Здравей, mmm! Продължавам разсъжденията си от снощи в духа на новия ти постинг.

Казваш наблюдателят не предхожда промяната на наблюдаваното, а е неин свидетел. Но ако трябва да сме още по-прецизни, той не наблюдава промяната, а промененото.

Да, съгласен съм. Ние не наблюдаваме скока, а новото качество. Скокът е извън дискурсивното улавяне. Но това е много голяма тема, може би трябва да я постнем отделно и почнем дискусия по нея: как е възможна появата на нещо ново изобщо? Как така едното става друго? В причинността или в логичния синтез? По правила или като чист случай? И теорията за причинността прониква ли мигновението на скока или просто говори съобразно следването на нещо от нещо друго? Промененото може да не следва задължително от "теория за причинността" и хипостазиране на причинност, а по-скоро хипостазирането на причинността да се извежда догматично от регистрираното друго качество, чиято скокообразна поява да не се дължи на генетична, а на чисто психологична (въобразена в разсъдъка) връзка, с която си помагаме в обясненията за появата на нещо ново изобщо.

1) съществува нещо без субект (никой не знае какво е - все пак субект няма)
2) субектът по необходимост се проектира в това нещо и го променя.(защото субектът е станал част от него)
3) субектът се лишава от познанието за нещото само по себе си. (просто защото то ВЕЧЕ не е "само")

Това 1) е все пак физична, а не метафизична презумпция, доколкото се губи чистия, безпредпоставъчен контур на явимост на събитието. Трябва да си изясня допускаш ли намесата на субект в системата в някой момент от времето на системата, в плана на собствената й история, с която субектът ще трябва да съизмерва времето си или това би било намеса на субекта в произволен момент на неговото собствено овременяване? Изобщо съществува ли момент на едностранна еволюционност в проектирането на субекта в системата по посока от системата към субекта като "част от нея"? Ако чрез 2) субектът променя нещото/системата, той го/я променя или констатира промяната като факт на ново качество? Щото ако трябва да бъдем точни, трябва да прецизираме казаното с оглед на това, които самият ти подчерта горе и с което аз се съгласих. Това пък, че е станал "част от него" допуска ли "обхващането му в цялост" и изобщо дали едно такова абстрахиране е възможно реално, при условието на такъв отчуждаващ ангажимент? При 3) казваш, че субектът "се лишавал" от познанието за нещо само по себе си, сякаш преди това го е имал. Но щом е ПОЗНАВАЛ нещото/системата дори още в аспекта на проектирането му в него/нея, то/тя няма как да е било/-а нещо "само по себе си", тъй като как е бил изобщо в познавателно отношение с нещо "само по себе си", щом вече е бил налице в системата и я е променял?! Той не се е лишил от познанието на нещото само по себе си, просто защото със самата му поява то вече не е само. Но въпросът е, че ангажирането ти с вторичност на субекта не ни изправя пред метафизичния парадокс на появата на субектност изобщо, а просто свежда внедряването на субекта като част от цялото до чисто физична поява, която има опасност да не се различава много от Петковото "раждане на субекта" от майка му, макар следствието, до което достигаш, да не е догматично.
Аз затова си предпочитам субект-обектната рефлексия при оборване на -измите (м. и и.), понеже контурът на изначалната ситуация на явеност не игнорира субекта и не се ангажира с проектиране или раждане като по-сетнешен опит. Чистият факт е фактът на съществуване на МЕН, заедно със света. Всичко, отнасящо се до появата на света "преди" мен отнасям към атавистичните легенди за моята произведеност от света. Но самото осветяване на свят остава един метафизичен въпрос, който АЗ задавам; загадката е загадка за МЕН, а не за света сам по себе си. В този смисъл приемам следствията на твоята схема, отчитам по-благодатния контекст на философската й приложимост, в сравнение с материалистичната алтернатива на Петков, но считам, че изходните предпоставки могат още да бъдат изчистени от хипостазност.

МММ,
>>>
както и очаквах, обяснението ти не само, че включва пак синономи на причината - "обУславящо",
<<<
Аха .. ти си бил знаел че причината има за синоним обославяне .. знаел си ма се се правил че не знаеш и току се вайкащ що вместо причина да не смятаме че е една проста последователност .. Айде сега помисли .. помисли и кат схванеш каква е разликата между неща следващи във времето(хронологическа последователност ) едно след друго и неща породени едно от друго (причинна зависимост) ела тук да кажеш че си го схванал че има разлика..

