Помагайте, че ще се изложа. Ако някой знае и средната височина....

Надморската височина е 550 м.

---

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Района на централна гара е около 550 м
НДК - около 570м
хълма на Лозенец - 610м
горната част на Младост 4 - 620м
Княжево и Горна Баня - около 700м
Симеоново и Драгалевци - около 800м

това са надморски височини - от топографска карта.

...много ви благодаря

моля

рибите пият ли вода?

ПРИРОДНА СРЕДА

ГЕОЛОГИЯ И СЕИЗМИЧНОСТ
Геоложко развитие. В геоложко отношение Софийската котловина представлява грабен (вертикално потънал блок от земната кора), запълнен със седименти от неогенския период. Потъването станало по разломи (разкъсвания в земната кора), чиято главна ориентация е с посока северозапад - югоизток. Грабенът е запълнен както със седименти, които са продукт на отлагане по склоновете на оградните планини и по долините на тогавашните реки, така и с материали, отложени в съществувалите някога локални басейни с езерно-блатен режим.
В геоложкия разрез се проследяват три етапа на седиментация. През първия етап (преди около 8-9 млн. г.) повърхностните водни потоци и реки натрупали в североизточната част на котловината пластове от глини и пясъци с обща дебелина до 400 т. Предполага се, че тези материали са били отложени в условията на по-сух и по-хладен климат в сравнение със скалите, отложени върху тях. Днес тези скали не се разкриват на повърхността и са познати само от сондажи.
Преди около 7 млн. г. започнало активизиране на движенията на земната кора. Това довело до образуването на нови разкъсвания в земната кора, съпроводени с издигане на оградните планини и с относително „пропадане" и разширяване на Софийския грабен. В резултат от тези процеси се образувала преграда, която по онова време възпрепятствала оттичането на речните води. Поради тази причина се образували блата в цялата северна и средна част на сегашното Софийско поле. Започнал вторият етап на седиментация, който е най-продължителен. Върху речните наноси от чакъли, пясъци и песъчливи глини се отложили хоризонтално наслоени пластове от глини с блатен произход. Към края на този етап в северозападната част на котловината е имало условия за въглефикация на блатния торф - образували се лигнитните въглища, които срещаме днес в района на с. Балша. На места въглищните прослойки се редуват с черни и по-рядко сиви глини. Общата дебелина на отложените през този етап седименти е 48-132 m.
Продължаващото потъване на земната кора довело до образуване на обширен и дълбок сладководен езерен басейн, който преди около 6 млн. г. обхванал и южните части на сегашната котловина. Само отделни издигнати участъци са останали като острови сред него. В най-дълбоките средни части на езерния басейн се отложили глини, а в периферните му части - пясъци и чакъли. Общата им дебелина е 100-400 m. Постепенно езерото почти изцяло било запълнено с утайки и площта му силно намаляла. В южната част на басейна се натрупали предимно речни пясъци и песъчливи глини, а в централните части се образували отделни блата с богата растителност. Най-дълго езерната обстановка се запазила в северозападната част на басейна. Последният остатък от езерото постепенно се запълнил с утайки, блатата се пресушили и постепенно изчезнали. След това дъното на цялата котловина било кръстосано от реки, които натрупали дебели до 200 m речни наноси, покриващи отложените дотогава седименти.
През третия етап на седиментация (преди около 5 млн. г.) се проявили интензивни движения на земната кора, които постепенно оформили Софийската котловина в сегашния й вид. Отложили се речни (алувиални) и склонени (делувиално-пролувиални) седименти със средна дебелина 30-35 т. По някои разломи тези движения не са заглъхнали и до днес, за което свидетелства значителната сеизмичност на района.
Инженерно-геоложки условия. Движенията на земната кора, обхващащи района на Софийския грабен, оформят неговия блоков строеж. Едни от блоковете са издигнати, други потънали. Най-високо е издигнат блокът в центъра на столицата - при Софийския термален извор, а най-дълбоко потъналият блок е в района на гр. Елин Пелин. Линията на най-голямото хлътване преминава през с. Лесново, на юг от с. Долни Богров, през с. Мрамор, северно от Костинброд по направление на Сливница и почти съвпада с днешните корита на реките Блато и Лесновска. Блоковата структура, ограничена от разломи, е потвърдена от сондажните данни и геофизичните проучвания.
Скалите, които изграждат подложката на котловината и склоновете на оградните планини, са разнообразни по състав и възраст. Това са горнокредни вулкански и вулканогенно-седиментни скали, изграждащи западните, южните и централните части на Софийската котловина. В северните окрайнини на котловината и в подложката се срещат предимно пермски и триаски пясъчници, брекчи и брекчоконгломерати, песъчливи алевролити, аргилити и мергели, а в западните и северозападните части - горноюрски варовици.
Тази скална подложка в обхвата на Софийската котловина е покрита с неогенски пясъци, песъчливи и прахови глини, чакъл и, конгломерати, лигнитни въглища, по-рядко - с пясъчници, мергели и варовици. Върху тях са отложени пластове от кватернерни седименти, представени от алувиалните наноси на реките, протичащи през котловината, от пролувиални и делувиални наслаги но периферията на котловината и от кафяви глини и черни смолници в централната й част. Общата дебелина на неогенските и кватернерните седименти е от около 50 т в центъра на столицата (Централната баня) до повече от 1200 т в източната част на котловината (при гр. Елин Пелин).
Съществен фактор, определящ инженерно-геоложките условия за строителството, са физико-механичните свойства на тези седименти, нивото на подземните води, проявата на земетресения, свлачищата, сляганията на почвата, набъбването на глини, ерозията и др. Наред с това човешката дейност създава множество екологични промени и инженерни проблеми в Софийската котловина. Черните прахови и песъчливи глини (смолници) са разпространени на територията на София и източно от нея. Дебелината им достига около 5 m. Те съдържат органични вещества, на което се дължи тъмният им, почти черен цвят. През сухите периоди на годината смолниците се опичат и напукват, а през влажните периоди - поглъщат и задържат вода, поради което силно набъбват, което ги определя като силно набъбващи строителни почви. На това свойство се дьлжат много от напукванията на къщите в югоизточните квартали на София.
Кафявите глини са разположени под смолниците или под почвения слой, когато липсват смолници. Те имат смесен произход (алувиален, пролувиално-делувиален), поради което дебелината им варира в широки граници. При водонасищане кафявите песъчливи глини променят консистенцията си и носещата им способност намалява.
Свлачищата са друг инженерно-геоложки проблем за столичния град. Те са разпространени по периферията на котловината, по стръмните долинни склонове и откосите на изкуствените изкопи. Наблюдават се по долините на реките Суходолска, Владайска и Симеоновска. Склоновете на високите речни тераси също са засегнати от съвременни свлачищни процеси (откосите при Южния парк, кв. „Лозенец", р. Владайска, стадион „Славия", ТЕЦ „Земляне" и др.). Наблюдава се съвременно активизиране на свлачищни процеси в обсега на стари свлачища над околовръстния път при с. Драгалевци, Ботаническата градина на БАН и с. Кокаляне.
Инженерно-геоложки проблеми създават и плитко разположените подземни води. Те затрудняват строителството и усилват колебанията на повърхностния земен слой при сеизмични въздействия. Терените в Софийското поле с плитки подземни води обхващат около 400 1ст2. В миналото площите на постоянно заблатените терени в ниските централни части на Софийската котловина са възлизали на 30 кв. км.. Днес по-голямата част от тези терени са пресушени и рекултивирани. Локални замочурени площи в София има в кварталите „Княжево", „Бояна", „Драгалевци", „Бъкстон", „Красно село", „Манастирски ливади", „Лозенец", „Овча купел".
Сеизмичност. Територията на България е разделена на три основни сеизмични района: Североизточен, Средногорски и Рило-Родопски. Софийската котловина и околността й попадат в Средногорския сеизмичен район. Максималният очакван магнитуд (М) за земетресение в Софийската зона е до 7,0. В този смисъл София и нейните околности не са в най-опасните в сеизмично отношение части на страната, каквито са сеизмичните зони Шабла и Струма с максимален магнитуд до 8,0 и Маришката зона - с максимален магнитуд до 7,5. Въпреки това е достатъчно неблагоприятно от социално-икономическа гледна точка в София и близките й околности да има земетресения с магнитуд около 7,0. Сеизмичната активност на Софийската зона представлява значителен интерес поради голямата концентрация на промишлени и граждански обекти и високата плътност на населението в нея.
Историческият преглед показва, че тук са станали силни земетресения с разрушителни ефекти върху София. Открити са исторически документи за сеизмични прояви в тази зона от XV до XVIII в. Тези данни са твърде неточни и по тях може само приблизително да се оцени силата и местоположението на земетресенията. По-точно и по-пълно са документирани земетресенията, станали през XIX в., за които основен източник на информация са работите на С. Вацов от 1902 г. и 1909 г. Най-силните земетресения в Софийската зона са с оценки на магнитуда до 6,5. Сеизмичността в Софийската зона е концентрирана в централната й част, т.е. в и около София. Тази концентрация може да е резултат от ниската точност на определяне на историческите земетресения по данни главно от София. Само две земетресения с магнитуд М>5,0 са локализирани в периферията на зоната - по едно в източната и в западната й част. Първото документирано разрушително земетресение през XIX в. е станало на 4 април 1818 г. Според сведенията, представени от С. Вацов, „ се тресла земята... много здания и джамии попадали, жежки и студени води пресекли". На 7/19 септември 1818 г. последвал нов трус, за който С. Вацов пише „... насред Банябаши (при турската баня) извряла жежка вода".
Най-силното документирано земетресение, станало в границите на София, е земетресението от 18/30 септември 1858 г. То е било с интензивност IX степен и магнитуд М = 6,5. Според С. Вацов: „ В същия момент земята така страшно се залюля, че всички помислиха, че настъпва „окончание мира света". След 2-3 минути се видя, че от 24 джамии само 5 са останали с минарета... Но както на първите, така и на вторите, стените и кубетата се разпукали... Половин час на запад от града на полето, където никога не е имало вода, в тоз час се показа гореща вода... ... кората на земята не се люлееше, а скачаше; ту се повдигаше примерно на един аршин нагоре, ту падаше пак долу с неописуема чевръстина и ужасен екот. ... на джамията на „Башчешме" металният, конусообразен покрив на минарето, който от земетресението бе отхвърлен нагоре, като паднал надолу, забучил се с върха си във викалото на същото минаре...".
През XX в. най-силното земетресение в София е станало на 17 октомври 1917 г. То е имало интензивност VII-VIII степен и магнитуд М = 5,2. Земетресението нанесло значителни повреди върху сградите в София - напуквания в зидарията и мазилката, съборени комини и стени. Най-пострадалата част на София от това земетресение е кварталът между улиците „Цар Освободител", „Граф Игнатиев", „Левски" и бившата Зоологическа градина. Специалистите приемат, че разрушителният ефект на земетресението е засилен от лошите инженерно-геоложки условия за строителството в тази част на града. В резултат от земетресението се променил и дебитът на някои от минералните извори в Софийската зона. Земетресението от 17 октомври 1917 г. е последвано от по-слаби сеизмични трусове, продължили повече от година.
След това земетресение настъпва относително спокойствие в Софийската сеизмична зона, което продължава и до настоящия момент. През последните 80 години тук не са документирани силни земетресения с М>5,0.През този период са станали около 250 земетресения с магнитуд в интервала 2,0<М<4,4. Активност на слабите земетресения се наблюдава на изток по поречието на р. Искър между язовир „Искър" и подножието на Стара планина. С относително висока активност се характеризира цялата северна граница на зоната по южните склонове на Стара планина. В тази част около град Своге на 9 март 1980 г. е станало най-силното за периода между 1980 и 1998 г. земетресение в Софийската зона - с магнитуд 4,4. Сеизмичната активност е най-голяма по долината на р. Искър от извора й до южните склонове на Стара планина. Относително спокойствие се наблюдава в югозападната и западната част на котловината, където през същия период са се случили само 4 земетресения с магнитуд между 2,0 и 3,0. Епизодични сеизмични прояви има в централната част на Софийската зона, но там е локализирано едно от най-силните земетресения през разглеждания период. То е станало на 22 декември 1983 г. и е било с М = 3,6.
Сеизмичните изследвания показват, че в Софийската зона значителни разрушения могат да се очакват от земетресенията, породени от локални огнища, разположени в самата зона. Оценката на земетресенията с епицентри, разположени вън от Софийската зона, е до VII-VIII степен. Въпреки това сеизмичната опасност за София не може да се разглежда откъснато от общото прогностично сеизмично райониране за територията на страната поради съществуващата взаимовръзка между съседните земетръсни зони и тяхното влияние.
През 1978-1979 г. колектив от учени и специалисти създаде съвременни прогнозни карти на сеизмичното райониране. Важните крайни продукти от районирането са картите на сътресаемостта (очакваните сеизмични въздействия върху земната повърхност в степени по скалата Медведев-Шпонхойер-Карник) за различни периоди от 100, 1000 и 10 000 години. Тези карти са пряко ориентирани към практиката и сеизмичното инженерство. Картата на сътресаемостта за период от 1000 години е нормативна за страната в съответствие с новите „Норми за проектиране на сгради и съоръжения в сеизмични райони".
РЕЛЕФ
Релефът на земната повърхнина, върху който са разположени град София и Софийска голяма община, се отличава с подчертано разнообразие. Надморската височина се изменя от около 500 m при гр. Нови Искър до 2290 m на Черни връх. Разчленението на релефа в Софийското поле не е голямо, което е причина за наличието на удобни терени за застрояване извън ценните за земеделско ползване земи.
Релефът, върху който е разположена територията на Софийска голяма община, може да бъде поделен на следните геоморфоложки единици: котловинно дъно, планински подножия и подножни стъпала, склонове и склонови стъпала на прилежащите планински системи, билни гърбища и долинни дъна.
Дъното на котловината е заето с обширното Софийско поле. Преди около 8 млн. години то е било езеро, което се оттичало на северозапад в посока на днешната р. Морава, към тогавашното Панонско море. Преди около 1 млн. години отточният канал на северозапад е бил затлачен с наноси. Движенията на земната кора в комбинация с редица други процеси са причина езерната вода да пробие път към тогавашния Ломски (Предкарпатски) морски басейн. Това е станало чрез всичането на водите в изоставено от по-стари геоложки епохи речно корито в района на кв. „Курило" на гр. Нови Искър. Ерозионното удълбаване на това корито ускорило осушаването на Софийското езеро. Изтичането на езерото протекло на три етапа. Между тези етапи площта на езерото намалявала. Тази етапност може да се проследи на старите топографски карти, на които личат три терасни нива с различна относителна височина по направлението кв. „Лозенец" - кв. „Малашевци". Най-високата езерна тераса е известна като Лозенецка. Днес това терасно ниво е представено във вид на отделни петна в пространството от Симеоново до Иваняне. Именно тази тераса показва разположението на периферията на дъното на някогашното езеро, когато неговите води са имали максимална височина. Относителната височина на тази езерна тераса е около 40 - 50 m над съвременното долинно дъно на р. Искър. След максималната Лозенецка фаза нивото на езерото е започнало да се понижава. Фрагменти от моделираната брегова линия на тогавашното езеро се наблюдават при Лозенец, Голяма и Малка Коньовица и Слатински редут. Преди около 500 хил. години снижаването на езерното ниво спряло и за едно по-продължително време от около 300 хил. години се оформила нова подводна езерна тераса. Днес тази тераса показва разположението на границите на тогавашното езерно дъно. Терасата се намира на височина от 18 до 24 m над съвременното легло на р. Искър. Това терасно ниво най-добре се разкрива при кв. „Слатина", поради което носи името Слатинско ниво. Върху него е застроена значителна част от градската територия. Тази тераса личи добре около площад „Св. Александър Невски", в кварталите „Красно село", „Красна поляна" и около Централния затвор. На много места Слатинското терасно ниво се отделя чрез стръмен откос към следващото по-ниско ниво. Това означава, че оттичането на езерните води след втората фаза е протекло бързо, за да се установи преди около 150 хил. години на последния си стадий. Този последен стадий подсказва за малките размери на тогавашното езеро. Слатинската езерна тераса се намира на височина от 12 до 15 m над днешното легло на р. Искър и е най-широко разпространена. Върху нея е застроена основната част от довоенна София (около булевардите „Цар Освободител", „България", „Сливница"), както и кварталите „Захарна фабрика", „Модерно предградие", ниските части на жк „Люлин" и др. Това дало основание на първите геоморфолози, проучвали котловината, да нарекат тази тераса „Софийска".
Последният етап от изтичането на езерните води е протекъл преди 18-12 хил. години. От най-ниските части на тогавашното езерно дъно днес са останали малки по площ блата в поречието на р. Искър и Лесновска река (р. Стари Искър) между Кумарица и Равно поле. В резултат от осушаването и свързаната с него промяна на ерозионния базис реките, които се вливали в него, се всекли от 3 до 5 m в езерните наслаги, като са моделирали т. нар. „заливни тераси", които са акумулатори на подпочвени води.
Подножната ивица е разположена в периферията на Софийското поле, на границата с Лозенска планина, Витоша, Люлин и Стара планина. Намира се във височинния пояс между 700 и 900 m, а наклонът на релефа й е от 5 до 8°. Тази ивица е част от един добре оформен пръстен от неспоени или слабо споени скални материали с кватернерна възраст, припокриващи по-старите езерни и речно-езерни отложения. Основен фактор за формирането на подножната ивица са транспортираните и отлагани от реките наноси, върху които впоследствие реките се всекли (Кална, Драгалевска, Боянска и др.). В скалния състав на подножието участват и материали, отложени от свлачища и срутища, каквито има около Киноцентъра. Поради наличието на почви със сравнително ниски агротехнически свойства, върху подножието са изградени селата и многобройните манастири, създали средновековната Средецка Света гора.
Витошкото стъпало е част от подножието. То представлява естествено продължение на Лозенска планина, тясно свързано с Витоша. Това стъпало има хълмист релеф и е разсечено от дълбоките долини на реките Бистрица, Железнишка, Лева и Ведена. В неговия обхват са застроени Бистрица, Железница и вилните комплекси в тази част на Софийската котловина.
Витоша е планина, която внушително се издига над София. Нейната площ възлиза на 267 кв. км., като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина 1394 m (за сравнение Рила има 1487 m средна надморска височина). Витоша има 9 върха с височина над 2000 m и 14 върха с височина над 1500 m. Това е предпоставка за разнообразните природни условия, които тук се сменят бързо от подножието до високите върхове. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Планината е млада по възраст. Нейното издигане над 2000 т е резултат на неколкократно проявените вертикални движения на земната кора през последните 6 7 млн. години. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Скалите, от които е изградена, са представени от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици преди „ерата" на асфалта. Големите скални струпвания от сферично огладени блокове в района на Златните мостове, Щастливеца, под Черни връх, Селимица, Янчова река, Бистрица и др. са остатъци от ледниковия период, но не са типични морени, както ги наричат туристите и софийското гражданство.
Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле. Широкото й планинско подножие над р. Банкя и кварталите около него е раздрано от врязаните в него планински долове, водите на които се оттичат в Банкенска река. Планината се прекъсва от Бучинския проход. През него и през Владайския проход минават най-преките връзки между София и Перник.
Лозенска планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години. В неговите води са били отложени наноси, примесени с растителност, които днес знаем като Чукуровски въглищен басейн. Планината е ниска - най-високият й връх е Попов дял (1226 m). Независимо от малката й надморска височина, от нея се разкрива добър изглед към Стара планина, Витоша и Рила. Билото на планината е тясно, а между издигащите се конусообразни върхове (Лалина могила, Половраг и др.) са формирани седловини с ливадна растителност.подножната ивица на планината е доста широка по обхват, като в най-високата й част се намират селата Лозен и Герман.
Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 m по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър. Билното й равнище е слабо разчленено от притоците на реките Ведена, Планищина. Вуйна и др. Върху това равнище са застроени отделните махали на с. Плана. Между Плана и Лозенска планина е формиран красивият Панчаревски пролом с характерните за него форми, като речни прагове, скални стени, срутища, свлачища и красивият меандър „Урвич" - крепост на цар Иван Шишман.
КЛИМАТ
Климатът на София се формира под влияние на процесите, които протичат в глобалната климатична система на Земята. Специфичните черти на „Софийския" климат се определят от влиянието на три основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски.
Първостепенно значение за климата на София има количеството на слънчевата енергия, достигащо до земната повърхност. То зависи както от географската ширина, така и от режима и разпределението на облачността, от степента на замърсеност на атмосферата над града и изложението на оградните склонове на котловината.
Радиационният фактор може да бъде представен чрез радиационния баланс на земната повърхност. Приходната част на този баланс се формира от количеството на т. нар. „сумарна радиация", представляваща сума от достигащата до земната повърхност „пряка" и „разсеяна" слънчева радиация. Разходната част на радиационния баланс се формира главно от ефективното излъчване на земната повърхност. Средногодишните стойности на сумарната радиация за София са около 121 ккал/кв.см. С увеличаване на надморската височина по склоновете на Витоша количеството на сумарната радиация намалява, което се дължи на увеличаването на облачността. В годишния ход на сумарната радиация се регистрира максимум през юли и минимум през декември. През последните десетилетия е отбелязана тенденция към намаляване на стойностите на пряката радиация през летните месеци в резултат от глобалните промени в атмосферната циркулация. Замърсеният градски въздух също причинява както намаляване на пряката радиация, така и загуба на биологичноактивната ултравиолетова радиация. Средногодишната стойност на ефективното излъчване (разходната част на радиационния баланс) в София представлява около 40% от сумарната радиация. В режима на ефективното излъчване се наблюдава максимум през лятото (август) и минимум през зимата (декември и януари). Средногодишната стойност на радиационния баланс (разликата между сумарната радиация и ефективното излъчване) в града е около 47 ккал/кв.см Радиационният баланс в София е отрицателен през декември и януари, а във високите части на оградните планини - от ноември до април. Той формира основния източник на топлина за системата земна повърхност - приземен въздух, от което зависи температурата на въздуха.
Климатообразуващата роля на атмосферната циркулация се изразява в преноса на различни по произход и физични свойства (температура и влажност) въздушни маси. Поради преобладаващия западно-източен атмосферен пренос, целогодишно над София доминират въздушни маси на умерените ширини от континентален и океански произход. Тропичните (предимно през лятото) и арктичните (през зимата) въздушни маси са с относително маловажна роля, но причиняват значителни колебания в стойностите на метеорологичните елементи.
Изключително съществена е ролята на постоянно активните центрове на атмосферното налягане - т. нар. „Исландски минимум" и „Азорски максимум", които се формират над Атлантическия океан и въпреки голямата им отдалеченост от Балканския полуостров оказват безспорно влияние върху климата на България и Софийското поле. Климатичната им роля е по-категорична през топлото полугодие. Значително влияние върху климата на София имат и сезонно активните (предимно през студеното полугодие) центрове на атмосферното налягане - Средиземноморската депресия и високото налягане над Източна Европа.
Атлантическите циклони, възникващи в района на остров Исландия, оказват най-голямо въздействие върху климата на София през пролетните месеци. Чрез тях от северозапад нахлува по-хладен и неустойчив океански въздух. Максимумът на валежите през май-юни, и периодите на захлаждане се дължат на свързаните с тези циклони студени атмосферни фронтове.
Средиземноморските циклони се образуват главно през студеното полугодие над Генуезкия залив в Западното Средиземноморие. Техните атмосферни фронтове засягат в повечето случаи директно България и Софийската котловина. При движение на Средиземноморските циклони северно от България по склона на Витоша и южната половина на Софийското поле се проявява фьонов вятър. Типични са и значителните валежи по студените фронтове на Средиземноморските циклони.
Около 70 дни през годината са под прякото или косвено въздействие на Атлантическите и Средиземноморските циклони, което смекчава континенталните черти на климата в София, а съпътстващите ги ветрове и валежи намаляват негативните последици от замърсяването на атмосферния въздух в милионния град.
Антициклоните над България се формират по гребени на високо налягане на морския максимум главно през лятото и ранната есен. Динамични антициклони се проявяват след океански или континентални нахлувания от северозапад или североизток. Антициклоните, преместващи се от северозапад, се наблюдават главно през пролетта и причиняват застудявания, тъй като транспортираният от тях въздух е формиран на север в по-големи географски ширини. Антициклоните, нахлуващи предимно през зимата от североизток, причиняват резки застудявания.
Физикогеографският фактор има комплексно и разнопосочно влияние върху формирането на климата на София. Видът на подстилащата повърхнина, надморската височина на Софийското поле, изложението на склоновете и посоката на простиране на оградните планини трансформират влиянието през годината на слънчевата радиация и атмосферната циркулация.
Антропогенното въздействие върху климата на София няма аналог в България. Почти половината от площта на Софийското поле е силно изменена от стопанската дейност, което води до промени в повечето метеорологични елементи и до формиране на т. нар. „градски климат". В същото време типичният градски „релеф" на застроените територии влияе върху посоката и скоростта на ветровете.
Продължителността на слънчевото греене в София е около 2020 часа годишно, което представлява около 45% от теоретично възможното, определено според дължината на деня. Продължителността на действителното слънчево греене зависи от облачността и котловинния релеф. Тя е най-малка през декември - около 50 часа, а най-голяма - през юли и август - над 300 часа. Най-слънчев сезон е лятото, следван от пролетта и есента, а най-мрачна е зимата. През последните 30 години е отбелязана тенденция към намаляване на продължителността на слънчевото греене, която е особено добре изразена през лятото. Тя се дължи на увеличената облачност и интен зивното замърсяване на атмосферния въздух над града. В средновисоката и високата част на Витоша продължителността на слънчевото греене намалява до около 1860 часа средногодишно поради по-голямата облачност в планината.
Максимумът на атмосферното налягане в София е през октомври, а минимумът - през април. На Витоша максимумът е през юли, а минимумът - през януари. Посочените особености се дължат на различията в температурата на въздуха през студеното и топлото полугодие в Софийското поле и Витоша. В денонощния ход на налягането се регистрира минимум около 16-17 часа и максимум около 8-9 часа, което е във връзка с денонощния ход на температурата на въздуха.
Средната годишна температура на въздуха в София за периода 1956-1995 г. е 9,8 °С. Най-студен е януари (-1,3 °С), а най-топъл - юли (20,0 °С). Средногодишната температура в центъра на столицата е 10,2 ° С.
Разликите в температурите на въздуха между центъра и периферните градски територии показват наличието на „остров" на топлина в приземната част на атмосферата, което е специфична черта на градския климат. Този „топлинен остров" е особено добре изразен през последните три десетилетия.
Средните денонощни температури са отрицателни от средата на декември до средата на февруари. От второто десетдневие на юни до второто десетдневие на септември температурите са над 18 °С. Този период е типично летен за София. Характерно нарушаване на годишния ход на температурата на въздуха се отбелязва със застудяване през пролетта (типично около 24 май) и затопляне през късната есен или зимата (типичното новогодишно затопляне).
Абсолютните минимални температури се измерват най-често през януари. Средните им многогодишни стойности са около -15 °С, а най-ниската температура (-31,2 °С) е регистрирана през 1893 г. През последните две-три десетилетия се наблюдава значима тенденция към повишаване на абсолютните минимални температури.
Абсолютните максимални температури се регистрират най-често през юли и август. Техните средни многогодишни стойности са около 33 °С. Най-високата температура в София (38,8 °С) е измерена през 1916 г. Средно около 75 дни през годината са с максимална температура на въздуха над 25 °С. Около 17 дни през годината (през юли и август) имат максимални температури, по-високи от 30 °С.
С увеличаване на надморската височина по склоновете на Витоша температурата на въздуха се понижава с около 0,5 °С на всеки 100 т. На Черни връх средногодишната температура е около О °С. Средната януарска температура там е около -8,5 °С, а средната юлска е 8,5 °С. Есента е значително по-топла от пролетта (октомври 2,0 °С, април -2,0 °С), което е характерно за планинския климат у нас. Абсолютните максимални температури на Витоша са много по-ниски, отколкото в града, докато абсолютните минимални температури са по-високи (Черни връх -22,7 °С). Последното обстоятелство се обяснява с липсата на температурни инверсии на тази височина.
През половината от дните през годината в София се наблюдават приземни температурни инверсии, при които температурата на въздуха се повишава, вместо да се понижава с увеличаване на надморската височина.
Тяхното вътрешногодишно разпределение се отличава с максимум през зимата и минимум през пролетта и лятото. Инверсиите имат неблагоприятен екологичен ефект, тъй като водят до увеличаване на концентрацията на замърсителите в приземния въздушен слой, особено през студеното полугодие. Те винаги са свързани с тихо време и устойчива атмосфера. При инверсионни условия няма вертикални движения на въздуха и това предизвиква интензивно атмосферно замърсяване. „Островът" на топлина в централната градска част намалява в известна степен този негативен ефект на инверсиите, защото повишава температурата на въздуха в надземната повърхност, разрушава инверсията и създава условия за намаляване на замърсяването.
От 1951 до 1995 г. се забелязва устойчива тенденция към повишаване на температурата на въздуха, което е особено изразително през зимата и по-малко през пролетта. Същевременно през есента се наблюдава обратната картина - известно захлаждане, което е по-съществено през ноември. Причината за наблюдаваното явление трябва да се търси не само в антропогенното въздействие върху климата на София, но и в промените на атмосферната циркулация.
Абсолютната влажност на въздуха следва годишния ход на температурата и е най-голяма през лятото (юли - 15,2 mb), а най-малка през зимата (януари - 4,7 mb). Режимът на относителната влажност е противоположен на този на температурата - максимумът е през зимата (декември и януари - около 84%), а минимумът е през лятото (август - 61 %). С увеличаване на надморската височина по оградните планини абсолютната влажност намалява, а относителната се увеличава.
Максимумът на облачността в София е през зимата (декември), а най-безоблачно е лятото (август). Средният брой на ясните безоблачни дни в течение на годината е около 75, а този на мрачните дни (с плътна облачна покривка) - около 110.
Мъглите са типично явление за Софийската котловина. Броят на дните с мъгла е средно около 30 за година, като в отделни години е бил 5 - 10, а през 1914 г. дните с мъгла са били 79. Ниската промишлена североизточна част на града е характерна с най-голяма честота на мъглите. Мъглите са най-чести през студеното полугодие. „Островът" на топлина в центъра на града води до намаляване на броя на дните с мъгла в сравнение с извънградските територии. С увеличаване на надморската височина броят на дните с мъгла нараства до около 250 годишно (Черни връх).
Средногодишните валежи в града и прилежащата към него територия са около 550-600 mm. Те нарастват закономерно до около 2000 m надм. в. по склона на Витоша. По билните части на Витоша валежите са вече около 1000 mm. Различното изложение на склоновете на оградните планини спрямо потока от нахлуващ влажен въздух води до значителна пъстрота в разпределението на валежните количества. Годишният ход на валежите има ясно изразен континентален характер - зимните валежи са значително по-малко от летните. Зимните валежи в София са около 100-120 mm, а по високите части на Витоша - 200-220 mm. Февруари е месецът с най-малко валежи - в града те са около 30-40 mm, а във високата част на Витоша - 70-80 mm. През пролетта количеството на валежите нараства. В началото на пролетта (през март) то е все още малко и близко до количеството на валежите през февруари. През втората половина на пролетта валежите са повече, обикновено са краткотрайни и често придружени от гръмотевици. Нарастването на валежите през май е твърде рязко и те достигат 70-90 mm в града и околността му, а по склоновете и билните части на Витоша - 100-140 mm. Голяма част от валежите през април (отчасти и през май) на Витоша са от сняг. Летните валежи са най-големи и представляват 30-35% от годишната валежна сума. Максимумът на валежите е през юни - между 80 и 150 mm, в зависимост от различията в надморската височина и изложението на склоновете. От летните месеци август е с най-малко количество на валежите - с 30-40 mm по-малко от тези през юни. През септември количеството на валежите е около 35-75 mm, като през втората половина на есента (ноември) валежите са с 10-20 mm повече, отколкото през септември. В последните години се наблюдава добре изразена тенденция към намаляване на годишното количество на валежите, особено в оградните планини.
Типично явление за София и околностите е формирането на непостоянна снежна покривка през зимата. Средно около 50-60 са дните със снежна покривка. Първата снежна покривка се образува към края на ноември, а последната - през средата на март. За около 40% от зимите е характерно образуването на устойчива снежна покривка, като началото й е обикновено през втората половина на декември. Средната дебелина на снежната покривка е около 20 cm в края на януари и началото на февруари. В отделни години дебелината на снежната покривка достига 50-60 сm. На Витоша, в зависимост от надморската височина и изложението на склоновете, броят на дните със снежна покривка е 150-250 главно от декември до март, а в най-високата част на планината - от ноември до средата на май. Средната дебелина на покривката там през март достига 150-180 сm, а в отделни години - и 250-300 сm.
Котловинният релеф и термичните инверсии обуславят преобладаването на тихо време в София. Посоките на ветровете се влияят както от особеностите на атмосферната циркулация, така и от височината и посоката на простиране на оградните планини. Най-чести са северозападните и западните ветрове, следвани от източните ветрове. Сходна е картината на преобладаващите ветрове по склоновете на Витоша. Най-рядко духат северни и южни ветрове поради влиянието на Стара планина и Витоша. Силни ветрове (обикновено северозападни или южни) в София се наблюдават най-често през пролетга и зимата, като максималната измерена скорост е 36 m/s. Типичен за София е фьонът, чиято проява е свързана със силен до бурен южен пулсиращ вятър, съпроводен с рязко повишаване на температурата на въздуха и понижаване на атмосферната влажност. Средногодишно в София се наблюдават около 8 - 10 дни с фьонов вятър. Друг вид местен вятър, макар и с по-малка честота на проява и по-малък ареал на въздействие, е силният студен падащ вятър от типа на „бората", който е характерен за южното подножие на Стара планина. През лятото и преходните сезони по склоновете на Витоша духат т. нар. „планинско-долинни ветрове". През деня те духат от котловинното дъно към планината, а вечерта - от планината към града. Освежаващият и очистващ от замърсители на въздуха ефект на тези ветрове се чувства особено добре в южните квартали на столицата.
Територията на Софийската котловина принадлежи към умереноконтиненталната подобласт на Континентално-европейската климатична област. Според климатичната класификация на Кьопен Софийското поле има умерено влажен климат с умерено топло лято, а оградните планини - бореален. По климатичната класификация на Торнтуейт Софийското поле има сух субхумиден климат, а склоновете на планините се отличават с различни разновидности на хумидния климат. Във всички климатични класификации се отчита изразителната сезонност на климата на София. В крайна сметка климатът на София може да се дефинира като умереноконтинентален субхумиден с добре изразени годишни сезони и силно антропогенно въздействие.
ВОДИ
Софийската котловина представлява своеобразен водосборен басейн, в който се формират повърхностни и подземни (пресни и термоминерални) води. Цялата котловина се отводнява от р. Искър и нейните ветрилообразно разположени притоци - Стари Искър, Перловска, Владайска, Какач, Блато и др. Река Искър навлиза в Софийското поле при кв. „Панчарево", вие се покрай кварталите „Дружба", „Гара Искър", „Бусманци", „Враждебна" и „Кубратово" и напуска полето при гр. Нови Искър. Територия на София се пресича от по-многобройните леви притоци на р. Искър - Перловска, Владайска, Какач и Блато.
Естествените влажни зони - езера, блата и мочурища, обхващат най-големи площи покрай р. Искър и р. Стари Искър (около кв. „Гара Искър", „Враждебна", „Долни Богров", „Челопечене", „Чепинци", „Негован" и „Световрачене"). Малки заблатени площи и мочурища се намират покрай реките Симаничка, Дървенишка, Драгалевска, Суходолска, Какач и Блато. Водните обеми и площите на влажните зони намаляват, а водните екосистеми в резултат от периодично засушаване деградират.
Постоянни крайградски изкуствени басейни са яз. „Панчарево" на р. Искър (с пълен обем 6,73 млн. т3), яз. „Елешница" на р. Елешница и язовирите на р. Суходолска и р. Църна бара. Привлекателни за софиянци са парковите езера - в Борисовата градина (ез. Ариана), в Южния парк и др.
Някога най-значителните изменения в градската хидрография са настъпвали в резултат от речни прииждания и наводнения. През последното столетие тези промени се дължат на разширяването и градоустройството на урбанизираните територии. Най-силно са променени хидрографските системи на р. Искър и на вътрешноградските реки Перловска, Владайска и Суходолска. Пресушени и премахнати са Кривинският ръкав на р. Искър между кв. „Гара Искър" и кв. „Челопечене", реките Мутийска и Драганчова бара, блатата между кв. „Кубратово", „Негован", „Световрачене", „Гниляне" и др.
Река Начало Устие Дължина (км) По-големи притоци
Искър р. Прав (Рила) р. Дунав 19,4 Стари Искър, Кална, Перловска, Владайска, Какач, Блато.
Стари Искър (Лесновска) р. Лопушна (Белица) р. Искър кв. Световрачене 30,5 Макоцевска, Матица, Буховска, Ботунецка, Кремиковска, Локорска, Войняговска, Подгумерска
Кална землището на село Бистрица (Витоша) р. Искър, кв. Горубляне - Банска река
Перловска Горно блато (Витоша) р. Искър, а след коригиране се слива с река Владайска 17,8 (км) Дървеница, Слатинска, Новачница
Владайска Горно блато (Витоша) р. Искър общо устие с река Перловска 23 (км) Горнобанска и Суходолска
Какач (Банкенска) Банкенска (Люлин, под вр. Райловско градище) р. Искър, след Кубратово 15,8 (км) Шевовица, Голяма река
Блато землището на с. Опицвет (пл. Три уши) р. Искър при гр. Нови Искър 8,5 (км) Сливнишка, Белица, Църна бара, Крива река
Любопитни са спомените на софиянци за Крива река (или т. нар. Иша) - стар ръкав на р. Боянска. Тя навлизала в София откъм площад „Македония", минавала покрай Института за спешна медицинска помощ „Пирогов", по ул. „Солунска", пл. „Славейков", ул. „Левски" и ул. „Славянска" и образувала блата пред Народния театър и между ул. „Гурко" и бул. „Цар Освободител". При Орлов мост Крива река се вливала в Перловската река.
Съвременните очертания на реките са определени предимно от техните коригирани корита - на р. Стари Искър (Лесновска), Перловска след кв. „Бояна" (вкл. р. Дървенишка), Владайска след кв. „Княжево" (вкл. р. Суходолска), р. Какач след кв. „Обеля" (вкл. Църна бара) и р. Блато след кв. „Мрамор".
Произходът, режимът и потенциалните запаси на речните води отразяват специфичните природно-географски условия на Софийската котловина. В Софийското поле валежните количества са по-малко, а разходът за изпарение и инфилтрация - по-голям, в сравнение с оградните планински склонове. Значителни валежни и речни водни маси попиват в седиментите, запълващи Софийския грабен и подхранват подземните водоносни хоризон-ти. Тези специфични условия на Софийската котловина водят до намаляване на водоносността в басейна на р. Искър (в рамките на котловината тя е наполовина от тази до яз. „Панчарево"), а така също и на количеството на водните маси, получавани от нейните софийски притоци. Приточните води, които получава р. Искър между яз. „Панчарево" и гр. Нови Искър, възлизат на около 280 млн. т3 и произхождат главно от р. Стари Искър (около 130 млн. т3) и р. Блато (около 35 млн. к. м.).
