, и да освободили другарите си; но при появата на турците не им било оказано никакво съпротивление.
Изобщо, при усмиряването на въстаниците на юг от Балкана не е бил убит нито един турчин. Този факт доказва всичката лъжливост на уверенията, че въстанието е било твърде опасно и е принудило турците, които нямали възможност скоро да повикат редовни войски, да се обърнат към помощ към местното турско население. Този факт разбива всичките доводи на защитниците на турското правителство и изважда налице какво незначително и детско опитване за въстание е било жестоко, безмилостно, нелепо и безсмислено залято с кръвта на невинните безпомощни жени и деца.
Историята на безредиците в Копривщица се е заключавала, както се види, в следното; в определения ден на въстанието се събрали до 200 въстаници и тръгнали към къщата на мюдюрина. Като я заобиколили, те поискали мюдюрина да се предаде. В това време в конака, освен мюдюрина имало още 5-6 заптии и един офицер; всичките били добре въоръжени и, като направили барикади до вратите и прозорците, едно цяло денонощие се защищавали. Но, види се, във всичкото това време нито от едната, нито от другата страна не е имало някой убит. Най-сетне, обсадените, като видели, че най-подир ще ги надвият, решили се да излязат и да си направят път между редиците на неприятелите. Този смел опит те могли да направят, защото въстаниците не го очаквали, но в станалата битка мюдюринът и един от заптиите се отървали. Тия турци са били едничките жертви на въстанието, освен циганите, които са били избити насетне. Въстаниците завладели градеца и няколко дни в него господарували.
Но види се, че това господаруване се е ограничавало само в това, че те ходели по улиците, пели песни и високо крещели, че вече са свободни. При това те не докачили нито един турчин от близките села и напълно били благодарни от тава, което направили, като не са разбирали отговорността, под която те са можали да бъдат подхвърлени. Те досущ не подозирали, че в Пловдив се намирала 5 000 турска войска, която след няколко дни е могла да ги нападне, и продължавали да се радват на свободата си. Само в един случай те се показали на висотата на положението си. Християните от Стрелча, като видели, че въстанието било така леко и приятно, решили да последват примера на своите събратя, но тъй като в селото половината били турци, изпратили за помощ в Копривщица и Панагюрище.
Неколцина от панагюрските въстаници отишли след поканата им и в станалата битка между тях и турците Стрелча била изгорена. Християните приписват това на турците, а турците — на християните, вероятно, виновни са и едните, и другите, т.е. турците са изгорили християнските къщи, а християните — турските. Това е единственият случай, при който турците са пострадали от християните, но понеже в Стрелча населението е смесено, то подобен резултат от въстанието е бил неизбежен. Но и тука турците не се оплакват, че въстаниците им са убили или обезчестили поне една жела или дете. Всичките жени и деца на турците и християните побягнали в полето и стояли там до свършването на битката. Но турците, най-сетне, победили и страшно отмъстили на своите християнски съседи, на техните жени и деца. Аз няма твърде да наблягам на този факт. В този случай поне турците са имали повод за жестокости и действително, можали са да побеснеят, като са видели къщите си изгорени.
Разбира се, тяхното отмъщение е било ужасно, но все пак това е било отмъщение, и в сравнение с нищо не предизвиканите, хладнокръвните, непростителните зверства в Батак и Панагюрище, действията на турците в Стрелча представляват маловажно престъпление. Но трябва да обърнем внимание и на това, че пострадалите турци са били обезщетени от правителството; къщите им били построени наново за правителствена сметка, добитъка им никой не е откарвал и всичко има убити 6 души, защото в тая страна малко кръв се пролива в открит бой, а голямо клане става само тогава, когато християните си дадат оръжието. Освен това турците взели от съседите си християни не само добитъка им, но и домашните птици. По този начин в материално отношение те сега са по-добре, отколкото по-рано. В същност те са преобърнали християните на свои роби и ги карат да им работят даром или забраняват да събират жетвата си, ако не искат да дават половината на турците. Ето как стоят работите в Стрелча и, разбира се, няма никакво основание да се съжалява за турците.
Но да се върнем към историята на въстанието в Копривщица. Младежите скоро се убедили, че за успеха на въстанието не стига ходенето по улиците с пеенето на български песни. Хафуз-паша превзел Панагюрище без да изгуби нито един човек и тръгнал към Копривщица.
