като няма Значение?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

A kakvo znachenie ima, kato nqma smisal?

Проблемът е по-дълбок от това. Ако искаш да създадем две думи и да ги дискутираме. Този въпрос може да се пита съществено само от мета-позицията на междуезиковостта и то по деструктуриращ, а не превеждащ начин.

Затова понятията смисъл и значение/значимост (ще обясним за връзката между последните) ще бъдат разгледани на мета ниво.

Радикално ние сме невронна мрежа, която пречупва начините си* със съдържанието си** в уникалност***. Пресрещането е основната значимост (significance)**** като онтология, реализираща се онтично в смесения буфер на съдържание/оперативност, известен като съзнание. Това онтологично случване оставя след себе си, доколкото сме свидетели, исторична следа на думи и технология, облягайки се на вече самоподдържащия се цикъл от минало към бъдеще на биологичността*****.

Начинът на пресрещането дали като статична или динамизирана контекстуалност определя смисъла (meaning).

Във философията, до мястото, което съм видял, не можем да говорим с думи, а само със систематизации тръгвайки от думи******, плюс едно намерение за несистематичността - относно алгоритмите, които не разбираме, или нещо друго в паметта, което не знаем.

Какво ми даде гаранция и смелост да разсъждавам така - развитието на биологията, философията, интроспекцията и феноменологията.

____
*оперативност
**разказваеумостта на живота ми, моята история
***също идентичност и бъдене, които заедно с уникалността, от това онтологично ниво, са едно и също; заб.: уникалността придобива смешна и изкривена онтична заостреност в нашата култура чрез неразбирането на философията; или по-скоро това е копието на уникалността, след като философията е изяснила уникалността и тя е била смелена донякъде културно; затова говорим и за "качество" в "Изкуството да се поддържа мотоциклет" по глупав начин.
****и то елиминирайки културната програматичност на Анонимния Автор, когато тя не ни дава онтологизиращо знание; значи Западът пак стига до Будизъм.
*****също можем да помислим за разбиране на двете думи, минало и бъдеще, първо (не изцяло) от билогичното.
******историзациите на такива автентични пресрещания са думите или още значения (significations).

Смисълът на живота е в живота на Смисъла. (Левчев)

Субектът е онова което придава значения и смисли. Питането за смисъла показва отказ на субекта да извърши основната си функция. В частност въпросът за смисъла на живота е вътрешно-противоречив. Ако не знаем значението на "живот", то тогава защо използваме този термин във въпроса. По правилен въпрос е - какво е живота.

Що ли попитах

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Въпросът наистина е плашещ със своята тежест и енигматичност. Но нещо, което ми хрумна е че можем да живеем с различен хоризонт. Можем да живеем за себе си конкретно (за мига, за една любов от няколко години, за продължителността на един живот, за продължителността на няколко поколения, колкото можем да видим напред и назад), или можем да живеем като историята от триста години (политически), от хиляда години (културно и идеологически), или защо не от милиони години (мислейки еволюционно и с биологични идеи), накрая можем да живеем както цялата вселена от нейното започване.

Фундаментално обществото не е критерий. Ние сме в директно взаимодействе с вселената едно към едно. Всички идеи и организации, кото са изграждани над това са ефимерни и могат да се разтворят в определен момент. Това, което винаги остава е реалността - физическите закони и матемтическата логика на случването. Реалността схваща общественото взаимодействие като математическа игра, където партньорът има временни концепти и ние трябва да се нагаждаме към тях. Няма нищо фундаментално вярно в неговите концепти, и ние трябва да ги разбираме колкото е нужно за взаимодействието в играта. Истината е в логиката и реалността, която е вселената и Бог.

Този въпрос е толкова сложен, че цяла школа подхожда към него емпирично. Много е трудно (чисто рационално) да бъде разгадана комплексността на случващото се с материала в реалността, а и винаги трябва да имаме предвид, че ние сме разгадаващ агент само с определени възможности. Обикновено се задоволяваме да направим "пробив" - като да открием закона на инерцията, или концептът на егото, формулата на любовта, и т.н. Но това са само концентрирани погледи към нещо от пълната теория на реалността, която остава неразгадана.

Докато живеем се задоволяваме обикновено да "отключим определени ключалки", или да "придобием хакерски способности към другите или протичането на света". В това се изразява проектът по-скоро на знанието, ако не и на цялото живеене. Остават хората, които "живеят нормално", но несъмнено и в техния живот те са имали своите малки открития, дори да не са го забелязали. Облягайки се на тях, те живеят.