>>>
но и включва нови напълно лишени от съдържание понятия. Като разум например.
<<<
Айде бе .. съкън не думай .. как така разумът щял да биде лишен от съдържание .. Еми те го те па че ние знаем дет си има разума съдържание и макар че го използваме като съществително то си е качество и би било по правилно да се казва разумност .. демек способност на пипето да разделя на две магарета сеното.. Между впрочем има много такива думи в разговорния език които са белег на някакво качество а се употребяват неправилно като съществително в езиковата форма.. като красота например вместо красивост.. здраве вместо здравословно състояние.. и т.н.
>>>
Да обяснявате феномена движение чрез пространство, време и материя, а последните три да ги обясняване чрез движение. Вие просто обичате да обяснявате. Без да сте наясно с изначалното съдържание на понятията, които ползвате.
<<<
Така е братле .. толкоз мойм толкоз прайм.. освен това цялото го обясняваме чрез частите му апа частите ги обясняваме чрез цялото.. лявото го обясняваме чрез дясното.. А най страшното е че ако искаме да обясним с думи(без картинка) на един извънземен що е то ляв и десен винт си е съвсем неизпълнима работа .. Ама така е кат живеем в свят в който има бая относителни неща.. Теб па кат не ти аресва направи си свят с абсолютни същности и няма да имаш такива проблеми..
>>>
И какво от това че сме можели да предвиждаме - нали вече споменах че законите чрез които предвиждаме биха могли да бъдат плод на чиста статистика. Например:
1,2,3,5,8,13,21,?
Мога ли да предвидя коя ще е следващата цифра? Ми мога. Въпреки, че нито 3 е причина за 5, нито 8 за 13. Просто в пасивната последователност съзрях правило.
<<<
Е да де .. закона на движението може да е такъв някакъв статистически изводим де.. но въпросът е в това че нещата не щът да се движат докат не ги бутне нещо .. демек безпричинно нещът и не щът .. кат магаре на мост си седят и не мърдат .. и това не е от вчера и не е за един два-дена .. това си е така откак се е свят засветило ..откак са се неща занещили и май че така ше си и иде во веки веков..


НЕ ИДВА ЛИ ЧОВЕК НА ТОЗИ СВЯТ ЗА ДА ПРЕГЪРНЕ ЕДНО ДЕТЕ !/надпис върху плоча от древния Рим/

Здравей, Фейн! Веднага искам да ти кажа, че не използвам постулати, а изхождам от прости очевидности. Най-лесно познавателната матрица като чист контур на изначалната субект-обектна ситуация изобщо... можеш да си я представиш като опростен кино-ефект. Екранът, където се прожектира филмът, е светът. Точката на фокуса на прожекционния апарат, през който се пречупва лъчът, който прави филма "гледаем", е субектът. Обяснимо е в този контекст... в какъв смисъл субектът не принадлежи на света, а е негова граница - чисто и просто субектът не е на екрана и няма как да бъде, тъй като през него (фокуса на апарата) светлината се насочва, за да стане филмът ясен и разбираем тъкмо на екрана. Извинявай, ама при това положение ти няма как да си в екрана, тъй като тогава би трябвало да те гледа някой друг. Но е рефлективен факт, че ти гледаш екрана и едва оттук нататък можеш да си представяш каквото и да е на екрана. Самата светлина достига до субекта (обектива на прожекционния апарат) от източник, който не принадлежи на системата на прожектиране. Този "източник" във философията наричаме "отвъдно", "изначалие", "трансценденция", "метафизика" и пр.

Например :
"Но тъй като светът бива осветяван през субекта - и по посока на обектите, не обектът/феноменът непосредствено граничи с източника на осветяване (понеже тъкмо той бива осветяван/познаван!), а субектът. "
Какви точно доказателства,можеш да приведеш в подкрепа на това?Щото аз не знам да има такива.

Пита се сега, при това очевидно положение, което ти описах, екранът (светът) ли е по-близо до изначалния източник на светлина (осветимост) в системата, на която самият той не принадлежи, или СУБЕКТЪТ? Ами нали субектът "пречупва" през себе си светлинния лъч, за да го отпрати към екрана? Чрез поемащия лъча (субекта) е предопределена и посоката, и изначалната близост на субекта (а не на света!) до трансценденцията, която изначално задава въпросната рефлективна ситуация. Е, станах ли малко по-ясен? "Филмът" на света не се гледа сам! Гледа го субектът, който е граничен "едновременно" с източника на осветимост изобщо и със самия свят. При това положение не виждам как светът непосредствено може да притежава метафизичен параметър - ами нали той очевидно се опосредява през субекта?!


