Прегледах набързо постинга ти, има какво да се откроява в него. Ще взема отношение засега само по това:

Именно, казвам, че съзнанието трябва да отсъзнае "себе си" и да съзнава отчетливо света.

Това значи наистина да бъдем при онзи котлон, а не да бъдем при себе си и дистанционно да управляваме рекацията си към него.

Струва ми се, че тук допускаш объркване, ако решим да изходим от феноменологична гл.т. Пространствената екстериоризация на "ставащия свят" не е фундаментална, не е преди неговото осветяване от съзнанието. Фактът на осветяването е същевременно факт на екстериорността и няма схема на мисълта преди осветяването, респ. екстериорност, която да не се осветява в нагледа (единството на света). Поради това няма и фундаменталност, а само по-всеобща употребяемост; събитието на осветяването е феноменално отначало докрай, а пластът на разбулването на което и да е друго (котлон) няма как да препрати към някаква абсолютна в метафизичен смисъл затвореност на вещта (котлон). Вещта е именно нагледно, виртуално достъпна - биването при нея (ad rerum) e обикновен предразсъдък на артикулиращата (нефилософска) процедура.

О, не, никой не изхожда от някаква вътрешна величина, ами добре манипулира света около себе си.

Психологизъм! Съзнанието не е някаква вътрешна, душевна величина, напротив - то е формата на света; разбира се, това тълкуване е отново в един условен смисъл, но поне разсейва мъглата на психологизма. Както за философа, така и за всеки друг, в света няма нищо "вътре", всичко е вън до самия му предел.

И все пак светът е действително събитие на иманентизацията. Философски казано, разбира се, доколкото светът бива гледан откъм самия му предел - и всякога като ограничено цяло...


О, великите герои са същите: просто те имат дългосрочен план, но забележете, че го правят заради света.

Светът не изпреварва акта на "правенето" си. Светът е субектна проекция откъм намерението за световност. Философът визира не просто "света", а смисъла на света. А "Смисълът на света е извън него. В света всичко е така, както е и всичко се случва така, както се случва" (Витгенщайн). Светът (философски погледнато) е събитието на чистия случай, който се осъзнава. А ние нямаме друга гледна точка, респ. друг случай, освен нашия собствен.

В случая не разглеждам едно-принципното феноменологично случване, а нещо, което може би е надстройка над него. То е осезаемо в 2 варианта.

1. Намерението да присъствам, желанието да присъствам, да приемам взаимодействието с "котлона" насериозно. При преминаване на една граница, съзнанието забравя себе си, мислейки само за проблема в света, то сега е осезателно там: решава задачи, строи архитектурни сгради, философства, организира ежедневието и т.н.

2. Случва се обаче, съзнанието да се препъне, да се върне при себе си. Тогава престава случването на фактуалност (в света). Това може да е предизвикано от слушането на музика, от съзерцанието или от нещо друго. Може да е резултат от страха от смъртта. От въпроси като "какво съм аз" и т.н. Някакво вцепенение или вътрешно затваряне.

Състояния от втория вид търпят критика, според мен, заради тяхната празнота, обреченост, неконструктивност. Разбира се може да съществуват други мнения. Важното е, че така са обособени 2 модуса на съзнанието, над които може да се дискутира.

1sisi1sisi1

Както за философа, така и за всеки друг, в света няма нищо "вътре", всичко е вън до самия му предел.

Това е основание за разлика. Защото според мен, напротив, има т.нар. "вътрешен живот", разделение на агента и на света, тяхно противопоставяне. Да, и двете се случват на съзнателно ниво, като противопоставяне на съзнателния аз със съзнателния образ на света - аз вече казах, че не разглеждам най-първите отношения, а малко над тях. Но също така споменах, че не е ясно кое трябва и може да се вземе за основа. Защото ако противопоставянето на агента и на света е факт, може би това противопоставяне е поне толкова фундаментално колкото (или дори породило) самата съзнателност. Сигурен съм, че изящни философски теории могат да се конструират и за двата варианта. Та как философията е разрешила тази дилема - благодарение на знанието на психологията, на нервохирургията или на самонаблюдението на философа? Може ли интроспекцията да даде сигурни отговори на подобни въпроси.

1sisi1sisi1

Когато се заемем със съдържанието на света се появява психологизмът. Даже по-силно, не е ли основателно да считаме, че философията е породена като фантазия на този психологизъм, отколкото да вярваме, че тя действително е осъществила директна връзка и може да говори от името на подлежащото, на това което е преди съдържанието на света.

Философията възниква от съдържанието. Няма начин тя да направи скок отвъд и преди.

