|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
|
Тема
|
 Човек и субект
|
|
| Автор |
dnaunseq (старо куче) |
| Публикувано | 21.09.14 19:57 |
|
|
1.
При някои субективното мнение следва от това, че са субекти (според първоначалното философско определение*: възникващи от формирането, но често подчинението на обстоятелствата - ; или според друга частична или изследователска формулировка на субекта - , ), но при други субективното мнение следва от това, че са хора (пълноценно). Защото разнообразието на мненията може също да е проявление на абсолютни черти на нашата разсъдъчност, характер и персонализирано-приемствената връзка с други хора (водещи до винаги нюансирана и леко различаваща се, темпорално-разгръщаща се човековост** при всеки един от нас поотделно). Като субект, независимо от точната формулировка на субектността , човекът много рядко е пълноценен човек и от тази гледна точка играта с дефиниции и изследване на субекта е вид намеса в завършеността на човековото, когато (резултатът от изследването) се схваща нормативно или онтологически, а не чисто експериментално (като продължаващ експеримент***).
Виж също: .
___________
* Възникнало едва през модерността.
** Именно се разгръща, а не се променя "вулгарно" (механично и др.), тоест запазва винаги своята есенциална човековост, произлизаща "от себе си" като вложеност, но и очакваща връзка с обществото, с предците и с партньорство от другите хора, като нещо, което понякога "чака да се случи".
*** Тоест трябва да се класифицира прецизно в онтология на експеримента към по-голямата онтология на поддържащия ни живот и човек (с разбирането, че този онтологически клон също се превръща в част от нашето бъдене, било активно или като възможност).
2.
Но тук едно продължение на въпроса е дали можем да добавим качествено ново в онтологията на човека, или винаги става въпрос за някаква редукция или конкретно функционално приложение. Критерият ще е дали в крайна сметка получаваме по-голяма генеративност за "есенциални" в пълния смисъл човешки проявления. Един частичен отговор е, че ако въпросното ни спестява време, то същото ще позволи по-пълноценно да се прояви човешката ни страна, стига в процеса тя да не е била редуцирана необратимо, когато ще сме постигнали контрапродуктивно (фалшиво) развитие.
Всъщност дали трябва да бъдем прекалено подробни в тази онтология (примерно дали да определяме поотделно спорта като развиващ тялото, театъра, като служещ за нещо друго и други подобни), или по-консистентно, следва да включим основните характеристики, състоящи се (в една класификация) от човешко наследство (което да е пълноценно, през човешка връзка, а не само като набор от филтрирани партикуларности - примерно механистични, "информационни" и др.), човешкото проявление и се досещаме да добавим като непременно нужно, човешкото предаване.
Дали тук нямаме антропоморфизация, която да изключва природата и това да води до грешка: не, по-скоро формите на класификация са включени в човешкото наследство (включително класификацията на взаимоотношението с природата). Ние получаваме нещо общо като наследство, като част от него е и природата. Наследството е човешко, защото то е достъпно за нас през човешко схващане и почти винаги - за да е пълноценно - през връзка с други хора (а природата се подразбира, както се подразбира и тялото ни).
Това, че настояваме да се срещаме като човек с нашето наследство е донякъде реминисцентно на идеите за "вечното завръщане" или на "прераждането", не заради конкретния механизъм, а заради това, че ние срещаме нашето наследство с пълноправието да сме хора, а не като някакъв механистичен или какъвто и да е сбор от функционалности или елементи (изследователската програма на "субекта"). Тоест по този начин ние не "олекваме" срещу света, което също така е интуитивно ясно. Това е все едно като това да имаме целия багаж на този свят подобно на една липсваща конкретно, но тежаща достатъчно възможност в нашето същество (което може да се оприличи на предишни животи).
Откриваме връзка и с идеите на Лайбниц за монадата, където човекът представлява нещо, в което всичко се затваря, заедно с целия свят (, ).