Въстаниците незабавно побягнали в горите, като оставили селото на волята на съдбата. Хафуз-паша се приближавал от едната страна, а башибозуците от другата, копривщенците, които не взели никакво участие във въстанието, изпратили двама свещеници да изразят покорността си, единия при башибозуците, другия при Хафуз. Първият бил незабавно убит, а Хафуз, както се види, като си наситил жадността за кръв и се навоювал колкото искал в Панагюрище, съгласил се да захване преговорите. Той заповядал на всичките мъже да дойдат при него в лагера за обсъждане въпроса за предаването и ги задържал там два дни, а между това войниците и башибозуците влезли в града. Но те не направили такива зверства, както в Панагюрище, не горили къщите, не убивали децата и жените. Вероятно Хафуз-паша забранил подобни беснувания и неговите заповеди били също така изпълнени, както и в Панагюрище. Може би и неговите подчинени са се наситили от извършените вече зверства и не са искали да ги продължават, но затова те ограбили всички къщи и обезчестили почти всичките жени и моми в града. В Копривщица имало много състоятелни и даже богати хора. Всички те се отличавали с едно по-голямо или по-малко образование; къщите им, добре изградени, не само отговаряха на изискванията на комфорта, но биха могли да се смятат в тази страна за разкошни. Жените са повечето твърде хубави, обличат се прекрасно, гиздаво и даже с някое изящество. Изобщо всички се отличавали с известно образование и култура. И тия нежни, грациозни, впечатлителни и скромни създания паднали в ръцете на дивите варвари, още обагрени от кръвта на невинните панагюрски деца. Злочестите били съблечени голи и всичките наедно, без да гледат на възраст, били подхвърлени на всевъзможни позорни безчестия, които може да изнамери разтляното въображение на един дивак. Не, простият дивак почита пределите, показани нему от природата, и не се е научил да ги прескача. А турците, напротив съединяват всичкото изтънчено разтление на образованите, развратни хора с безграничното сластолюбие на дивака.
Честните, добродетелни жени и невинни моми били предадени в ръцете на тия люти зверове цели два дни и отвратителните им постъпки са положили на злочестите жени вечна дамга на безчестието. Много от бедните жертви дохождаха при Скайлер и му разказваха своята горест. Те обикновено захващаха твърде спокойно, очевидно, като са се приготвяли отрано да говорят хладнокръвно, защото те мислеха за твърде важно лице секретаря на чуждестранното посолство. Но един поглед стигаше, за да се убедиш, че това хладнокръвие е изкуствено. Бледното лице, нервното потреперване, разтрепераният глас и сълзи, които са дошли до гърлото, ясно показваха вътрешното вълнение. А когато разказът им отиваше твърде надалеч, те изведнъж се спираха и като си затуляха лицето с ръце, посред голям плач обявяваха, че не могат да продължат по-нататък.
Но преди да млъкнат, беше вече доста това, що изказваха. Те мъжествено признаваха позора си, но не им достигаше сила, за да открият още по-лошото.
Излиза, че жените са били от турците не само безчестени, но са били подхвърляни на такива ужасяващи унижения, щото те сами гледат на себе си с ужас и отвращение. Много от тях плачеха не само за себе си, но и за своите злочести дъщери на шестнадесет години, дванадесет или по-малко. Неволно идеше въпросът, защо тия жени идат да изповядат своя позор? Може би, несправедливостта на тяхната съдба е била твърде тежка, ужасите, претърпени от тях, твърде страшни, за да не могат да се удържат да не ги разкажат с надежда за късно, но все пак утешително възмездие. Досущ излишно е да разказваме всичките изслушани от нас възмутителни истории. Не искам да ме обвиняват в непотребно повтаряне на отвратителни подробности; но някои от тия разкази без малко щяха да ме накарат да полудея. Не беше възможно да ги слушаш без най-пламенна злоба, толкова повече гореща, защото беше съвършено безпомощна. За тия злочести жени няма никакво правосъдие; никой няма да отмъсти за бедните моми. Те трябва да си останат цял живот с турското позорно петно върху тях. А злодейците, които са вършили тия ужаси, ще живеят преспокойно, ще умрат като светци в очите на мюсюлманите, без да съзнават своята престъпност. Освен жените, които дохождаха при Скайлер една по една, дойде при него и една делегация, състояща се от няколко представителки на женското копривщенско население. Те наглед не се решаваха да говорят една пред друга за своето безчестие, а като си отиваха, дадоха на Скайлер писмо, от тях подписано, в което бяха изложени накратко, но всичките обстоятелства на печалната трагедия. Ако Скайлер има право да публикува тоя любопитен документ, то разбира се, че той ще влезе в състава на донесението му до американското правителство, но чини ми се, че българките го молиха да не обнародва писмото им.
Докато войниците и башибозуците се предавали на подобни беснувания, Хафуз-паша се пазарял с бащите, мъжете и братята на злочестите жертви за откупа на градеца. След дълги преговори, най-сетне сумата била определена и внесена, макар и с голямо усилие. Тогава българите били освободени и можали да се върнат в своите опустошени и опозорени огнища. Скайлер, вярвам, е събрал всичките данни за този забележителен пазарлък, но тук народът твърде много се бои от Хафуза, който жестоко ще им отмъсти, ако научи, че от него са се оплакали на европейския консул. Работата е в това, че Хафуз-паша взел тия пази за своя полза, а не ги дал на турското правителство, което се намира постоянно в нужда и може да поиска да внесе получената сума в хазната. Тук на всичко има убити 200 или 300 души, в това число има твърде малко жени и деца.
По-голямата част от жертвите състояла от тия българи, които били побягнали от градеца и уловени в полето от башибозуците, които незабавно ги убили.