1sisi1sisi1

Ще ти представя моите виждания по отношение на всяка една от тезите ти:

1. Намерението да присъствам, желанието да присъствам, да приемам взаимодействието с "котлона" насериозно. При преминаване на една граница, съзнанието забравя себе си, мислейки само за проблема в света, то сега е осезателно там: решава задачи, строи архитектурни сгради, философства, организира ежедневието и т.н.

За мен "крачката напред", която съзнанието прави, е именно крачката от "сериозност" - към "несериозност" с всички произтичащи от това екзистенциални последствия. Това не изключва сериозността в определени граници; чисто и просто рефлективната позиция, която феноменологията заема, подчертава игровата условност и относителност на тези граници. Философията е царствен път - тя е игра, обясняваща игровостта изобщо, т.е. как така едно обяснение на света по правила се валидизира в процеса на изказването си, как изобщо се играе. Това налага осъзнаване за имплицитното присъствие на деконструктивна процедура в процеса на обживяване, т.е. прицелва от раз синтезните достояния на възможния опит. Трудността в схващането на една такава позиция идва от там, че обикновено нефилософското съзнание не си дава сметка, че картината на света е плод на тълкуваща интенция, светът е проективно нарочван в изказване-за-света и няма как изобщо свят да се яви извън възможността, която полага изказването. Затова феноменолозите казваме, че светът е конститутивен експеримент откъм монадата на съзнанието преди да бъде нещо "само по себе си" присъстващо.

2. Случва се обаче, съзнанието да се препъне, да се върне при себе си. Тогава престава случването на фактуалност (в света). Това може да е предизвикано от слушането на музика, от съзерцанието или от нещо друго. Може да е резултат от страха от смъртта. От въпроси като "какво съм аз" и т.н. Някакво вцепенение или вътрешно затваряне.

Няма свят без субект, както и няма съзнание без осъзнавано! Корелативността на връзката е неотменима, все едно как постфактум на въпросната корелативност - и за аналитични цели - ще отделяш "света на съзнателните феномени" от "света на вещите". Подобен дуализъм е изкуствен и преднамерен, т.е. предрешава метафизически там, където тепърва следва да бъде решавано от гледна точка на философията. Съзнанието е концепт, който се привилегирова за нуждите на философията, за да се изясни общия случай, при който изобщо се случва нагледна единственост. Не виждам как един път прозрял тайната откъм съзнанието за гнезиса на въпросната единственост... ще се върнеш отново към старите си предразсъдъци, че изобщо светът не се припокрива от съзнанието цялостно, т.е. отвън и отведнъж. Това е впрочем същността на големия пробив, направен от Кант във философията. При наличието на критична процедура, рефлективността не може да бъде отменена - чисто и просто ефектите й следва да бъдат проследени докрай.

Състояния от втория вид търпят критика, според мен, заради тяхната празнота, обреченост, неконструктивност. Разбира се може да съществуват други мнения. Важното е, че така са обособени 2 модуса на съзнанието, над които може да се дискутира.

Не виждам база за критика, освен чрез въображаема, откъсваща се от стерилната яснота на нагледа презумпция, че евентуално нещо в опита се изплъзва на съзнателен опитен синтез. Подобна "евентуалност" (вкл. и подпорката за "2 модуса на съзнание"!) от философска гледна точка е неуместна - просто в света няма място за нищо друго, освен за съзнателен наглед. Тъкмо в нагледна пропозиция светът се явява подреден и цял; светът е проективно явим като възможност за онагледяване. В света няма нищо повече от въпросната чиста възможност за онагледяване!

Редактирано от филocoфeн на 01.06.07 11:56.

виж, самосъзнание всъщност няма. Всеки път когато правиш от съзнанието си обект, ти го правиш част от света и то вече не е онова което съзнава. Съзнанието изпреварва всеки обект на познание. А за старите и импотентни философи аз не бих се наел с квалификации. Идва момент в който всички душевни терзания и житейски занимания изглеждат просто детинска игра и нищо повече - безсмислено боричкащи се палета в прахта. животът като прочетена и пре-прочетена книга. Че този 'старец' някога е минал по твоя път - възхищение, работа, заплата. Може и няколко пъти да е минал по него. Не му се сърди че вече и изгубил интерес.