Ако успеем да разширим още малко тази концепция, можем да кажем, че в човека свят се среща със свят и в това се състои комплексността на неговата реализация (под свят подразбираме всички природно/човешки елементи). Това изключва третирането на субекта като значима контрибуция, защото голяма част от комплексната есенция е в срещата на двата свята, а не само в механизма на реализация на субекта. Все пак този механизъм на субекта може да внесе прогресия от качествени различия в характера на тази среща и тогава не можем да го елиминираме от разглеждане (но вече като нещо по-активно: не търпящо въздействие, а като форма на транформация или съчленяване между двете множества).
3.
В малко по-различен контекст, следвайки идеите на "self-similarity", можем да мислим за двата свята като миналото и бъдещето. Друга форма на "self-similarity", индуцирана от разглежданата материя е срещата на моето същество с другото същество като два свята. Ако обединим тези идеи пък стигаме до сравнително парадоксалната идея за среща между миналото и бъдещето като среща между две същества: да кажем едното свръх-организирано, а другото състоящо се от хаос, или между такива с две различни структури на организация, които в хода на срещата си постепенно се трансформират. Явно тази среща не е просто среща, а вид "сливане/преливане".
Срещата пък между двама души може да се разгледа като среща между минало и бъдеще. Това е интуитивно познато, когато говорим за хора от различни поколения. Когато пък се срещат хора от едно поколение, те може да сменят позицията си на минало/бъдеще един спрямо друг (едновременно се актуализират и на двете страни на активността и на възприятието). Защо детето е бъдещето, а родителят е миналото. Реално и двете страни се актуализират, но детето има по-голям капацитет на промяна, а родителят по-голямо съдържание. Същото може да се прояви и при срещата на двама души от едно и също поколение - единият да научи от другия. Интересно е какво става, когато едната страна има както по-голямо съдържание, така и по-голям капацитет на промяна. Обикновено това не се случва, но когато го открием можем да говорим за нещо подобно на декохеренция между техните време-пространства (т.е. комуникацията им не протича "гладко", "диалогично", "общностно", а като изпреварваща изненада, телепортация, надмогване, удивление). Това обикновено се балансира във възрастта, защото младите все пак имат достатъчен капацитет за промяна.
4.
Типичните възгледи за субекта ни изправят срещу "вакуум" в бъдещето, а точно това не би трябвало да е така. Защото това онищоствява човека и след него и света. Освен това го закрепва статично на върха на света (да не кажем като материална екскреция), вместо да се възприема като много по-богато трансформативно явление. Макар и невидимо, човекът води (със себе си) бъдещето в пълноценно наличие и е въпрос да придобие тази правилна перспектива. Възможностите също са напълно налични, а не несъществуващи (защото са изначално включени в пълноценната му човешка същност). От тази позиция човекът следва да се концентрира преди всички над естетиката на срещите от минало към бъдеще (както и по подобие над срещите си с други човешки същества, природата, знанието и т.н. в множество аспекти на "self-similarity"). Това ни помага да схванем и по-добре Бога, който участва в трансформацията на свят към свят, вместо да го търсим на конкретно място в света (когато имаме единствен свят, подпрян от "нищото" на субекта). Всъщност друг начин е да спрем да мислим до такава степен за субекта (за това как той се изживява), че да хванем самия свят в прогресия (заедно с естетиката към бъдещето) и тогава бихме получили ефект идентичен на описвания по-горе с двата свята. Друг вид пълноценна среща е между света и човека, но това е човек, който носи света в себе си и пак се връщаме до същото. В никакъв случай не бива да мислим за среща на света с някакъв субектов обръч от "налично" "нищо" (ако ще е "нищо", то по-добре да го няма, за да могат да се подредят нещата според естеството си).
