Сещате ли се за онзи литературен герой, който цял живот пишеше първото изречение на своята книга. Десетки, стотици, хиляди редакции на първото изречение от своя ненаписан роман. С едничката цел да се получи съвършеното изречение. Ден след ден, месец след месец, година след година... Цял един живот подчинен на редактирането на едно изречение. Някой може би с право би казал – напразен живот и напразно усилие. Някой би казал, че това е дребно и безсмислено занимание. Нима едно изречение може да промени света? Нима едно изречение може да има значение за космическия порядък? Нима този човек не можеше да свърши хиляди добри дела, ако да бе избягал от страстта си. Нима това изобщо може да бъде смисъл на един живот?
Сега, много години след като прочетох тази книга, все още си задавам същите въпроси и все още мястото където би трябвало да е скрит смисъла на човешкия живот е забулено в мъгла. Има обаче нещо в този литературен, измислен герой, което и днес ме кара дълбоко да му се прекланям. Стремежът към невъзможното съвършенство. Онова съвършенство, за което макар и да не можем да докажем, сме сигурни, че е липсващия пети елемент от сътворението на всемира. Онова съвършенство, приближението към което кара нещата да бъдат някак по-истински. Онова съвършенство, което отключва неподозирани сетива в нас и единствено ни напомня, че имаме още нещо в себе си, за което по принцип не подозираме и което тъпчем все по-навътре в себе си. Болезнената красота на този стремеж е точно в неговата невъзможност. В невъзможността на онзи миг, в който последният щрих ще бъде положен. Едно завършено цяло не е нищо различно от нещо към което може да бъде притурено. А онова към което може да бъде прибавено, просто не е съвършено. И отново и отново...
Ние хората отдавна сме спрели да пишем своето първо изречение. Защото е много по-лесно. Защото отдавна сме убедили себе си, че е по-добре да имаме една цяла, макар и скапана книга, отколкото да имаме незавършеното начало на едно изречение. Всичко около нас е низ от завършености. Неща които сътворяваме все по-бързо. Неща, които поглъщаме дори и под формата на чернова. Защото стремежът към невъзможното съвършенство отдавна е мъртъв. Умъртвен с едничката идея да не пречи на един друг стремеж – стремежът към суетата и простото консуматорство. Така първото изпречило ни се изречение става нашето съвършено такова. Правим си знаме от него и го веем гордо над главата си с яростната решимост да избодем очите на всеки който не вижда съвършенството в нас. Прокламираме гръмогласно и нескончаемо потапянето си в този наш съвършен свят и не позволяваме никому да ни изтръгне от блаженството. Нищо, че това блаженство ни води към нищото. Нищо, че и съвършенството ни е взето от там. Нищо, че пеизажът е станал с още една идея по-грозен. Нищо, че можеше и да не е така. В края на книгата се оказваме с разпокъсани дрехи и празна душа, стискайки с треперещи ръце свещеното си знаме. Всъщност единственото което ни е останало. Единственото! Тук, в края на книгата, ние съвсем не можем да се откажем от него. Първо, защото то вече се е срастнало с дланите ни и второ, защото ако не се подпираме на него, просто ще рухнем. Ще се свлечем в краката на собствената си суета и това в помътнените ни очи ще изглежда като съвършената светлина, която цял живот ни е водила.
А сещате ли се за онзи филмов герой, който обичаше една жена? Знам, че почти всеки филм започва с герой, който обича една жена. Този обаче беше различен. Той никога не пожела жената която обичаше. Той обичаше съвършено....

Никой

Никой, изненадваш ме - да не си на път да кривнеш в конкретна посока ;)
Стремежът към съвършенство и съвършената любов не е ли в основата на всички философски и религиозни залитания. И защо избра Батман, а не Бог? За последния се твърди, че и той умеел да обича съвършено.

Ako se doblijish do tozi vid "syvyrshenstvo" v liubovta, shte te otritnat... priemi, che znam ot opit... v tozi konkreten sluchai (no s "protivnia" pol :-). I nikoga niama da namerish koi da te razbere.

Inache... haresvam kakvoto pishesh, no... sled kato procheta neshto tvoe, pochti niamam kakvo da dobavia. Vinagi kazvash vsichko.