Характерна особеност на Софийското поле е рязкото намаляване на подхранването на реките с повърхностни води (т.е. валежните води, които се оттичат по земната повърхност) и относителното увеличаване на подхранването на реките с подземни води. Вероятните съотношения между повърхностни ге и подземните води, подхранващи реките, са 60 : 40%.
Софийските реки имат умереноконтинентален воден режим, който се характеризира със зимно-пролетно или пролетно пълноводие (февруари или март и март-юни) от снеготопенето и дъждовете и продължително лятноесенно маловодие (юли-ноември). Водният обем през пълноводието на реките средногодишно е 55-65 %, докато през маловодието той е 16-23 % от годишните водни обеми. Най-големите средномесечни водни количества на витошките реки са през юни (около 25 %), на р. Елешница - през май (около 19 %) и на реките Банкенска, Лесновска, Какач и Блато - през март (около 12-19 % от годишните водни обеми).
До 1955 г., когато беше изграден Хидротехническият комплекс „Искър" режимът на водите на р. Искър се формираше предимно под влиянието на високопланинските условия в Рила. След това обаче водните запаси и водният режим на реката между яз. „Панчарево" и Искърския пролом се определят в най-голяма степен от режима на нейните софийски притоци. Ето защо режимът на р. Искър се отличава с пролетно пълноводие (през март - юни) и лятно-есенното маловодие (през август - октомври), подобно на повечето си притоци. При гр. Нови Искър, където реката напуска Софийското поле и навлиза в живописния Искърски пролом на Стара планина, пълноводието представлява 55-60 % , а през маловодието се оттичат само около 6-7 % от годишния воден обем.
Характерни особености в режима на реките са големите прииждания, които засягат жилищни квартали и земеделски площи, разположени покрай реките. През 1936-1955 г. на р. Искър (при гр. Нови Искър) са регистрирани 5-6 прииждания годишно, а през 1956-1980 г. само от софийските притоци-3-4. Големи наводнения са станали през 1681,1857,1859,1937,1940, 1949, 1951, 1957, 1963, 1966, 1983 г. и др. Наводнения стават и по уличната мрежа от проливните дъждове или интензивното снеготопене при запушване на отводнителни шахти.
Върху режима на реките в региона на София съществено въздействие оказват язовирите, урбанизацията (със съответната инфраструктура), индустрията и напоителните системи. Значителни хидроложки изменения са настъпили от разширяването на застроените площи и изграждането на водоснабдителните и отводнителните системи на града. Наличието на водонепроницаеми покривки от асфалт и бетон в урбанизираната територия увеличава дела на повърхностно оттичащите се валежни води и намалява техните разходи за изпарение. Изменения в хидроложките условия настъпват и поради изтичането на водни маси от повредените водопроводи, които подхранват запасите от подземни води.
Предизвиканите от човешката дейност нарушения на речния режим са най- значителни нар. Искър след яз. „Искър" и яз. „Панчарево" (след 1955 г.), на р. Лесновска и на реките, пресичащи централната градска територия.
Изкуственото регулиране на огромни водни маси (над 670 млн. к. м.) чрез яз. „Искър" и яз. „Панчарево" се отразява както върху водните запаси, така и върху режима на р. Искър в Софийското поле.
В резултат от регулирането на речния отток и интензивното водопотребление намаляват различията между пролетното пълноводие и лятноесенното маловодие. Докато при естествени условия на маловодието се падат само 6-7 %, то при антропогенизиран режим този дял нараства до 28-30 % от годишния обем.
Пресни подземни води са акумулирани в отложенията, запълващи Софийската котловина. В тях е образуван общ водоносен хоризонт с по-голяма мощност в източната част на полето (до 200-300 т), където само терасните материали в района на кв. „Казичене" достигат дебелина 50-60 m. Тук е формиран грунтов басейн със значителни водни запаси, с бавно движение на водата в него от периферията към центъра и на северозапад към изхода на р. Искър от Софийското поле. В западната част на Софийското поле водоносният хоризонт е с по-малка дебелина и по-малки водни запаси. Прослойките от глинести материали на различна дълбочина в него причиняват образуването на места на полунапорни и напорни води.
Подземните води в котловинното дъно се подхранват от валежите и от разливанията на реките при големи прииждания, а в периферията на полето - и от склоновите потоци. В района на Софийската напоителна система подземните води се подхранват и от поливните води.
Нивото на подземните води е различно. То е най-плитко в ниската заравнена част между реките Искър и Стари Искър (Лесновска) и около р. Блато (0,5-1,5 m), където и колебанията му през годината са незначителни -30-60 cm. В съседство с реките подземните води излизат на повърхността и причиняват постоянно или сезонно заблатяване. В западната част и към периферията на котловинното поле нивото на подземните води се понижава на места повече от 10 m и колебанията на водното ниво през годината се увеличават от 0,5 до 4,5 m. Влияние върху нивото на подземните води оказва водочерпенето със сондажи и наличието на кариери за добив на инертни материали. В естествени условия нивото на подземните води се повишава от есенно-зимните към пролетните месеци (март - април), а в районите с напояване - от пролетните към летните месеци, след което настъпва бавно понижение.
Общите динамични запаси на пресните подземни води в Софийското поле се оценяват на около 2 m/s и около 2/3 от тях се експлоатират. Най-значителни запаси има по терасите на р. Искър и р. Стари Искър (Лесновска), а по-малко - по терасите на р. Блато. В тези райони са изградени големи водоснабдителни системи (при кв. „Казичене", с. Лесново, кв. „Световрачене", в северозападната индустриална зона на София и др.). По-плитко разположените терасни води са най-замърсени от различни източници или от притока на замърсени речни води, с които са в хидравлична връзка. По-дълбоко разположените подземни води са по-малко замърсени и с оглед гарантиране на качеството на черпените води дълбочината на сондажите постепенно се увеличава въпреки по-малките водни запаси. С нарастването на дълбочината на водочерпене се увеличава температурата на водите, която от 10-15 °С близо до повърхността достига до 20-22 °С на дълбочина 200-300 т и преминава границата за термоминерални води.
Изключително природно богатство на София са минералните води. От проучванията се установява, че цялата Софийска котловина, с част от оградиите й планински склонове, представлява обособен хидротермален басейн с порови и пукнатинни или пукнатинно-карстови водоносни хоризонти. В тези хоризонти се съдържат значителни запаси от минерални води с различни физични свойства, химичен и газов състав в зависимост от вида, геоложката структура и дълбочината на водовместващите скали. По своя произход те представляват инфилтрационни, погребани с бавен водообмен и дълбока циркулация минерални води.
Минералните води се изливат на повърхността във вид на естествени термални извори, разположени предимно в южната част на котловината. В многобройните сондажи са разкрити редица находища на напорни субтермални, термални и горещи води. Над 20 артезиански сондажа се самоизливат в котловината.
Основните характеристики на находищата на минерални води от извори и сондажи са отразени в таблицата.
При топлите минерални извори са разположени известните балнеоложки курорти с републиканско значение - гр. Банкя, кв. „Горна баня", кв. „Овча купел", доскоро и Софийската минерална баня. Редица други се формира и като регионални центрове. Високоалкалните, слабо минерализирани води о г Банкя, Горна баня, кв. „Иваняне" и други се използват за бутилиране и производство на безалкохолни напитки. Ежедневно за пиене се използва и аналогичната по състав и свойства изобилна вода от Софийския минерален извор и от кв. „Княжево".
С хидротермалната енергия от сондажни води се отоплява оранжерийният комплекс в с. Кривина.
Термоминералните води и някои от реките са използвани от най-старите жители на София, които са изграждали водохващания, водопроводи, минерални бани и чешми, доказани при археологически разкопки и по исторически документи. Впоследствие, освен минералните води, са използвани и реките за воденици, тепавици и напояване, а градските водни площи от разливанията - за ледени пързалки. В края на миналото столетие на р. Владайска се наброявали 10-15 воденици (под кв. „Княжево", около пл. „Възраждане", кв. „Сердика" и др.) и на р. Перловска (Боянска) - около 40 воденици и тепавици. Сравнително по-разностранно и интензивно е съвременното използване на водните ресурси за водоснабдяване, енергодобив, напояване и рекреация (особено на реките Искър, Стари Искър, Боянска).
ПОЧВИ, РАСТИТЕЛНОСТ И ЖИВОТИНСКИ СВЯТ
Под влияние на разнообразието от природни фактори, в равнинната и хълмисто-планинската част на Софийската котловина са формирани 13 почвени типа. Софийското поле е заето предимно от канелени горски почви. Те са формирани върху разнообразни почвообразуващи материали (пясъчници, андезити, варовици и др.) под изключителното въздействие на широколистна горска растителност. Тези почви са разпространени до 700-800 m надм. в.
Ограничено разпространение в по-високите участъци, заети с излужени канелени горски почви, имат и канелено-подзолистите горски почви. На северния склон на Витоша, Люлин, Лозенска планина и южния склон на Стара планина, на площи със значителен наклон, са разпространени и плитки канелени горски почви. Канелените горски почви притежават редица неблагоприятни водно-физични и химични свойства. По-ограничено разпространение имат ливадно-канелените почви в ниските части на релефа. Там подпочвените води са разположени близо до повърхността и благоприят стват развитието на ливадна растителност. Въпреки високото естествено плодородие на ливадно-канелените почви, в резултат на многовековното им използване те са силно обеднели на хранителни вещества и имат влошени физични свойства, поради което се отличават със сравнително ниско плодородие.
Излужените чернозем-смолници са разпространени в същите райони, в които са разпространени и канелените горски почви. Двата почвени типа образуват една зона, но смолниците заемат по-ниските части на релефа. Те са формирани върху слабо дренирани участъци, където вследствие на по-голямото овлажнение се е развила ливадна и ливадно-блатна растителност, която е причината за формирането на дебел хумусен хоризонт. Смолниците се отличават с добро плодородие, особено в години с пролетно-лятно засушаване, поради глинестия им състав, на който се дължи по-голямата им водозадържаща способност. По терасите на реките, които протичат през Софийското поле и по някои места в подножието на оградните планини, са формирани алувиално и делувиално-ливадни почви. По състав те са песъчливо-глинести. Това са плодородни почви, при които се получават високи добиви от земеделските култури.
Ограничено разпространение източно от София имат засолените и заблатените почви. Характерно за тях е, че са силно преовлажнени почти през цялата година. Заемат най-ниските форми на релефа. Това са почви с тежък глинест механичен състав, с лош въздушен и хранителен режим и с ниско естествено плодородие. Включването им в обработваемите земи, както и на торфено-блатните почви, изисква коригиране нивото на подпочвените води и химическа мелиорация.
Най-разпространени в планинските територии са кафявите горски почви. Те са формирани изключително под въздействие на горска растителност, в условията на голямо количество валежи. Почвообразуващите материали са предимно безкарбонатни скали - гранити, пясъчници, глинести шисти, гранитогнайси. Тези почви имат лек песъчлив механичен състав и често са с плитък профил. Характерна за тях е високата филтрация и ниската водозадържаща способност. Кафявите горски почви не са подходящи за земеделско ползване.
В зоната на канелените и кафявите горски почви са разпространени рендзините (хумусно-карбонатни почви). На стръмни терени те имат плитък профил, а в равнинните територии - по-дълбок профил. Образувани са под влияние на тревиста и тревисто-горска растителност, върху почвообразуващи материали, съдържащи значително количество карбонати. Плитките почви имат много ниско плодородие и използването им изисква създаването на благоприятен хранителен режим.
Най-високите билни и склонови части на релефа, с надморска височина над 1700 - 1800 т, са покрити от планинско-ливадни почви. Тези почви са формирани под въздействие на тревна и храстовидна растителност (клек, хвойна и др.), предимно върху безкарбонатни скали. Те са с лек механичен състав, със съдържание на скелетни фрагменти и пясък. Хумусното им съдържание е високо, но хумусът е груб, съставен от не напълно минерализирани органични остатъци. Те се използват главно за ливади.
Растителна покривка. В област София-град тя е разнообразна, което се дължи главно на местните природни екологични условия и на влиянието на човешката дейност върху растителността. Както климатът, така и сложният релеф, са първостепенните природни фактори за разнообразната флора на областта.
В равнинните части на Софийската котловина, които сега са заети от селскост опански култури, има тревисти видове, като садина, белизма, луковична ливадина и др. Формациите на садината включват голям брой съпътстващи видове (често над 50), като луковична метлица, очеболец, белизма, власатка, детелина и др. В тези формации често се срещат отделни представители на дървесна и храстова растителност, които са остатъци от съществувалите някога горски и храстови съобщества.
По-често се срещат зимен дъб, цер, глог и др. Формацията на белизмата на места заема големи площи - предимно на ерозираните терени. В тази формация се включват групи или отделни дървета и храсти от дъб, драка и др. Посочените тревисти формации са възникнали вторично на мястото на съществували някога и унищожени от човека гори и храстови формации от цер, благун, космат дъб, габър, драка и др. С деградацията на горите и храстовите съобщества, тревната растителност постепенно навлиза в разредените гори и храсталаци, където се формират вторични тревни съобщества. По подножията на оградните планини в миналото са били разпространени зимен дъб, космат дъб, клен, дива круша, келяв габър и някои други дървесни видове. Тези горски видове са били съпътствани от степни и ливадно-степни тревни видове, които сега се срещат само върху най-неплодородните плитки и ерозирани почви. Над 800-900 т надм. в. е развит по-влаголюбив тип гори от зимен дъб, трепетлика, габър, а на още по-голяма височина - и от бук.
Най-ниските територии на района около реките са заети от влаголюбиви тревни видове - предимно житни, бобови и разнотревие. По-широко разпространение имат ежовата главица, бялата и червената детелина, пиперичето, ливадната метлица и др. Ограничено разпространение в някои ниски форми на релефа имат ливадно-блатната и блатната растителност. На някои места са разпространени върби и тополи, а други са засадени с акация.
Животински свят. Представен е от малко на брой видове. В естествените и изкуствените водни басейни от рибите преобладават каракудата, шаранът, бялата риба, линът и кротушката. От земноводните се срещат жълтокоремната буика, голямата водна жаба и по-рядко дъждовникът. Дребните гризачи са представени главно от обикновената полевка, а ловните бозайници - от заека.
Установено е, че над София и околностите й мигрират, гнездят или зимуват около 310 вида птици. Преобладават птици, принадлежащи към фауната на студения, умерения и субтропичния климатичен пояс на Евразия. Орнитофауната на града е доста динамична, което е свързано със сезонните миграции на птиците. Изследванията на орнитолозите показват, че над София съществува интензивен нощен полет. Идентифицирани са сива и нощна чапла, калугерица, черен бързолет, кукувица, беловежд дрозд, червеногръдка и др. От арктическите видове са установени гмуркачи, поен лебед, червеногуша, голяма и малка белочела гъска, планинска и кадифяна потапница, северен мишелов, сребрист дъждосвирец, трипръст пясъчник, сив кривоклюн, брегобегачи, водобегач, снежна овесарка. Околностите на София представляват своеобразен миграционен кръстопът и място за хранене и почивка за чайковите птици, въпреки че районът на основните им местообитания е морският бряг.
За обитаващите населените места домашни гълъби са характерни също миграции на далечни разстояния. В София се появяват птици, опръстенени в Унгария, Германия, Италия и други страни. В резултат от нарастването на София и урбанизирането на околностите й някои птици са напуснали града. Не гнезди вече в околностите черният щъркел, напуснал е централните паркове козодоят, няма го вече и водният кос. Същата съдба имат белият щъркел, качулатата чучулига, селската лястовица.
ЛАНДШАФТНО РАЗНООБРАЗИЕ И ЗАЩИТЕНИ ПРИРОДНИ ОБЕКТИ
Ландшафтно разнообразие. Ландшафтите представляват относително еднородни по произход териториални съчетания (комплекси) от взаимно свързани компоненти на природната среда (скали, релеф, климат, води, почви, растителност и животински свят). Под влияние на човешката дейност природните ландшафти са подложени на различни въздействия, поради което в тях
ирис ъстват и редица антропогенни елементи. Резултатите от ландшафтните проучвания се използват при разработването на териториално-устройствени и градоустройствени планове и проекти и при вземането на оперативни управленски решения в областта на опазването, възстановяването и рационалното използване на природните ресурси и околната среда.
Основните фактори за формирането на ландшафтната структура на територията на област София-град се обособяват в две главни групи - природни и антропогенни. От природните фактори най-голямо значение имат скалната основа, релефът и хидроклиматичните особености на района.
Важна е ролята и на почвите и биогенните компоненти на природната среда, кои то са индикатор на въздействието на останалите фактори. В групата на природните фактори се включва и сложното палеогеографско развитие на Софийската котловина през неогена и кватернера, когато са се формирали и развивали съвременните природни ландшафти.
Втората група фактори включва преките и косвените въздействия от човешката дейност и различните форми на природоползване, които оказват влияние не само върху разнообразието на ландшафтите, но и върху тяхното съвременно екологично състояние. Тези въздействия често имат негативен ефект, тъй като изменят естествения ход на природните процеси в ландшафтите. Това води до нарушаване на равновесието в екосистемите и на тяхното нормално функциониране.
Пространствената структура на ландшафтите в района на София е илюстрирана от фигурата, която е съставена предимно по данни за съвременното земеползване, получени по международния проект Рhаrе СОRINE/ЕЕА, в който участват и български учени. Резултатите от проекта са публикувани във „Рhаrе Natural Resources, Land Cover", CD-ROM, Brussel, 1997. Тези данни са актуални, понеже са резултат от дешифрирането на получени в началото на 90-те години сателитни изображения. Използвана е и информация, съдържаща се в тематични карти на отделните компоненти на природната среда. Фигурата ясно отразява проявата на височинната поясност в разпространението на природните ландшафти, която се дължи на значителните различия в надморската височина на територията на област София-град (разликата между най-високата и най-ниската точка е почти 1800 m) и свързаните с тях изменения на климата, хидроложкия режим, релефообразуващите и почвообразуващите процеси и биоекологичните условия.
В зависимост от съчетанието между факторите за ландшафтно разнообразие и проявата на височинната поясност, различните видове природни ландшафти на територията на област София-град могат да бъдат систематизирани в три основни типа - планински ландшафти, подножни ландшафти и ландшафти на котловинното дъно. В оградните планини скалната основа на ландшафтите е изградена предимно от магмени (вулкански и интрузивни) и седиментни комплекси. В зависимост от пъстрия скален субстрат, движенията на земната кора и различните физикогеографски условия протичат разнообразни релефообразуващи процеси като изветряне, ерозия и др.
Под тяхно влияние са образувани земеповърхни форми, които са специфични за оградните планини - билни заравнености, върхове-твърдици, сложни по морфология и произход склонове, склонови стъпала, всечени речни долини, свлачища, срутища и др. Обликът на планинските ландшафти се определя и от специфичните черти на планинския климат и по-голямата степен на овлажнение, които създават условия да се развива разнообразна естествена растителност върху пъстра почвена покривка. Съществуването на естествено съхранени и слабо изменени от човешката дейност ландшафти в средно- и високопланинските пояси на Витоша е основание за наличието на територии със статут на защитени природни обекти.
Билните ландшафти (1) заемат заравнените гърбища на планините, над които често се издигат уединени скални твърдици. Тези ландшафти са най-широко разпространени на Витоша (Витошкото „плато") и Плана. Поради по-голямата надморска височина, билните ландшафти на Витоша са заети с плитки и каменисти планинско-ливадни почви, покрити с разредена алпийска и субалпийска тревна растителност. Специфичен елемент на пространствената структура на ландшафтите в обхвата на „платото" са торфищата. По гърбищата на останалите оградни планини билните ландшафти са разпространени на по-малка надморска височина. Поради това почвената им покривка е представена от кафяви и канелени горски почви, покрити предимно със смесени широколистни гори.

