|
Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
Тема
|
Отношение на момента към същността ми и
|
|
Автор | cъщecтвyвaнeтo ми. (j) (Нерегистриран) |
Публикувано | 14.02.07 22:50 |
|
Никога не можем да бъдем освободени от това да бъдем себе си "във момент". Моментът филтрира, пречи, или преиначава това, което "намерявам" да изявя от същността ми. Всяко съществуване, за което имам пример, предполага филтриране и пречене от страна на мига.
Когато възприемаме себе си, ние мислим за всичко това, което можем да проявим. Аз съм всичко това, което мога да кажа, което мога да направя. Например аз мога да формулирам изречение на български език*. Познаването на български език по този начин е част от моята същност. Моята същност включва такива възможности за огромен брой неща, като формулиране на изречения на определен език. Моментът захваща точно едно нещо и извлича проявлението му от същносттта ми. Моментът извлича конкретни нишки от същността ми.
Това е двустранната роля на момента за съществуването ми като същност. Следва основният извод.
Към даден момент "аз" съм цялата си същност. Например към даден момент аз знам български език. Проявлението на момента е в извличането на конкретна нишка от същността ми. Така когато съм научил определена дума в значение, тя е част от всички продължения на същността ми, макар през повечето моменти аз да не употребявам тази дума.
Моят живот не е низ от моменти, защото низът от моменти е просто поредица от извлечения. Моят живот е низ от същността ми.
* "Мога да формулирам изречение на български език": употребено със следнотото уточнение: това е така, не понеже евентуално ще науча този език и тогава ще мога да формулирам изречение на него, а понеже вече знам езика и веднага мога да конструирам такова изречение.
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: cъщecтвyвaнeтo ми. (]
|
|
Автор | mmm (Нерегистриран) |
Публикувано | 15.02.07 21:20 |
|
"Моментът захваща точно едно нещо и извлича проявлението му от същносттта ми. Моментът извлича конкретни нишки от същността ми."
искаш да кажеш, че същността ти никога не се разгръща в цялост, а само по отношение на ситуацията. И че има безброй други, но възможни ситуации, в които същността ти би се проявила по начин, който дори и ти не познаваш и никой и никога няма да узнае, доколкото е невъзможно да преминеш през всички възможни ситуации, а само през тези които ти поднася битието. Така погледнато, животът проявява само една прашинка от "теб", загърбвайки всички останали аспекти от възможната ти същност. Всеки жизнен опит представлява актуализация на същността ти, чрез нейното проявление. Живота е само поредната актуализация на същността ти. Непроявената, скрита същност си остава безсмъртна. Но непроявена същност съществува само като недоказуема хипотеза. В нагледа същност, опит, проявление са еквивалентни едно на друго и за това :
"Към даден момент "аз" съм цялата си същност"
За теб "същност" и "опит" е едно и също и аз нямам нищо против. Обаче аз-ът е повече от това - той винаги изпреварва моментът на запитването. Горното ти твърдения не се отнася до актуалния ти аз, а до аз-а в минало време. Изговорилият го 'аз' е нещо повече от употебения 'аз', той има един атом същност в повече.
Освен това "моменти" няма - те са абстракции.
"Всяко съществуване, за което имам пример, предполага филтриране и пречене от страна на мига. "
искаш да кажеш, че в основата на битието е сблъсъка между онова което искаш и онова което реално става? Ако винаги ставаше онова, което искаш, то светът тутакси ще изчезне, изпарен от собствената си тотална предвидимост и нулево инфорамационно съдържание. Съгласен. Но нали тъкмо това "гадно" поведение на битието ми дава възможност на се питам за същността си въобще.
"Моят живот не е низ от моменти, защото низът от моменти е просто поредица от извлечения. Моят живот е низ от същността ми. "
най-точно е да се каже, че животът е низ от придобити опити - житейски опити. Житейският опит / паметта формират емпиричният АЗ, но все пак не са достатъчни за азовостта изобщо. Необходим е допълнителен АЗ, който да свърже нишките в цяло, който всяка сутрин ти помага да свържеш 'себе си днес' със 'себе си вчера'. Защото автореферентността на Аз-а не обяснява как е възможно да се намериш отново след период на без-съзнание (сън) И как никога не объркваш себе си с някой друг.
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: mmm]
|
|
Автор | (j) (Нерегистриран) |
Публикувано | 16.02.07 05:39 |
|
Интересно, че коментираш толкова подробно тезите ми. Благодаря ти. Иска ми се да мисля, че въпросното ми представяне е само интерфейс, който обхваща наглед от необходими констатации, които трябва да важат с каквато и да е подлежаща и надлежаща над тях теория.
>Живота е само поредната актуализация на същността ти.