"До ден днешен ЖИВ ЦИГАНИН не замръква в Копривщица."

За нощта не съм обърнал внимание, ама денем съм виждал цигани в Копривщица.

Здравей Краси!
Ако се доверяваме на "Записките" а те си остават сериозен документ а и увлекателно четиво има наистина описан случай на убийство на циганин. Той бил шпионин на турската власт, за което е екзекутиран. Не е бил гонен и убит при преследване (както някой спомена по-долу). За убийства на деца е смешно да се говори. Припомни си мемоарната литература. Очевидци си спомнят че в някои случаи са били пускани безнаказано дори и турци-башибозуци. В спомените си четник от четата на х. Димитър и Стефан Караджа (макар да цитирам по памет цитатът е доста точен защото ме впечатли много) - "...хванахме в засада 40-50 души турци. Ние изпратихме за войводите а момчетата се приготвиха да колят. След малко Хаджията пристигна погледна ги и каза - "Пускайте ги да си ходят. Те не знаят срещу кого са излезли.". Тогава решихме да изчакаме и какво ще рече Караджата, а някои момчета замърмориха че Хаджията бил станал нещо много мек..." Също така и З. Стоянов посочва че в някои от възстаналите села бунтовниците не искали и открито отказвали да притесняват местните си турци, та се наложило Бенковски да поеме нещата в свои ръце. Пиша ти това не за да се самооопиваме от митологично благородство а защото са спомени на различни очевидци на събитията и имаме основания да им вярваме.
Може би не е случайно и това че пленените бойни знамена на възстанниците са излагани като ценни бойни трофеи от регулярната турска армия. Счели са (турците) че са имали насреща си достоен противник - благороден, смел и упорит в боя, решителен в поражението (Кочо Честименски, Спас Гинев, Ана Козинарова) като са приели съкрушителния удар с достойнство.
Години по-късно в Илинденското възстание се повтаря и подобен акт. След сражението при Ножот, войниците от регулярната армия откриват че нито един от запазените трупове не е без няколко рани, че броят на възстанниците е много по-малък от този който са предполагали. Разбирайки че са имали насреща си противник който се е сражавал реално до край въпреки раните си и съпоставяйки го със собствените си жертви войниците още там прогонват башибозуците грабещи оръжие и снемащи дрехите от труповете с ругатни и ритници. КО нарежда там на место бойната част да премине в тържествен марш и да сведе бойното знаме в знак на почит към противника. Това ти го казвам по спомени на турски офицери участвали в сражението (говоря не за оригинал а за превод естетвено). Можем само да опитаме да си представим как е изглеждало това.
Аз лично не вярвам а и няма споменавания да са избивани деца. Хора които са тръгнали да се сражават за свобода не се занимават с подобно низко мародерство.
Няма да се разпростирам повече мисля че донякъде отговарям на въпроса ти.
Достойни предци, ама дали ние сме на необходимата висота да бъдем техни наследници (в духовен смисъл разбира се)?

