ФИЛОСОФСКА РЕФЛЕКСИЯ И МОЗЪЧНА ДЕЙНОСТ / Наука / Хуманитарни науки / Философия

Здравей филocoфeмa,
>>>
Това ми допада, то почти съвпада с моите разбирания. Само че аз не рискувам все пак да наричам аз-а душа, понеже душата е представима някак си в света, докато аз-ът е граница на света, не някаква негова част.
<<<
Сега това с границата дет не била част на светът си е малко алабализъм щот първо ние тук (или айде поне аз де) не схващам какво имаш впредвид под граница.. и какво имаш впредвид под свят и какво е туй "Аз-ът" според теб .. чам -съкъз ли ? .. сачи- кабруз ли ? .. зелен подземен каменояд ли е то според представите ти .. Барем това признаваш .. че имало представи .. А сега така .. трябва по някакъв начин според твойте предстви за представи да ми ги персонифицираш някак си за да станат те представи не на философия някаква си абстрактна кат чисто чесане на езици .. а като представи именно на представящото си дет според мен ти му викаш "Аз-ът" .. За да бъдем наясно също трябва да кажеш има ли според твойте представи външен обект на представящото си (на аз-ът) или всичките представи за външна на съзнанието действителност са само някаква игровост .. нереалност .. измишльотина на Азът който е единственното нещо дет съществува фактически а останалото е въображение .. сън .. игричка на азът щот да не пукне от скука..
Ето аз например още в началото заявих че съм материалист (но се разграничавам от грубия материализъм щото приемам че материалното и идеалното са две страни на реалното.. това което съществува обективно и вън от нашето съзнание.. ) .. Друг е въпросът дали външният свят съществува обективно(независимо от мен) или аз си го измислям ей тъй колкот да не заспим.. по ттози проблем може с години да се говори и томове разясняваща литература да се пише .. но аз за сега го заибикалям .. само просто твърдя че обективистичното ми схващане за светът е защитимо както от логическа страна .. така и от опитно - фактна проверка.. тоест съпоставимост на очакваното и действително настъпващото .. от корелирането на очакваните резултати с настъпващите факти.. обвързаност на представи с реално произтичане в равитието на фактите.. с две думи научно проверимо.. От тази тотално проявяваща се обстоятелственност в случваемото се ние стигаме до разбирането (не до вярата както ти намекваш неправилно .. щот ние правим разлика между "разбирам" и "вярвам " .. а ти както си там искаш.. можеш и да не правиш.. ) че светът е причинен и че причинноста му не е сън в лятна нощ.. На тая каруца се возим откакто се е чиляк зачилячило и нито един път не се е счупила.. мисли над това .. що е винаги така а ? .. "Как баш бабо по путк.. ата ? "

.. дет все питал Иванчо

Докато не си изясним основния философски фундамент върху който стъпваме .. докато не изложим аксиоматичната система от която почваме да плетем чорапа на каквото и да е схващане или разбиране .. ние просто няма да се разбираме .. щот ти под Азът навярно ще схващаш някаква неразбираема за самият "Аз" същност .. да не говорим за същноста която е вън от Азът.. па аз мога да съм си въобразил дека Азът е оня материален вятър дет вее в кухата ми материална тиква наречена за опростяване глава.. Ти може да си представяш че реалност вън от съзнанието няма .. или па може да има ама не е каквато си я мислим.. щот мислената реалност е представа за реалноста вътре в тиквата ни и в никакъв случай не е като истинската реалност .. демек истинската миризма на чесън може да е кат миризмата на лук да речем а нашият Аз е такова глупарче че се лъже че борави с някаква истина за миризмата на чесън .. и така и не схваща че истината е че миризмата на чесън е всъщност истинската миризма на лук .. и истината за червеното е че то е всъщност зелено ..