Прав си, но аз наричам същото "живеене". Аз мисля за живота като всичко от измерението на същността ми по измерението на времето. Така живеенето ми завършва, но живота ми не, защото той е винаги е там, в интервала на моето траене във вселената.
>Но непроявена същност съществува само като недоказуема хипотеза.
Всъщност не, самонаблюдението ми в отделните моменти ми дава идея за инвариантност на нещо, което е същността ми. Например аз знам българския език. Това е нещо неописуемо като множеството на всички възможни изречения, които бих могъл да съставя. То е концентрираното просветление, че знам, че знам този език. Това не е просто хипотетична непроявена същност, а същност, която аз усещам осезаемо. Така и хората, които общуват с мен свързват точките на отделните моменти и усещат същността ми. Един вид тя възниква като живост в тях, а не като набор от отделни мъртви моменти.
> В нагледа същност, опит, проявление са еквивалентни едно на друго
Опитът е може би отчуждена същност (или несъщински присвоена). Аз усещам опита мъртъв, а същността си жива. Същността е наистина нещо, вътре в което съм аз, и вътре в което мисля и чувствам, аз също така чувствам и мисля чрез него. Аз като че ли съм разтворен в моята същност. Понякога същността ми е така трансформиран опит, в който аз съм успял да влезна. Може да има и някаква априорна същност, която е първоначално звено.
> За теб "същност" и "опит" е едно и също и аз нямам нищо против
По-горе обясних как виждам взаимовръзката между двете.
> Освен това "моменти" няма - те са абстракции.
Моментите за мен са един от стълбовете на битието. Един от качествено различните начини да се мисли за него. Те са основен материал, освен че са абстракции след това.
> Защото автореферентността на Аз-а не обяснява как е възможно да се намериш отново след период на без-съзнание (сън) И как никога не объркваш себе си с някой друг.
Направих една схема, в която излагам как си представям нещата следвайки нишката, която си започнал. Забележи специфичността. Тя обяснява как не обърквам себе си с някой друг.
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: (j)]
|
|
Автор | mmm (Нерегистриран) |
Публикувано | 16.02.07 21:44 |
|
"Така живеенето ми завършва, но живота ми не, защото той е винаги е там, в интервала на моето траене във вселената. "
говориш така, като че ли "траенето на Вселената" не е твой концепт за нея. Като че ли Вселената те предхожда и следхожда без да се нуждае от субекта си. Вечността в която си мислиш, че се редували животът и смъртта, съвсем не е безкрайно времетраене, а безвремие.
Ще се опитам да го кажа по друг начин. Животът е низ от жизнени опити. Смъртта е цялостта на опита. Животът е непрекъсната актуализация и умиране. Смъртта е безсмъртието на аз-а, защото той престава да умира (да се актуализира).
Безсмъртие не означава, нарушаване на цикъла на закономерно следване на смъртта от живота в някакво абсолютно пространство-време. Безсмъртие означава че няма свят извън презентацията на света през субект. Твоя свят е единствен, а след смъртта - е и цял, друг - няма , и затова той е вечен. Така както и субектът на изговарянето му. Смъртта е име на незаменимостта на абсолютната единичност на твоя свят (не можеш да умреш два пъти). с други думи смъртта е името на безсмъртието. Което иде да покаже пълната безпредметност на двете понятия - смърт и безсмъртие.
" самонаблюдението ми в отделните моменти ми дава идея за инвариантност на нещо, което е същността ми. Например аз знам българския език."
Аз пък чрез само-наблюдние не успявам да си докажа, че същността (аза) ми ще си бъде същата ако бях роден и отгледан от някой овчар в южен афганистан примерно. Цялата ми същност е индуктирана от географията, възпитанието, историята, концептите и мислите на цивилизацията "преди" мен. От историко-културното наследство. Абе въобще самият аз кънтя на кухо - аз съм проводник на наследство (като АЗ) и на гени (като тяло). Не виждам каква е разликата между същността на една тревичка и химическия състав (същноста) на почвата от която тя е поникнала. Дали когато тревичката отново стане почва, почвата ще промени химическия си състав.
"Моментите за мен са един от стълбовете на битието. Един от качествено различните начини да се мисли за него. Те са основен материал, освен че са абстракции след това. "
Разбирам какво искаш да кажеш, но "моменти" не е много подходяща дума (многозначителна е). Аз бих употребил знакови ситуации, житейски събития. Защото цялият ми живот може да протече в затворена бяла стая, където нищо не се случва - няма нито ситуации, нито събития, нито дори разбира се "моменти". А сега си представи, че са те вкарали в този доживотен затвор несправедливо - случайност някаква. Егати и "същността" и битието, което може да зависи от подобни случайности. Сатира на сериозността с която се вземаме.