Такива истини казваш, мога да направя аналогия с онзи, който все се миел, докато не умрял в напразните си оптит да се измие съвършено.
Подобни примери бол.
Дано не си наистина пред тази дилема. Това е болест. Просто болест.

И това за знамето е много вярно. Но ти не си от тях, нали ?
И аз не съм. Кое е важно ? Да гледаме себе си или да съчувстваме на другите ? Избора е труден, макар и не за всички.
Все пак сме щастливци че въобще ни се предоставя избор.

Излишни неща пиша. Нека спра.

Обаче това за съвършената любов ме подразни. Преди да се консъмира, любовта винаги изглежда съвършена. Но това е глупост. Илюзия. Не обичам илюзиите. Но всеки има право на избор, нали ?
Пък и кой каза че живота не е илюзия ? ;)

Гледал си състезание по скок на височина. Там скачачите се мъчат да надскочат летвата. Всеки един от тях знае на каква височина е тя и колко още може да бъде скочено. Знаеш ли кой печели състезанието? Този който засилвайки се е престанал да вижда летвата. Този който скача не заради летвата, а заради предизвикателството да надскочи себе си. Този който не се мъчи да преодолее някаква определена височина, а този който се мъчи да се откъсне от гравитацията. Този който е тласкан не от мечтанието по първото място, а този който преследва предизвикателството на невъзможното.
Философските залитания... Историята на философията е низ от такива залитания. В желанието си да докажат себе си като истинни философи, мнозина са допуснали да се обосноват с недоказаности. Това може и да е слабост опорочаваща претенцията на тези философи, но въпреки всичко зрънцето познание което се е пренасяло през вековете чрез тази претенция, е дало здрав кълн, който някой ден може да прорасте. Ето това е ценното на философията. Тя стои на границата на двата свята - този на религиозната вяра и този на емпиричната наука и гради там някъде в този тесен процеп едно друго разбиране за всемира. Никой от двата свята не и признава този неин градеж, което обаче не им пречи нагличко да си крадат тухлички от него. А философията омазана в хоросан не забелязва тези посегания над творението си и продължава градежа на невъзможното.
Защо Батман? Ами представяш ли си какъв вой ще нададат звездобройците, ако напиша "защо искам да съм Бог!"

Никой

Примерът с любовта дойде за да подкрепи основната идея. Онзи стремеж към невъзможното съвършенство за който говорех по принцип е деликатна материя. Той би трябвало да храни духовните ни стремления, но мисля си, че летейки към безкрая на невъзможния свят, би трябвало да си даваме възможност да откъсваме по някое "несъвършено" цветенце от пътя. Все пак имаме и своя несъвършена съставка, която също има нужда от храна и която също трябва да заведем до края. Противното ще ни отведе в света на крайния аскетизъм, където упованието в съвършеното е превърнало в пустош света на днешния миг.
Въпреки опасността от това да се получи отделна тема, ще си позволя няколко думи по темата любов. Една любов е винаги съвършена в сътворението си, защото последното се случва в идеалния свят на духовните изживявания. После, когато проходи сред света, тя постепенно започва да наслагва върху си несъвършенството на човеците и техния свят. В това няма човешка вина. В това има просто живот. Такъв какъвто е. Изкушението да продължиш да живееш с абсолютната любов не е малко. Всички ние обаче си казваме, че ето от мен ще започне историята на неопорочената любов и че ние ще сме първите успели да дадат плът на любовта без да опорочим ефирната и природа. Дали това някъде се е случило всеки може да си отговори.
Една любов облечена в дрипите на битието обаче мисля си също е достойна за преклонение. Колко много красиви неща се раждат от смъртта на абсолютната и природа!
Ако въпреки всичко успееш да намериш сили да оставиш абсолютната любов жива, несподеляйки я с несъвършената природа на битието, то това е акт достоен според мен за не по-малко преклонение.

Никой

P.S. Съвсем приятелска бележка. Предпазвай себе си от схващането , че някой е казал нещо, към което няма как да бъде притурено. Това просто не е истина и ако не вярваш, ще направя един коментар на горните си разсъждения, с което ще ги разбия на пух и прах. Само пичове като Ошо казват последните истини. Другите евентуално сме обладани единствено от онзи невъзможен стремеж към тези истини, за който говорих вече.

