"Цялото математическо естествознание, приемайки презумпцията за неоспоримо самоидентична вселена, е натикано в системата на възможния опит"
Вече не е баш така ;). В квантовата механика, преди нещо да се прояви (емпирично), то си кротува в супер-позиция от възможности (теоретично).


Квантът е трансцендентална мярка - имах предвид, че в мигновената корпускулярност навярно няма нищо "естествено", за да отдаваме естетските си предпочитания на "теоретизъм", базиращ се на нерационални детерминанти. Майтап, де!

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

Откъде пък реши, че 1+1 е винаги 2. Това е така само в математиката и то не за друго , а защото ние сме се договорили това да е така в съответната алгебра. Във физиката далеч не всички величини са адитивни! Във философията пък, количеството води до поява изневиделица на ново качество. Т.е. десет дървета + десет дървета не са 20 дървета, а са цяла еко-система, чиито характеристики въобще не се покриват от сумарните характеристиките на нейните части.

десет дървета + десет дървета не са 20 дървета, а са цяла еко-система, чиито характеристики въобще не се покриват от сумарните характеристиките на нейните части.

10 дървета плюс 10 дървета са 20 дървета.

Привилегирова се възможността за един принципно рационализируем, респ. прозрачен числов ред. Привилегироват се простите количества, общото бива предпоставяно като количествена съвкупност, същото предопределя различното субстанциално, преди всичко А=А и едва от това следва всичко останало. Но изказването на А ей-сега е нещо изначално различно от А като "изказано за вечни времена". Как така прие императивно, че А е самоидентично "за вечни времена"?

Това не е така.

Нали принципно рационализируемият универсум на математиката е потенциално безкраен?

Математиците НЕ обичат безкрайности. НЕ обичат безкрайности. Мразят ги!

Нали се опитвах да те убеждавам, че дори първото, с което се сблъскваш - тялото си - в качеството си на знак за самия теб, е вече нещо различно от теб. Всяко възможно отъждествяване е вторично приемане на знака (нещо друго) за "същото". Ти не можеш да се домогнеш до същото ако предварително не речеш да нарочиш другото за същото. И едва оттук нататък следват теоретизациите и хипотетико-дедуктивните извеждания. Спри да нарочваш и почни да изследваш кое те кара да се отъждествяваш с нещо друго, за да го представяш за "същото". И не е ли това абсурд, по-голям и от "моите писаници"? И още: не си ли ти, който решава да вярва и да си мисли, че "сетивата му там са програмирани за нещо си..."? Въпросното програмиране е спогодба, която произволно взема дадена асиметрия от т.нар. "действителност", за да си създава причинни връзки в областта на биологията, физиологията на ВНД, психологията и пр. Но всичко това е, така да се каже, назоваване на онова там вън... на езика на биологията...етс.

И това не е така. Каквото и да кажеш, винаги мога да ти кажа, че не е така. Ще се получи истинска философска дискусия! Даже мога да изсмукам аргументи от пръстите си .

Прав си, безсмъртен си. Спор нема!

ха-ха, ти не правиш ли разлика между математика и онова, което се опитваш да описваш с нея. Ако ти повярвам че 20 дървета са си 20 дървета, то вместо хубава гора, някой ще вземе да ми продаде 20 трупи за огрев. Абстрактният свят на математиката е свят на единтичност. А в живия живот такова нещо няма. нито 1+1=2 нито А=А. В света всичко се променя още докато си гъкнал - знаеш лафа за влизането в една и съща река.

"Прав си, безсмъртен си. Спор нема".

Изобщо не съм се опитвал да доказвам, че съм безсмъртен. Това, което се опитах да покажа е че моята смърт и моето безсмъртие са в равна степен безпредментни понятия. Сбъркани в самата си същност.

твоя теза:
" Не може просто да ми кажеш, че нещо могло да е другояче, и че очите ни лъжат Ако нашите сетива не бяха „програмирани” да гледат на света обективно, тогава немаше да оцелееме. Ако аз виждах мостове там където има пропасти щех да се пребия в некоя пропаст"

пак твоя теза:
"но бихме могли цел ден да си спориме дали зеления цвет, който аз виждам не е червен в твоите очи."

последно - обективен ли е зеления цвят или не?
Това че сме се уговорили да ползваме общ език изобщо не прави света обективно-еднакъв в очите на всички. Аз например виждам мостове там, където ти виждаш пропасти. Но конвенцията на езика ме е научила да наричам това нещо пропаст и да знам че ако тръгна към "моста", наричан от хората пропаст, то ще ям пердах от мама. Ето как посредсвом езика, изграждаме свят , който изглежда обективен за всички. Но също така се лишаваме от възможността да проверим дали наистина всяка пропаст е пропаст.

Представянето на нещо преди всичко като НЕГО САМОТО онтично (т.е. поради своята загубеност в презумпцията за една тотална вселена на съществуващите) закрива произхода на неговата идентичност. Такова приплъзване към тъждеството на представата като фундамент, на който се крепи светът/животът, е вече изгубване. Изглежда абсурдно, но е факт: тъкмо неоспорената идентичност, самопредставилата се идентичност, е изгубена идентичност. Тази идентичност, заемайки авторитет отвън, се оказва манипулируема, понеже се запилява сред безкрайната множественост на присъстващите.

Тоталността на Същото е тотална игра в границите на играта на тоталност – тя се отнася към света, създава съответния калейдоскоп от възможности за една универсална вселена, но като всяка игра, и нейните възможности са крайни, а резултатите – оспорими. Опитът от другостта, Делото за движение без завръщане, без възможност за отстъпление, Пътят през апорията, изживяването на Парадокса откъм границата на познатото е метаигра: тя обяснява, но не пледира. Метаиграта има едно наистина особено предназначение, което за неоспорващите статуквото изглежда да я прави сякаш ненужна: тя е игра, която обяснява игровостта изобщо. Фактическият ред не ме задоволява – философията идва да каже, че всичко би могло да бъде и другояче. Философски погледнато това, което фактически го има, фактически го няма. Колкото и да не е утешително казаното, утехата е в това, че само така можеш да видиш света ясно.


Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

Изобщо не съм се опитвал да доказвам, че съм безсмъртен. Това, което се опитах да покажа е че моята смърт и моето безсмъртие са в равна степен безпредментни понятия. Сбъркани в самата си същност.

Виждаш ли колко е лесно да се говори в прав текст?