Става дума за прословутата критика на френския теолог, философ и математик Arnauld (произнася се "Арно" с ударение на "о") към декартовия аргумент за ясните и отчетливи (clare et distincte) възприятия като непротиворечива основа за всяко истинно знание, вкл. и това за съществуването на Бог.

Тази критика е направена по времето на Декарт и е част от четвъртата група възражения, на които той отговаря и които са включени като притурка в повечето издания на "Разсъждения за метода" (за съжаление в бг-то издание от 1978-а точно 4-та група е спестена, а другите са предсатвени съкратено).

Възражението гласи (превеждам от англ):

"Тревожи ме и още нещо: как авторът избягва кръговото разсъждение когато казва, че ние сме сигурни, че това, което възприемаме ясно и отчетливо е истинно само защото Бог съществува.
Но ние можем да бъдем сигурни, че Бог съществува само защото ясно и отчетливо възприемаме това. Следователно, преди (да можем) да сме сигурни в съществуването на Бог, трябва (да можем) да сме сигурни, че каквото и да възприемаме ясно и убедително е истинно."

("I have one further worry, namely how the author avoids reasoning in a circle when he says that we are sure that what we clearly and distinctly perceive is true only because God exists.
But we can be sure God exists only because we clearly and distinctly perceive this. Hence, before we can be sure that God exists, we ought to be able to be sure that whatever we perceive clearly and evidently is true.")

Ето една по-разгърната схема, очертаваща кръговостта на декартовия аргумент, като в нея са включени и останалите съществени допускания в "Разсъждение"-то - първичното съмнение, хипотезата за злия демон, методическото съмнение, cogito (представени в най-горната част), с които влизащите в кръга положения допълнително се проблематизират:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

а това е интересно
като намеря време ще опитам да се включа по-прилично

They had style, they had grace
Rita Hayworth gave good face

.....4eta te taka...iam nekvi malki poznania ta za tva moa da kaza tva ...napravo sam o4arovan ot izkaza ti.......bi trebvalo da si nogo 6tastliv 4ovek...s taaa mudrost...

Ако се предположи че има различни представи за това какво е , и какво не е Бог, аз мога да си имам например представа според която ако Бог съществува, то задължително се налага да няма никакви видими или невидими доказателства за това.

Иначе, купища документи са написани по една друга тема -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

По мое мнение Бог в картезианската доктрина се явява една когитативна реконструкция. Т. е. истината на критерия за истина (clare et distincte) първо е разкрита откъм феномена на оставеното само на себе си и на нищо друго cogito. Оттук насетне увереността, че има истина, а това значи и битие, т.е. значи, че има изобщо нещо, та тази увереност, издържалото критерия на оголоното само до себе си в съмнението cogito става основание за реконструкция на целия протяжен и времеви свят - на протяжните и мислещите вещи, оттук когитативната увереност в clare et distincte става основание на реконструкцията дори и на Бог - очевидно така се открива богоборческата епоха на идола на разума.