Това би било дилема, ако човек не съзнава множествената природа на нещата. Универсалиите точно поради това са такива, защото са изън природата на конкретните неща. Няма реалност, която да е тъждествена на един възможен съвършен образец. Но опитът това да се постигне, си е достойно предизвикателство.
Дали съм от "тях". Ако ти отговоря, че не съм от тях, ще означава, че знам от кои съм. А за да е така, трябва да имам някакъв ясен и истинен измерител на случващото се. Аз обаче нямам такова средство. Точно поради това допускам, че може и да съм от "тях". Не ме карай да се затварям в един конкретен свят.
И аз пиша "излишни" неща, но нали се разбрахме, че в "излишния" свят, "излишните" неща имат място.
За любовта писах по-горе.

Никой

Това че емпиристите крадат от философите е вярно, но не виждам дълбокия смисъл в разграничаването на подобни "партии". По същата логика и аз мога да направя абсурдно заключение, че в основата на всеки спор е противоборството между разум и емоции. С разума боравят емпиристите, а с емоциите религиите. С какво боравят философите? И както вече видяхме, най-вероятно разумът и емоциите са изначални човешки органи, за разлика от морала. Затова се сещам за едно мое желание и аз да си открадна една тухличка от философите. Искам някаква тухла-гаранция, че от мен няма да изкласи човек като Хитлер. В стремежа си да надскоча себе си без да гледам летвата, да не избия милиони хора. В стремежа си да създам "съвършена" нация, да не спретвам "барбекюта" за "несъвършените" такива. На кой "орган" трябва да се опра за да не се случи това. Защо искам да не се случва ? Има ли някой, който да е убеден, че при подходящите условия от него няма да излезе строител на концлагери? В тъмното средновековие очевидно са били убедени в съвършенството на европейската цивилизация или поне, че е на няколко декади по-съвършена от тази на маите например. Съвсем не съм убеден, че стремежът към "петия елемент" не е просто стръв, закачена за кукичката. По този повод се сещам за един диалог между Дявола и Бога от Фауст прочетен някъде из форума:

"
Aз виждам само как човекът все се изтезава.
Тоз малък земен господ все си е зелен
И все тъй смешен, както в първий ден.
Да, малко по-добре би той живял,
С привиден лъч да не бе го ти огрял.
Това зове той разум и живот
И с него по е скот от всеки скот
И, струва ми се, ако позволите
И той с крака си дълги като скакълците:
Хвърчи си тъй, подскача и хвърчи,
В тревата все таз песен си бръмчи.
Поне да би лежал все в своята трева!
А той - във всяка смет ще пъхне своята глава!
"
МЕФИСТОФЕЛ

Никой,
героят трябваше да се обърне към жена за съвет. Изречението щеше да бъде завършено без време, както междувпрочем и остатъка от книгата. Понеже сме тук, за да създаваме пък всяко съвършенство започва отнякъде все пак.

Предполагам, има изречение, което може да обърне света. Имам подозрения, че ще е въпрос - не отговор, и ще започва така...а, рано е да го съобщя ;)))
Нали е продукт на въображението ми ? Защо да не мога да живея в съвършенство !
Няма да чакам Ви да зададе граници на Моето Съвършенство, я.Или да се пъхам в нейното (в един друг клуб разбрах, че има място:о)

....."Едно завършено цяло не е нищо различно от нещо към което може да бъде притурено. А онова към което може да бъде прибавено, просто не е съвършено. И отново и отново..." Персонално, за мен завършеното цяло не е статично, въобще не си представям как може да бъде ! И виждам характеристики на съвършенството (в опит да го дефинирам) именно в движението. Представи си го като мелодия..The Spider's Stratagem (DCD)..изваждам една нота и слушам отново - било е момент, когато съм го чула за първи път...вече има друг ефект. Какво да добавя към първото си усещане ? Повторението с едноцел същото изживяване е вече несъвършено. Естествено, не съм същата. Аналозите, които плетат ценностите ми са променени.

И сега, да седна да разочаровам някой физик, че може да измери промяната ползвайки собствената си глава, а не моята ?