Добра или лоша е религията? (Подвеждащ въпрос) / Наука / Хуманитарни науки / Философия

А каква всъщност е истината (независимо дали ни се нрави или не, дали ни плаши или не).

Всяко активно начинание изисква религия, а без религия имаме нещо като руминиращи популации, които оцеляват (копирайки постиженията на някой друг религиозен от миналото, колкото поне да имат село или евентуално общество), но без да правят нещо повече от това. Накратко без религията човекът е като едно интелигентно стадо маймуни. В частност, всички тези учени можем да ги запитаме: кой създаде науката, чиито шаблон вие копирате (ерго науката вече е създадена, а учените са просто стазисни работници). Интелигентността сама по себе си не може да събере двама души заедно, камо ли да създаде ново движение или обществен модел. Ако кажем, нали има философи; но философите декадентстват върху фундамента на древни религии, които вече са създали някаква обществена система (Антична Елада). Не се е видяло философ да създаде обществена система. Изключението - при Карл Маркс - че създава комунизма и е философ. Но Карл Маркс е евреин, а евреите са първи в разбирането на религиозните въпроси.

Значи активността в някакво начинание, което ние наричаме единение на човешките усилия в нещо общо, виждаме, че е религия. Човек може да си разсъждава над нещо (рационалност), но това не води до нищо, а е като упражнение по жонглиране за индивидуалистите. Обаче ако създаде движение (единение на умовете и действията), тогава вече имаме някакъв ефект. Движението всъщност се базира на вярата (не просто идеал; идеалът е нещо пасивно, относно което вземам позиция, а вярата е такова интернализиране на идеала, което ме прави част от някакво общо мисловно движение, цайтгайст, което да очертава едно постоянно мотивиращо направление за действие и развитие). Веднага когато се премахне вярата, обществото изпада в стазис. Съществува концепцията, че не цялото общество, а една малка креативна група движи нещата, и като погледнем този частен случай, пак виждаме, че те могат да го правят единствено благодарение на някаква религия. Даже група от хора могат да се обединят и да направят глупави неща, но пак ще направят нещо (примерно да създадат стил или нещо подобно), отколкото други, които по аморфен начин нищо няма да направят или ще си стоят в стазисното състояние.

Също старите религии могат да са стазисни, като отглас, или да продължават да мотивират активни действия. От друга страна религиозно-подобни форми могат да се появят и в неочакван контекст (капитализмът, нацията, Американската мечта, мечтата на средната класа, сексуалната революция, рок и после рап музиката, зеленото движение, модата и лайфстайла, виртуалните общности/игри, фитнесът, групите за популярност, туризмът и пр.).

Минималистична форма на религията е семейното надграждане и мъдрост, но рядко едно семейство може да натрупа толкова креативност, че да организира успешно и динамично света наоколо (в частност да се синхронизира с други семейства). Също така за целта е нужен един тон на единение и събиране на умовете заедно в семейството (почитане на семейната традиция), което не винаги е лесно постижимо в съвременния свят. Макар и по-слабо от пълноценната религия, все пак това е значително по-добре от аморфността, в която е попаднал средностатистическият атеист/модерник. Интересно е, че най-рационалният атеист е най-пасифизиран, защото много от не толкова рационалните са попаднали неосъзнато в някакво течение, което е било създадено от активни религиозни/псевдорелигиозни групички. Това ни подсказва и връзката на темата с емоцията. Защото религиозността е свързана с боравенето с емоцията и мотивацията, а често точно това се изплъзва на сухо рационалния подход. Не че рационалността пречи и не е особено полезна (особено когато ни предпазва от лъжи и експлоатация), но тука на преден план излиза качеството да се работи със и разбира емоционалния спектър (естетика на емоциите, която присъства, обикновено вплетена с рационалност на също високо ниво).

Също трябва да споменем, че някои от големите религии може да са били отслабени с цел да се даде сила на по-малките религийки (някои от които споменахме), които носят и добри печалби и като цяло да се обслужва голямата нова религия - капитализмът.

1.

