Той по-скоро ти подсказва посоката, от която се осъществява рефлексията (оцелостяването). При всички случаи във всяка дефиниция заместваме нещо с нещо друго. Някакви базови концепти/знаци остават необговорени.

Няма значение кое в кое присъства и кое от кое се поражда. Важното е да сме наясно с условно-наративния модус на всяко едно съществуване, което не изпреварва актуално по никакъв начин изказването откъм субект и никога не заема дотам хоризонт на присъстващо "само по себе си", че да потъне в него.

Информацията във физиката представлява структурите и взаимодействията на вселената. Разгледани в тяхната цялостност, те нито се губят, нито се създават (заради законите на запазване).

Структурите са ... някаква памет (за вещества и връзки между тях). Информацията, която можем да "вземем" от структура, доколкото всички взаимодействия "стават" с полевата форма на материята - връзките са такива, та - информацията, трябва да се разбие, разкъса.
Тогава от мястото на събитието към нас-наблюдател пристигат инфо-данни, наблюдава се явление, но - забележи: смесен е този фон от лъчения : от съществувалите вълни-връзки и от "падащите" вълни-разбивки. Сега, ясно е, че и самият датчик си има диапазон на отчет и разграничимост на идващото инфо от явлението.
Целта на науката е правилно да разграничава инфото от разни явления.
Но и инфото напуска мястото на събитието, във всички посоки, не само към наблюдател... Ние-наблюдател винаги ... губим част от пълното инфо, поради множеството "ограничения" на сетива и вещеви прибори. Остава ни да си правим ... обобщение, макар и с недостатъчно инфо (интелект сме!), щото си имаме акъл- еволюционно. Затова е нужно и "повторение" в експериментите- ако правилно сме разтълкували същността на дадено явление, то ... експериментите за доказване, го показват.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

концептите раждат гледни точки, но не онова което е способно да ги сменя: онова, което гледа и вменява качества. Субектът не присъства в нито едно описание. Например горе, под 'възникване на човешки вид' имаш предвид тяло, а не съзнание. Последното не е предмет на физика, биология или на познание въобще. Tо е средство на познанието и като такова изпреварва всяко познание.

Да, философски погледнато, а и всякак, тъкмо тялото бива прицелвано и така се появява идеята за субект, цялост и ред. Осъзнаването на актуалността на биването себе си като някой друг - осъзнаване тъкмо на въпросното при-цел-ване като неизоставане в аналите на същество, цикъл, процес.

Ако ме питат: това ли е най-важното, без колебание бих отвърнал: да, това е най-важното (без всякакви асоциации за бира!).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Как ти виждаш това съзнание, самоцелно, като един паметник, монумент, неизоставащ, на върха...? Според мен едва когато съзнанието започне да изостава и да се материализира по малко в процесуалността на света, ще имаме някакъв ефект.

В противен случай се стига до тази безрезултатна другост, като съзнание, което се е вторачило в себе си, стопирайки света (самосъзнанание). Алтернативно и по-добре: съзнанието може да се разтвори в действието, вече не като другост, а като самото то (разтворено в света съзнание).

Светът съдържа някакъв обективен смисъл, докато съзнанието в себе си не съдържа никакъв смисъл. Грехът на съзнанието е да забрави, че структурата е светът, а съзнанието е само усетът за структурирането му, и този усет пак принадлежи на света със задължение да се върне в структурата му.

Ерго, човек е пленник на съзнанието си, докато се взира над "съзнаващата му" функция. Съзнаващата функция е лишена от съдържание. Тя е метод, който не може да достигне развитие от себе си, защото няма градивни елементи.

Нещо "материализиращо се в процесуалността на света" е всичко друго но не и съзнание. Точно така отличавам състояние на съзнание от безсъзнание. Например мога да скоча от горещ котлон крещейки, но мога и да скоча рефлективно без да усетя нищо. Действието е едно и също - скок от котлона. Но в единия случай е съзнателно а в другия - безсъзнателно. В единия случай съм вменил на котлона особено качество (горещ котлон), а в другия - дори не го забелязвам (котлон няма).