Склоновите ландшафти (2) се отличават с най-голямо разнообразие. Причина за това са значителните наклони и разчленеността на релефа, различната експозиция на склоновите повърхнини и интензивните ерозионни процеси. ландшафтите по южния старопланински склон са с дъбово-габърови гори върху плитки канелени горски почви. Северните оградни склонове на Витоша са по-стръмни и по-дълбоко разчленени. Под влияние на мразовото изветряне във високопланинската част на Витоша се разрушава скален материал, който под действие на силата на тежестта се придвижва по стръмните склонове. Така са образувани разнообразни форми на релефа като каменни „реки" и сипейни конуси. Склоновите ландшафти по Витоша са покрити с иглолистни и смесели широколистни гори върху кафяви горски и ерозирани канелени и псевдоподзолисти почви.
Доли

Долинно-проломните ландшафти (3) са образувани в резултат на ерозионната дейност на р. Искър в геоложкото минало - Панчаревският пролом между Плана и Лозенска планина и Искърският пролом, формиран в северната старопланинска ограда. Тези ландшафти впечатляват със стръмните, почти отвесни долинни склонове и с красивите меандри на реката.
Подножните ландшафти (4) са разпространени в периферията на Софийското поле. Скалната им основа се състои от неспоени делувиално-пролувиални и алувиални наслаги, а така също от свлачищни и срутищни материали. В южната част на котловината спускащите се от планинските склонове реки (Симеоновска, Драгалевска, Боянска) и потоци са образували обширни наносни конуси, които са специфичен елемент на подножните ландшафт. В ивицата между Витоша и Лозенска планина, а също така северно от Люлин, в района на гр. Банкя, релефът на подножните ландшафти е силно разчленен от малки реки и потоци.
Почвите са делувиални, делувиално-алувиални и канелени, а естествената растителност по незастроените терени е силно изменена от човешката дейност - преобладават земеделски земи, вторично възникнали тревисто-храстови съобщества или изкуствени горски насаждения на мястото на унищожени естествени гори. Ландшафтите в котловинното дъно (5) са образувани върху неспоени глинести, песъчливи и чакълести материали. Произходът на тези акумулативни материали (езерен, речно-езерен и блатен) е свързан с еволюцията на Софийския грабен и условията на седиментация в него през неогена и кватернера.
Релефът на ландшафтите в котловинното дъно е равнинен, плосък и монотонен. Почвената им покривка също е еднообразна - в западната част на Софийското поле тя е представена от смолници, а в източната - от алувиални и делувиални почви, които на места са заблатени и засолени под влияние на плитко разположените грунтови води. До известна степен обликът на ландшафтите се разнообразява от фрагментарно запазените надзаливни речни тераси на реките Искър, Лесновска, Блато, Слатинска, Какач, Владайска, Перловска и др. Тези тераси са изградени от речни наноси (чакъли и пясъци), които са покрити с дълбоки и плодородни алувиални и алувиално-ливадни почви (6).
Природните ландшафти в котловинното дъно и подножната ивица в най-голяма степен са изменени от многовековната човешка дейност. Причина за това е значителният природно-ресурсен потенциал и благоприятните условия за неговото усвояване. Под влияние на различните форми на земеползване по-голямата част от природните ландшафти са трансформирани в антропогенни. Основните категории антропогенни ландшафти в географското пространство на столицата - селскостопански (агроландшафти), селищни (урбанизирани), промишлени (техногенни), рекреационни (местата за отдих и туризъм) и други, могат да се разглеждат и като последователни етапи в усвояването и използването на територията на Софийския регион. Най-голяма площ заемат агроландшафтите (5) със сеитбооборотни култури, трайни насаждения, ливади и пасища.
Тяхното съвременно екологично състояние е в тясна връзка с почвеноклиматичните условия, формите на собственост, размера и конфигурацията на обработваемите парцели, използваната агротехника и др. Значителна площ имат и селищните ландшафти (7). Наред със застроените територии, характерни елементи в урбанизираните ландшафти са зелените площи и парковете, спортните съоръжения, паметниците на културно-историческото наследство и др. В обхвата на техногенните (8) и деградираните (9) ландшафти се включват предприятията в индустриалните зони на столицата, изградената инженерна инфраструктура, изкопите на рудниците и кариерите, изкуствените насипища от миннодобивната дейност и др.
Досегашното промишлено развитие и съществуващата техническа инфраструктура не са били съобразени с екологичните и естетическите качества на ландшафтите в районите с най-голямо техногенно натоварване, което създава екологични проблеми и изисква алтернативни устройствени решения. Ландшафтното разнообразие на територията на област София-град е важен фактор за нейното бъдещо развитие. При решаването на ландшафтно-екологичните проблеми на столицата е необходимо:
а) да се ограничи антропогенното замърсяване на компонентите на ландшафтите над пределно допустимите норми и да се ликвидират последиците от предишните замърсявания;
б) да се повиши ефективността при използване на разнообразния ресурсен потенциал на ландшафтите, като се спазва принципът използването на природните ресурси на ландшафтите да не надвишава техните самовъзстановителни способности;
в) да се възстановят и рекултивират деградираните ландшафти в урбанизираните и техногенно натоварените зони на областта; г) новите градоустройствени и териториално-устройствени решепия да бъдат съобразени с изискването за естетизация и устойчиво развитие на ландшафтите.
Защитени природни обекти. Съгласно новото природозащитно законодателство в България и в съответствие с нормативните документи на Международния съюз за защита на природата (IUCN, на територията на област София-град са обособени малък брой защитени територии. Това са природният парк „Витоша", резерватите „Бистришко бранище" и „Торфено бранище", природните забележителности „Кътински пирамиди", „Боянски водопад", „Алекови водопади" и „Самоковището" и множество защитени видове растения и животни.
В резултат на активната природозащитна дейност на Съюза за защита на родната природа и туристически дружества през 1934 г. (ДВ бр. 178/1934) е обявен Народен парк „Витоша" - първият в България и на Балканския полуостров. Тогава той е включвал само 6410 ha - 23 % от площта на планината във високата й част, която е била държавна собственост. След редица промени днес паркът обхваща почти изцяло планината и има площ 26 606,6 ha, от които в териториалния обхват на столицата попадат около половината. Този парк е включен в Списъка на ООН на националните паркове и еквивалентните резервати. По Закона за защитените територии от 1998 г. Народният парк „Витоша" е прекатегоризиран в Природен парк „Витоша".
Природозащитният режим на Витоша създава условия за съхраняване на ценни планински ландшафти и тяхното биологично разнообразие. Интересни и характерни са образуваните тук форми на релефа: Витошкото „плато", каменните реки, сипеите, твърдиците и други скални образувания, многобройните речни прагове и водопади. Витошкото „плато" е заравненост, простираща се от 1800 до 2200 m надморска височина, с преобладаващ наклон на север-северозапад. Платото почти изцяло е заето от торфища. Каменните реки са специфични за някои части на планината - по долините на р. Владайска и р. Бистрица, северно от вр. Камен дел. Софиянци наричат тези каменни реки „морени", въпреки че не представляват акумулативни ледникови образувания и съгласно научните доказателства са резултат от сферичното изветряне (разрушаване) на изграждащата ги скала - монцонит. най-привлекателна за многобройните посетители на парка е каменната река в басейна на р. Владайска в местността Златните мостове. От върховете-твърдици по-характерни са Черни връх, Резньовете, Камен дел, Черната скала и др.
В хидроклиматично отношение природният парк „Витоша" е характерен с оптималните си природно-географски условия за възникването и развитието на специфично видово разнообразие, което е една от основните причини за обявяването на защитената територия. В природните ландшафти на парка се срещат около 1500 вида висши растения, от които значителен брой са български и балкански ендемити (видове с ограничен ареал). Запазените стари писмени документи свидетелстват, че допреди няколко века Витоша е била покрита с гъсти, труднопроходими гори. За витошките гори още през XVII в. пътешественикът Евлия Челеби пише, че в тях „... куршумът не работи и стрелата не минава". Но в края на XIX и началото на XX в. този век оляма част от горите са били унищожени - изсичани са били за дървен ма териал или са били опожарявани за пасища. Сега от някогашните иглолистни гори са се запазили само отделни масиви, намиращи се по североизточния склон - в горната част на водосборния басейн на Бистришка река, и по западните склонове на планината - в горната част на водосбора на Владайска река.
Поради значителната разлика в надморските височини от подножието на планината до най-високите й върхове се наблюдават почти всички характерни растителни съобщества по вертикалното зониране на растителността от умерените географски ширини. В ниската част (до около 1300 m надм. в.) са разпространени смесените широколистни гори, в които преобладават летен дъб, горун и цер.
Горната граница на дъбовия пояс не е рязка и тук дъбовите съобщества са размесени с бука, а на места - и с белия бор и смърча. В този пояс се намира и единственото находище на тис в парка - в района на Боянския водопад на около 950 m надм. в. Сред разнообразната храстова и тревна растителност се срещат и някои редки и застрашени видове, между които рубиновата детелина, планинският божур (известен още и като„витошко лале"), петровият кръст, самодивското лале, полското котенце, което е с единствен локалитет тук в цяла България, и др.
Средновисоките части на природния парк „Витоша" (1300-1700 m надм. в.) са заети с букови гори. На места букът слиза доста ниско в дъбовия пояс - над Бояна, Драгалевци и Владая той се спуска до около 650 т надм. в. В този пояс и единствено на територията на природния парк „Витоша" отново бе открита петтичинковата върба - вид, доскоро считан за изчезнал от българската флора.
Спецификата на екологичните условия в буковите гори е причина за наличието на по-еднообразни храстови и тревни съобщества. Високите части на парка (1700-2000 т надм. в.) са заети от иглолистните гори. С увеличаване на надморската височина преобладава смърч и между 1700 и 1800 m се намират чисти смърчови гори. Над тази граница ю се разреждат и към края на пояса остават единични дървета, на места смесени с клек.
Сред тревистите растения и в този пояс се срещат редки и застрашени видове: балканският ендемит българско шапиче, витошкото лале, горската съсънка, къдравата криптограма, самодивското лале, източната ведрица, късната лойдия, листообхващащият стрептопус, кълбестият салеп, кръглолистната мурава, петнистата тинтява, жълтата тинтява, ранната горчивка. Най-високата част на природния парк „Витоша" (над 1800-2000 т надм. в.) е заета от алпийска и субалпийска тревна растителност. Редките видове, срещани тук, са златистата кандилка, алпийският повет, лазурният здравец, карпатското крайснежно звънче, кръглолистната росянка, витошкото лале, тинестата острица.
Ясно изразената вертикална зоналност на растителността е предпоставка и за наличието на многобройни и разнообразни местообитания за разширение и съхранение на богат животински свят. В природния парк „Витоша" се срещат почти всички представители на едрата бозайна фауна, известни и за другите български планини. Тези места в миналото са били обитавани от мечката и вълка. Само преди около век мечките на Витоша са били толкова много, че по свидетелството на К. Иречек през зимите на 1873 - 1880 г. Гладни мечки са слизали дори между къщите на с. Бояна. Според проф. Николай Стоянов през 1924 г. в района на с. Бистрица е убита последната витошка мечка. Напоследък има сведения за завръщането на тези два изчезнали от планината бозайника. Поради ловната забрана сега спокойствието на дивите животни е осигурено, което допринася за увеличаване на популациите им. На територията на природния парк „Витоша" са разположени два резервата - „Бистришко бранище" и „Торфено бранище".
Биосферният резерват „Бистришко бранище" е сред най-старите резервати в България - обявен е за резерват още през 1934 г. Той заема площ 1061,6 ha и се намира на североизточния склон на Витоша. Резерватът обхваща горната част от водосборните басейни на реките Бистрица и Янчевска от около 1430 m надм. в. до върховете Малък Резен, Голям Резен (2277 m), Сконарник и Голям Купен. Релефът на резервата е характерен със стъпаловидния си характер, който се определя от редуването на различно издигнати планински склонови стъпала, отделени със стръмни склонове. Богатството и разнообразието на земеповърхни форми се допълва от образуваните тук каменни реки, каменни сипеи и причудливи скални образувания, всред които изпъкват върховете твърдици. На места каменните реки достигат значителни размери.
Така например, „Голямата грамада" в северната част на резервата има дължина почти 1000 т и ширина до около 300 m. Сипеите, наричани още каменни грохоти, заемат значителна площ под върховете Голям и Малък Купен и правят терена труднопроходим. Както тези струпвания на огромни скални блокове, така и скалният венец в местността Резньовете, придават на релефа алпийски вид и привлекателност. Растителността на резервата принадлежи към два различни пояса -на иглолистните гори и на високопланинския пояс. Тук са установени 453 вида висши растения, от които 34 ендемични вида са включени в Червена книга на България. Горите са от смърч и имат издънков характер, поради честото им унищожаване в недалечното минало.
Средната възраст на едрите дървета е не повече от 100-120 години. В смърчовите гори се среща често черната боровинка, а в по-ниските части на резервата смърчът е смесен с бук, ива, бреза, бял бор и по-малко с ела. В миналото в горната частна гората и в безлесната зона клековите съобщества са били широко разпространени, но поради опожаряване сега вече клекът е рядък представител. Сред тревистите растения се срещат следните редки видове: жълта тинтява, самодивско лале, източна ведрица, кълбест салеп, горска съсънка, панчичева пищялка, преходна мурава, лазурен здравец, кръглолистна росянка и още много други. Във флората на резервата присъстват и някои балкански ендемити: бяла мура (сега има само няколко екземпляра в местността „Пожарище" на 1650 m надм. в.), велухенски минзухар, българска тинтява, българско шапиче, жешля и др.
Резерватът „Торфено бранище" е обявен през 1935 г. и има площ 784,1 ha. Намира се във височинния пояс 1750-1850 m и е създаден с цел съхраняване естественото състояние на торфището и блатната растителност в тази част на Витоша. Торфището се е формирало при по-обилна влажност и масово развитие на сфагнови и други (около 40 вида) мъхове, приспособени към екстремните условия на високите части на планината. Възрастта на торфището се изчислява на около 1600 години, през които се е натрупал торфен пласт, дебел до 2 m. Всяка година торфеният пласт нараства с около 1 mm. Торфището е разположено върху скална основа, над която следва слой от острициев торф. Над този слой следват пластове от острициево-сфагнов и сфагново-острициев торф. От дъждовете и топенето на снеговете торфището задържа огромно количество вода, подобно на сюнгер.
На територията на резервата се намира и вододайната зона на витошкия водопровод, което улеснява неговата стриктна охрана. На по-сухите места в резервата се срещат хвойната, лапландската върба и боровинки. От тревистите растения тук са разпространени някои видове очиболец, тинтяви, острици, пушици, орхидеи, каменоломки, сред които и редките видове торфена острица, тинеста острица, кръглолистна росянка, мочурно прозорче и др. Наличието на значителен брой видове, които са ендемични за България.и Балканския полуостров и са под закрилата на Закона за защита на природата (включени са в Червена книга на България), определя особеното място на защитените територии на природния парк „Витоша" в съхраняването на националното природно богатство. Интересни защитени обекти в обхвата на столичното пространство, намиращи се също в границите на природния парк „Витоша", са „Боянски водопад", „Алекови водопади" и „Самоковището".
В географското пространство на София се намира и природната забележителност „Кътински пирамиди", обявена за защитен природен обект през 1962 г. Кътинските прирамиди са скални образувания, формирани от ерозията в дебелите делувиални отложения в подножието на северната старопланинска ограда на Софийското поле. Заемат площ около 11 ha в местността осмият дол, намираща се в землището на с. Кътина. Те представляват различни по форма, големина и цвят (предимно червеникави) пирамиди с остров 1фхи гребени. В основата им е развита гъста мрежа от дълбоки ровини, между които стърчат неправилните пирамиди с отвесни стени. След 1980 г. се наблюдава тяхното непрекъснато разрушаване под влияние на повишената интензивност на ерозионните процеси. Сега в този район и в околните местности се образуват остри пирамидални форми, което би могло да доведе до създаването отново на такъв природен феномен.
НАСЕЛЕНИЕ И СТОПАНСТВО
ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ
Според сведения от църковни списъци до Освободителната война през 1877-1878 г. в София е имало 1022 християнски къщи с 1150 семейства. Ако се приеме предложената от нашия изтъкнат географ проф. А. Иширков средна численост на едно тогавашно семейство 5 души, излиза, че българите християни в София са били към 6000 души. Първото преброяване на населението в Княжество България е извършено на 31. 12. 1880 г. Според него, София е наброявала 20 501 жители, от които само родените в града са били 11 395, а останалите 9106 са дошли отвън. Или от Освобождението до първото преброяване София като столица вече е нараснала значително. Въпреки това, тя не е била най-големият град в страната.
По данни от същото преброяване (през 1880 г.) най-голям град в Княжеството е бил Русе с 26 163 жители, следван от Варна и Шумен, които също са били по-големи градове от София. Ако се вземе предвид и тогавашната Източна Румелия, най-голям град според извършеното на 31. 12. 18 84 г. преброяване е бил Пловдив с население от 33 442 жители. Посочените сравнения показват, макар и условно, значението и мястото на водещите градове, които са имали най-големи административни, стопански и социални функции до Освобождението. Следващото преброяване е извършено след Съединението, на 31. 12. 1887 г. Въпреки близо десетгодишното свободно развитие, София е имала с около 2000 души по-малко население от Пловдив, който тогава е наброявал 33 032 жители. Нейното изпреварващо развитие е през следващите години, когато тя се свързва чрез жп линия с Европа и Турция. По данни от третото преброяване (към 31. 12. 1892 г.) София заема вече решително първо място с 46 593 жители пред следващия по големина Пловдив с 36033 жители. Това първо място се утвърждава все повече до наши дни и има всички основания да се запази и през XXI в.
Най-ясна представа за демографското развитие на София дават извършените преброявания на населението - от първото през 1880 г. до последното през 1992 г. София е нараснала през целия наблюдаван период (1880 - 1997 г.) над 54 пъти, докато населението на страната се е увеличило но-малко от 3 пъти. Посоченото различие отразява в най-голяма степен непрекъснатото развитие на града като столица, както и нейните по-големи възможности и привлекателност в сравнение с останалите населени места в е страната. През 1880 г. в София са живели едва 0,7 % от населението на страната, а през 1997 г. този дял е достигнал 13,5%.
Освен общият брой на населението не по-малък интерес представляват и промените в съотношението между мъжете и жените на столичния град. В края на XIX в. до средата на XX в. мъжете са били повече от жените както в страната, така и в София. За страната относителният дял на мъжете е малко по-голям от дела на жените. При условията на висока раждаемост в миналото това може да се обясни с по-големия брой на живородените момчета н сравнение с броя на живородените момичета. През същия период, особено в неговото начало, относителният дял на мъжете в София е бил значително по-голям от дела на жените.
Това се обяснява не само с преобладаващия брой на живородените момчета, но и с много по-голямата миграция на мъжете, които са търсели препитание и реализация в столицата. Към средата на XX в. относителните дялове на мъжете и жените се изравняват, за да се установи след това една забележима тенденция към увеличаване дела на жените. При условия на непрекъснато намаляваща раждаемост, посочената тенденция отразява по-висока смъртност на мъжете и по-голяма продължителност на живота на жените. Тези процеси са по-ярко изразени в столицата, защото през последните 40 години относителният дял на жените в нея е малко по-голям от техния относителен дял за страната.
Конкретните промени в броя на населението могат най-добре да се анализират чрез техните източници - естествения и механичния прираст. Според абсолютния брой на общия прираст най-големите увеличения на населението са започнали още след Първата световна война и са продължили до средата на 80-те години. През този период най-голямо е увеличението през 1947 - 1956 г. През следващите десетилетия продължава нарастването на населението с големи прирасти, формирали се чрез увеличаващ се естествен и механичен прираст.