Аз па може да твърдя да речем че миризмата не е истинна или неистинна тъй като тя е само знак в нашето съзнание .. възпринимаем знак с който чувствата .. усещанията бележат нещата за да се получи възможно оценъчното отношение .. да се стъпи на някаква симулативна конкретика .. същия знак е възприемането на червеното или зеленото.. знак .. както знака "джоб " който за нас е представа за част от дрехата .. апа за руснаците " джоб" си е натурално казано гъз.. Къде е истината .. в нашия знак на думата гъз или в руския знак на думата джоб .. комай и в двете .. щото и зад двете стои едно и също нещо .. обективния гъз по който излизат цирей (също толкова обективни колкото е и гъзъ)

Виждаш ли как без да сме се уточнили може да се окаже че за теб е важно това което е като конкретно съпреживяване на знака на усещанията и възприятията дали не е само знак(а то си е знак разбира се) .. а за мен може да е важен не знака с който азът ми борави .. а онова мое разбиране за онова което всъщност стои зад знака.. Ето какви въпроси се появиха.. въпросите за една съпреживявана симулативност на Аза .. душата .. авторефлексния процес .. божията искра (за да не са капо вярващите)

.. и една обективна действителност стояща зад живото съпреживяване и постигана от азът по един аналитичен .. дедуктивен път.. тоест посредством способноста си да мислим ние получаваме една допълнителна възможност да разбираме какво стои всъщност зад самите ни чувства и усещания .. и да градим представите си за обективност на нещата .. независимост .. автономност .. такива каквито са сами по себе си.. такива каквито са били преди да ни е имало (майка ми и баща ми са ми казвали че свят е имало и преди мен да ме има .. затуй съм такъв обективист

) .. можете да се убедите и вие че кат пукна свят пак ще си има .. с това ще схванете със собственният си мозък че светът обеклтивно го е имало вън от моят мозък.. та ше станете обективисти ..

В постингът си ти на няколко пъти питаш ми ако мисленето не е начин за постигане на истината ? .. На този въпрос ще ти отговоря простичко ..
Ако мисленето не е средство с което се постига истината то всякакви разговори по отношение на истинноста на философските схващания отпада като безсмислен .. Ако мисленето не е средство на Азът да напусне собственните си съпреживявания и да изследва обективното което е вън от съпреживяването му с оглед да предугади бъдещето което го интересува разбира се и което той избира как да го формира така че да му уйдисва повече
И нещо друго .. що презкачаш материала дет сме го минали предния срок.. бях ти дал "записките си".. Ти нищо не казваш .. нит "Осанна!" .. нит "разпни го!".. ние за кво се тепахме тука толкова да учим а?

НЕ ИДВА ЛИ ЧОВЕК НА ТОЗИ СВЯТ ЗА ДА ПРЕГЪРНЕ ЕДНО ДЕТЕ !/надпис върху плоча от древния Рим/

