Първата ми мисъл за смъртта ме споходи като бях някъде 5-6 годишен. Беше ужасно, събудих се и започнах да крещя, не можех да приема как един ден няма да ме има, а другите ще продължат да живеят. Когато майка ми влезна в стаята и уплашено ме попита какво има, я излъгах че съм сънувал кошмар. През годините сам се борех с този страх и като че ли го преодолях, макар по-нататък да имах подобни случки отново.
С течение на времето тъй като в главата ми се въртяха много възможни варианти за смъртта (как може да умра при катастрофа, как някой може да ме убие от ревност или за пари примерно, как може да умра от някоя нелечима болест и т.н.) се появи и най-хубавият сценарий - този за красивата смърт. Започнах да гледам на смъртта като на нещо естествено и нормално, като една вратичка, която аз отварям и излизам от стаята наречена живот. Представях си как съм много стар, побелял и лежа на смъртно легло. Около мен са двете ми дъщери и първородния ми син, многото ми внуци и правнуци. Никой от тях не плаче, а напротив - щастливи са, че са ме познавали и че навярно ще ме запомнят с добро. Оттогава знам, че има и красива смърт, такава, която не носи болка, а единствено мир и спокойствие на душата.
Та идеята ми е как преодолях този свой детски страх. И тази вечер, понеже се чувствам някак особено и философски настроено реших да постна тези размисли в клуб "Философия". Защото темата за Красивата смърт може да бъде разбрана и философски преекспонирана именно тук.

"красива смърт" е оксиморон.
Литературен похват, целящ стилистичен ефект чрез съпоставяне на несъпоставими понятия.
В българската литература присъства особено често в творбите на Ботев.
А сега, кой е играча? :)

______________
Алкохолът не решава проблемите ...всъщност и млякото не ги решава.

Всичко което каза е вярно, дори нещо още по-странно и аз това същото сам го изживял.

всяка сентенция, свързана със смъртта е от областта на митологията. Не може да приемаш нещо за вярно, след като е непроверимо. Смъртта не е нито "грозна", нито "красива", нито "страшна". Най-честното отношение към смъртта е игнориращото равнодушие.

според мен смъртта като старец е всичко друго но не и красива. за мен красива смърт е, както колегата спайдърчо даде жокер, смъртта за родината, на фронта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен пък смъртта е невъзможно действителна, докато животът - понеже непрестанно го изговаряме - един чисто и просто възможен мит откъм смъртта. Смъртта всякога се самоутешава с думи(те): твърдя, че е твърде възможно да ме няма изобщо... Впрочем тъкмо това утешение е красиво.

ако нямаше смърт (било и като символ) щеше ли да стои въпроса за смисъла на живота?

Не, нямаше. Отсъстващото (смъртта) е повече от присъстващото (живота) именно с това, че го/я няма на света, а толкова настоятелно респектира и притиска живота ни. Смъртта не присъства, няма я, а ни прониква; от никъдето си - тя е навсякъде и най-вече в сигурното, което се о-питва, а с това и прекъсва. В абсолютния случай, който философията изследва, няма тотално тъждество. Респектът на безсмислието е в прекъсването на смисъла като обреченост за среща с другото.

Само откъм смъртта животът има свое качество, релация и модулация. Яснотата за живота идва от по-честата среща с безсмислието/смъртта.

Философите живеят смъртта, мислейки я.

Не само философите живеят смъртта мислейки я, но и раково болните, хив серопозитивните, хората чиято съдба се е променила коренно. Веднъж осъзнали своята уязвимост и това колко крехък е животът те ценят всяка една секунда щастие тук на този свят. И искат да умрат красиво. А дали красиво е точната дума това не знам. Наричайте го както си искате.

Не си прав. Ти можеш да умреш за Родината по нареждане на Генералният Щаб на армията, а не по свое желание, без дори да си осъзнал, че това е твой дълг. Тогава смъртта ти няма да е красива, а ще е мъченическа.