Увеличаващият се естествен прираст се обяснява с все по-големия брой на столичното население, а високият механичен прираст се дължи на масова миграция към столицата. Най-големите заселвания в София са станали след 1946 г. Това е периодът на национализация на частната собственост и колективизация на земята в селското стопанство. Тези процеси водят до масово преселване на население от селата към градовете и от по-малките градове към по-големите. Особеното за София е, че тя винаги е била най-големият привлекателен урбанизиран център в страната, независимо от въведените в миналото ограничителни мерки за получаване на жителство и по-късното отслабване на миграцията към градовете поради силното намаляване на броя на младите хора в селата. Освен на големите заселвания, високият механичен прираст на столицата се дължи и на населението на околните села, което е присъединявано към нея по административен път. Така например от 1934 до 1992 г. населението на София се е увеличило с над 150 000 души само по този начин. Механичният прираст е бил много висок - между 60 и 82% спрямо общия прираст на населението до средата на 60-те години на XX в.
Посочените тенденции в естествения и механичния прираст продължиха до демократичните промени в страната. Още през 80-те години се установи ясна тенденция към анулиране на естествения прираст поради непрекъснато намаляваща раждаемост и увеличаваща се смъртност. По тези причини през периода между двете преброявания от 1985 и 1992 г., естественият прираст на София (както и на страната) рязко намаля. През последните 5 години той е отрицателен. През същия период механичният прираст на столицата стана отрицателна величина поради повече изселвания, отколкото заселвания.
Демографската картина се влоши след 1992 г., когато към увеличаващия се отрицателен естествен и механичен прираст от вътрешната миграция се прибавиха и последиците от външната миграция. Негативното развитие на естествения прираст на София се обуславя от противоположното развитие на двата съставящи го процеса: на раждаемост и смъртност на населението. Първото впечатление е, че София е имала по-ниска раждаемост от страната с изключение на малко по-високите равнища през 70-те години. И раждаемостта, и смъртността на столичното население е била по-ниска в сравнение със страната, с изключение на първия петгодишен период (1891 - 1895). Съответните коефициенти за естествения прираст обаче показват различно развитие за страната и София.
Така например до средата на 60-те години София е имала по-нисък естествен прираст на 1000 души от населението, след което нейните коефициенти са вече по-високи от коефициентите за страната. Посоченото развитие на естествения прираст след 60-те години разкрива подобри демографски възможности на София в перспектива. Както беше отбелязано, естественият прираст през последните години стана отрицателен и населението започна да намалява по естествен път. Така страната навлезе в нов етап на своето демографско развитие, което понастоящем се възприема като демографска криза. Тенденциите на раждаемостта и смъртността са устойчиви и закономерни, тъй като са се развивали негативно от дълги години. Раждаемостта е с трайна тенденция към намаляване почти цял век, докато смъртността, след като е достигнала най-ниско равнище в началото на 60-те години, е започнала непрекъснато да се увеличава.
Нейното увеличаване се дължи както на повишаващата се смъртност във високите, средните и все по-младите възрасти на населението, така и поради неговото застаряване. Застаряването увеличава допълнително коефициента на общата смъртност чрез нарастване на дела на населението във високите възрасти, при които смъртността е много голяма. Независимо от посоченото обективно застаряване на населението при настоящите условия на социално-икономическа криза в страната, възможното намаляване на заболеваемостта и смъртността на населението в някои възрасти е реален фактор за подобряване на неговото здравно състояние, а оттам и на неговото бъдещо демографско развитие. Повишаване на раждаемостта може да се очаква след излизане на страната от икономическата криза, а по-нататъшното й стабилизиране - след завършване на преходния й период и по-нататъшното развитие на гражданското общество.
Данните за естествения прираст на други европейски страни показват, че за много от тях той е също отрицателен или близък до нулата. Една многобройна група, включваща Германия, Италия, Чехия, Унгария, Румъния, Руската федерация, Украйна, Беларус и трите прибалтийски страни, се характеризира също с отрицателен естествен прираст. Други страни, като Швеция, Латвия, Словения, Португалия, Испания, Гърция и Молдова, имат минимален положителен прираст до 1 %. Може да се очаква, че след няколко години и той ще се анулира.
Освен чрез отрицателен естествен прираст нашето население намалява и поради външна миграция на напускащи завинаги страната. След 1989 г. се разви една нова форма на миграция, която има подчертан социален и икономически характер - емигриралите могат дълго да отсъстват от страната, без да променят своето гражданство. Само през 1990-1997 г. страната са напуснали над 600 хил. души, като малка част от тях са се завърнали, за да емигрират след това отново. Посоченото голямо и непрекъснато намаляване на човешкия потенциал, от една страна, се отразява негативно върху репродуктивните и трудовите характеристики на населението. От друга страна, засилването на глобалните и интеграционните процеси между европейските страни ще поддържа и в бъдеще голям контингент от емигрирали за продължително време. В по-далечна перспектива, след присъединяването на България към Европейския съюз, може да се очаква намаляване на външната миграция.
От посоченото дотук могат да се направят два основни извода. Първият е, че населението на Европа като цяло ще намалява по естествен път още от началото на XXI в. Вторият е, че страните от Източна Европа са най-силно засегнати от демографска криза и нашата страна не представлява изключение от тях. На този фон София също не е изключение, но тя има очевидни демографски предимства в сравнение със страната като цяло. Такова предимство с по-малкият отрицателен естествен прираст на столичното население през последните години. Той се дължи на по-ниската обща смъртност, която от своя страна се обуславя както от по-ниска по-възрастова смъртност на населението, така и от по-добрата му възрастова структура. По-ниската по-възрастова смъртност се обяснява с по-добрите условия за здравеопазване в София, където са съсредоточени най-големите и специализирани здравни заведения на страната. Квалифицираната и своевременната медицинска помощ се съчетават с наличието на относително по-младо и образовано население с по-висока здравна култура. Освен тези причини обаче, както беше отбелязано, върху по-ниската смъртност на столичното население влияе и неговата по-благоприятна възрастова структура в сравнение със страната.
Населението, според класификацията на ООН, е поделено на три основни групи, като най-голямата е за възрастовия интервал 15 - 65 г. Тази група е най-важна, защото определя до голяма степен репродуктивните възможности на хората и още повече - техните трудови възможности. От такава гледна точка възрастовата структура на населението в София е по-благоприятна от тази в страната, защото през целия век тя е имала по-голям относителен дял във възрастовия интервал от 15 до 65 г. Този по-голям дял се е формирал главно по механичен път чрез заселвания предимно на млади и трудоспособни хора.
Относителният дял на най-младите (на възраст до 15 г.) в София е бил винаги по-малък вследствие на по-ниската раждаемост. По-малък е и относителният дял на най-възрастните жители на София (на 65 и повече години), който се дължи както на заселване на по-млади хора, така и на по-ниска смъртност в тези възрасти. Изтъкнатите демографски предимства на София са гаранция за нейното бъдещо развитие.
УРБАНИЗИРАНИ ТЕРИТОРИИ
Урбанизираните територии, най-общо казано, представляват застроените площи в селищата и непосредствено около тях.
В съвременната история на страната София като столица е водещият град с най-динамичното нарастване на населението до началото на 50-те години. Чрез нея се олицетворява развитието на урбанизацията в България. С нарастването на територията на града се проследяват периодите на нейното развитие, а от произхода на заселванията се вижда като във фокус сложната ни следосвобожденска история, характерна с превратности и „провали" на идеала за възраждане на Третата българска държава върху асмите на българския етнос.
В навечерието на Освобождението градът е обхващал територия с площ от 2,8 кв. км оградена с отбранителен ров, който е очертан от сегашните булеварди „Сливница", „Христо Ботев", „Патриарх Евтимий", „Васил Левски", „Г. С. Раковски". По заварения ров се прокарва околоградски булевард, с който се оформя първият ринг на София. През този период нейната площ в това пространство е 2,84 кв. м., но са застроени едва 75%.
В началото на 1878 г. градските граници били в следните рамки: на изток - до Слатински редут; на север - до воденицата на Сточна гара и Беримирски път при днешните Централни гробища; на запад - до Руски паметник и ул. „К. Величков". Фактическата територия на София обаче е била значително по-малка. Градът е достигал на север до Владайската река при днешния Лъвов мост, на изток до църквата „Св. София" и сградата на БСФС, на юг до ул. „Солунска" и на запад до бул. „Хр. Ботев". Извън тези застроени площи са оставали бостаните и ливадите на града, както и непроходимите през пролетта и есента мочурища.
От 1880 г. започнало разширяването на градската територия в източна посока - между днешните бул. „Цар Освободител", ул. „Московска", пл. „Св. Ал. Невски" и Двореца. През 1881 г. бил застроен теренът между бул. „Мадрид" и бул. „Цар Освободител", където за кратко време се оформил аристократичен квартал. В средата на 80-те години на XIX в. бързо бил застроен и районът около Националния дворец на културата (НДК), като се оформя и част от бул. „Витоша". Между хотел „Принцес" (Новотел „Европа"), бул. „Мария Луиза" и ул. „Клокотница" се оформил нов квартал. Във връзка с изключително нарасналия миграционен поток към София през 80-те години на XIX в. през 1887 г. общината определила нови градски граници: на изток до Подуянския мост на Перловската река (през 1895 г. е включено първото село към града - Подуяне), Александровската болница на юг, Владайската река на запад и Централна гара на север. В тези граници София вече е имала 4,2 кв. м. площ.
Важен фактор за развитието на София е оформянето й като международен транспортен железопътен възел на единствената сухопътна връзка от Западна и Средна Европа през Белград за Истанбул (1888 г.). През 1893 г. с била прокарана линията до Перник, а от 1897 до 1899 г. София е свързана през Северна България с Варна. Построена била и околовръстна линия. Промишлените предприятия, жп гарите и близките ханове по изходните шосета са важни градообразуващи елементи за формиране на нови квартали и предградия. Така било поставено началото на радиалнолъчевата конфигурация на териториалното развитие на столицата.
В края на XIX в. започнало строителството на Централна гара и оформянето на кварталите „Коньовица" и „Ючбунар", което довело до нарастването на градската територия в началото на отиващия си XIX в. на 7,3 кв. м. а през 1907 г. - на 8,9 кв. м. площ. Около строящата се Централна гара се оформил Опълченският квартал (1888 г.) с част от раздадените на опълченци парцели между Ломска улица (дн. бул. „Мария Луиза"), Владайската река, ул. „Опълченска" и гарата. През 1888 г. започнало застрояването на кварталите в югозападна посока около Руски паметник - Буката и Еврейските гробища. Все по това време били застроени терените около Черната джамия (дн. църквата „Св. Седмочисленици") и по ул. „Граф Игнатиев", около новопостроените Витошки казарми (дн. парка пред НДК) и на изток от Перловската река.
Така в края на XIX в. бил създаден кв. „Перловец", заселен предимно от служители в казармите и във военния арсенал при Лозенец. Изграждането на Държавната печатница обуславя заселването на нейните работници, с които е населен Типографският квартал източно от Перловската река.
До Балканската война се наблюдава временен застой в териториалното разширение на София. Само на някои места в столицата край жп линиите, излизащите от града шосета и промишлените предприятия били строени отделни къщи, които са началото на формирането на квартали след войните.
До началото на войните (Балканската - 1912-1913 г., и Първата световна война - 1915-1918 г.) завършва първият етап от пространственото развитие на столицата след Освобождението. Градската територия до този период очертава в общи линии съвременната Централна градска зона.
Бързото стихийно териториално нарастване на София след войните се обуславя от забогателите по това време лица, изградили десетки фабрики и стотици по-големи работилници. Заедно с индустриализирането по-големият и предимно масов стихиен миграционен прираст произтича от бежанците - българи, преселници от Вардарска и Егейска Македония, Добруджа и Западните покрайнини. В столицата били създадени няколко бежански квартала. По данни от преброяването на населението през 1934 г. родените в София са 31,5 %, другаде в страната - 53,2 % и извън тогавашна България -15,3%. Над 80% от бежанците са от Вардарска и Егейска Македония, които строили своите къщи в началото на 20-те години по време на управлението на Ал. Стамболийски.
Още преди Първата световна война започнали да се формират кварталите „Красно село", „Овча купел", „Павлово", „Модерно предградие" и др., като до 1938 г. Красно село е било най-голямото село в България. От началото на 20-те години градската територия започнала да се разширява към с. Горна баня, Семинарията и кв. „Триъгълника", като се появили типичните бежански квартали „Гевгелийски", „Добруджански", „Царибродски" и др. През 1921 г. официално били оформени кварталите „Долни Лозенец" и „Горни Лозенец" върху места, раздадени от общината на семействата, пострадали от войните, печатарски работници, служители, учители, университетски преподаватели и др. Към тях се прибавили и много бежанци от Вардарска Македония, Царибродско и преселници от Ихтиманско и Вакарелските махали. Към кв. „Лозенец" спада и Журналистическият квартал, зародил се източно от него през средата на 20-те години. Югозападно от градския център през 1921-1924 г. били формирани кварталите „Иван Вазов", „Крива река", „Хиподрума" и
Подофицерският квартал с квартал III гараж, Първо и Второ стрелбище, за което спомогнали построените още през 1884 г. Александровска болница, Военният лагер и прокарването на трамвайните линии № 5 и 6. През същия период на изток значително нараснала територията на София с кварталите „Иван Асен II" (1919 г.), „Батальона" около казармите на Крепостния батальон, „Редута", „Суха река" и „Подуенски герен", заселени главно с преселници от западните части на България. На североизток въпреки нехигиеничните условия на местността през 1921 и 1922 г. били застроени кварталите Кюлюците, Офицерският квартал, Хаджи Димитър и Индустриалният квартал. В навечерието и по време на войните започнало застрояването на пространството между селата Малашевци, Орландовци и Софийските гробища от заселници главно от западната част на страната.
Пак в началото на 20-те години градът се увеличил много бързо на запад и северозапад. Тогава възникнали официално кварталите „Разсадника", „Гевгелийски", „Захарна фабрика" и „Батолова воденица" (1926 г.). На запад от двете страни на шосето за Ниш и Белград - извън чертите на тогавашния град - започнал да се формира кв. Модерно предградие около вече застроените няколко фабрики. Официално били признати през 1922 г. кв. „Банишора", разположен между Опълченския квартал и Централния затвор, и с. Надежда, което фактически е предградие на София. Изграждането па редица промишлени предприятия източно от с. Надежда е причина за възникването в края на 20-те години на кв. „Военна рампа".
През 30-те години на XX в. застроената градска територия била уплътнена и разширена в посока към селата Слатина, Горна баня, Дианабад, Княжево и Красно село. Значително били разширени предградието Овча купел, селата Орландовци и Малашевци. Със създаването на Голямата градска община през 1938 г. към София официално били присъединени Слатина, Дървеница, Драгалевци, Красно село, Бояна, Княжево, Горна баня, Надежда и Малашевци, които, с изключение на Красно село, запазили статута си на села. Към това време градската част на Столичната община, т.е. на самата София, била 45 кв. м. Тази територия се запазила от началото на 40-те години до края на Втората световна война.
След кратък застой по време на голямата световна икономическа криза (1930-1933) територията на София продължила да расте, но вече с по-бавни темпове. Градът се разширил най-много на изток и югоизток. Застроен бил теренът около шосето за Ботевград със заселници предимно от Елинпелинско, Пирдопско, Трънско и софийските села. Все през 30-те години се формира кв. „Хр. Ботев", северно от с. Слатина, главно със заселници от Радомирско, Пирдонско, Ихтиманско, които работили в създадените промишлени предприятия на Гара Искър. През втората половина на 30-те години се очертали в основни линии кварталите с типичен вилен характер в югоизточна посока покрай околовръстната жп линия. Това са днешните „Изток", „Изгрев", „Дианабад" и др. На северозапад и запад възникнали кв. „Мара Бунева" (дн. „Яне Сандански") и железничарските фондови жилища. В средата на 30-те години се развил кв. „Триъгълника" като връзка между града и с. Надежда. На северозапад от Надежда се разраснала „Момкова махала" (Свобода) върху Илиянското землище, главно със заселници от Ботевградско и Годечко.
Обитателите на тези квартали работили предимно в промишлените предприятия на Надежда, Военна рампа, с. Илиянци и с. Курило (дн. гр. Нови Искър). В западната част на София между Коньовица и Красна поляна върху терена на бивш разсадник бил застроен кв. „Разсадника"; кв. „Модерно предградие" също силно се разрастнал на запад. Южно от него възникнало Чохаджийското предградие, а на мястото на днешния жк „Западен парк" върху незаконно присвоени земи се появил малкият квартал „Зидан кладенец".
Покрай жп линията за Перник-Благоевград-Кулата (Кюстендил-Гюешево) в близост до стопанските сгради на Агрономическия факултет се оформил циганският квартал „Факултета". В средата на 30-те години били очертани кварталите „Земляне" и „Манастирска ливада", последният от които бил разположен върху земите на Драгалевския манастир.
Като цяло пространственото развитие на София е представлявало стихиен процес на индивидуално застрояване в пояса между същинската градска част и селата, отстоящи на 4-5 до 7-8 кв. км от центъра. Това са полуурбанизирани територии с ниска степен на благоустрояване. Въпреки непрекъснато разрастващата се градска периферия в миналото, няма строго определена териториална диференциация според социалното разслоение на населението. Изключение прави центърът на града (или типичният благоустроен град), обитаван от българския политически, управленски и интелектуален елит.
Извън него, в многократно по-голямата разрастваща се периферия, се заселвали предимно безимотните преселници и бежанците. През 30-те години се наблюдава формирането на средна класа, живееща извън чертите на традиционния градски център. Предприемачи и средни търговци населявали зоната на Руски паметник, Александровската болница, улиците „Пиротска", „Клементина", „Христо Ботев", „Витоша", „Иван Асен П", „Патриарх Евтимий". Открояват се и някои квартали по професионален признак. Така например в Долни Лозенец се оформил квартал на артисти, журналисти и писатели, докато офицерите се заселвали предимно в района на Александровската болница и Института за спешна медицинска помощ „Пирогов".
Към тях трябва да се прибавят и работническите индустриални квартали „Кланицата", „Гара Искър", „Захарна фабрика", „Арсенала" и др. Административно включените към голямата градска община през 1938 г. Слатина, Дървеница, Драгалевци, Красно село, Бояна, Княжево, Горна баня, Надежда и Малашевци запазили статута си на отделни села до 50-те години. През 1938 г. територията на столичния град била около 45 кв. м., а с посочените села към общината - около 57 кв. км. Тази територия на града се запазила през войната и до 1945-1947 г. Войната заварила София с население около 400 хил. души.
След бомбардировките и особено след тази от март 1943 г. значителна част от него се евакуирало извън София. Временно напусналите града семейства се завърнали през есента на 1944 г. Наред с възстановяването на разрушенията в централната градска зона и в някои квартали (напр. „Хаджи Димитър"), урбанизираната територия започнала да се разширява отново след 1945 г. До края на 40-те години все още не е имало характерна интензивна миграция към София. Територията на града нараствала предимно от присъединяването на села, които фактически още преди войната почти са се слели с широката градска периферия. Териториалната експанзия на столичния град се осъществява за приблизително кратък 10-годишен период през 50-те години. В началото на 60-те години строителната градска територия е почти колкото сегашната - приблизително 120-130 кв. м.
В края на 40-те години всички съседни села, отстоящи на 4-5 км от центъра, станали квартали и се присъединили към градската територия. През 50-те години най-силно нараснало градското ядро. Тогава се включил следващият пояс от села, намиращи се на 5-6 км от центъра на София, а в началото на 60-те години завършва в основни линии разширяването на градската територия с присъединяването на селата и от 7-8-километровата ивица.
Административното присъединяване на селата от Кремиковската зона и Горубляне (1978 г. е последната година на присъединяване на села към София) пространствено не могат да се причислят към строителната територия на София. По данни от преброяването на населението, присъединените от 1947 до 1961 г. села (към момента на присъединяването им) са имали общо около 197 хил. души население.
Така върху землищата на присъединените села се изграждат жилищните райони и комплекси от 60-те до средата на 70-те години. Те не отговарят на градоустройствения им замисъл за комплекси, защото днес те са огромни „градски спални", създаващи облика на масовия стандарт на обитаване.