Ножот не беше ли в Македония?

Много ми е чудно що за "космополит" трябва да си за да наречеш пограма на Априлското въстание ДОСТА ЖАЛКА КАРТИНА!
Според Скайлер: 20 Юли 1876г.
"...в тая яма видях повече от сто глави, които бяха отсечени с едно сечиво. Ако съди човек по техния череп и плитките на косата, може направо да потвърди, че всички бяха женски черепи. Много кучета които глождеха костите като ни видяха се разбягаха! По-нататък поляната беше пълна с черепи и скелети. Само една сграда в селото бе оцеляла. Тя бе пълна с изгнили трупове. Навсякъде по улицата аз намерих женски кости на които висяха дрипи от женски дрехи. Там имаше скелети без глави, гърди и крайници, черепи с вплетени коси, навсякъде изгнили тела...
Човешките остатъци представляваха един куп висок ТРИ СТЪПКИ, половината заровен с пръст и камъни. Като стигнахме до черковните врати, видях едно зрелище което не може да се опише.Вътре черквата бе пълна с изгнили тела, от които половината бяха изгорени. В гробището и черквата имаше остатъци от НАЙ-МАЛКО 2000 човешки тела."

Бог да пази България и нейните чеда навсякъде по света!

Навярно имате в предвид Охридското Въстание от Септември 1913г. и кланетата устроени от съвместната сърбо-гръцка редовна армия над българското и турско население в Македония!


Бог да пази България и нейните чеда навсякъде по света!

Беше и още си е. Аз лично към "Ножот" май имам особена слабост. Тази година лятото смятам да водя и синовете там.

Здравей "loshiat"!
Краси е отчасти прав. Това което е писано в свободната европейска преса по онези времена представя именно една жалка картина. Вярно че тези писаници са в пълно съзвучие с тогавашния сълзливо-сополиво-подмокрен стил. Обърни внимание че назсякъде се набляга на жертвите а никъде на борбата. Сякаш това са жертви на непровокирано социопатично деяние а не жертви дадени в борба за свобода. Дори МакГахан пише че на селяните от Стрелча им се видяло и леко, и весело, и забавно да се прави възстание та и те решили по някое време да си спретнат едно само дето за целта поканили панагюрци да им го "сторят". Ако обаче сравним написаното от него с решенията взети на конгреса в Оборище ще видим че има сериозно разминаване. Решило се е в местата с преобладаващо турско население да се изпратят сборни и/или елитни части ("Хвърковата чета") за да се осъществи замисълът на Възстанието. Никой от драскачите не посочва че въоръжението на бунтовниците е отдавна излязло от уптреба (дори и в изостаналата Отоманска империя). Все пак дори и с такъв оръжеен "скрап" довчерашните орачи и копачи, овчари и говедари които са треперили само от сянката на някой турски бабаит са се сражавали. Сражавали са се смело и всеотдайно, при това са имали и успехи (поне в началото). Писачите просто принизяват и лишават от достойнство направеното.