Не, не сме загубени без секса. Трябва да изследваме психосоматичния ефект на сексуалната възбуда. Без да знаем за нея, няма да имаме философия.

Когато мъжът остане извън психологическата програма, заложена от майка му, той навлиза в криза. Тази криза може да бъде преодоляна само със секс с жени*. Ала нима тази криза е телесна, битийна, или екзистенциална. Не само че не е нищо от тези неща, ами е преди всяко едно от тях. Защото екзистенцията се ражда от нашето същество като свойствена негова насоченост, но само се ражда. A кой е раждащият, фрагментът или "регионът"? Онова, което е в намачкване, знаейки, че ще ни привлече. Преди самоубежденията какво да правим е желанието, и само с желанието можем да се самоубедим.

Cамо който е изпитвал сексуалната възбуда може да знае как тя привлича. Не актът, а възбудата сама. Нима тя не ни въвежда в поглед с предшестващото нас самите. Един инстинкт, който единствен осъзнаваме, като пред-дефиниращ нещата. Не търся храна, защото съм гладен, не търся подслон, защото ми е студено, а търся нещо от себе си, тялото търси само.

Това не е секс, а самата насоченост на едно същество. Антропологически или биологичечки, сексът само е най-достъпната или най-демонстративна просека, която е била прокарана към формулата на самонасочване на невронната мрежа на организма. Всичко това с оглед на нуждите на продължаващото размножаване. Когато се освободи резервоарът на секса от окалъпяването на билогията, тогава имаме и самоосъзнаване. Когато имаме контрол до това, което ни насочва. Да, може би винаги в самото ни съзнателно съществуване, ние имаме малък достъп до това място. Ние постоянно любопитстваме, учим се, ние сме в акта на живота.
_______
* Мъжът обикновено е под програмата на майка си до 40 годишна възраст. Едва тогава се налага да се препрограмира, с нови и млади жени. Защото неговата жена до този момент е била (психологически) избор на майка му.

Редактирано от ...x на 28.05.08 08:18.

Некои и преди и след секс са си се загубени

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Фило-, това е любовта, софия е знанието. Фило- е само представка, същността е знанието. А не е ли гръцкият интересен език, че да е превърнал любовта в представка. Нима любовта е нещо, което се използва толкова често относно други неща, и то така, че да се съедини с тях, обазувайки една дума.

Дали е вярно следното. "Той се занимава със софия, значи трябва да я обича." Или може би е вярно следното. "Важно е да развиваме знание, така че и някаква любов трябва да включим." Не! Гръцкият език не е създаден от или за петокласници.

Всъщнот фило- е по-важно от софия. Самият език ни го намеква. То вече е било там, в употреба с много думи. Не просто софия се прави с любов, ами към софия трябва да се изпитва желание подобно на сексуалното. Сексуалната любов на ученика и учителя в Гърция трябва да се схваща буквално и във връзка с философията, а не да се разграничава в собствен контекст.

Когато изпитваме любов, ние изграждаме себе си. Сексуалната любов има предимството че е от нас самите изцяло и фундаментално, и именно затова, когато е съчетана с висока мисъл, тя ще представлява вдъхновение. Горките древногръцки поети, които не са хомосексуални, са имали все пак музи. Любовта към музите е съвсем сексуална и възбуждаща. Само възбудата може да ни насочи към истинско пътешествие, което евентуално да довършим, в приятното настроение, когато тя утихва.

Възбудата не е стимул. Възбудата е активиране на мозъка и тялото, което го кара да се преобразува. Да учи, и пресъздава, така както само концентрацията на едно същество в cъществуване може да бъде. В този момент, когато тембрите на нашите различни страни са приближени и едновременно пластични.

Не мисля че с един - "едипов комплекс" на уж един "гениален" Фройдизъм, ще

стигнеш до тайната на битието, в частност като философ...

Не мислиш ли че по-този начин привнасяш само - един низш психизъм - и за

теб това не е ли обида?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Критиката в този дух е очаквана.

Психологическият увод е апел за рефлексия от определен тип - към екзистирането (от което възниква екзистенцията). Някои психологически елементи са включени в базата, от която тази философия се отправя (в края на изследването ще уточним директно или асоциативно), без тя самата да е тази база.

Чисто емпирично e лесно да потвърдим значението на сексуалността. Емпиричното разглеждане не е философия, но за подплата, може би е следвало да се упомене.