Една приблизителна оценка показва, че през 1946-1978 г. (следвоенното нарастване на градската територия) от милионното население на столицата 30% обитават довоенната територия на града, а около 70% (предимно от миграция) - територията, усвоена от присъединените села. През същия почти 30-годишен период се оформя територията на т. нар. „Софийска агломерация", в която непрекъснато разширяващото се ядро „поглъща" съседни селски територии от периферията. Развитието на столицата в котловина, с непосредствено ограждащи я планини, трансформира класическия териториален модел на европейските градски агломерации, представляващи система от главен град и градове „спътници".
Така пренесеният и „пришит" модел на система от спътници по 50 хил. и дори повече жители само на 15-20 км от центъра на София, предложен в предварителен устройствен план за агломерацията в началото на 70-те години, звучи абсурдно. Столичната агломерация се реализира пространствено в модел на разширяващия се „единен град" със система от градски райони с прилежащите населени места, като агломерационната зона е по-широка от административните граници на Софийската община. Въпреки че няма ясни критерии за териториалния обхват на Софийската агломерация, от функционалното и пространственото взаимодействие между ядрото и периферията на зоната се очертава територия, която включва редица съседни общини от Софийска област, като Божурище, Костинброд и части от Елин Пелин, Своге и Сливница. В териториалния профил на столицата, като специфична голяма европейска градска система, могат да се очертаят няколко последователни зони от центъра към периферията. Средният радиус на сегашната градска строителна територия на София е 6,22 км, като тя е изтеглена по оста на югоизток около Цариградското шосе и достига 12 км към кв. „Горубляне".
Интересно е да се проследят тенденциите на вътрешноградското разпределение на столичното население от центъра към периферията за период от 25 години - от средата на 70-те до края на XX в. Това разпределение на населението по еднокилометрови пояси от центъра (пл. „Св. Неделя") към периферията показва, че на прага на XXI в. строителната територия е почти напълно уплътнена. Периферията придобива характер на гъсто обитавана територия, а центърът се обезлюдява и се очертава все повече като делова централна зона с престижни национални и регионални европейски функции в съзвучие със структурата на модерните европейски столици от Централна и Югоизточна Европа. Очертават се три зони на градската територия: типична градска зона (двукилометровият пояс), преходна зона (до 6 km) и агломерирана зона (от 6 до 12 км).
От началото на прехода към изграждане на демократично общество у нас до настоящия момент се извършва уплътняване на преходната зона с качествено жилищно застрояване и със средновисоки жилищни сгради в квартали, с по-благоприятни екологични условия и с по-добре изградени транспортни комуникации. Формиращото се социално разслоение изменя критериите към жилищната среда и се разширяват териториите към диференцирано използване и жилищно застрояване на градската територия. В началото на XXI в. е възможно да се разшири строителната територия на София, защото високоетажното застрояване в жилищни комплекси е безперспективно. Освен това тези комплекси ще започнат да се обезлюдяват и само реконструкция или постепенното частично ликвидиране на панелните жилищни блокове ще освободят терени за изграждане на комфортни и естетични жилища.
СТОПАНСТВО: СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ И ПРОСТРАНСТВЕНА СТРУКТУРА
Всеки период от развитието на столичния град се характеризира със специфични и важни функции на стопанството. Те са резултат както от особеностите на географското и геополитическото положение на София и от утвърдената икономическа и политическа организация на обществото, така и от целите на провежданата регионална политика и регионално управление. Същевременно развитието на столичното стопанство винаги е оказвало влияние върху пространственото разрастване на града и е променяло неговата архитектура, функции и начин на живот на столичани. Наред с това София през целия период на XX в. е била най-важният икономически център на България. Развитието и структурата на столичната икономика е неотменим елемент от неговата многовековна история, съвременност и привлекателно бъдеще.
След обявяването на София за столица на България (1879 г.) за сравнително кратък период от време били изградени индустриални предприятия, които поставили началото на нова специализация на националното стопанство. Бързо развитие получили търговията и банковото дело, формирали са се пазарните центрове в градското пространство, утвърдил се статутът и престижът на Българската академия на науките, открито било първото висше училище в България - Софийският университет, постепенно била изградена транспортната инфраструктура на града. В резултат на тези промени София се е превърнала в най-големия индустриален, транспортен, търговски, културен, образователен и научен център на страната. През 1997 г. на столичния град се падат около 14% от населението на страната, в него работят около 17% от щетите в националното стопанство, произвеждат се над 15 % от индустриалната продукция. Тук са локализирани около 18,5 % от учащите се в страната и над 20 % от преподавателите. Увеличаващият се стопански потенциал в столицата се съпровожда с непрекъснато териториално разширение на града, който през 1998 г. заема около 12% от площта на обширното Софийско поле.
Пространственото разширение на столичната икономика протича успоредно със зониране на градското пространство. Обособена е централна - делова част на София, формирани са и четири индустриални зони - северна, югозападна, източна, а по-късно и югоизточна. Изградиха се и нови жилищни комплекси, съвършено нов облик след 1990 г. придобиват кварталите „Симеоново", „Бояна", „Драгалевци", „Бистрица", „Лозен" и др.
Развитието на столичното стопанство и формирането на неговата структура се извършват под влияние на специфичните особености на прилежащата територия и социално-икономическите отношения на София със страната. Съществени промени в столичното стопанство се извършват след 1990 г. Преходът към пазарна организация и управление на икономиката и преди всичко приоритетното развитие на частната собственост моделират по съвършено нов начин структурата и управлението на стопанските отрасли. През 1990-1997 г. делът на столичното стопанство в национален мащаб намалява, което се изразява в намаляване броя на заетите в промишлеността, строителството и транспорта. Същевременно бързо развитие получават отраслите от третичния сектор (обслужващата сфера). Най-характерното за 1990 1997 г. е непрекъснатото намаляване на дела на отраслите от първичния (добивния) и вторичния (индустриалния) сектор и динамичното, приоритетно развитие на отраслите от третичния сектор.
В периода между двете световни войни отраслите на първичния сектор (добив на природни суровини, земеделие и дърводобив) рязко намаляват своя дял и влияние в столичното стопанство. Известна активизация е характерна за рудодобива във връзка с усвояването на находищата на уранови руди край Духово и Сеславци, и особено с добива на желязна руда при Кремиковци. Отраслите, в които се преработват добитите природни суровини, като металургия (черна и цветна), химическа промишленост, производство на строителни материали и др., постепенно заемат структуроопределящи позиции в системата на столичната икономика. През последните години в столичното пространство се формират три основни локализации за добив на полезни изкопаеми. Това са кариерите за ломен камък (гранити, сиенити) за строителство и облицовки, добив на пясък и баластра от старите езерни отложения край Казичене, Долни Богров, Челопечене, Чепинци и Негован, както и добивът на железни руди по открит способ край Кремиковци.
Структурните промени, извършвани в столичната икономика, са насочени към ограничаване дела на добивните производства главно по икономически и екологични причини. Трайна тенденция е непрекъснато намаляване на полезното съдържание и качество на добиваните природни ресурси и увеличаване на производствените разходи. Добивните отрасли влошават силно и екологичната обстановка в Софийското поле. Изградените в североизточната част на котловината хвостохранилища, отвали и табани причиняват сериозно замърсяване на въздуха, водите и почвите. Спирането на уранодобива и закриването на рудниците в Бухово и Сеславци след 1992 г. бавно ще подобрява екологичната ситуация в Софийската котловина. Оптимизирането на екологичната обстановка изисква значителни финансови ресурси и преди всичко качествено нов подход при управлението на регионалното развитие в София.
Развитието на крайградското земеделие е обусловено от непрекъснато увеличаващия се брой на столичното население. Увеличаващите се потребности от земеделска продукция на градските пазари е причина за пространственото разширение на отрасъла. Южните склонове на Стара планина, както и подножието на планините, ограждащи от юг Софийското поле, се усвояват за земеделско производство. В териториите с по-малка надморска височина (Кривина, Казичене, Бусманци) се разраства отглеждането на зеленчуци и късно зреещи плодове, развива се производството на зърно и фуражи. В непосредствена близост до столицата се изграждат ферми за затворено отглеждане на животни за мляко и месо (в Подгумер, Костинброд, Казичене и др.).
Отглеждането на фуражни култури е типично за земите с по-голяма надморска височина в котловината. Заедно с това се използват полупланинските и планинските пасища, което предопределя и специализацията в отглеждането на овце, кози и говеда. Столичният град с големите потребности на пазара стимулира развитието на оранжерийното производство и отглеждането на цветя. Ежедневните потребности на София от прясна земеделска продукция „приобщиха" към градското пространство околните села и някои градове.
Тази регионална особеност през 80-те години се разви до такава степен, че практически в продоволствената зона на София участваше територията на цялата страна, а земеделската специализация на Западна България се предопределяше от потребностите и нуждите на Софийския пазар.
Извършените структурни промени след 1990 г. доведоха до рязко намаляване на земеделската продукция (особено от животновъдството). Разруши се старият механизъм на управление на земеделието, както и на транспортирането, преработката и търговията със земеделска продукция. Възстановяването на собствеността върху земите, както и извършваните реституционни процеси се съпровождат с ново жилищно строителство.
Тоталната държавна собственост в София и страната до началото на 90-те години ограничава и затормозява процеса на възстановяване на поземлената собственост. Резкият спад на продукцията от крайградското земеделие налага още по-далечни и по-скъпи превози на мляко, месо, зеленчуци, плодове и яйца. Въпреки това столичният пазар с количествените и ценовите си равнища остава най-привлекателният за търговците от агробизнеса и за представителствата на наши и чуждестранни фирми в първичния сектор на градската икономика. Земеделието на София ще разчита през следващите години на нови форми на частно управление на земеделските стопанства, на качествено нова регионална икономическа политика на държавата към отраслите от първичния сектор и увеличаване на производството чрез неговата интензификация и повишаваща се продуктивност.
Индустриалното развитие на столичното стопанство (вторичния сектор) се характеризира с добре изразена неравномерност и динамичност. До средата на 40-те години в индустриалната структура на столичната икономика доминират отраслите на леката и хранително-вкусовата промишленост. Много от съвременните промишлени производства на страната водят своето начало от София. В този смисъл столичното стопанство представлява своеобразен икономически инкубатор за развитието на националната икономика.
След 1947 г. индустриалните отношения в страната, включително и в София, рязко се промениха. Извърши се тотална национализация на собствеността в промишлеността и минното дело. Приоритетно развитие получиха базовите промишлени отрасли - енергетика, металургия, машиностроене, електротехническа и електронна промишленост, химическа промишленост. Изградиха се и големи строителни предприятия в София и околните села. Те се специализираха в производство и монтаж на панелни елементи за промишлено и жилищно строителство. За продължителен период от време (до 1991 г.) териториалната концентрация се приемаше за един от основните и най-важните критерии за развитието на индустрията.
През 1989 г. над 15% от предприятията на електротехническата и електронната промишленост и над 14% от предприятията на химическата промишленост бяха съсредоточени в София. В резултат на това рязко бе увеличен броят на заетите в промишлеността и строителството, делът на които достигна над 25 % от общия брой за страната. Необоснованата териториална концентрация на индустрията в столицата породи сериозни диспропорции и много проблеми. Възникнаха трудности със снабдяването на София и околните селища с хранителни продукти, нарасна замърсяването на околната среда, увеличаваше се броят на професионалните заболявания, налагаха се ограничения в потреблението на електроенергия.
Съществени промени в индустриалното развитие на столичното стопанство се извършиха след 1990 г. Преходът към пазарна организация и управление на столичното стопанство се съпровожда с качествени изменения в структурата на промишлеността и строителството. Постепенно делът на обработващите отрасли намалява. Заедно с това и броят на заетите в промишлеността на София намаля с повече от 50%. През 1998 г. в гр. София се произвеждат около 13 % от промишлената продукция на страната. При това 25 % от тази продукция се формират от частния сектор - една трайна тенденция, която ще променя не само структурата на столичното стопанство, но и структурата на отраслите от обработващия сектор в националното стопанство. Това са обективни процеси, налагани от пазарните механизми на организация и управление на промишлеността.
Независимо от негативните тенденции и рестриктивната политика, провеждана в промишлеността, столичната индустрия запазва своето национално значение. През 1998 г. промишленият потенциал на София осигурява 70% от черните метали на страната, 17% от продукцията на електротехническата и електронната промишленост, 13% от продукцията на машиностроенето, 10% от продукцията на целулозно-хартиената промишленост, 20% от брашното, 9% от продукцията на промишлеността за строителни материали и др. Формираната отраслова структура на индустрията превръща София в един от най-важните центрове на икономическо развитие с решаващо значение за националната икономика.
Приватизацията на държавната и общинската собственост на предприятията на територията на София е най-важното приоритетно направление. Друга приоритетна задача е създаването на привлекателна икономическа среда за чуждестранни инвестиции в столичното стопанство, които са с най-голям дял в сравнение с другите региони на страната. Паралелно с това се извършва техническо и технологично преструктуриране и модернизиране на отраслите от промишлеността и строителството в София. В резултат на това се променя продуктовата структура на промишлените предприятия и фирми, повишава се качеството на произвежданата продукция, нараства нейната конкурентоспособност.
Структурната реформа в индустрията на София, извършвана през последното десетилетие на отминаващия век, е в съответствие с европейските стандарт и параметри. Чрез нея столичното стопанство придобива „по-ясен" профил за постепенна интеграция в големия и сложен европейски пазар. Пространствената структура на индустрията в столицата се формира от 4 обособени индустриални зони.
Най-старата и с най-голям икономически потенциал е северната. Нейната специализация се формира от машиностроенето, леката и химическата промишленост. В тази зона се включват и индустриалните селища Световрачене, Нови Искър и Кремиковци. При новата икономическа обстановка, в съчетание с провеждането на далновидна и прагматична регионална политика, съществуват реални предпоставки за раждането на високотехнологичен индустриален парк.
Втората по икономически потенциал индустриална зона е източната - Гара Искър. Нейната специализация се формира от предприятия и фирми с различен производствен профил - обработка на цветни метали, производство на целулоза и хартия, кожухарски изделия, скално-облицовъчни материали и др. И свършваната приватизация на държавните предприятия в зоната ще промени нейния профил и значение за столичното стопанство.
Третата индустриална зона е разположена в югозападна посока, по направление на жп линията за Перник и булеварда към Княжево. С най-голямо значение за нейния икономически потенциал са текстилната, хранително-вкусовата промишленост и машиностроенето. Съществуват възможности за интегриране на дейността на научноизследователските центрове, изградени в зоната със съществуващите производствени предприятия и фирми.
Четвъртата индустриална зона е югоизточната. Тя е формирана в пространството между жк „Младост" и кв. „Горубляне". С най-голям дял в производствената специализация на зоната са предприятията и фирмите от хранително-вкусовата и леката промишленост. Индустрията ще определя икономическия профил на нашата столица и през следващите години.
Тя ще осигурява значителна заетост на работната сила и ще гарантира доходи на основната част от столичното население. В съответствие с процесите, развиващи се в националната икономика, и в София нараства броят на заетите в третичния сектор и брутният вътрешен продукт, произведен в него. Характерно за столичната икономика е значително по-високият относителен дял на лицата, работещи в отраслите на послужващата сфера (66,9%), в сравнение със средния за страната. Най-голям е броят на заетите в търговията, транспорта, здравеопазването, образованието, бизнесуслугите и др.
След 1990 г. настъпиха значителни промени в собствеността и организацията на търговската дейност и мрежата за обществено хранене. Извършва се реституция на съществували преди повече от половин век търговски обекти, протичат процеси на приватизация и деконцентрация на търговската мрежа, на създаване на нови частни магазини, малки частни хотели, ресторанти и други места за обществено хранене. Преустроени са част от универсалните магазини, като някои от тях са приватизирани, а други са в процес на приватизация.
Вече около 90% от магазините и над 80% от заведенията за обществено хранене са частни. В края на 1997 г. броят на магазините е около три пъти по-голям в сравнение с 1989 г. Голяма част от тях са разположени в новите жилищни комплекси, в по-отдалечените от центъра на града квартали, което ще съдейства за подобряване на снабдяването на населението с различни стоки.
Благоприятно влияние в това отношение имат и преустроените от Столичната община градски пазари (Красно село, Ситняково, Дружба, Надежда, Иван Вазов, Женски пазар, Слатина и др.). По-голямата част (55,4 %) от регистрираните до края на 1997 г. частни фирми са с търговска дейност, с което се разкриват нови работни места. Тенденцията на нарастване значението на частния сектор в търговската дейност и общественото хранене ще бъде характерна и през следващите години.
Нов елемент в търговската дейност в София са частните складове на едро (бившите държавни складове в промишлената зона Илиенци) и стоковите борси (напр. За плодове и зеленчуци в Слатина). Бъдещото развитие на търговията в София, както във всички големи градове в развитите страни, ще бъде свързано с изграждането на големи търговски комплекси в извънградското пространство в близост до града. Такъв комплекс е изграден в пространството между жк „Младост" и кв. „Горубляне".
Процесите на раздържавяване и преструктуриране са характерни и за транспортната дейност. Нейната организация има много важно значение за икономическото и пространственото развитие на града и областта, за обслужването на милионното население.
С голяма тежест за столичната икономика са дейностите, осъществявани от железопътния, автомобилния и въздушния транспорт. В бъдеще София може да има по-голямо значение като регионален транспортен център на Балканите и в Югоизточна Европа, след като се изгради ново съвременно летище с необходимия капацитет. Функциите на София като столичен и най-голям град в България налагат и развитие на градския транспорт. Единствено в столицата, наред с автобусния и тролейбусния транспорт, съществува трамваен транспорт (още от 1901 г.) и метро (от 1998 г.). Сравнително голямата площ на града и значителната отдалеченост от центъра на големите жилищни комплекси („Люлин", „Младост", „Дружба", „Овча купел 2", „Надежда", „Обеля"), днес създават сериозни трудности в транспортното обслужване на населението.
Вече влезе в експлоатация част от линията на метрото, която ще свързва западните и източните квартали на града. В бъдеще все по-голямо значение ще придобиват личните автомобили, тенденция, характерна за всички развити страни. Известни проблеми в това отношение ще се създават от специфичните особености на планировката на града (тесни улици, задължително преминаване през центъра поради липса на обходни пътища, свързващи отделните части на града и др.). Бързо нарастващият брой на леките и товарните автомобили през последните години, големият дял на старите автомобили на автобусния транспорт създават екологични проблеми поради разположението на София в затворена котловина, с малки възможности за естествено самоочистване на атмосферния въздух в нея.
Голяма част от заетите в обслужващата сфера в София са ангажирани в здравеопазването и образованието. В столичния град са съсредоточени редица здравни заведения с национално значение - повечето от специализираните болници, 11 от 12-те университетски болници, 6-те национални центрове в страната. Тук се обучава значителна част от медицинските кадри.
Характерно за София е разположението на болниците предимно в централната част на града. Това е наследено от формирането на здравната мрежа на града през XX в. Най-голямата концентрация на клинична, поликлин