"Светът съдържа някакъв обективен смисъл"

целият съм уши :)


"докато съзнанието в себе си не съдържа никакъв смисъл"

Съзнанието е онова което осмисля света, придава му значение/качество. Само по себе си съзнанието няма смисъл, нито пък света.


"Грехът на съзнанието е да забрави, че структурата е светът, а съзнанието е само усетът за структурирането му"

че 'има' структура извън усета за структура не е просто недоказуемо твърдение, но е и логически противоречиво. Понеже придиката 'има' е пак усет - субектно отношение. Нужно е някакво взаимодействие между субект и обект за да се получи това 'има'.

Алтернативно и по-добре: съзнанието може да се разтвори в действието, вече не като другост, а като самото то (разтворено в света съзнание).



Интересно е да бъде обяснена от моя гл.т. посочената от теб зависимост. Тук наистина става дума за една наложителна рефлективна и деконструктивна процедура, от която става ясно, че светът никога не е означавал преди да бъде интерпретативно означен. Следователно никаква ефективна индустрия за нещо си (каквото и да е то!) не съществува извън акта на изговаряне и никога не е генерирала някакво действително положение, време и място на каквото и да е явление (напр. Вселена, международни отношения, физични закони и пр.), освен в конюнктурната условност на едно сказание, представящо ни фиктивния си функционализъм за реален.
Направеният извод звучи скандално и цинично, доколкото от казаното излиза, че действието "изговаряне" се привилегирова спрямо всички останали възможни действия в системата на човешките способности. Действителността обаче е неумолима: не съществуват възможни действия в рамките на кой да е системен функционализъм; действието е действително, а не възможно – и в този смисъл тъкмо описанието на възможностите, даже и като "възможни действия" в границите на въпросния функционализъм е самата действителност на действието, номиниращо системата (в нашия случай – вкл. Вселената на астрофизиката).
Интерпретативното описание със самата си актуализация ни светва за положението, понеже на света няма никакво изначално положение (напр. астрофизично такова), което да предхожда описваното състояние на нещата извън описващото действие; и едва от описващото назоваване нататък се полага кръга от възможностите, респ. описателната параметрика и целеполагането през съответните доминантни знаци и правила на оцелостяването. Означаването на астрофизичните закономерности не предполага астрофизични закономерности като "закономерности" преди акта на означаване – то презентира астрофизиката чисто и просто като ефект от действието изказване-на-астрофизиката; в такъв случай онова, което о-действи-телява астрофизиката в качеството й на физичен вселенски проект на своето време е нейното абсолютно, несвоевременно друго. Астрофизичният проект, както и изобщо животът като такъв, е сказание за една действителност, която следва да бъде разбрана (understand) така, сякаш нейното току-що актуализирано изказване никога не се е състояло (stand), респ. прекъснало (това последното вече съм го казвал и в друга тема).

Грехът на съзнанието е да забрави, че структурата е светът, а съзнанието е само усетът за структурирането му, и този усет пак принадлежи на света със задължение да се върне в структурата му.

Добре казано, но съществува опасност да не вденеш никога, че структурата на света се явява всякога през формата на съзнанието, т.е. всякога във възможност. А една възможна структура не ни обвързва със себе си съдържателно, т.е. в хоризонта на присъстващите. Структурата сама по себе си не гарантира присъствие, което да е изначално на който и да е рефлективен акт. Структурата на света се структурира светоносно откъм формата на света, т.е. случайно, субектно, чисто формално и без всякакви същностни обвързаности.

Съзнаващата функция е лишена от съдържание. Тя е метод, който не може да достигне развитие от себе си, защото няма градивни елементи.


Така е, но и структурата е лишена от съдържание, освен фиктивно... и само във възможност. Действително структурата на света се изговаря откъмто форма на света, т.е. субектно. Такова е голямото откритие, респ. рефлективната крачка напред, на философията.

Единствено деструкцията на метафизиката е в състояние да ни направи познавателно свободни/субектно отговорни.

Да поемеш отговорност за собствените си мисловни конструкции означава да си готов да им се присмееш. Философското познание е на практика иронично просмиване на възможния опит.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

1. Едно практическо разглеждане: някои културно-житейски и еволюционни съображения за (успешните) форми на съзнание.

