Ето на какво попаднах (ескизите са на самопредставилия се като "песимистично смеещия се философ" Иван Бозуков) - дано предизвика коментари в позадрямалия летен клуб

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

това което умира е не съзнанието в цялата му непроницаемост, а онази егоцентрична част от него, която се е припознала в конкретно тяло, конкретен спомен или конкретно битие, свят. С други думи емпиричния аз, световният интерфейс. Който обаче е необходимо уловие за "човешко мислене" въобще. Не че съм умирал, но ако допуснем горното се решават част от поставените парадокси.
Във връзка с темата и "смъртта" на Солженицин, си припомних негови думи - има две по условие неразрешими мистерии в живота ми - невъзможно е да си спомня как съм се родил, невъзможно е да знам как ще умра.

При смъртта имаме несъизмеримост. Първо индукциятa се пречупва. Не външната за протичането на типичния житейски сценарий, ами вътрешната индукция в моето същество, както виждам съществуването.

Пред немислимостта невронната мрежа не се пречупва, а се научава. Първо животът е немислим - после постепенно съзнанието го овладява. Съществуват и други моменти, когато съзнанието се изправя пред несъзизмерими ситуации, но не много често.

Със смъртта е най-сложно. Процесът към смъртта дава максималното, което една невронна мрежа може да създаде от себе си като креативност тет-а-тет, без да се обляга на някаква историчност или език. Защото сливането на нищото и нещото в едно е трудно. Онези, които отиват към смъртта с екзистенцално захващане на съзнанието им, и учат в процеса, започват да формулират процеси на не-логика подобна на Дзен будизма. Говорят за "да" и "не" едновременно - това е начинът невронната мрежа да научи за смъртта.

Няма много документи и исторически натрупвания за процеса. Това е възможност за автентично научаване и чувстване изотвътре във всяко съзнание.

Големите открития идват може би от смъртта. Например формализацията. Тя не е индуктивна, макар вършенето й може да протича на индуктивни стъпки. Има момент, когато формализацията планира всичко директно, тя не върши нещата "така+", защото вчера ги е вършила "така". Нейната идея е да стигане от "" до "така". Събира буквите и създава. Без индуктивност!

Двете големи идеи за смъртта:

Пълната тангента на втвърдени концепти, които ни поддържат до последния момент (пример: всеки познат начин да се умре).

Пълният кръг на вътрешна "мекота", която е преминала отвъд умирането (пример: няма, но всеки начин в е бил създаден тук).

Hе можем да изкажем позитивно определение за втората идея, защото няма нищо налично, което да я демонстрира. Aко изрека нещо от мен, то това ще премине в премине в първата графа. To ще е отсам само докато го създавам. Доколкото в пътя към смъртта съм в създаване, аз съм в кръга. Но ако съзнанието не може да учи, можем да го видим да продължава в тангента дълго преди фактуалната си смърт. Понякога съзнанието открива пътя на кръга в създаването на вариации върху установените концепти. Това е неговият собствен път.

Откъде сме сигурни, че втората идея съществува изобщо, щом не може да бъде демонстрирана фактуално. Тя е еквивалентна на самото ни протичане "вътре" в системите на тялото ни, и на по-абстрактно, но все така функционално ниво, "вътре" в живота ни. Това протичане има възможност "да научава - като себе си" поради свойствата на паметта. Защо това е кръг, ако е просто функциониране, схващано обикновено напред. И защо е свързано със смъртта, ако е просто съзнанието за живеене. Това е кръг, защото имаме връщане към себе си през паметта, свързваща миналото, в което се самосъдържаме и бъдещето, в което се самополагаме. По втория въпрос - регистрираното отвън мое живеене в света е всъщност живеене на външно утвърдените концепти. Светът не може да регистрира ново живеене. Така всяко истинско живеене умира непрекъснато в мен като част от неговата истинност. Когато го установя в света, то се превръща в част от канализираното, но фалшиво, "живо живеене" на конкретната система към която се захваща. Живеенето на света е това, което повтаря, че е живо. Повтарянето само прикрива факта, че то не е живо, а представлява една система. Ако се върна на мен, когато казвам че съм жив, аз не съм жив. Когато формулирам мисъл, тя вече е умряла. Животът (съзнанието) в мен се събира "капка по капка" от мъртвостта на вселената. Това е естеството на кръга и "нищото" в мен е в центъра на този процес (информационно и онтологически). Истинският ми живот живее, докато е нищо, защото давайки ми се в нещо незабавно се превръща в мъртъв придатък към моята система.

Много интересна тема, на която за съжаление не се обърна нужното внимание.

Всичко е преходно, непостоянно и относително в Света. Във физиката друго яче казано. Физика не като човешка наука, а като Свят, като театър на материя и енергия, заедно със фона им пространство-времето. Не и в математиката. Нищо не е непостоянно там. Всичко е веднъж за винаги.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Трябва някак си на смъртта да престане да се гледа като на концепт, който едва ли не може да бъде обяснен диспозитивно, или пък в противоположност на нещо, което като че ли е само по себе си ясно и ценно, а именно - живота. Темата е трудна, обясненията по проблема не могат да бъдат други, освен сложни, та затова и малко от нас се задълбочават по нея...