Основно положение:

Ако някой е задлъжнял към теб, значи този човек е в слаба позиция и ще е по-лесно да го атакуваш.

Но нека мислим не само за човешките взаимоотношения и драми, а и за взаимоотношенията на държавите. Ако една държава задлъжнява и не може да се самоуправлява, това издава, че тя е в слабо положение. Следователно не е проблем да се атакува допълнително с местна интервенция (целяща или доминация, или връщане на заемите).

Обаче трябва да знаем какви са нивата на задлъжняване в атакуващата страна, защото нейното собствено състояние може да не е много здравословно.

Правилото има две изключения:

1. Когато част от задлъжняванията всъщност са вътрешни договорености между приятелски настроени кръгове и не изразяват слабост.

2. Когато част от заемите са вземани с цел манипулация или започване на конфронтация от иначе силна или достатъчно самоорганизирана страна.

След фалита на държавите очакваме там да възникнат някакви банди или дезорганизация. Те сами по себе си не са опасни за кредитора, но ако има друг голям международен играч, който възпрепятства интервенцията, това може да доведе не само до невъзможност за възвръщане на заемите, а и до допълнително изразходване на средства, без ясно очертан план за изход. Тогава лихварската стратегия се оказва проблематична, когато имаме мултиполярен свят. По-прецизно, това се отнася за случая, когато големите играчи не са съгласували политиката си към задлъжнелите страни като имаща приоритет над директната конкуренция/сблъсък помежду си.

Какъв е изводът за по-слабите държави. Това е да не задлъжняват или да задлъжняват само "приятелски" (като в този случай трябва много да внимават да не им охладнеят отношенията). Фалитът крие големи рискове, защото изтриването на кредита може да стане само след местен хаос и преминаване в нова сфера на влияние (която може да се окаже по-добра или не), или пък когато кредиторът приложи програми за директно подчинение и реорганизация (второто всъщност може да доведе до по-висока ефективност, но може да засегне "националния характер").

Какви са тия приятелски задлъжнявания?
Защо изобщо държавите трябва да търсят външно кредитиране?
Според мен всяка страна трябва (ако изобщо се нуждае) от кредитиране да си търси първо вътрешни източници, дали банки или граждани и най-важното в собствената си валута. Както видяхме с КТБ, че ако една банка попива депозити като сюнгер, това въобще не означава, че има клиенти с бързо разрастващ се бизнес, ами такива дето не си връщат кредитите. По медиите ни натрапват, че депозитите нараствали а пък сме ревели, че сме бедни, а къде отиват тези пари, къде се инвестират, дали нашите банки не кредитират чужди държави уж по-стабилни, а след време да се окажат като Гърция, ние не сме силна страна която може да отстоява правото си да си върне парите.
От друга страна ако страната се самокредитира като продава облигации (или както там се казват) в собствената си валута които после изкупува, ако икономиката и не се развива добре валутата и ще се обезцени и БВП номинално в собствената и валута няма да намалее, а дори ще се увеличи и приходите от данъци също и лесно ще си ги изкупи и всичко се самобалансира.

Питам кому е нужно външното кредитиране, не че съм против, но да става във валутата на кредитираната страна, държавният ни бюджет е в левове, заплатите на държавните служители са в левове, откъде накъде ще се вземат кредити в чужда валута? Която чужда банка иска да кредитира държавният ни бюджет да си купи левове и да кредитира държавата ни, не се нуждаем от чужда валута! Която българска фирма се нуждае от евро или долари си ги купува, не ги взема от държавата.

Редактирано от forestt на 16.02.15 10:48.