Ако посоченият общ контур на рефлективната ситуация си остава неразбираем за теб, използвай т.нар. "ефект на окръжността", за да си визуализираш отношението между субекта и света.
Значи, за материалистично настроения мислител субектът представлява произволна точка от кръга, който можеш да очертаеш и условно да наречеш "свят като цяло". Но случайна точка ли е наистина? Няма как явяването на световост изобщо да е случайно, тъй като рефлексията е нещо, което се явява всеки път. При това всеки път е налице познаващо и познавано. При това нищо не е явяемо извън чистата модалност на отношението между субект и обект, в което се явява. Това отношение ние наричаме "осветимост на света в познанието". Дотук не виждам никакви постулати и заемки - всичко си е очевидност!
Сега, да видим защо субектът не е просто "точка от света (кръга)". Защото полосата на осветимост на света (кръгът) не е нещо "само по себе си", а е зададена ПРЕЗ/ЧРЕЗ субекта. Ако беше нещо "само по себе си", тогава догматично би трябвало да изключим наличието на субекта, понеже тя сама би си била субект и обект едновременно. Но ние знаем, че за да е налице познание, е нужно и отстояние, а оттам - и отношение между субект и обект, при което - благодарение на някакви разлики, метафизични несъизмеримости, да се осъществи познаване на едното (обекта) от другото (субекта). Така че дори и да принадлежи на системата на обекта като неин компонент (както е склонен да го представи mmm), субектът пак би бил в отношение с всички останали системни компоненти и тогава светът пак не би бил "сам по себе си", тъй като неговата принципна явяемост пак би била за познаващия/субекта, а не за света сам по себе си.
Но аз обявявам за догматична и тази уж "очевидност" - че субектът е станал постфактум, някак вторично, компонент на системата-обект (свят). Основанията ми се дължат на изначалната рефлективна подвъпросност, на която философстващият субект подлага битието на системата. Значи във философията ние търсим не определен физичен параметър на наличното (примерно: мозъкът произвежда мисъл), а изначалното условие изобщо физичен параметър на което и да е налично да ни става достъпно. Мозъкът мисли, но изначално НИЕ МИСЛИМ, че мозъкът мисли. Фактът на рефлексията спрямо което и да е частно физично, е всеобщ = метафизичен. Субект-обектната рефлексия очертава абсолютен контур на всяка възможна ситуативност на явяване на света в познанието. И тъй като субектът установява това явяване, и тъй като той задава въпросите за изначалието на осветимост на свят изобщо (един вид, по думите на Хайдегер, той като екзистенция "поема задачата" за осъществяване на своето светово - не световно! - дело), субектът няма как да принадлежи на света и същевременно да поема тази задача от източник, който не принадлежи на света. Той я поема директно от изначалието, следователно рефлективният му статус е колкото световен, толкова и извън световен.
Това на нашия чертеж с окръжността бихме го представили така: тялото ми е център на окръжността, тъй като всяка възможна описаемост на света подрежда света "от тялото ми нататък". Но тялото ми не е субект - то принадлежи на света, то се влияе от причинността на света. Цялата повърхност вътре в окръжността следва да я защриховаме (за удобство!) и да припомним, че в геометрията това се нарича "кръг". Кръгът НЕ ПРИНАДЛЕЖИ на окръжността - той граничи с нея. Това по същество е СВЕТЪТ = ОБЕКТЪТ, който се явява пред взора на феноменологичния субект. И сега, стигаме до момента, в който ще онагледим субекта...
Субектът, образно казано, е тъкмо ОКРЪЖНОСТТА. Ни повече, ни по-малко! Окръжността е граница на кръга (света), а не някаква негова част. Тя не му принадлежи изконно - тя просто очертава формата на неговата видимост, от която следват всички възможни негови параметри - разположеност в хоризонт, площ, окръгленост-като цяло и др. Но като граница, окръжността/субектът граничи и с нищото извън себе си. Той е колкото от света, толкова и извън системата на света - той е граница, а не част-от!!! Той овъзможностява света, окръгля го, събира го в едно, за да бъде светът.
"Привилегията" на субекта, ако можем така да кажем, е граничността му не само с пространство-времето на света, но и със самата вечност (от другата страна). Чрез субекта времето на системата се прекъсва, което потвърждва теорията на относителността на Айнщайн, че екзистенциалното време при рефлексия върху времето превъзхожда физическото време на системата, понеже може да го спре, да го деформира, да го изкриви безвъзвратно или просто - да му се наложи. Т.е. при добре проведена рефлексия и при сменен вектор на съотнасяне със света като цяло, субектът би могъл да започне да се овременява откъм метафизичното, а не откъм физичното, понеже непосредствено граничи и с първото, и с второто. В това овременяване-през-вечността според мен се крие ключът към безсмъртието, а не в опредметяването-през- предметността, което принадлежи на света. Сега разбираш ли защо материализмът във философски аспект е един вреден и ненужен възглед? Първо, защото рефлективната постановка не е изчистена и субектът бива сведен само до кръга - до точка от повърхнината на кръга!! Второ, защото "същността" на субекта прибързано почваме да я отнасяме като подклас на "майчицата природа", при все че рефлексията показва друго - абсолютността на субектното отстояние от майчицата природа тъкмо трансцендентално, в аспекта на това, че АЗ-ът е граница на света, а не някаква част от природата. Не че субектът има някаква "същност", но той се "осъщностява" - чрез познанието, наречено "философия" - през метафизичното, а не през физичното, през вечността, а не през природата. Философията сменя перспективата - и затова е толкова неразбираема!
Субектът не е "сам по себе си", понеже неговото битие, подобно на битието на света, е също така подвъпросно "от гледна точка на вечността". Но самото прозрение за случването на това битие от вечността - през "себе си" - и към битието на света (физиката), възстановява метафизичното достойнство на субекта, изгубено при изгубването му сред безкрайното множество "материални вещи". Всъщност това достойнство на "събиращ смисъла на света" си е извечно; то е замъглено от неправилни - материалистични или идеалистични - изходни позиции на философско-рефлективния анализ. Да се надяваме, че с тези фигури разсеяхме малко мъглата и успяхме да сменим перспективата на гледаемост на субекта и света.
Субектът е трансцендентален - абсолютнта ГРАНИЦА на света. Светът е иманентен на субекта, понеже битието на света "същностно" му принадлежи подобно на Аристотеловата съотносимост между форма (в сл. субект) и материя (в сл. субстрат, свят). Всичко, което е извън окръжността, т.е. извън системата на осветеност изобщо, вкл. и извън субекта, който е най-външен на системата, е трансцендентно на всяка явимост на нещо изобщо и следователно познанието - чрез философията - само го докосва, но никога не го достига. То е истинската суб-станция на света (а не материята или идеята, драги ми Петков!), то е мета-физиката, то е онова, което недогматично и с пълно право бихме могли да наречем "нещо в себе си". Там е загадката на всичко, което е подвъпросно и което по някакъв начин се е пръкнало на този свят.