Казвам, че съзнанието трябва да отсъзнае "себе си" и да съзнава отчетливо света.

Това значи наистина да бъдем при онзи котлон, а не да бъдем при себе си и дистанционно да управляваме рекацията си към него.

Само-съзнанието е една гърбица, която пречи. Философите говорят за нея, като остареят и престанат да имат потентност в света. Да престанем да се самозаблуждаваме. Кой философ е изказал искрено вътрешното движение на душата си, или пък кой голям творец, източника на изкуството си. Тяхната душа е по-плитка от душата на човека на улицата. Те работят с материала на света.

И това правят атлетите, които ходят на тренировки и после печелят златни медали. И това прави философът, докато обсъжда проблемите около себе си и оставя вечни трудове. И това прави пророкът, който "добре знае своите хора" и създава религии. О, не, никой не изхожда от някаква вътрешна величина, ами добре манипулира света около себе си. И това е толкова изкусно, че направи ли помръдване, много си мислят, че той има най-голямото само-съзнание от човечеството.

А той има съзнание, но не и само-съзнание, защото се е разтворил в света и сега го управлява. И така, би казал въпросният, носете товара си магарета (самосъзнанието), обаче аз се освободих от него и затова съм най-близо до света: до възхищението, до работата, до заплатата, до управлението, до подчинението, до принципността, до сервилността, до това, което изиска ситуацията. До цялото развитие и еволюция (адаптивност). О, великите герои са същите: просто те имат дългосрочен план, но забележете, че го правят заради света.

2. Една формулировка.

Обективният смисъл на света е еволюцията. Абстрактно - запазването на най-силната, доминираща инварианта (в пространство-времето).

3. Едно теоретично разглеждане: за това кое трябва да се първопостави при логиката.

че 'има' структура извън усета за структура не е просто недоказуемо твърдение, но е и логически противоречиво. Понеже придиката 'има' е пак усет - субектно отношение. Нужно е някакво взаимодействие между субект и обект за да се получи това 'има'.

Първо, логиката никъде не е дефинирана въз основа на субект. "Има"-нето обикновено се аксиоматизира за логическата система (имаш 5 обекта, и т.н.). Друг вид "има"-не е извличане на конкретна информация от системата ("Имаме ли пет обекта от този вид?" - да) - то е аксиоматизиране на възможността за достъп, без никакво съзнание.

Да аксиоматизираме съзнанието не е толкова мощно. Съзнанието е съставено от съставни части - например то може да погледне към друг обект и да го осъзнане (това не е нещо атомарно, а може да се раздели на части). По-горе дадохме пример как същото може да се аксиоматизира по-ясно без въвеждане на съзнание.

4. Tеоретично разглеждане: за това кое можем да мислим изхождайки от кое друго.

Разсъжденията за моето или за нечие човешко съзнание следват само от това, по какъв начин съзнанието усеща взаимовръзката си със света. Те не зависят от това как е породен този усет де-факто (зад сцената, фундаментално).

Можем да кажем, че рефлективността, онова мета-съзнание, което често се има предвид, не е нещо човешко. То не участва при формирането на светоглед, нито участва в мисленето ни за света, нито може да служи за мотивиране на такова мислене. Аз нямам достъп до него. Не мога да градя дори абстракциите си върху него.

Като конкретно следствие, независимо как е породено съзнанието, светът си остава също толкова реален. Аз нямам достъп до мета-съзнавателността на фундаментално ниво. Нито ако си внуша, че съм на онова фундаментално ниво, това ще промени факта, че не съм. Тогава ако аз се опитвам да разсъждавам за светогледа си от това мета-ниво, ще извърша грешка на нивата.

Грешка на нивата е все едно когато запитам "защо пантерата е убила сърната", да отговоря: "защото вселената съществува".

Нито едно съзнание не е достигнало до позицията да говори за каквото и да е от онова ниво, където са аргументи като "защото вселената съществува". Всеки, който твърди противното е в самозаблуда, забравяне на конкретното положение, в което е.

Редактирано от 1sisi на 01.06.07 01:52.