Въпросът за мен има философскa страна, и заявявам това с разбирането какви са неговите психологически измерения, в различната методологическа перспектива на психологията.

Това, което искам да акцентирам сега е разграничаване на емоцията (emotion), от настроението (mood). Тук обсъждаме секса в смисъла на емотивност - въвеждащ в движение; или грижа - осигуряващ конституционална стабилност на съществуването*.

Емотивната роля на секса, от която се нуждаем за съществуване изобщо, може да се замести в голяма част от нашия живот посредством комбинация от следните: ритуал (ritual), ритъм (rhythm), заплаха (danger), съвест (conscience) или фон (being).

Ще забележим обаче, че нито едно от изборените не е добър кандидат за първоизточник на формирането на съществуване, и нещо повече, те възникват или като следствие от сексуална метаморфоза (ритуал и съвест), или като комбинация на секса с фактори незавизещи от нас (опасност и ритъм)**. Накрая фонът (being) можем да кажем, е самата сексуалност в съвсем слаба форма***.
_______
* Носталгията е пример за разпадане на емотивната тъкан на съществуването, и макар да не е очевидно свързана със секса, причината за формирането на съдържаща близост, от чиято липса ще произлезе носталгия, е сексуален механизъм.
** Режима на сучене например, и всичките режими, които бебето по-късно развива.
*** Свързан признак е малкото удоволствие, което присъства, когато просто сме, дори без да правим нищо.

1. Психаонализата е битка между неосъзнато и осъзнато. Когато тази битка е "спечелена" - тогава не можем да говорим за детерминираност. Тогава интросекцията се явява основен принцип на реалността, носителят на съзнанието придобива контрол самоосъзнатото и управление в реалното т.е. друго(то) в субекта, е в самият субект и то става явно, реално онтологично - "биващото в биващо".

2. Така "биващото в биващо" преминава от ограничено в неограничено.

3.Това предполага вече едно самоосъзнато разбиране за "аз"-а, знание за същността на биващото.

4. Това знание за същността на биващото в социалната реалност става отговорно самодостатъчно като истинност, която е израз на реално.

По този начин се осъществява не едно повтаряне и преповтаряне и зацикляне в битието, а действено саморазгръщане и преобразуване от едно ниво в друго и така... изначално до всички неща.

И от тук насетне, следва притчата за Даная:
Даная била много хубава и естествено Зевс (бог) поискал да я обладае, ама Даная се опъвала - известно е, че древните богове не са се колебаели да мърсуват с простосмъртни...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

1. Затова и ние си ги обичаме тези простосмъртни богини "целунати" от Зевс, че кой ще се занимава с някакви си слугини и ще търси за кортеж - услугата на дрипав слугинаш... Та добре си написал...

2. По тези въпроси относно митологиите може много да се говори, но за съжаление тук сме в клуб "Философия", а не "Митология".

3. Наистина, ако митологичните сказания се вземат в буквален ред, виж какви поразии магат да донесат не само на личността, но и на социума и обществото. Точно това направи Фройд, щото своята психоанализа искаше да
я защити с персонаж от митологията, и става един ужас... а уж това е достижение на европейската култура... било "научно". Аз затова не обичам да си създавам "кумири" и "богове" и после да се затруднявам как да ги очовечвам... разбира се че обичам най-много... мъдростта и животът като съпровод от нея...

В отговор на:

---

"3.Това предполага вече едно самоосъзнато разбиране за "аз"-а, знание за същността на биващото." MAPKOC

---

От порядъка на хипотетичното трябва да се фиксира онова, което е (не) решимо т. е. опит(ност). Трябва да съществува даненото, което може да не е - откъм нас, но само с психологична насоченост е трудно да достигнем и доведем до реално познавателно. Ако доминантата е само опитността в усещането тя не може да ни въздейства познавателно, защото тук се явяват комплекс и възкупност по скоро само като възприятие, което е дотолкова в структурна сложност, че е невъзможно да се установи връзката между опитността и това което не е откъм нас. Така анализата става почти невъзможна...
Но възприятията в субекта не се явяват пасивни, а се активират от външновътрешно или вътрешновъншно въздействие не само от усета, а и от опита и опознавателността. Затова често изпадаме в грешка относно това да считаме всякога за "реални" и "истнинни" нашите твърдения, преживявания и пак стигаме до смисъла на ... опитността.