Но онзи, който се стреми към абсолютни закони може да не живее много успешно тук и сега - няма време. Обаче пътят към откритието важи и доминира, дори и да не е веднага. Например ако една ефективност е открита, тя ще доминира цялото общество рано или късно, макар може би не и във взаимодействието на живота на този, който е направил откритието. Остава проблемът какво си струва да се прави и защо. Заради самата вселена най-вероятно. Бих искал да кажа заради хората, но виждаме, че логиката, ефикасността, законите, онтологията не минава през тях - а са извън. Безплодно е да ги взимаме за основа и развитието на технологията сега го доказва. Все едно да сме заложили всичките си пари на картата на биологичната клетка каквато е, а не на клетъчността като закономерност. Разбира се, противно на тези идеи, остава аргументът, че ние не сме "наистина" тези закони. Ние сме само агенти, които са под властта на тези закони. В откриването им, ние само фалшиво се уподобяваме на тях. Ние винаги сме подвластни и законът би помогнал както на нас, така и на произволен друг във вселената при формирането на съответната структура. Всички ние сме нейното съдържание. Това разбира се не значи, че една структура, която се е формирала не може да е уникална. Най-вероятно ще се формира такава структура. Но трябва да разберем, че тя няма да е уязвима, нещо, което трябва да защитаваме. Тя ще е онази структура, която се обляга на законите на вселената и е забележителна именно затова. Тоест, това ще е структура, която ще извлича енергията към себе си ако това е ефективно, и ще я разпределя, ако това е ефективно. Тя ще се движи към безгрешност. И ще е плашеща, защото в един момент няма да сме ние тази структура, тя ще ни отмине, и развитието на законите ще продължи само, използвайки пак материала на вселената. Ефективността не позволява да се занимаваме например със съдбата на всеки отделен човек в миналото, каквото и полезно да е направил.

Редактирано от ...x на 30.07.08 17:03.

Няма смисъл ако няма притежаване?

Докато те четох се замислих над термина ти "Реалността" и доколко е сполучлива неговата употреба в един съвременен философски дискурс. И ми дойде на ум оня виц:

Песимистът вижда само един безкраен тунел.
Оптимистът вижда светлина в тунела.
Реалистът вижда тунела, светлината и идващ влак.
А машинистът вижда трима идиоти, седящи на релсите...

Няма смисъл ако няма притежаване?

Да. Ние сме организирани за смисъла. И - както казваше Габриел Марсел - "ние сме в крайна сметка единствено това, което имаме"...

Но дали - феноменологично погледнато - имането едно към едно съвпада с притежанието? Според мен - не! Макар първото да включва и второто...

Наистина вицът е философски. Знам го, но сега възприемам локомотива с различен акцент.

1.

Може би е по-точно да говоря за "реалното", а не за "реалността", взаимствайки едно уточнение от "Sein und Zeit".

Една форма на pеалното идва през нас и чрез нас, установявайки собствен организъм върху ни. Ако съзнанието е "на върха", защо "нещо друго" продължава да се създава от действията му? Bолът да запита: защо тази воденица, с този хомот, и торбичка зоб пред мен, продължава да ме върти. Ако онтологическото ни схващане, за разлика от чисто епистемологическото, е пълноценно, не виждам как ще игнорираме централността на създаването от нас над нас.

Cъзнанието непрекъснато дава "материални" извлечения (разделени, несъзнаващи) от себе си чрез своите действията, чрез самото си бъдене. Cпецифицирането на извлеченията означава предварително ограничаване на свободата. Проблемът не е в това, че сме недоволни от моментната свобода, а в това, че явлението на ограничаване, ведъж епистомологизирано, свързано с ефективност, и намерило своята организмичност, може да се засилва до пълното му затваряне над и доминиране.

Културата, комерсиалността, икономиката, технологията и администрацията са примитивни организмичности, а не съзнавателности.

2.

Защо и как сме се съгласили да създават чрез нас. Може би някой го е направил от наше име. По-прагматично какво можем да предприемем и с какъв вътрешен мотив. Ако реалното е някакъв организъм, който е просто много силен, то трябва да взаимодействаме по неговите правила. Но не е ли реалното това, което остава от всичко, което винаги се установява. Реалното също е мястото на смесване, то не живее, но в него се сблъскват и смесват моментните живеения, за да възникнат бъдещите такива.