Друго объркване идва от това, че мисълта произлиза от "нищото". Но реално мисълта произлиза от предишно знание и от присъствена "комбинативност" на разума. Човекът винаги е прогресия на неща към неща, а не застиване "кацнало" върху материята. Когато говорим за наблюдение и абстракция, това също е извличане на естетика/знание от прогресията, диференциацията или "спирането" на нещата (било то обекти, концепции, чувства, хора), а не от разположение в "празно пространство". Когато мислим, ние не се намираме в субектовото "нищо", а просто в свят от концепции. Когато не мислим нещо конкретно, то все пак ние сме се оставили на незабележима прогресия от перцепции (вътрешни или външни), което пак не е нищо. То и не е казано във всеки момент да се занимаваме с целия гърмящ свят наоколо.
Един дефект в теориите за субекта е, че те не могат да включат пълноценно времето. Времето за субекта е като описание на събития във формална система. А когато имаме постоянна прогресия от свят в свят, времето е първично и естествено включено. Критика на това е, че субектът може да е такова мощно нещо, че същият е способен да изживява времето, света, а и себе си по парадоксален начин. Пример е идеята за сливане с волята в една сингулярност. Или да кажем транслация на осъзнаването към вдъхновенията, а не към пасивния свят, който само чака да бъде осветен. И все пак това е въпрос на вътрешен "вкус" или афективност, защото пълноценното схващане на свят със свят е също толкова богато и не изключва задвижващите импулси. Примерно едно комплексно математическо разглеждане е доволно от богатството, а не се свежда само до "препускане". В същото време и то демонстрира екстраординарността било в стила на формулите, било във впечатлителните резултати на теоремите. Кое е по-пълноценно?
5.
Какъв е проблемът или кое прави идеята за субекта атрактивна. Това е въпросът "А не може ли да се живее по този начин?". Ерго, въпреки натрупания материал от разглеждания за човешката онтология, то все пак, човек може да се остави свободно или да бъде нещо по-опростено. Да премине към една субектност, която няма никакъв друг багаж и по този начин е свободна. Но тук имаме досег с друга философска интуиция - за характера на протичането или изживяването. Също откриваме и желанието за опростяване (опростяване не винаги значи качествена редукция, опростеното може даже да е по-добре). От друга страна и най-сложните разглеждания могат да бъдат поддържани от мигновеността на своята естетика (или от качеството на своята постройка или взаимосвързаност), което важи и за други конструкции в света.
6.
Магичен е процесът, който извиква от нас вариациите на действието. Било то поради принуда, поради необходимост или нещо друго (свободно желание, намерение). В крайна сметка ние проявяваме точно определено нещо и то понякога е чудно, като нещо, което приема форма пред очите ни. Тръгвайки от това "проявление", изследователската програма на субекта не може да бъде отхвърлена, що се отнася до това, че тя е свързана с есенциална възможност на човека да преформулира и трансформира себе си (стапяйки багажа си и разстилайки го пак). Даже това да кажеш "първо е думата" изисква огромна концентрация над определен вид субект, който изрича думата, изоставяйки за дадения момент целия този свят настрани. Това ни намеква и за друга идея, свързана с вариативността на субекта, който в различни моменти може да заема различни обхватности от света и да ги синтезира по възможно различни от качествена гледана точка начини. Друг е въпросът как този субект/човек в крайна сметка успява да бъде в унисон със себе си, дори преминавайки през най-радикални (и различаващи се) начини на поглед към света или към себе си и намирайки се понякога в качествено различни форми на изживяване.
