Не знам защо тук, не знам защо сега...

Не ми се мисли... Нали сте приятели... Би трябвало...

Понякога си на ръба. Струва ти се, че винаги си стоял на ръба на пропастта, но не е така, сигурно не си се родил с тази неутолима жажда за самоунищожение. Родил си се просто любопитен - да усетиш всичко, да почувстваш живота, да се впиеш в него. А после нещата са се променили и вече надникваш в място, където никой смъртен не бива да гледа дълго, защото замръзва от отчаяние.

Стоиш на ръба и надникваш предпазливо надолу; сигурен си, че от няколко мига съзерцание няма да ти стане нищо, все пак не си сам. Някъде зад теб, страхливо примрежили поглед, са тези, на които разчиташ, семейство, приятели, любов. Да, и той. Той. Ако залитнеш, ще се отпуснеш назад, в прегръдката му, и той ще те успокои и утеши, без да ти се кара за лудия стремеж към падане. Но се оказва, че си сам. Че никой не може да ти помогне, че никой не може да те разбере, освен хората, които са надвиснали над същата бездна, със също толкова малки шансове да оцелеят.

Това не е игра, това не е забавление, да флиртуваш със смъртта, но когато го разбираш, вече е късно да се отдръпнеш, вече е вкоренено в теб като пипалата на хероин. Губиш равновесие, защото отзад те блъскат... Кой беше предателят, първият предател, не помня. Има ли значение? Все още си силен и висиш на едната си ръка. А Той се е обърнал с гръб и раменете му се тресат от плач. Защото те бил загубил. Глупако! Защо ме остави да вися там, защо хленчеше, когато имах нужда от теб?
Надолу са само облаците - вихрят се, прегръщат долината, меки изгледат, а ръцете ти са напрегнати, мускулите скърцат от болката да задържат цялата ти душа, морал, чувства непокътнати; и ти се иска да се отпуснеш, да разпериш ръце и да потънеш. Всичко, което си построил досега, е излишно! Разбра ли, излишно! Излишно за теб, излишно за тях! Живял си заради тях, защото те блъскат наляво-надясно, защото те тласкат събитията, живееш така КАКТО ТРЯБВА, ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА, ЗАЩОТО КАКВО ЩЕ КАЖАТ ХОРАТА.
Не ми пука за хората. Това е моят живот, ще го живея както искам.
Вися на едно пръстче в момента. Може би ще се измъкна. Казват, че болката облагородява. Глупости. Озверява те. Ден след ден се чувстваш все повече звяр и все по-малко човек. Когато те целуват, ти се иска да хапеш. Когато те прегръщат, искаш да раздираш. Красотата ти е примка на вратовете на мъжете; не ги обичаш, не си способен. Опустошен. Топка от жива агресия, недоверие към всички. Загубих си вярата в човека, това е. Не искам да ме докосват, аз съм във вакуум. Не съществувам. Не дишам и не чувствам. Не знам кой съм. Не искам да знам. НЯМА МЕ. И си вярвам.
Едно време сънувах война, но това е илюзия. Войната е навън, в града. Сред хората. Звяр сред хората, с лъскава козина, красив и силен. Но празен.
Ще напрегна последните си сили и ще се издърпам. И тогава горко на всички, които са ме познавали - няма да знаят коя съм; горко на тези, които ще ме познават - няма какво да ме спре в унищожаването. Няма морал и няма чувства. Няма ме мен.

Не исках така да стане, за бога...

Започна войната.

С извинение към всички клубари - не тук му е мястото на това...


Алиса

Редактирано от Diablo на 27.09.02 11:13.

отмъщението е саморазрушение, не бива ..
търси и намери нов път за себе си, нов хоризонт :)

Само че си в леко заблуждение... приятели НЯМА. Не си имала, нямаш, няма и да имаш. Нищо нямаш.
Раждаш се самотен, така и умираш... всичко останало е илюзия. Приятелството е илюзия, любовта е илюзия... остава и смъртта да е илюзия... е това вече ще е истински кошмар.
Говорим си празни приказки.

Бих ти казала, че те разбирам, ама ще е пак празни думи.

Няма и не трябва да има правила и критерии, по които да се мисли и живее.

Ти си вярваш, Алиса - нима това е малко?!

Освен това знаеш какво не искаш. Знаеш и какво не знаеш.
Извини ме, но ти знаеш много повече от повечето хора...
Може би остава само да разбереш какво искаш?!

А иначе...


В калта сме. Така е.
От кал сме създадени и ще станем на кал.
И през цялото ни безвремие
единствено май за себе си ни е жал...

Всички сме в кюпа, тоест, висим си...кой откъдето и както завари... както може... както дойде... Въобще - красива гледка... Това е.

Единственото сигурно нещо е, че Краят на Света така и досега не е дошъл - колкото и много хора да са желали това...

И че има разлика между битка и война.
Също - между болка и страдание.

Ще кажеш - какво от това?
Ами... и аз обикновено това казвам!

може би е за клуб литература, ако е просто творчески напън.

ти Алиса ли си?
ако не си, можеш да й предадеш думите ми.

Бил съм на ръба на пропастта. И аз пишех и мислих по подобен начин тогава.

После обаче паднах.


Смешни заплахи. Смешна война. Дракони, хахаха :)))


Тук и сега ти казвам, че чак когато паднеш в пропастта разбираш какво е сила /чети внимателно, не казвам, че получаваш сила, а че РАЗБИРАШ какво е сила/. Ако се издърпаш нагоре няма да е кой знае какво постижение.

И когато паднеш и пред теб се разкрият невероятни неща, не смееш да пишеш тежки изстъпления вече, защото виждаш огромния път пред теб.

Едно е да се събудиш. Достатъчно трудно разбира се. Но немислимо по трудно е да се научиш да живееш след това в реалния свят, загърбил илюзиите.... и съвсем сам с единици пробудени някъде там... много далече.

хехехеее, разбира се, че и смъртта е илюзия :))

но има едно реално нещо. не мога обаче да ти го кажа с илюзорни думи.

ами покажи ми го тогава.
Ще ми се да съм няма, сляпа и глуха.
Току виж се сбъднало

Няма и не трябва да има правила и критерии, по които да се мисли и живее.

Радвам се, че не си се отказал изобщо да пишеш, както четох тези дни. Тук има нужда от хора като теб.


с най-топли привети!

хех, голям майтап би било една илюзия да показва на друга илюзия кое е реално :))

къде си Hell, та да ти го покажа?


личен въпрос - като си дефазирана не можеш ли да кажеш поне какви са ти честотите :-)))

привет и на теб :)

не съм се отказвал да пиша, не си прочела правилно :)

да се откажа от нещо означава да си наложа ограничения, а аз не правя такива лоши работи със себе си