|
1. а)
Тук ще разгледам един начин на мислене. Обикновено говорим кое как е, кое състояние на нещата е налице. Често цялото ни изживяване на света е съставено по този начин. Но този подход ни дава настоящето, а и самото мислене per se, като картина на миналото (или дори да вземем настощето, то е едно вече охарактеризирано описание). Къде тук е нашият план за бъдещето?
Такива планове не възникват естествено, а сякаш някой ни е казал - създай си една въображаема картина и я следвай. А как съставяме тази въображема картина: като че ли тя е нещо случило се, което гледаме и оценяваме. Тоест съставяме плановете за бъдещето несвойствено. А всъщност бъдещето не би трябвало да се случва като замръзнали картини от миналото, а по-скоро да е сливане на текущи насоки.
Първо ние имаме погрешния навик да мислим за състоянието (усещането), или да се занимаваме с описанието, а не да мислим за вървенето към бъдещия план. Поддържащите процеси са онези неща, които реализират нашите планове в бъдещето. Те са основните колони, по които непрекъснато трябва да вървим. Примерно ако имаме 3 основни цели, или 3 основни аспекта, то ние непрекъснато ще следваме тези цели и при тяхното оплитане като стоманени въжета ще получим нашето битие. Какви могат да бъдат тези модуси - в зависимост от средата, дали качество, дали информация, дали практика, дали контакти - лични, обществени и т.н. Така нашето мислене вече не е в смисъла - моето състояние е това и това, ами по-скоро е - моето "ниво" във всяка от категориите е толкова и толкова, като всяка от тези категории има поне равнозначно и основополагащо значение за "смисъла на живота ми" колкото описанието (или усещането) на състоянието. Така тази наглед обеднена на описателност (и на финални, екстатични сензитивности) картина всъщност ни дава едно богатство да получим по-пълноценна идея и досег до бъдещето, защото бъдещето е важно и към него може да се премине единствено чрез поддържащите процеси/опитности.
2. а)
Къде е отвореният край на бъдещето, ако го потърсим в типичното мислене чрез формулиране на описния. Възможно ли е бъдеще в описанието. Да, възможно е, като продължаващ разказ (+ всички чувства и усещания индуцирани и вплетени тук). Но как се случва това продължение. Ако чуем вече съществуващи разкази и ги префасонираме към нашия, това е един начин - за хора, които са удовлетворени от това. Ако съставим пък напълно произволен разказ, каква е неговата връзка с нашите способности (т.е. адекватност). Явно трябва да имаме уклон да се сравняваме с други герои на разкази, да съпоставяме техните качества с нашите и да можем да си кажем, за такива и такива качества би прилягало такова развитие - трябва да обичаме да сме разказвачи, разкрасители и сравняващи се тоест. Но всеки ли обича точно това - не.
1. б)
При всички случаи, по-горе (1 а)) разгледахме бъдещето без разказ, тоест разгледахме основните поддържащи греди, върху които вече може да се натъкми украсата на самия разказ. Но тези греди не са нещо, което можем да дефинираме и после да се върнем към разказа. Тези греди са нещо, за чието изграждане трябва да вложим дълго време. Но вместо да мислим за тях като нещо скучно и отделно, то по-добре е да ги възприемем като архетипни образи, или черти, които са ключови и които ние сме възприели с достатъчна симпатия и вътрешно разбиране за неотложността и важността им. По такъв начин те ще се превърнат в "движещи". Освен това тези носещи процеси трябва да са с такова метафорично богатство, че да могат да преливат един в друг, да се комбинират, и да съставят житейския ни поглед. Да се превърнат в наши основни принципи генериращи живот.
2. б)
Другият начин разказът да придобие отворен край към бъдещето е той не да бъде стандартен разказ като приказка, ами да бъде разказ при който нови думи се появяват между старите. Дали с преинтерпретиране, усложняване, обогатяване на едни части, изтриване или забравяне на други, като развитието на дърво или енциклопедия.
Явно са възможни и други подходи, които могат да се обособят, след като веднъж сме наясно с належащостта и неизбежността на проблема за бъдещето (и развитието).
3.
а)
Да съпоставим двата подхода представени в точка 1 и 2. Според 1 например може да говорим за развитие на физическата страна на човека. Според 2 вече ще мислим за разказа на добрата външност, или това, което хората правят в дадения период, например посещават фитнес или плуване. Друг наш аспект би изглеждал така. Според 1 ние развиваме взаимодействието си с качеството, ефективността на специализацията и проблемите на препитанието. Според 2 ние практикуваме някаква професия.
б)
Разликата е, че при 1 основополагащи в мисленето са определен брой базални лъча, които дефинират основни страни (било чувствена, емоционална, материална, и др.) от схващането ни за реалността и произхождащото в следствие поведение. (Примерно имаме 5 основни генеративни лъча, които дори не рисуват нещо което имаме предвид като краен образ, ами се преплитат и развиват по своята същност. Това е достатъчно за пълноценно битие, защото лъчите са пълноценни, и ни гарантират пълноценни картини и достижения, без във всеки момент да се опитваме да натъкмим един предвиден образ. Но за целта изборът на тези лъча трябва да е такъв, че да съдържа качествена, едновременно абстрактна и широка дефиниция на всички важни човешки преднасочености - че да се обхване без пропуск и семейството, и духовността, и обществото, и материалнато подплата и пр.). При 2 ние също следваме сложно поведение в действителността, но всичко се мисли като един разказ, който бива формулиран и преобразуван в моменти на осенение, вдъхновение, срещи (с хора, усещания) и т.н. Тук по-скоро говорим за колаж от картини, които разместваме, трансформираме, щриховаме според вкуса си, а не създаване de novo като в 1 (от "аксиоматични" лъчи).
4.
Разгледаното в 1 и 2 са две изчистени форми. Те биха могли да се срещнат при "чисти религии" като отделни методи за формулиране и работа върху човека. При хората обикновено срещан е стереотипът от народопсихологията, който е комбинация от предишните два метода евентуално във връзка с други по-сложни процеси като човешкия чар, вариации в психиката и факултативностите на различните хората, проявлението на инстинктите и евентуални трансцедентални явления и режими на функциониране и др.
5.
a) отнасящо се за 1 - "възгордяването" може да се счита за генеративност, която не е пълноценна. Например като пренос от твърде еднообразна електронна игра към живота. Или пък претенция за приоритетност единствено на даден аспект на живота, което е "unsustainable".
б) отнасящо се за 2 - "кармата" може да се счита за придържане към разказа, без достатъчно моменти на вдъхновение, трансформация и колажност, т.е. свобода и по този начин щастие.Редактирано от faliak на 21.04.11 23:56.
|