| |
|
|
|
Имаме една градация на подредбата свят-човек-субект-съзнание-миг. Едновременно с това имаме и един "обхватен човек" със способността да интегрира цялата въпросна структура. Вътре в тази интеграция е място на комплексни идеи, свързани с протичането на външните (към света) явления като "съдба", "карма", "екология", "общество", но едновременно и открития за вътрешния характер на човека (в пресичащата се взаимовръзка) като "свобода", "воля", "естетика". Богът е подобен на надежда за общата възможност за адаптация и развитие в тази сложна система (което само по себе си не би било гарантирано). Още Богът е свързан с "предусетената" надежда за ползата от усилията, възможността на любовта, завръщането към моментните на щастието, огряването от красотата и т.н. Човекът сам по себе си успява чрез трансцедентен преход (мета-усещане) да "облагороди" въпросната интеграция на постройката на света, с изключение на "ключовите моменти", когато имаме същински прилив от трансцеденталната и поддържащата божествена естетика. "Защото този свят е даден" и самата надежда на човека не би била възможна пълноценно (а не фалшиво), ако не се основава на тази даденост.
Редактирано от dnaunseq на 22.09.14 00:08.
| |
|
|
|
Прощавай, но това са глупости, не намерих причини да посоча защо и кое, няма смисъл, няма да си способен на диалог.
| |
|
|
|
Като начало вземи да прочетеш нещо за . Това не е лесна материя.
| |
|
|
|
1.
В горната онтологична картина "Cogito ergo sum" може да се свърже с "обхватния човек", по-точно с неговата разумна страна. В същото време този "обхватен човек" преминава през и интегрира всички нива не само благодарение на разума, а и на чувства, осезания и други аспекти на човековото, които се намират под волеви или неволеви контрол и случване.
Разумът по принцип разсъждава като част от съзнанието, но радикалното в твърдението на Декарт е, че разумът разсъждава по начин, който води до обхващане на всичко. Затова тази формулировка има цялостна онтологична тежест, когато се свърже с "обхватния човек", а не просто като инстанция на част от онтологията, състояща се от съзнаването. Само по себе си съзнанието не е онтологически тотално, то е част от тоталното. Съзнанието (едва) заедно с това, което открива (и с тенденцията за пълноценно и всеобхватно откриване), ни дава "обхватния човек" и това е пълната онтология.
Този "обхватен човек" вече не е съзнание плюс още нещо (примерно факти за света), той е цялостно издигнато ниво на бъдене, интегриране на отделните нива, които разгледахме по-горе. Плюс това не сме сигурни, че инициатор на интеграцията и ръководител на посоката на интегриране е непременно съзнанието. Това по-скоро се случва като мета-феномен, част от който е непосредственото съзнаване. Конкретните въпроси, които задава съзнанието може да са просто примерен обозначител, като се използва една по-видима инстанция на този иначе по-комплексен случващ се процес (видимата част от айсберга).
Тоталната онтология непременно се случва с дълбока интеграция на света (към човека), а не просто чрез въпроси или факти, които съзнанието отчита за него. Това е по-голяма близост до света, отколкото съзнанието (в своята по-изолирана позиция) често си представя (считайки го за "външен", докато можем да кажем той винаги е "прилепен" и даже "проникващ"). Част от причината за това е, че съзнанието почти никога няма пряка видимост към "обхватния човек", дори и да има "осезание" за него. Това оставя съзнанието с незадоволителна представа за степента на интеграция, която съществува (това може да се подобри при определена медитация). Но въпросната степен не е заблуда, защото животът се случва именно през тази интеграция. Ние просто обособяваме нейната важност в онтологически пълноценно и оказва се тотално звено.
Това разглеждане също ни помага да разберем, че човек не просто е "спуснат във света", а той е включен в една онтологична структура, където със света са заедно в много по-"близки" аспекти. Тука въпросът не е само как най-обективно да изследваме този свят и дали такова смесване няма да ни обърка, а как всъщност изживяваме "бъденето" си във взаимовръзка със света. Обективното изследване също е възможно (евентуално при съответна дисасоциация, ако тя се налага, или не).
2.