Най-голямата концентрация на клинична, поликлинична и учебна дейност е в района на т. нар. „Александровска болница", създадена още в началото на XX в. По-равномерно разположение имат районните поликлиники и аптечната мрежа. Настоящият период на преход към друга обществена система се съпровожда и с промяна в организацията на дейността по здравеопазване, районирането и териториалното разположение на здравните заведения в града, с откриване на частни клиники, лекарски и зъболекарски кабинети, малки частни аптеки и др.
София има много важно значение в системата на образование в страната. Наред с големия брой средни общи училища, тук са създадени и редица други специализирани училища (техникуми, по изкуствата и др.). София е най-големият университетски център в страната. Тук през 1888 г. е създаден първият български университет - Софийският университет „Св. Кл. Охридски". Сега в София са концентрирани повече от половината от висшите учебни заведения в страната, сред които и някои уникални и тясно специализирани (напр. Военната академия, Художествената академия, Музикалната академия и др.). Градът се отличава с най-големия брой студенти и университетски преподаватели в страната.
София се развива и като най-големия научен център, в който е концентрирана най-голямата част от научния потенциал на България. Веднага след Освобождението седалището на Българското книжовно дружество, сегашната Българска академия на науките (БАН), е преместено от Браила в София. БАН е една от най-старите национални институции, която през 1998 г. включва 68 самостоятелни и автономни звена (институти, лаборатории, центрове), работещи в основните направления на природните, хуманитарните, обществените и техническите науки.
След 1990 г. се извършва преустройство и реформа в българското образование и наука. Създават се нови частни университети, разкриват се нови специалности в съответствие със съвременните потребности, преустройват се различни по профил научни институти. В пространствената структура на града са формирани няколко съсредоточия на висши училища и научни институти - в централната част, в източните и югоизточните квартали („Гео Милев", „Студентски град") и др. София е и най-големият културен център на България, в който са локализирани най-голям брой културни институции. През последните години се създават редица частни галерии, театрални трупи и др. Културната дейност е съсредоточена предимно в градския център. Засега не са формирани районни културни средища в кварталите с по-голямо струпване на население, отдалечени от централните части на града („Младост", „Люлин", „Дружба", „Овча купел", „Обеля" и др.).
В София се намират всички държавни учреждения по управлението на страната, две областни управи (на област София-град и на Софийска област), ръководството на Столичната голяма община и нейните 24 териториални общински администрации (съгласно досега действащия закон в градовете с население над 300 хил. души са обособени административни райони със статут на общини).
През 90-те години получиха по-голямо развитие редица специфични дейности, подпомагащи организацията и провеждането на производствената и друга дейност на обществото - банково дело, финансово-счетоводни услуги, застрахователно дело и др. В София, като най-голям град и стопански център, се наблюдава най-голяма концентрация на бизнесуслуги в страната. През последните години се извършва „изнасяне" на някои видове дейности в по-крайните квартали или в крайградското пространство (продажба и поддръжка на автомобили, производствени и битови услуги, ремонтни дейности и др.).
Това променя структурата и функционалното зониране на стопанството в столичното пространство. През последните десетилетия се изградиха големи жилищни комплекси, които се обособиха като зони за обитаване в градското пространство, в които няма изградени производствени предприятия и фирми и все още не е завършено изграждането на социалната им инфраструктура. За София все още не са типични съществени различия в зонирането на жилищния фонд в зависимост от социалния статус на отделните слоеве от населението. Съществуват тенденции за изграждане на нови жилища от по-заможни граждани в централната градска част на мястото на разрушавани сега стари жилищни сгради или в квартали, бивши села с подчертано рекреационни функции в подножието на Витоша (Бояна, Драгалевци, Симеоново и др.). Наред с това се изграждат и малки частни хотели или се преустройват в хотели големи еднофамилни жилища.
Развитието на столичното стопанство се съпътства с непрекъснато разширяване на териториалния му обхват. Обособяват се големи зони, които се „специализират" в различни стопански, културни, битови и други направления. По този начин се формират зони с комплексни функции, които са в основата на полицентричното развитие на столичния град.
ТУРИСТИЧЕСКИ РЕСУРСИ. СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РАЗВИТИЕ НА ТУРИЗМА
Често туризмът се свързва само с курортните селища и се подценява ролята на големите градове и техните околности. И наистина, туризмът не доминира в икономическия живот на големия град, но туристическата база и инфраструктурата са важен компонент в градския ландшафт и са белег за неговото туристическо значение. Безспорното значение на столицата като туристически център проличава от сравнението й с водещите туристически общини и центрове в България. Столичната община е на второ място по показателя брой на посетителите (след Варна), а по броя на нощувките отстъпва само на Несебър, Варна, Балчик и Царево и на туристическите комплекси Слънчев бряг, Златни пясъци и Албена. През София минават 34% от всички чуждестранни посетители на България през лятото и 63 % през зимата. Особено висока е концентрацията на бизнес-посетители в столицата (76% през летния сезон).
През 1996 г. на София се падат 10% от общия брой на посетителите на заведения за настаняване, в т. ч. 15,6% от броя на чужденците, както и 5 % от нощувките. Намаляването както на посетителите, така и на нощувките в първата половина на 90-те години е свързано с общата негативна динамика на туризма в България, но София запазва своята позиция в националната туристическа индустрия.
В системата на отдиха и туризма София изпълнява три основни функции: познавателен и делови туризъм за неместни жители; ежедневен и седмичен отдих на местното население; краткотраен ежедневен и седмичен отдих на населението от другите селища от околността на столицата, главно за задоволяване на потребностите от културни развлечения и забавления. Тези функции се развиват на основата на разнообразните природни и антропогенни курортно-туристически ресурси на територията на община София.
Природни курортно-туристически ресурси.
Живописният естествен декор на града се очертава от Стара планина на север, Витоша на юг, Средногорието на изток и югоизток и Люлин на югозапад. Близко разположените до София околни планини са привлекателни места за отдих и туризъм за столичното население. В някои от тях са изградени туристически центрове с национално и международно значение, какъвто е зимният туристически и спортен комплекс „Алеко" на Витоша. Планините около София са идеалното място за ежедневни разходки, краткотраен и дълготраен отдих и туризъм.
Природният курортно-туристически потенциал на София е съсредоточен в три основни зони за отдих и туризъм: природен парк „Витоша", Панчаревско езеро и яз. „Искър".
Природен парк „Витоша ". Малко европейски градове са така щедро надарени от природата с близко разположена и леснодостъпна планина, извисяваща своя купол на юг от града на височина 2290 m. Не един и двама известни пътешественици са възкликвали при вида на нейната хубост. К. Иречек пише в своите „Пътувания": „От софийските прозорци Витоша представлява в променливата своя премяна неизчерпаемо гледище на красиви природни сценарии", а австрийският учен фон Хохщетер, изкачил Витоша през 1869 г., е определил мястото й в живота на София така: „София и Витоша са така неразделни, както Неапол и Везувий". Още през 1934 г. Витоша е обявена за народен парк. Шосета, алеи, пътеки и въжени линии - седалкови и кабинкови, осигуряват достъпа до високите части на планината.
Две шосета прорязват планината и водят до двата основни туристически центъра, разположени съответно в северозападните и североизточните й склонове - Златните мостове и Алеко. От главните подходи към Витоша от кварталите „Княжево", „Бояна", „Драгалевци", „Симеоново" и селата Мърчаево, Владая, Бистрица и Железница продължават главни алеи, които за кратко време извеждат туристите до Алеко и Златните мостове. За моторизираните посетители са изградени около 60 км асфалтирани и павирани пътища до двата комплекса. Дължината на мрежата от алеи и пътеки надхвърля 270 км. В резултат на благоустройството па Витоша край алеи, пътеки и на поляни са изградени 155 декоративни чешми от камък и дърво. Архитектурно-битови съоръжения (маси, пейки, огнища, дървени мостчета и др.) улесняват посетителите по време на престоя и придвижването им из планината. Над 1000 табели маркират пътеки и туристически маршрути, около 40 навеса подслоняват туристите при лошо време.
Природният парк включва два резервата (Бистришко бранище и Торфено браните) и няколко природни забележителности - Боянски водопад - на Боянска река, Самоковището - водопад на р. Бистрица, пещерата „Духлата" (най-дългата пещера в България, разположена на 6 нива и включваща 6 галерии) и др. Един от най-масовите видове отдих през лятото са пешеходните преходи и екскурзии, често съчетани с познавателен туризъм и посещения на различни природни обекти, с каквито паркът изобилства. От Черни връх (2290 m) се виждат Рила, Стара планина и силуетът на Родопите в далечината на югоизток. Поглед надолу към Софийската котловина обхваща целия столичен град с откроените в ясно време златни кубета на храм-паметника „Св. Александър Невски". Интересни обекти за посещение са както каменните „морета" около върховете Черни, Резньовете, Голям Купен, Сива грамада, Селимица, Черната скала и др., така и причудливите форми на редица върхове, получили съответни названия като Лъвчето, Черната скала, Комините и др.
Природните условия на Витоша са подходящи за зимните ски-спортове. Формирани са два ски-центъра: „Алеко" и „Златни мостове". „Алеко" е най-старият, най-посещаваният и най-големият ски-център. Намира се на 1800 м надм. в., като най-високата точка за ски-спускане е Черни връх. В центъра са изградени три хотела - „Щастливеца", „Простор" и „Морени", голям брой почивни станции и една хижа - „Алеко". В района на комплекса се намират много специализирани спортни съоръжения - кабинкова въжена линия от кв. „Симеоново" до „Щастливеца", писта за алпийски-дисциплини Витошко лале, писти за дълго бягане и др. Пистите са с различна степен на трудност, което прави „Алеко" подходящ както за напреднали в ски-спорта, така и за начинаещи.
Вторият ски-центьр - „Златни мостове", се намира в северозападните склонове на планината. Кабинков лифт изкачва туристите от кв. „Княжево" до вр. Голямото Копито на височина 1350 m, където е построен и хотел-ресторант „Копитото". От терасата му се разкрива панорамна гледка към София и Стара планина. Удобно шосе свързва хотел-ресторанта с главното шосе от София, през местността Златните мостове до хижа „Боерица". До каменната река в Златните мостове също има ресторант, а над Златните мостове е изграден ски-центърът „Конярника - Ветровала" със стационарен ски-влек и два по-малки влека. Материално-техническата база, включваща места за настаняване и инфраструктурни съоръжения, създава благоприятни условия и за стационарен климатичен отдих през зимата. Все още обаче липсата на съоръжения за разнообразни спортни и развлекателни дейности не позволява планината да се използва пълноценно и през останалите сезони.
Зона Панчаревско езеро Тя отстои само на 15 км югоизточно от София и обхваща крайбрежието на Панчаревското езеро при надморска височина 550 m. Езерото е дълго 4 км, а ширината му варира от 100 до 400 m. Има плажова ивица с дължина 1300 м. Тази зона се използва за водни спортове, риболов и балнеолечение. В гребната база се провеждат републикански и международни състезания. Материално-техническата база за настаняване включва няколко ведомствени почивни станции с капацитет над 500 легла, къмпинг с 40 легла и двуетажен хотел. Балнеолечението се провежда в с. Панчарево, разположено на 600 м надм. в. между склоновете на Лозенска планина и Плана. Минералната вода е гореща (48 °С), с дебит 12 l/s, слабо минерализирана (0,495 g/l), хидрокарбонатнокалциева и магнезиева, което я прави подходяща за лечение на широк кръг от заболявания. Достъпът до зоната се осъществява с обществен транспорт от София и с. Лозен и с лични превозни средства.
Зона за отдих яз. „Искър ". Тя се намира на 800 m надм. в. и обхваща крайбрежната ивица на яз. „Искър", отстоящ на 37 км от столицата. Три са основните специализации на зоната - краткотраен отдих край водна площ, водни спортове и риболов. Настанителният капацитет обхваща около 600 легла предимно във ведомствени станции и къмпинг с около 40 легла. Базата за хранене включва ресторант „Щъркелово гнездо" и няколко малки заведения за хранене и кафенета. В зоната е изградена ветроходна база. Транспортната достъпност е осигурена от автолинията София - Самоков с честота през един час. Сред природните обекти, превърнали се в краткотрайни зони на отдих за столичани, следва да се отбележат и водоемите край Суходол, Банкя, Чепинци и Ботунец. Те са самостоятелно обособени туристически обекти с плажови ивици и изградена инфраструктура за водни спортове. Оборудвани са с къпални, а също така имат и добре благоустроени паркове за разходка и рекреация. Освен посочените три зони за отдих има редица по-малки места за отдих и туризъм с благоприятни природни ресурси. Такива са някои от лесопарковете около София (напр. Побит камък в Искърското дефиле, и почне от Лозенска планина), Люлин, балнеолечебните курорти (Овча купел, Горна Баня), по-малките населени места с природни забележителности, каквито има по южните склонове на Стара планина.
Балнеолечебни центрове. София е известна от древността като важно балнеологично средище. В пределите на града и околностите му бликат естествени и сондажни хидротермални източници. Сред по-значимите балнеолечебни центрове са София-център, Банкя (на 17 км от София), Овча Купел и Горна баня.
Зелени площи. Една от характерните особености на София и околностите й са зелените площи - градски паркове и крайселищни горски паркове. Такива са Борисовата градина, Южният парк, Западният парк, голям брой градски градини, разнообразяващи градския ландшафт. В границите на града зелените площи възлизат на 1650 ha, което представлява 5,9% от общата площ на града. Зелената зона на София, включваща крайселищни гори, има радиус около 20 km.
Антропогенни курортно-туристически ресурси. София разполага с множество антропогенни туристически ресурси от различен характер, които са обект на посещение както от български, така и от чуждестранни туристи. С най-голям интерес се ползват културно-историческите забележителности, археологическите паметници и архитектурните забележителности.
Сред археологическите забележителности, запазени и достъпни за разглеждане, са частите на вековната софийска крепост, някои от които са оформени като музейна експозиция. Поради бурната история на София в нея са запазени малко архитектурни забележителности. Най-старите са ротондата „Св. Георги", църквата „Св. Петка Самарджийска", църквата „Св. София", някои джамии. Повечето от архитектурните паметници, строени след Освобождението, са локализирани в центъра на столицата. Днес в сградите с архитектурна стойност в повечето случаи се помещават културни институти с познавателна стойност за туризма. Сред тях изпъкват Народният театър „Иван Вазов", Народното събрание, Софийският университет „Св. Климент Охридски", Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий", Синодалната палата, Българската академия на науките, Българската народна банка и др.
София изобилства с паметници, изразяващи почитта и преклонението на българския народ пред героичните събития и личности в нашата история. Такива са паметниците на Васил Левски, Иван Вазов, Паисий Хилендарски, Патриарх Евтимий, Св. св. Кирил и Методий, Свети Климент Охридски, Цар Освободител, Руски паметник, Докторски паметник, Алеята на писателите в Борисовата градина и много други.
София е богата на музеи от всякакъв характер. В повечето случаи те се помещават в сгради с голяма архитектурна стойност, което ги прави още по-привлекателни за туристите. Най-ценни за туризма са: Националният исторически музей, Националният археологически музей, Националният природонаучен музей, Националният музей „Земята и хората", Националният политехнически музей, Националният литературен музей, Националният военно-исторически музей, Националният етнографски музей, Църковният историко-археологически музей. В града има и много къщи-музеи на изтъкнати писатели и общественици, които имат голяма познавателна стойност, но се посещават предимно от специалисти и туристи с конкретен интерес.
Сред антропогенните туристически ресурси на София важно място заемат религиозните и култовите сгради, както като архитектурни и художествени шедьоври, така и като религиозни светини. Някои от тях са между най-посещаваните в града. Най-известен сред тях е храм-паметникът „Св. Александър Невски", който е и най-внушителният храм на Балканския полуостров. Няма човек, посетил София, който да не се е възхитил на забележителните художествени достойнства на катедралата, както и на великолепните икони, изложени в нейната Крипта. Други забележителни църкви, отворени за посещение, са „Св. Неделя", руската църква „Св. Николай" и др.
В полите на Витоша се намира уникалната Боянска църква „Св. Никола" (XI в.), която като паметник на културата със световно значение е под егидата на ЮНЕСКО. Туристически интерес представляват и множеството малки манастири около София, известни под името „Малката Света гора". Повечето от тях са действащи. Освен църквите и манастирите, към религиозните и култовите сгради спадат двата забележителни храма на мохамеданската и еврейската религия - Банябаши джамия и Синагогата. София разполага с множество спортни съоръжения. Изградената спортна инфраструктура е предимно в парковете и градините или е представена от малки частни фитнесзали, разпръснати из целия град.
Огромна роля за привличането на туристи имат културните обекти и събитията в културния живот на столицата. София е модерен град, който предлага големи възможности за културни прояви и развлечения. Сред тях са концертите на Софийската филхармония, спектаклите на Софийската опера, блестящите постановки на повече от двадесет сцени и театри, съсредоточени около ул. „Раковски" - българският Бродуей. Националният дворец на културата (НДК) разполага с 14 модерни сцени за разнообразни културни изяви. Художествените галерии на София, държавни и частни, предлагат широка гама произведения на изящното изкуство.
В София е изградена база от конгресни центрове, най-известният от които е Националният дворец на културата. Това е най-големият многофункционален конгресен център в Югоизточна Европа.
Основни и допълнителни туристически услуги.
Структурата на легловата база в София е в зависимост от туристическата специализация на града - преобладават хотелите и частните квартири. Териториалното разположение на базата показва ясно изразена концентрация (54 %) в централната част на града. През последните години има тенденция новите заведения за настаняване да се разполагат в периферията на столицата. По-големи хотели в София са „Шератон", Хилтън „Кемпински Хотел Зографски", „Принцес" (Новотел „Европа"), „Родина", Парк-хотел „Москва", Гранд-хотел „София", „Рила" и др. Заведенията за хранене в столицата са изключително многобройни. Те се поделят на заведения за основно хранене (ресторанти, столове, закусвални и др.) на заведения за допълнително хранене и забавление (сладкарници, барове, дискотеки, кафенета и др.).
Недостатъчно са информационните бюра в София - такива има на Централна гара, Аерогара София и в НДК. Голяма част от частните туристически агенции предлагат информационни и други допълнителни услуги. София до голяма степен определя туристическото „лице" на България. Опитът на много страни показва, че туризмът в големия град е един от основните фактори (все по-важен през последните години) за формиране на неговия представителен облик като място за работа, живеене и инвестиции.
Туризмът в столицата подпомага регионалното развитие на областта, стимулира развитието и на редица надрегионални дейности. Туристическата дейност е основа за пазарната реализация на културните учреждения и паметници в София. Тя е и опора за развитие на обслужващата сфера, тъй като създава предпоставки за увеличаване на паричния оборот и броя на работните места, особено в хотелиерството, ресторантьорството и търговията на дребно.
ПРОБЛЕМИ НА ОКОЛНАТА СРЕДА
Състояние на атмосферния въздух. София е най-големият градски и промишлен център в България, на чиято територия действат над хиляда промишлени предприятия. Не по-малко от 200 от тях изхвърлят значителни количества замърсители на въздуха. Важно е обстоятелството, че над 60 % от предприятията се намират сред жилищните квартали на града или в непосредствена близост до тях. Практически всички индустриални зони на столицата включват и жилищни квартали, с изключение на МК „Кремиковци", който е разположен на около 18 km североизточно от София и е най-големият замърсител на въздуха в Софийското поле.
От промишлеността директно във въздуха се изхвърлят: серни, азотни и въглеродни окиси; нетоксична и токсична прах, съдържаща олово, мед, цинк, живак и други метали; канцерогенни вещества (сажди, смоли, асфалт) и др. Бързо нараства броят на моторните превозни средства (МПС), които замърсяват въздуха над София с големи количества азотни и въглеродни окиси, въглеводороди, сажди и др. В периферните нискоетажни квартали на града (без комплексите) се използват неефективни битови отоплители.
Значителни количества прах замърсяват въздуха и поради лошото състояние и недобрата хигиена на уличните платна, при комунални и ремонтни дейности. Тези разнообразни и многобройни източници, концентрирани на относително малка територия, определят високото ниво на замърсяване на въздуха. При голямата скорост на вятъра проблемите са по-малко, но при неблагоприятни за разсейване метеорологични условия концентрациите на замърсители надвишават хигиенните норми. Първите проучвания на замърсяването на атмосферния въздух в София са били проведени от Националния център по хигиена и медицинска екология през 1950 г.
Малко по-късно изследвания започват в Националния институт по метеорология и хидрология при БАН и в Националния център по околна среда и устойчиво развитие при Министерството на околната среда и водите. Редовни измервания в София и в Кремиковци се провеждат от 1969 г., отначало от ХЕИ - София, а по-късно и от другите посочени учреждения. Голяма част от пунктовете са включени в Националната система за наблюдение, контрол и информация за качеството на околната среда, ръководена от ресорното министерство.
Официално публикуваните данни показват, че след 1989 г. се наблюдава значително намаляване на замърсяването на въздуха в цялата страна и подобряване на качеството на въздуха в населените места, включително и в София. Това се дължи повече на икономическия спад, отколкото на взетите екологични мерки. Очакваният растеж на производството през следващите години може да компрометира това подобрение, ако не бъдат предприети по-нататъшни действия за намаляване на количеството на изхвърляните във въздуха вредни вещества и ако не бъдат приложени нови екологосъобразни подходи и механизми за управление и преструктуриране на икономиката. Едва ли може да се очаква съществено увеличаване на замърсяването на въздуха от повечето промишлени, комунални и битови източници в София - напротив, има основания за обратна тенденция.
В същото време замърсяването на въздуха от автотранспорта ще става все по-сериозен проблем, подобно на всички големи градове в света. Затова все по-настойчиво се налага необходимостта от усилване на изследванията по химия на атмосферата. Нужно е да се увеличи броят на веществата, измервани в постоянните пунктове за наблюдения, като се включат приземен озон и другите основни фотооксиданти. Необходими са изследвания на фотохимичните и други превръщания на веществата в тропосферата, както и на метеорологичните условия, водещи до високи нива на замърсяването.
Така ще се получат ясни критерии за поява на рисковите явления „зимен" и „летен" смог и ще се разработят мероприятия за преодоляване или поне за ограничаване на вредите от тях. Липсата на такива изследвания у нас създава впечатление, че този вид опасни явления не се наблюдават в София или други градове на България.
Публикациите на международните организации в тази област обаче включват София в групата градове в Европа, където явлението „смог" трябва да се наблюдава. Необходима е по-нататъшна интензивна изследователска дейност, базираща се на съвременно организирана постоянна система за наблюдение и контрол и на комплексни експериментални проучвания.
Състояние на водите.