"Обективният смисъл на света е еволюцията. Абстрактно - запазването на най-силната, доминираща инварианта "


Аз пък твърдя че еволюция/прогрес няма. Има просто промяна. Във всяко едно време нещата са си достатъчно доминиращи и силни че да същесвтуват в тяхното си време. Не мислиш ли? Оцеляването на силните, освен друго е и тафталогия. Защото кои са силните - онези които оцеляват :))


"Първо, логиката никъде не е дефинирана въз основа на субект"


Даже и простите логически истини се нуждаят от субекта си за верификация. Пример:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"1. Намерението да присъствам, желанието да присъствам, да приемам взаимодействието с "котлона" насериозно"

това вече е интересния въпрос - моя воля ли е да се намъдря в света, или светът ме снабдил с воля?


"2. Случва се обаче, съзнанието да се препъне, да се върне при себе си. Тогава престава случването на фактуалност (в света). "


Не зная защо възприемеш усета за съзнание винаги от гл.точка на някой разочарован от света. С философен мисля че го забелязваме (субекта де) чрез рефлексия. Впрочем физиците също си дават сметка за него, по един интересен начин:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато се заемем със съдържанието на света се появява психологизмът. Даже по-силно, не е ли основателно да считаме, че философията е породена като фантазия на този психологизъм, отколкото да вярваме, че тя действително е осъществила директна връзка и може да говори от името на подлежащото, на това което е преди съдържанието на света.

Ние не може да не "се заемем със съдържанието на света" - това е така! - но, забележи! - ние се заемаме с това и философията поставя ударение върху формата на достъпност на всяко възможно съдържание. Класически хилеморфизъм по Аристотел! Както има крайна цел за постигане с налични възможни средства, така има и чиста форма на възможните съдържания. То вярно, че съвършената форма е съвършено чуплива, но нали тъкмо стремежът към всеизчерпваща пълнота ни кара да обхващаме света до самия му предел. Какво става, когато предприемем подобен всеобхващащ експеримент откъм предела на възможното? Ударението се измества от безкритичното конструктивиране (без яснота за границите на възможния опит) - към критичната деконструкция на нормите и правилата, посредством които изобщо светът ни става достояние. Не че отменяме тези правила, чисто и просто ги поглеждаме съобразно тяхното другояче, т.е. в аспекта на без-причинното им случване като такива, каквито се случват. Разбира се, че философията е породена фантазия откъм нещо си... Но - философски погледнато - кое от границите на възможния опит, вкл. и психологичното обяснение на света, не е една подобна фантазия. Единственото "в повече" при подобна фантазия, каквато е философската, е способността ни да видим чистата форма на всяко възможно случване на фантазмите спрямо света, все едно какви са... От подобна стерилна гл.т. конкретното съдържание започва да изглежда фиктивно, условно, незадължително в абсолютен смисъл. Понеже изначално рефлективния въпрос за смисъла на присъстващото по някакъв начин се е оказал извън присъстващото и го е оспорил, о-цел-остил, при-целил.

Сублимацията на подлежащото не го отменя, а го видоизменя целево (рефлективно) и творчески. В случая се имат предвид целите на екзистиращия субект. Подобен фантазъм е концепт на един друг, проясняващ тип познание, какъвто е философският.

Философията възниква от съдържанието. Няма начин тя да направи скок отвъд и преди.

Философията наистина "възниква от съдържанието", доколкото постфактум решавме да проследим някаква нейна история. Но един път фиксирала границата на иманентизацията и идеята за хоризонта на принципна нагледност като "чисто случване", тя няма как повече да се върне при сурогатите на възможния опит и да потъне сред тях, обговаряйки ги, без имплицитно да има предвид себе си и царствените си достояния. Така че скокът изглежда невъзможен, но и предизвикателен дотам, че да се скочи.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от филocoфeн на 01.06.07 15:00.

Та как философията е разрешила тази дилема - благодарение на знанието на психологията, на нервохирургията или на самонаблюдението на философа? Може ли интроспекцията да даде сигурни отговори на подобни въпроси.

Философията - ако е такава - би трябвало са разреши тази дилема философски - и без излишните в случая заемки от психологията и неврохирургията! Онтологизациите на последните следва да се заскобяват феноменологично и да се отчита критическата непровереност на техните експликации.
Що се отнася до "самонаблюдението на философа", това не е едно и също с "екзистенциалност на позицията". Самото присъствие на философа в качеството си на нарочен постфактум персонаж-професионал, следва да бъде подложено на деструкция. Самонаблюдението (интроспекцията) е метод за психологията, а не за философията; неговата специфика не предполага метафизичен статус на самонаблюдаващия се в някакъв отявлен "хоризонт на присъстващите". Казано с езика на психологията - тук нямаме задължението да приемаме душата за "перманентно самоидентична в пространството и времето", а "феномените на вътрешния душевен живот" - съотв. за някаква особена форма на реалност в абсолютен смисъл.

Редактирано от филocoфeн на 01.06.07 13:51.