Относно (онтология на ставането). Фактът, че нещата са в постоянна промяна не изменя ситуацията, че промяната на дадена форма, примерно човешкото, ще продължи да се случва в категорията на човешкото (или негово родово определено продължение). Тоест можем да мислим човешкото като налично в (онтология на бъденето), което вътрешно бива притеснявано от някакъв стремеж към becoming (ставане, промяна). Тука можем да допуснем различна степен на това вътрешно притеснение, дори възможността за пречупване и радикална промяна, но това няма да измени валидността на онтологичната картина. Значи въпросът за becoming (ставането) се свежда в голяма степен до въпроса за being (бъденето), с времето и промяната включени вътрешно в него. Дотук разликата е във формулировката.
Обаче, коя е качествената новост на ontology of becoming (онтологията на ставането). Това е първо събуждането на "желанието за ставане", разбирането на неговата сила и впоследствие все по-силна концентрация на вниманието на съществуващото в тази посока. Тоест ontology of becoming засяга преди всички и по качествено нов начин вниманието, желанието, избора, и нарастването на действието в една кохерентна (или отначало не) желателна посока. Перефразирано по друг начин, ontology of becoming e вид експеримент, който има потенциала да доведе до голяма промяна в онтологичното съдържание. От друга страна, засилването към becoming (ставане) в нещо, несъмнено се реализира най-добре с внимателен преглед на материала, който вече е наличен в дадения being (бъдене) с евентуален избор и примиране на част от него в посоката на becoming (решението за правилно насочване на вниманието, избор на коректни поддържащи стълбове на действието и т.н).
| |
|
|
|
Добре с някои неща съм съгласен, но защо изолирате Човека от неговата си материална обосновка, той няма как да бъде субект без да отчитаме и органичната му природа, която първично определя вси4ки важни положения в мозъчната му дейност, абсолютно всички.Чрез тази основа и над нея вече се надгражда, но винаги зависимо в разна степен от органично изграденото.
Всъщност Човек се стреми да не бъде субект, несъзнателно, при някои може и противното, да върви към Множествен Обект , или Обективно сaвкoпление на субективизъм.Както в последните години е модерно-Групов интелект, който е само началото.
Говорим за Хора, нали, значи нашите приказки не засягат повече от 5, до 7 процента от оВчеството.
| |
|
|
|
Защото когато тръгнеш да градиш онтология, основана на материализма, то за тебе остава въпросът как след това да вмъкнеш човека (със съзнанието му) в тази онтология. Точно обратно, човекът (съзнанието за свят, естетика, чувства и прочие) трябва от самото начало да е непроблематично в основното ядро на онтологията. Имаме предвид, че онтологията не е (само) обслужваща епистемологията и поради тази причина се занимава със структурата точно на твоето бъдене. Очевидно е, че както е в момента, така и за в бъдеще, цялото бъдене ще е през някакво осъзнаване, като явление, което е значимо и има тежест. Ако онтологията не отговори на това как това бъдене в осъзнаване се смесва, прелива и задвижва едновременно със света, на какво да отговори. Това не е събиране на марки и факти, като при епистемологията.
Материалистическият възглед за мен не е онтологически пълноценен за нашия свят. Но може да имаме материалистическа онтология за един частен свят, на предметите, на формалните системи или на такива със свойството на поглед "отвън". От друга страна, мислейки за нашата собствена (пълноценна) онтология, и постоянно налагайки върху нея редуциращия, но и по някакъв начин дисциплиниращ филтър на материалистическата онтология: това може да доведе до подобряване на темпа на развитие на определени позитивистични науки и на определени материално-конструктивни проекти, което е положително, но не и цялостно. Също така, не много хора са запознати или вникват във философията и по този начин те може да възприемат света по един доста "завързан" и едностранчив начин. Да, те могат да постигнат и материалистически успехи и аз също желая развитието на позитивистичните науки, но заради това няма да скрия философската истина. Освен това чист позитивизъм може да доведе до опасност в света, защото ти конструираш определени науки, проекти, но често не развиваш способността за общо изживяване в някаква интегрирана система. Когато се изяснят точно основите и мястото на материалистическо/позитивистическия възглед или проект, то ние ще знаем кога и по какъв начин да го поддържаме. Няма да се разпадне от незаинтересованост, както става при комунизма (макар може да не са само това причините). Изобщо един мощен позитивизъм е възможен само с добро разбиране на неговия бекграунд. А и колко по-висша способност е да спираш позитивистките си напъни и да ги освобождаваш, когато е правилното време за това.