"Тя обяснява как не обърквам себе си с някой друг. "
Проблемът ми е с усещането за азност. То не зависи от емпиричния ми опит. След събуждане от небитието, аз даже не знам (още) кой съм. Това обаче не пречи на усещането за азност, за самотъждествеността ми. Откъде черпя информацията, позволяваща ми да се само-идетифицирам като мене си (единствен, неповторим, некопируем), при положение че още нито съм разчел паметта си, нито съм "видял" тялото си. Кой е реперът-информация за който се захващам, който ме поражда? Той не присъства в света въобще. Азът е причина за себе си - той се само-създава и само-детерминира. Но след като той възниква единствено от себе си, това означава че той си е съществувал и преди раждането. Както и съществува в неявна форма по време на сън, когато емиричният аз липсва.
| |
Тема
|
Смъртта и парадоксалната изразност
[re: mmm]
|
|
Автор | филocoфeн (Нерегистриран) |
Публикувано | 16.02.07 23:03 |
|
Това ми хареса особено:
Смъртта е име на незаменимостта на абсолютната единичност на твоя свят (не можеш да умреш два пъти). с други думи смъртта е името на безсмъртието. Което иде да покаже пълната безпредметност на двете понятия - смърт и безсмъртие.
| |
Тема
|
Re: Смъртта и парадоксалната изразност
[re: филocoфeн]
|
|
Автор | mmm (Нерегистриран) |
Публикувано | 17.02.07 14:40 |
|
това съм го плагиатствал от тебе май. А ето и друго, което съм запомнил:
Смъртта е очевидната невъзможност да бъдем действителни, Живот" и "смърт" са чисто и просто (при)видения
| |
|
много ти е стара справката, съществуване, пич. това са някакви екзистенциалистки шитове. Няма същност, няма момент, няма присъствие, няма себе си.
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: блa_блa_блa]
|
|
Автор | mmm (Нерегистриран) |
Публикувано | 24.02.07 01:11 |
|
"Няма същност, няма момент, няма присъствие, няма себе си."
всичко това го има, след като е получило знак (било то субективен). Може би ще ни светнеш за друга интерпретация на "съществуване"?
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: mmm]
|
|
Автор |
блa_блa_блa (spell) |
Публикувано | 24.02.07 13:26 |
|
Привет, ти не беше ли от старата гвардия отпреди една-две години, значи още сме живи, това е хубаво.
>>всичко това го има, след като е получило знак???
Това го оставям без коментар.
Иначе 'съществуване' е само предикат, а предикатите ги "няма", те се приписват към някакви "има"-нета. Същото се отнася за същност, момент, присъствие, себе си и т.н.
Не съм изобщо против използването на тези думи, а против често приписваният им привилегирован статут, т.е. съм против това "същност" да е по-важна дума от "кутия", която пък да гледа пренебрежително на "четка".
| |
Тема
|
Re: Отношение на момента към същността ми и
[re: блa_блa_блa]
|
|
Автор | mmm (Нерегистриран) |
Публикувано | 25.02.07 01:54 |
|
Привет, кво значи да сме още живи - нали смъртта беше империалистически предразсъдък. Пък да не говорим за времето, пардон - траенето.
Съществуването е предикат да, но го употребявам само като отношение между обект и субект, а не просто някаква биване в себе си, каквото например е самия субект/сетиво като не-изразяема фикция. Т.е всяко нещо, получило граница, значение, смисъл, съществува. Ако не във физически (сетивен) смисъл , то в някакъв друг смисъл. Естествено е и приоритет да има конкретния/текущ обект на интерес, а не защото той бил по-важен от което и да било друго. И като стана въпрос ми се ще да те попитам като отрицател на "субективистко-феноменолого-екзистенциалистките възгледи".
Съществува ли средство/основание, чрез което нещата съществуват (получават качества). Правомерен ли е този въпрос въобще? Ако "има" такова средство, очевидно то не е сред нещата, които обявяваме за съществуващи. Субектът, сетивото и същността им не съществуват! Но чрез тях съществуването на каквото и да било става възможно. Така както четката на художника, никога не присъства в нарисуваното. Но необходимо ли е да предполагаме такова средство? Ако ще търсим основание на нещата, то средството (субектът) е тъкмо това основание, така както основанието на картината е четката на художника. От друга страна, ако не се питаме за основанието на нещата, остава ли за какво да се питаме. И кой/какво мамка му се пита?
Ако не ти харесва снобарския тремин субект, дай да го заменим със сетиво, ментално състояние, психично съдържанние, съзнание, qualia ... мога да продължа до безкрай със синономите на субект.
Не съществува нищо извън езика - да. Но какво да кажем за езика, който е не-траслируем в текст?
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | (покажи всички)
|
|
|