Водите имат неоценимо значение както за жителите на София още от най-древни времена, така и за настоящия и бъдещия град София. Най-известни водни богатства са многобройните лековити термоминерални води, които били използвани още от древността. Значителни водни богатства на София представляват река Искър и нейните притоци и големите пресноводни запаси от подземни води. Качествените характеристики на тези водни ресурси са резултат от извънредно динамични и разнородни фактори. Природните фактори определят условно-естествените качества на водите, като осигуряват устойчиво хидрохимично равновесие на водните екосистеми. Най-важни техногенни фактори са урбанистичните процеси (увеличаване на застроената територия и броя на населението, изграждане на техническата инфраструктура), промишлеността и крайградското земеделие.
Тези фактори водят до нарастване на водопотреблението и до увеличаване на количеството на отвежданите отпадни и колекторни водни маси. Количеството на питейните води, подавани във водопроводната мрежа на София (предимно от яз. „Искър" и яз. „Бели Искър"), непрекъснато нараства. През 1960-1969 г. това количество е средно около 70 млн. куб.м за 1 год., през 1979-1988 - около 200 млн. куб.м за 1 год., а през 1990 1995 г. - над 300 млн. куб.м за 1 год.
Хидрохимичните характеристики на водите на София се изменят в резултат от: отвеждането на непречистени отпадни води в реките; миграцията на химични вещества между повърхностните течения и подземните води; слабата ефективност на пречиствателните съоръжения и недостатъчните затворени водооборотни системи на промишлените предприятия; миграцията на остатъчни вещества от минералните торове и химическите средства за растителна защита от почвите към подпочвените водоносни хоризонти; инфилтрацията на замърсени валежни води и др.
Общото количество на отпадните води на София (1997 г.) се оценява на около 230-240 млн. куб.м, а на обработваните - около 160 -170 млн. куб.м за 1 год. (вкл. биологично и комплексно пречиствани - около 145 млн. куб.м за 1 год.). Най-голям дял за замърсяването имат петролните продукти, синтетичните повърхностноактивни биогенни (нитратни, амонячни и нитритни) компоненти, които постъпват от канализационната система. Голямо е количеството на замърсяващи вещества като нефтопродукти, серни съединения, микроелементи и др., които се получават от промишлеността и автотранспорта. След 1960 г. настъпват твърде динамични и пространствено разнородни изменения в минерализацията, съдържанието на сулфатните и натриевите йони и на неразтворените вещества в реките.
Динамиката на някои основни екологични показатели за състоянието на водите се илюстрира от замърсяването на р. Искър. Данните се отнасят за хидрометричната станция при гр. Нови Искър, където се събират водите от цялата Софийска котловина. Относително постоянни са концентрациите на амониевите и нитратните йони (2,0-4,0 mg/l), докато при останалите показатели се наблюдава намаляване след 1994 г.
Подземните води са по-слабо замърсени, отколкото речните води. Замърсяват се предимно от органични вещества, които мигрират от повърхностните почвени към водоносните хоризонти. Най-чести в Софийското поле и в страната като цяло са нормативните отклонения на нитратите (в около 85 % от всички случаи през годината), на окисляемостта (около 55 %) и на амониевите вещества (около 52 %). Значително по-редки са отклоненията на останалите показатели (манган - 18 %, нитрати и желязо - 10 % и сулфати - 2, 5 %). Съдържанието на хлорните йони е под пределнодопустимите концентрации (ПДК).
Освен замърсяването с химични вещества се увеличава и количеството на наносите, които се отмиват от урбанизираната територия и крайградските индустриални зони. Докато при условно-естествения режим наносите на р. Искър (при гр. Нови Искър) съставляват средногодишно около 150 хил. t, то в резултат от разнородната човешка дейност надвишават 1 млрд. t. Големите наносни количества на поройните водни течения са потенциални фактори за наводнения при затлачване и преграждане на речните корита. Предпоставка за увеличаване на наносите и за замърсяване на речните и подземните вода са също кариерите за инертни материали край София. Най-голямо е количеството на наносите, постъпващи във водните течения от промишлените площадки и от градските улични платна и площада (особено при поройни дъждове и снеготопене).
Опазването и рационалното използване на водните богатства на столицата изискват решаването на следните основни проблеми: осигуряване на комплексна и системна хидроекологична информация, необходима за контрола и управлението на водите на София; усъвършенстване на оперативната дейност на общинските съвети по управление на водите; намаляване на концентрацията на замърсяващи вещества в отпадните води; подобряване на техническото състояние на водопроводната и канализационната система за предотвратяване на загубите от вода и за осигуряване на отвеждането на отпадните води; рекултивация на кариерите за инертни материали край София; пречистване на речните корита от твърди отпадъци и др.
Състояние на почвите и антропогенни изменения в релефа. Основните процеси, водещи до деградиране на почвите в района на София, са ерозията, повърхностното уплътняване, заблатяването, засоляването и др. Почвите, засегнати от тези процеси, заемат значителна площ - 10,3 хил. ha. Освен тях, над 4,5 хил. hа са отнети от обработваемия фонд, унищожени и замърсени от промишлеността и строителството. Около 1/3 от почвите се нуждаят от мелиориране.
Проявата на ерозионните процеси се благоприятства от наклоните на релефа, наличието на лесноразрушима скална основа и значителната площ на обезлесените терени в подножията и склоновете на планините, ограждащи Софийското поле. През последните десетилетия обаче основен фактор за ерозията на почвите е създаването на големи масиви от обработваеми земи, липсата на подходяща техника за работа на наклонени терени, подценяването и непровеждането на противоерозионни агротехнически мероприятия. На ерозия са подложени част от канелените, канелено-подзолистите, кафявите горски и хумусно-карбонатните почви. Предотвратяването на този опасен процес изисква осъществяването на специални противоерозионни проекти, което едва ли е по силите само на новите собственици на земя. Оголването на терени от растителна покривка и извършването на изкопни работи за строителството също предизвикват засилване на ерозионните процеси. В други случаи човешката намеса е имала положителен ефект - чрез залесяване, укрепване и терасиране на голи и опороени склонове (край с. Желява и с. Йорданкино). Човешката дейност, често несъобразена с природните условия, активизира стари свлачища (край с. Кътина) или предизвиква възникването на нови свлачища (край с. Доброславци).
Значителна част от антропогенните изменения в релефа се дължат на промишленото, пътното и гражданското строителство. Строителните обекти са изградени на мястото на използвани в недалечното минало плодородни земеделски земи. Общата дължина на транспортните артерии (шосета, магистрали, жп линии и летища) в котловината е над 900 km, а площта на летищата надхвърля 1000 hа. При тяхното построяване са добити, а впоследствие и натрупани като насипища, огромни количества скални и земни маси. В периферията на столицата голяма площ заемат промишлените предприятия - само МК „Кремиковци" се разполага на 950 ha площ. Терените, заети с друг тип строителство - болници, санаториуми, спортни съоръжения и др., имат площ над 2000 ha. Най-силно човешката дейност е повлияла върху релефа на северната и североизточната част на Софийската котловина. Тук се наблюдават предизвикани от човека ерозионни, свлачищни, срутищни и други релефообразуващи процеси. Западно от Бухово, в граничната зона между котловинното дъно и подножната ивица, се образуват типични ровини (големи ерозионни бразди). Тяхното развитие е започнало след изсичането на горите или след унищожаването на тревната покривка. В някои случаи развитието на ровините е прекъснато от прокарването на пътища, изземването или насипването на земни маси.
В тази част на котловината се намират и голям брой рудници. Тяхното разработване, макар и по закрития способ, също е предизвикало изменения в естествения релеф. След обезлесяването на терените и дренирането на речните води във връзка с рудодобива, повечето от съществувалите преди малки реки днес не съществуват. Тук са натрупани големи земни маси (терикони) с височина до 25 m. В същия район е разположен ридът Рудината, на чийто южен склон има огромна кариера. В резултат от добива височината му е намалена с 20 m, а в дълбокия над 30 m ров се наблюдават най-активните и най-бързоразвиващи се свлачищни и срутищни процеси в Софийския регион.
Територията между Бухово, Чепинци и Курило е най-силно техногенно натоварената част от котловината. Тук се намира откритият рудник „Кремиковци", чиято дълбочина е над 220 m. Дължината на рудника е 1100 m, а ширината - около 500 m. Тази изцяло създадена от човешката дейност негативна форма в релефа има обем 250 000 куб. м и площ - 110 ha. В самия рудник активно се проявяват ерозионни процеси. На различна височина по склоновете на рудника се образуват сипейни конуси. Западно от рудника на площ от 210 ha са натрупани насипи (табани) от добивания и преработен материал с височина над 70 m. Тези табани са най-силно изразените позитивни форми на релефа в равното Софийско поле. Тук изцяло са ликвидирани съществувалите по-рано ливади, ниви и овощни градини. Слабата споеност на материалите, изграждащи насипите, е причина при силни ветрове да се замърсява въздухът в близките околности.
Втората по големина негативна форма, създадена от човешката дейност, е рудник „Курило" за добив на лигнитни въглища. Неговата дълбочина е между 100 и 300 m, обемът - 50 000 куб. м, а площта - около 60 ha. Натрупаният северно от рудника изкопен материал е върху свлачищен терен и това е довело до неговото придвижване по посока на шосето Кътина - Курило. На югоизток между с. Челопечене и кв. „Казичане", се проследява поредица от изкопи за инертни материали (пясък и чакъл) от заливните тераси на р. Лесновска и р. Искър. Общата площ на изкопите е около 300 ha. След изземването на материала изкопите се превърнали в изкуствени езера с дълбочина 2 - 8 m. Големият изкоп край с. Челопечене е образуван от свързването на три по-малки изкопа и има площ 215 ha. Диаметърът на изкопа е над 500 m, а дълбочината - 40-45 m. Поради значителните размери на образувалото се в изкопа изкуствено езеро се наблюдава абразионна дейност, в резултат на която се подкопават бреговете. Такава дейност е характерна и за изкуствените езера в изкопите при кв. „Казичане" и с. Кривина. Тези езера се използват като зони за отдих и водни спортове.
Край София има и редица язовири и микроязовири, създадени за нуждите на напояването. Най-големи са яз. „Суходол" и микроязовирите при с. Горна Малина, с. Столник, гр. Костинброд и МК „Кремиковци".
Около 6000 ha са земеделските земи край Кремиковци, замърсени с тежки метали. В металургичния комбинат има около 150 източника на замърсяване с олово, манган, цинк, кадмий, арсен, антимон и др.
В съседство с металургичния комбинат, между Бухово и Яна, почвите са замърсени с олово, цинк и др. Има и значителни площи, чието замърсяване достига два пъти над допустимите нива за тежки метали - предимно в землищата на Желява, Яна, Горни Богров, Сеславци. Замърсени са и значителни части от землищата на Долни Богров и Челопечене, но те попадат в зона на допустими съдържания на тежки метали в почвите. По-слабо е замърсяването на почвите с тежки метали в землищата на Враждебна, Чепинци, Локорско, Негован, Световрачене, Кубратово и др. В района на Нови Искър са установени стари замърсявания с олово, цинк и особено с кадмий. Техните стойности са даже по-високи от тези в Кремиковското поле. Замърсените площи тук не са толкова големи, но попадат в дворни места и градини.
В североизточната част на Софийската котловина в миналото са възникнали проблеми от добива и флотацията на урановите руди. Тук има локални огнища на радиоактивно замърсяване на почвите, причинени от изпускане на отпадни води от уранодобива. Така например в ливадите край Кремиковци се установява ? -радиоактивност между 921 и 2500 Bq/kg почва, докато естествената ? -радиоактивност в почвите на страната е между 185 и 1295 Bq/kg
Както и трябва да се очаква, увреждането на почвите оказва трайно въздействие върху земеделието, особено в близко разположените до металургичния комбинат земи. Това се потвърждава не само от сегашните наблюдения, но и от изследвания, извършени през 1962-1964 г. През 1993-1994 г. бе установено, че в 1/3 от наблюдаваните в тази част на Софийското поле земеделски култури тежките метали превишават здравните стандарти.
Такива култури се отглеждат както в полето, така и в личните дворове, въпреки че в тях се използва оборски тор - предпочитан за прилагане срещу тежки метали. Оказва се, че тревните фуражи са по-сериозен проблем, отколкото зеленчуците. Това обяснява някои епизодични факти на замърсяване е олово на вътрешни органи (черен дроб и бъбреци) на телета от района.
Всичко това налага структурни промени в земеделието, което се развива в близост до металургичния комбинат - там земеделието трябва да се насочи към семепроизводство, а в умерено засегнатите от замърсяване райони - към производство на зърнени фуражи.
Твърди битови отпадъци.
Твърдите битови отпадъци са важен екологичен проблем за столичния град. Управлението им е сложен процес, който, ако не се осъществява правилно, води до проблеми, произтичащи от замърсяването на всички компоненти на околната среда - въздух, води, почви и др. През последните няколко години се очертава тенденция към намаляване на образуваните количества отпадъци както за страната, така и за София.
Годишното количество на натрупаните битови отпадъци за София представлява около 10% от общото количество за страната. Нормата им на натрупване (kg/жител годишно), сравнена с някои европейски градове, е значително по-малка.
Системата на извозване на твърдите битови отпадъци, осъществявана от общински и частни фирми, обхваща цялата територия на столицата, но във вилните зони все още е незадоволителна. Обезвреждането на твърдите битови отпадъци се осъществява единствено чрез депониране. Целият поток от битовите отпадъци се насочва към депото, разположено в западната част на София - кв. „Суходол". Депото е изградено в съответствие с екологичните изисквания на България и Директивата на Европейския съюз.
Системата за контрол на подпочвените води включва два наблюдателни кладенеца, като са предвидени и газоотвеждащи системи без (засега) да се използва отделеният газ метан.
Сериозна стъпка към намаляване на риска от старите замърсявания е направена от Столична община, като е разработен проект за саниране и рекултивация на старото сметоразтоварище в кв. „Долни Богров". Работният проект предвижда събиране на отпадъците в едно тяло (старата част да се прехвърли върху доскоро използваната), възстановяване на естественото ниво на подпочвените води и изолиране на отпадъка от подпочвените води с шлицова стена. Задължителен елемент на работния проект е изграждането на газови кладенци за оползотворяване на газа метан. Количеството на метана представлява от 23 до 63 об. %, а на въглеродния диоксид - от 29 до 48,8 об. %. Решаването на проблема с намаляване на риска от старото сметоразтоварище край Долни Богров не е достатъчно, тъй като на територията на Столична община съществуват около 600 нерегламентирани сметища („криминални замърсявания"). В тях са натрупани около 157 хил. куб. м. отпадъци и Столичната община е разработила проект за поетапното им неутрализиране.
Националната стратегия за рециклиране на твърдите битови отпадъци се нуждае от тяхната точна количествена и качествена характеристика. За тази цел Столичната община проведе експеримент, финансиран от Програма ФАР и Министерството на околната среда и водите. Изследването се осъществи на три етапа - през зимата, пролетта и лятото, и обхвана 617 домакинства. След обработката на статистическата информация относно количеството и състава на отпадъците се получиха следните резултати:
- количество отпадъци на жител за ден - 355 g
- количество отпадъци на жител за година - 130 kg
- калоричност - 1840 kсаl/kg
Процентното съдържание на рециклираните компоненти от общото количество на отпадъците е:
- хартия - 8,5;
- пластмаса- З,1;
- стъкло - 14,3;
- метал- 0,7.
Обнадеждаващо е наличието на обществена нагласа за разделно събиране на отпадъците. Право за такъв извод дават отзивите на обществеността - процентът на заявилите желание за участие и процентът на реално участвалите е достатъчно висок, като се има предвид, че това е първи опит от подобен мащаб.
Приоритетните направления по обезвреждането на твърдите битови отпадъци на територията на столицата, заложени и в общинската политика, са свързани с: намаляване количеството на отпадъците; подобряване на организацията по събиране и извозване на сметта; прилагане на регионален принцип на обезвреждане на отпадъците; намаляване на риска от старите замърсявания върху човешкото здраве и околната среда.
Натоварване на територията с шум и вибрации. През последните десетилетия борбата с шума стана един от най-актуалните хигиенни, социални и екологични проблеми в световен мащаб.
Факторът „шум" е намерил своето място и в българското екологично законодателство (наредби, норми, методики). Предстои приемането на специален Закон за шума. Шумът е един от основните параметри на околната среда, включени в наредбите за Оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) от 1991 г. насам. Изискванията за допустимите нива на шумово замърсяване в населените места са диференцирани както за дневния и нощния период, така и за различните територии и зони в зависимост от предназначението им.
Акустичният режим в населените места се формира от различни източници на шум: транспорт (автомобилен, релсов, въздушен), промишлена, строителна и търговска дейност, спортни и детски площадки, озвучителни уредби и др. Основният източник на шум е автомобилният транспорт.
Шумът, излъчван от транспортния поток, е променлив и се оценява с величината „еквивалентно ниво на шума" в децибели (dB). Неговата стойност зависи основно както от характеристиките на транспортния поток - интензивност (брой на МПС за час), структура (относителен дял на тежкотоварните автомобили и автобусите в общия поток), средна скорост на движение, така и от редица външни фактори - вид и състояние на пътното покритие, брой на пътните платна, надлъжен наклон и други.
На територията на столицата съществуват разнообразни източници на шум в околната среда, като шумовият режим се формира основно от различните видове транспорт.
Първото мащабно изследване на акустичната среда в София е проведено от учените от БАН през 1981-1985 г. като част от разработваната тогава Екологична карта на столицата. Обърнато е внимание главно на шума, създаван от автомобилния транспорт. Установени са различни параметри и характеристики в повече от 500 избрани точки на територията на града. Обхванати са както всички главни улици и магистрали, най-натоварените кръстовища, така и много второстепенни улици с по-ниска интензивност на движение.
Наблюденията са извършвани предимно в часовете с върхово натоварване. Установено е, че около всички главни пътни артерии еквивалентното ниво на шума е между 67 и 75 dB, а около най-натоварените улици, магистрали и кръстовища - между 75 и 80 dB За илюстрация на динамиката на шума през дневния период (6.00 - 22.00 ч.) са проведени измервания в т. нар. „горещи точки" - кръстовищата Лъвов мост, Орлов мост, Ректората, Руски паметник, пл. „Възраждане", пл. „Македония" и гара Подуяне. Установено е, че високите шумови нива не стихват през целия ден и варират слабо около една средна стойност от 75 ДВ. Изследвано е и затихването на шума към прилежащите територии. Около най-натоварените улици хигиенната норма 60 dB се достига едва на разстояние около 60 т. Измерванията около второстепенните градски улици показват, че дори при ниска интензивност на транспортните потоци (под 100 МПС на час) излъчваният шум е над пределнодопустимото за жилищни територии ниво от 55 ДВ. Ето защо разпръсването на транспортните средства по малките улици води до наднормен шум на по-големи територии и съответно - до увеличаване броя на засегнатите хора. Значително утежнена акустична среда е установена както в места и зони за отдих, така и около редица болници, училища и детски градини, разположени непосредствено до улици с интензивен транспорт. Направена е и оценка на приноса на релсовия градски транспорт в общото ниво на шума. Установено е, че трамвайните мотриси със старата конструкция излъчват максимални шумови нива до 94 dB. Спокойна акустична среда е регистрирана в малките вътрешноквартални пространства, защитени от прилежащите към шумните улици сгради, изпълняващи ролята на шумозащитни екрани. Изследвани са спектралният състав на транспортния шум и статистическото разпределение на моментните нива във времето, илюстриращо динамиката на шумовата емисия. За всеки столичен район поотделно са изготвени графична акустична характеристика и конкретни препоръки за комплекс от дейности, целящи подобряване на акустичната среда.
През 1985-1989 г. от Научноизследователския строителен институт са разработени проекти за защита от транспортен шум на обектите Втора градска болница, Детска градина № 59 и Детска ясла № 6, възложени от Столичния народен съвет. Изготвена е шумова карта на Кирковски район с практически резултат - проект и частична реализация на екран за защита от транспортен шум на жк „Овча купел". Разработени са и шумови карти на общините Подуяне, Надежда, Илинден и Младост с подробни изследвания на шумовия режим. В Младост са проведени и специални измервания на разпространението на шума във височина пред фасадите на жилищните блокове. Резултатите недвусмислено показват, че трябва да се избягва уплътняването на междублоковите пространства със сгради-„пломби".
Актуализация на Екологичната карта на София е извършена през 1990 г. Проведени са измервания в общо 135 точки на територията на столицата. Обхванати са главни артерии, прилежащи към жилищни територии, и обекти със специално предназначение, около които са регистрирани шумови нива между 63 и 77 ДВ. Изследвани са 16 кръстовища, заемащи възлови позиции на територията на града, около които са измерени нива между 70 и 76 dB. Проведени са измервания и във вътрешноквартални пространства както в райони с нова застроителна структура (жк „Люлин", жк „Обеля") и със стара застроителна структура (кв. „Орландовци", кв. „Княжево"), така и във вилни зони (кв. „Бояна", кв. „Драгалевци").
Последната актуализация на акустичната характеристика на София е извършена през 1996 г. с акцент върху обекти, подлежащи на засилена шумозащита. Установени са акустичните качества на растителни бариери в зависимост от видовия състав и конфигурацията им.
През последните години в столицата настъпиха съществени промени в условията и факторите, влияещи върху шумовия режим - брой, видове и марки на МПС, организация па движението им по уличната мрежа, масово използване на клаксони и алармени системи, паркиране на непредназначени за целта места, реконструкция на големи пътни артерии с подмяна на пътната настилка, начин на проектиране и строителство и др. Влиянието на тези промени върху шумовия режим е разнопосочно и зависи от съчетанието им на конкретното място.
Съществен дългогодишен проблем, свързан с шума в столицата, е непосредствената близост на Летище София. Във връзка с новия проект за реконструкцията през 1996 г. е изготвен доклад за Оценка на въздействието върху околната среда. В резултат на изпълнението на предложените решения ще се постигне облекчаване на шумовото натоварване от въздушния транспорт. В процес на реализация е проект за разполагане и действие на система за наблюдение и контрол на самолетния шум в района на Летище София.
Източници на вибрации в околната среда па столицата са тежкотоварният автомобилен транспорт и релсовият транспорт (трамваен и метро). Проблемът, свързан с трамваите, е решаван частично през годините чрез подмяна на релсовия път с прилагане на нови технически решения по някои от най-уязвимите участъци от улично-пътната мрежа - бул. „Витоша", ул. Граф Игнатиев", бул. „Христо Смирненски", бул. „Янко Сакъзов" и др. Вибрациите от тежкотоварния транспорт се избягват чрез изнасянето му по обходни извънградски пътища. Изготвеният през 1994-1995 г. Доклад за ОВОС на проекта на Софийското метро доказва, че очакваните вибрации не застрашават сградния фонд и хората, с изключение на участъка между метростанции 5 и 7, за което са предписани необходимите мерки. Подобряването на акустичната среда в столицата се постига с прилагане на комплекс от методи и средства в няколко основни направления: експлоатация на превозни средства със съответстващи на съвременните изисквания шумови характеристики и постоянното им поддържане в добро техническо състояние; осигуряване на благоприятна акустична среда още в етапите на градоустройственото и архитектурното планиране чрез рационално проектиране на комуникационната мрежа, зониране на територията, екраниране на вътрешните пространства с различни типове екрани-сгради, озеленяване на земните насипи, подходяща ориентация на помещенията в сградите по отношение на шумовия източник, специални архитектурни решения (терасовидни сгради) и др.
Значим ефект от шумозащитните мерки може да се очаква само ако се прилагат комплексно и едновременно във всички направления- Осигуряването на благоприятна акустична среда е предизвикателство пред разработваните понастоящем и в бъдеще градоустройствени, транспортно-комуникационни и архитектурни проекти и решения.

склонен съм да се съглася

SAY 'ELLO TO MY LITTLE FRIEND!

Интересува ме тия данни до коя година са актуални.
Дано влизаш все още в тоя форум, че да разбера.