Всяка друга мотивираща или организираща взаимността на групите система, да кажем основаваща се на алкохол, партита, ритуали, комсомолско натегачество и други подобни е по-слаба и по-малко универсална от мотивацията на разказа или на словото, което се развива. Ако вземем парите, те също не са такава мотивираща система, защото истинската мотивация идва от фабулата или от логиката на онова, което може да се извърши с тях, както и от кооперацията на хората по отношение на целите и вътрешната йерархия, която се постига според паричното им положение. Значи тука отново силно застъпен е разказът или логосът, а как той е достигнал до нас може да бъде различно, било от семейството или от собственото ни присламчване и т.н.

До каква степен трябва да се учи религиозният пълнеж. Тука откриваме някаква каша от празници, предания и други подобни. Вероятно религията съдържа различни неща за различните хора, а и винаги когато загубим временно настроение, можем да се заровим в някакви такива историйки, които да ни възвърнат в ритъм и да ни дадат посоката и мотивацията. Но въпросът е те действително да ни въздействат, а да не са просто някаква традиция, която ни описват или пък да ги възприемаме като бабини деветини. То и не е възможно за някои неща, защото примерно суеверията вече са прекалено изтъркани и ни трябват нови разкази.

В пирамидата на Маслоу интересното е, че също се отчита най-висока потребност - от самоактуализация - което свидетелства, че разказът превъзхожда другите мотивиращи и организиращи нива на взаимодействие на хората. Вариация на същата концепция е как в някои филми се развива "личния разказ" на героя.

2.

Бай-Ганьовското поведение като "воля за власт", еврейският стремеж към парите също като "воля за власт", а употребата на алкохол и наркотици при индианците като "воля за живот": имаме ли тука връзка с религията или просто в тези случаи "воля"-та е предхождаща. Всъщност и тука може да имаме вид религия, която обаче да поставя на преден план - поне в определени ситуации - силата, импулса, порива, характера на личността (харизматичност) или друга синкретична особеност. Но все пак нали трябва да кажем, че хуманният човек се движи от комплексността и хармоничността на едно осъзнаване, а не просто от първично вложени (бурни) импулси, които вторично да се съвместяват според ситуацията. Къде този човек е "вложил" основно себе си - изпитва емоцията в хармоничното си "фабулно" реализиране като в (правилна/пълноценна) приказка или я изпитва като бурни пориви, които го връхлитат. Как е всъщност и има ли различия при традициите*. Но също ако имаме една мощ на желанията, която натиска педала на движението ни, трябва ли да я критикуваме неизменно като "първична", или трябва да приемем, че тази енергия е незаменима в определени аспекти. Като цяло може би става въпрос за това по какъв начин инстинктите са оставени свободни и даже допълнително нагнетявани. Сякаш първоначално този сблъсък е възникнал между индианската и индо-китайската системи (първата базирана на волята, а втората базирана на разказа) и едва по-късно това е било трансформирано в особеностите на различните култури в съвремието. За доста култури също е характерно да преминават през една непрекъсната синусоида между волята и разказа - тяхното по-сложно съвместяване и допълнително комбиниране.

Примерно може да имаме лудост в Бога, което е амалгама, чиито първообраз при чистия индианец може да е лудост по алкохола, по властта или по забавленията. За разлика типичната и първоначалната вяра в Бога изисква не лудост, а чувстване в някаква цялостност на ситуацията в света, откъдето идва и емпатията и възможността за градене на комплексни визии и проекти. От тази гледна точка обаче нито една от съвременните култури не може да бъде варварска, защото ще й е нужно да гради визията за дългосрочното си съществуване, т.е. да борави с разказа, а не просто с инстинкта/волята. Обаче вътре в тази визия, поведението на популациите може да носи разнообразни по степен варварски преноси и "характери".
_____________
* Откриваме подобно разделение при сравнението между Аполон и Дионисий, разглеждано от Ницше, но нека въведем бележката, че е по-пълноценно да мислим за Аполоновото начало не като лишено от емоция, а като такова, при което емоцията е разтворена в разказа - като неговата правилност, доброта, красота, вярност и т.н. (все пак Аполон е бог и значи носи задвижващо начало, което ще се асоциира със свой вид емоция).