...ето я:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Донякъде съм съгласен с така използваното понятие за реконструкция, но не и в следния ред: "cogito става основание за реконструкция на целия протяжен и времеви свят - на протяжните и мислещите вещи, оттук когитативната увереност в clare et distincte става основание на реконструкцията дори и на Бог".
Защо не съм съгласен с това, (картезианският) Бог да бъде мислен и доказван като финална или остатъчна реконструкция на база ясно и отчетливо възптиятие на протяжни и познавателни състояния (или: вещи/ неща/ явлени):
Тъй като при Декарт Бог се мисли като изведеност и онтологична предпоставка на абстракната познавателна способност (cogito) като такава; т.е. той е доказан не из-от възприетата ясност и отчетливост на мисловни и протяжни съдържания, а като тоталността на чистата (безсъдържателната, абстрактната) познавателна способност. Всъщност в декартовата постановка Бог е тоталната, чиста, безсъдържателна познавателна способност, на която
моята познавателна способност е еманация. Щом аз имам убеденост в съмнението като някаква епистемологично първична несъмнена инстанция на познаване, която обаче не е онтологично тотална и първична поради изменчивостта си, то аз добивам убеждение за това, че съществува и онтологичната първопричина на тази несъмнена инстанция - Бог; моето когито, възприятие и убеждение не би било възможно и съществуващо без абсолютното когито, възприятие и убеждение; щом отделната способност съществува, значи и причината, от която то непрестанно произтича съществува (вж. пак диаграмата където се цитира метафизическия закон за това, че истинните следствия необходимо предполагат истинни причини). Вече бидейки доказан в съществуването си, Бог бива призован като гарант за валидизиране на операцията по приписване на истинност на сами по себе си съмнителните съдържания, получени чрез моите познавателни способности: Бог е източник и пъвообразец на тези способности, така че нещата, които са конституирани и придобити чрез тях не могат да бъдат в момента на своята чиста и ясна възприетост неистинни.
Оттук става ясно, че доказването на Бог и доказването на феноменалния свят са от съвсем различен порядък. Това са съвсем различен тип "реконструкции": аз безкритично съм възприемал някакви феноменални очевидности, после радикално се осъмнявам в тях, проблематизирам ги систематично, след което с някакви специални когнитивни процедури си връщам увереността в тях - това е феноменологична реконструкция. Но тя не предшества, а следва епистемологично от реконструкцията на Бог, която е по-радикална, невъзвръщаща, невъзстановяваща реконструирания обект. Това е една конструкция, маскирана като реконструкция. Първоначалната наивна вяра в Бог се проблематизира и изцяло замества с някаква рационално аргументирана убеденост в съществуването му, което е по-сигурно от това на феноменалния свят, макар и вече прекалено абстрактно и чисто за да обслужва морално-политическите задачи, с които така добре се е справяла "живата" представа за страшния и милостив библейски Бог.
Не бих нарекъл картезианският Бог "идол на разума", тъй като последната фраза предполага вяра в непогрешимостта на отделния разум (идолът винаги е някаква отделност, непървичност и неокончателност). Тъкмо напротив - този Бог е тази съвършена външна за нас рационална инстанция, удържането на убеждението в която, ни предпазва от прекалено уповаване на индивидуалния или груповия "разум".
В съвременната епистемология картезианският Бог се нарича "история на познанието" (вкл. "история на науката") - за разлика от отделните "научни парадигми", светогледи, идеологии, ..., тя е винаги непогрешимата референциална система, спрямо която се валидизира неокончателната истинност на всеки теоретичен конструкт и на всеки констатиран факт. Оттук - съвременното богоборство се състои в това да се оспори тоталността и единноста на такава история и да се говори предимно в множествено число - "истории на познанията" и дори "исторически разкази за познавателните практики". Разбира се, това крие опасността от ново идолопоклонство - да се замести противоречивия, но все пак оказал се продуктивен Бог (Науката и Техниката) с не по-малко противоречивите и съвсем ялови постмодерни "проблематизации" и "тематизации". Идолопоклонство, което изкристализира в блазнещото суетата на неуверения субект убеждение, че радикалната познавателна сегментизация и фрагментизация генерира творчески потенциал, разчиства сцена за свободна самоизява, тръмбова терен за себеекспериментиране, подготвя площадка за самоконструиране...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ако съмнението е еманация на чистата познавателна способност, тогава тази способност се изразява в изчистеното до абсолютност съмнение. Никаква "несъмнена инстанция" не може да вирее в абсолютното съмнение. Природата на съмнението е такава, че то не се нуждае от съмнение - съмнявам се във всичко, но не и в това че се съмнявам. Или по-точно казано - съществува съмнение, но не и съмнение в съмнението.

А не смятате ли че интелектът и характера на дадено същество зависи от материята от която е изградено

Несъмнено ли е съмнението на сънуващия, че се съмнява?