Редактирано от dnaunseq на 23.09.14 01:49.
| |
|
|
|
Изобщо не си запознат за теченията в съвременния материализъм.Както знаеш аз съм представител на Универсалния Материализъм.И при нас в разбирането за Човека и битието има това което изказваш и търсиш , но е освободено именно чрез вграждане с реалностtа.Променяш пъзела от материя , променяш и съзнание, променяш-получаваш, но и губиш.От къде си се заблудил тъй за клетия Нов материализъм.
| |
|
|
|
Ако това, за което говоря е "тетивата", то позитивизмът е една стрела, която произлиза от него (вероятно не единствено възможна). С какво твоят "нов материализъм" е зареден по съпоставим начин и какво "ново" очакваш да произлезе от него. Наистина, критика към разгледанта горе онтология е, че в крайна сметка от нея произхожда позитивизмът като енергия контра-старото. Обаче твоят вид "нов материализъм" си го представям като тухлички и тухлички, от които произлизат дребни заредени "зарядчета": решаване на кръстословици, влизане в часове, хоби - изобщо целият бит и душевност на комунизма. Ето, оттатък аз виждам мощни проекти, а тука разграфено ежедневие. Или може би това е по-сигурно?
Трябва ли да те събужда методично часовникът на режима (на новия материализъм), след като оттатък имаме хоризонтите на проникването в понятието "час". Изобщо как е "новият материализъм" с проникновенията, които не са "дързости" (в изтъркания и монотонизиран шаблон на едно комунистическо въображение, което всекидневно се "отчита", било в училищните часове, било в медиите, за да "обхване по комсомолски целия ни бит" в своята естетика).
Това го казвам като градивна критика, защото независимо от ежедневните ритуали и рутина на комунистическия бит, явно нещо е липсвало в "пиковата зона". Защото най-малкото много по-малко място е оставало да откриеш "собствения си мотив", вече включен в многото тухлички, които ти организират живота. Материалните тухли са предхождали идеите, или са възпрепятствали зараждането на собствени "пряки направления". Не казваме, че на запад всичко е цъфнало и вързало, но все пак е имало възможност за определени хора да открият много пряко себе си в своята дейност и реализация. Същото в една комунистическа система, дори и при лидерите, приема формата на апаратни срещи, а при писателите - членство в писателски съюзи. Вместо да вземеш писателя с неговите мощни идеи, ти го разглеждаш почти винаги в ситуираността му в някакви "тухлички" в средата (къде живее, какви връзки има). Ако "материалистическият възглед" строи една градина, то къде е "пресичането на градината" или истинските образци на красота, а не само осигуряване на работа на градинарите (от което също има нужда). Ето това, съзнанието все пак има нужда да "пикира" над материята.
Редактирано от dnaunseq на 23.09.14 18:37.
| |
|
|
|
Отново се убеждавам не разбираш какво е богатството и обширноста на материализъм.Нов Материализъм, Универсалния такъв всъщност не е много нов, поне на няколко века е.
Прекалено обширно е всичко за да пона от някъде, просто ей така.Все пак базата на У.М. е цялото известно човешко познание , което е колективен щафетен субективизъм, от скоро , столетие , там някъде някои се опитват да приложат масиран контрол върху него, но въпреки това изкривяванията все още са поносими.
Идеите засягаш, от къде се вдъхновяваме за тях , знаеш, нали.
Комунизма, защо го намесваш, той е мищожно свързан с Материализъм.
Мисли, приятелю, мисли материално, не че имаш друг избор.
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
| 
|
|
