1.

Защо Декарт поставя cogito преди ergo sum? Защото cogito за него е най-близко до резултата, тоест мисълта. Декарт разгадава онтолгията обратно. Първото, с което се сблъсква е cogito, но това не означава, че той отхвърля (някакво) sum преди cogito. Той само не може да достигне такова sum преди да е минал през cogito. В хода на изследването Декарт решава, че е по-лесно да не се съмнява в cogito, отколкото в sum. Може би защото cogito все пак може да се напише в изразена мисъл. То се обективира донякъде. По-късно възниква схващането, че в разбирането на всякo твърдение вече е имало sum на мисълта, което е дало cogito. Въпросът е може би къде да въведем разделението по причинната нишка. Това е удачно да стане при промяна на "медиума" - на границата между листа и една стъпка преди него.

2.

След като е поставено някакво съществуване (Декарт показва, че поне cogito съществува), вече може да се пита и какво е породило това съществуване, каквото прави Хайдегер. Хайдегер преди Декарт би бил ненавременен и грешен. Или по-точно Хайдегер преди Декарт би означавало друга основна интуиция за йерархизацията на вътрешните ни подхождания към случването на знанието (в частен случай например "кой въпрос да зададем първо"). И тук не съм предпоставил "случването на знанието" - а просто го констатирам и се връщам по него.

3.

Рано или късно тази схема се завърта рекурсивно. Когато казвам, че Декарт е изяснил cogito, аз вече се намирам в cogito. То как да приема неговото изясняване на cogito, след като моето cogito се случва сега преди всичко друго. Явно трябва да приема "върху моето cogito" ретроспекцията до Декарт, както и самият Декарт е извършил ретроспекция назад по своето cogito - т.е. откриването му по следите, които оставя след себе си - и го е наложил върху моментното си cogito.

Тази схема вече предполага, че констатираното в миналото по следите на cogito важи за него и в момента - относно каква следа ще остави сега. Това е въпросът с индукцията, но тук има друг проблем. Tова, което се констатира, са само следите на cogito или логическият аргумент е винаги за следите на cogito, а не за него самото. Тогава cogito е като черна кутия и ние виждаме само това, което остава от взаимодействието му навън. Декарт не може да разбере самото cogito. Тогава какво докосва той и след него ние?

4.

Друг е въпросът дали мога да открия cogito докато се случва. Но така то няма съдържание и е като пламъка, който гори.

Взирайки се само в пламъка ще ни е трудно да го разберем. Допълнително объркващо би било изискването да "бъдем пламъка", докато се опитваме да го разберем.

Но отново за съзнанието - за какво ни е да разбираме нещо повече от неговото "горене" тук и сега. Изследваме свещта за да създадем по-добро горене, и така медицината изследва човешкото тяло, за да създаде по-добро съзнание. Kакво променя създаването на "малко-по" - отново не получаваме разбиране за същността.

Горенето само по себе си е феномен, произхождащ на първо ниво от законите на вселената като химическото взаимодействие, конвекцията и т.н. Изчистеният смисъл на горенето е самото протичането на времето във взаимодействие.

При съзнанието не можем да говорим за това, доколкото то не се взира в подлежащите си закони, а гледа към своето съдържание - като застинали картини на пламъка, проектиращи се върху себе си. Така съзнанието създава собственото си бъдене-в-свят като фундаментална характеристика. Тоест съзнанието е създало нещо като молекула на ново ниво - фундаментално стабилна и качествено различна структура във вселената. Това най-вероятно e вътрешният репрезентатив на невронната мрежа. Накрая "cтабилното на молекулата" e същото като "навътрето на съзнанието".

Освен пламък, cogito има пълнотата на своето съдържание, което извежда например от паметта. Тази пълнота ни дава основание да търсим всички sum преди cogito. Sum е и в съдържанието, също толкова, колкото във формата и в протичането на cogito. Тогава корелативно може да се търси връзка между съдържанието на "повърхността" на cogito и хиптезираното съдържание под cogito. Можем да кажем, че това съдържание под cogito също живее, и е готово да реагира във всеки миг. То все пак често мълчи за всички неща освен моментното разглеждано. Самите връзки са косвени - например научил съм нещо и след това го възпроизвеждам по някакъв начин чрез cogito. Тогава казвам - трябва да е имало някаква връзка между научаването ми и формулировката ми в cogito. Какво се случва между обаче не е пред погледа на cogito, а трябва да бъде допълнително постулирано като разказ. Това може да бъде чрез интерпретация на съдържанието на cogito или като теоретична постановка за механизма на cogito, но нито едно от двете не може да се докаже неоспоримо.Това което може да се направи обаче е да се въведе школа на обучение и повторяема програма, напр. в будистки манастир. Така cogito контролира формативните условия и може да поставя причинно-следствени експерименти от научаването до възпроизвеждането. Тоест, на вътрешната неизвстност се подава определен екзистенциален контекст плюс данни за научаване, и се гледа какво ще се появи на нивото на изразеното cogito.