Здравей, Петков. Ще почна малко отзад напред. За дилемата "вяра - разбиране"... Прав си, че в разбирането има нещо по-изначално, поне що се отнася до живия праксис, в който действията ти не винаги зависят от концепциите и нагласите към тях /макар концепциите да могат да изграждат доста солидни нагласи, заради които някои люде да отиват даже на смърт!/. Но дори и погледнато в чист вид, разбирането не се дължи на обектите, а на отношението, което ние имаме с тях. Няма обект сам по себе си, както и няма разбиране без обекти. От това следва, че разбирането се задава винаги в корелативно съотношение на разбиращо и разбирано, но от това не следва задължително материален или идеален статус на съотносимите величини, т.е. не следва, че статусът им е такъв ОТВЪД съотносимостта, в която са налични. Ти се отплесваш към обектността на обекта "сама по себе си", която някак си случайно /а за теб даже върло необходимо/ може и да не зависи от теб, респ. от изначалието, чрез което я разбираш. Такова нещо няма! Корелацията не може да се игнорира, освен догматично, в името на определена, както се изразяваш, "позиция". Но как да се позиционирам в неотменността на тази корелация, освен да се усъмня в статута на всичко, което пледира да я напуска и все пак да си остава носител на някакви описателни характеристики. Но веднага тогава ще следва въпросът: КОЙ описва, по какви правила, с абстрактни /или без/ структури, и тогава ще изпаднем в догматизма на "вече уточнената позиция" отвъд очевидностите, което е пагубно за философския анализ.
Сега за границата... Субектът е граница на света, а не някаква негова част, понеже светът бива улавян като смислово единство, при това непротиворечиво. Каквото присъства в света е рефлектирано от мен и тъкмо затова не е мен. Ако назова себе си "мозък" или "тяло" или "душа" или "материална система", или каквото и да е, едно такова назоваване няма как да е отговорно спрямо мен, напротив - аз следва да отговарям за случайните си отъждествявания, при все че всеки случай на отъждествяване се отнася вече до мен, влиза в кръгозора, който гледам. Изводът е, че като себе си аз не съм част от света, както да речем мозъкът ми или който и да е орган и дори цялото ми тяло... душата... духа и каквото и да е там, тъй като водещият рефлексията и разбиращият смислите е отвъд тях; той един вид спазарява с неизвестното образа на света и рамките на отъждествяването си. Това може да не става съзнателно и по негова воля, но то става през него, през фокуса на неговото разбиране-за-света. С това аз съм отвъд света, но като негова граница; аз съм точката, фокусът, посредством който изобщо светът става достояние. Затова философски атакувам идеята за нещо-в-себе-си /все едно дали материално или идеално/ - защото списването му в тоталния смисъл на света, окръглянето му, разбираемото му о-граничаване става в границите на субекта като последна инстанция на това окръгляне. Отвъд тази субектна граница няма нищо; наличието на нещо изобщо е вече иманентно на тази граница. Това положение Спиноза нарича sub specie aeternitatis, достояние на света като ограничено цяло. Значи светът няма как да се яви като ограничено цяло /"пред прага на вечността"/ извън фигурата на своята изначална мислимост/достояние през граница, която ясно отграничава едно абсолютно "вътре" от едно абсолютно "вън". Тук стигаме до другия ти казус: кое е вътре и кое вън. За теб, доколкото разбирам, "вън" е извън съзнанието, следователно "в материята". За мен "вън" е извън смисъла; невъзможността за явяване на която и да е фактуалност, независимо дали ще се отнася до материални или идеални обекти. Оттук произхожда и фигурата на матричната мислимост във философията. Матрицата задава всички възможности за непротиворечива втораченост в иманентното; тя е една структура, една щампа, която не ти предлага възможност да преходиш извън закостенялата координатна система на въпросното "вътре". Но остава подвъпросността за ограничеността - респ. немногомерността на разбиранията и преображенията на света с оглед не на перманентността на матричната структура, а с оглед на нейните граници. Разчупването на тези граници е въпрос за истинска прОмяна на света /въпрос на истински творчески акт!/, а не на неговата прЕмяна, каквото представлява човешката втораченост изцяло в иманентното. Значи, като граница на света ти отговаряш както за иманентното, така и за трансцендентното /по моята-твоя терминология още "вътре-вън"/, поради твоята абсолютна двуфакторна граничност както към всичко, което се явява като разбираемо "вътре", така и към изначалните условия, които правят достъпно това явяване /които не принадлежат явно на вътре-то, но правят така, че вътре нещата да се повтарят/.

Така че, за рефлексията матрицата не е произволна приумица, а желание, творчески стремеж за надмогване на условностите. Философът осъзнава тяхната нищожност /понеже всеки възможен образ на света е изначално загадъчен и следователно нищожен, понеже е "ограничено цяло" и "виси" в нищото/ и се опитва да внесе максимална яснота откъде идва и как е възможна манипулацията, която кара нещата да се повтарят и на света да се налагат /властово/ тривиалностите и досадностите, които най-често го правят толкова скучен и толкова чужд.

Виждаш, че тук няма и сянка от "вътре-вън" на материализма или идеализма. Истински вън е онова, което ме ограничава отвън. То не е материята, нито идеята, а нищото. Поне докато съм в рефлексия нещата стоят така. Тепърва предстои обаче да си изясним нещата с феноменологията. Засега прекъсвам.