Здрасти, Петков! Този твой постинг истински ме развесели...

Аз смятам че уникалноста на Азът е неделима от споменът за себе си в миналото ..
Ако би могло по някакъв хипотетичен начин твоя Аз да се събуди с моите спомени за мене .. то това съм убеден че ще бъде моят Аз.. къде попъргавял .. къде потромавял но все пак моя Аз..
Смятам че без спомените с които оперира авторефлексния процес той губи автентичноста си и уникалноста си и се превръща в една безлична функционалност..
Един процес какъвто е Азовата авторефлексия няма какво да пренесе със себе си освен своята функционалност като механизън базата данни с която борави процесът..
Върху това си струва да се позамислят и любителите на преражданията ..

Това добре, направо постижение е и си за клуб "Окултизъм", повечето пишещи братя и сестри там едва ли са се сещали за тая оригинална теория на прераждането, която ми е хрумвала и на мен. Мен като философ обаче ме изкушава въпросът как изобщо съм се пръкнал налице със "знание за себе си". Това едва ли е резултат на спомен. Причинността в света (нейната гледаемост) тръгва от наличието/появата ми в света изобщо, а не от спомена ми за мен от други сънища/прераждания, понеже така само бихме отпратили въпроса към изначалието на спомена за мен изобщо и пак стигаме до свръх-чудото: как така съм се появил изобщо - все тая дали насън или наяве?! Наличието ми в света изобщо не е съотносително с друго мое наличие в друг карнавал, а е абсолютно поради това, че съм наличен всякак, при всякакви обстоятелства. И това не се дължи на майка ми, нито на "мозъчна дейност", тъй като всяко възможно обяснение на какво се дължи не би изпреварило по някакъв начин наличието ми в света изобщо като абсолютен факт (всички обяснения на това наличие чрез посредници са по-нататък опосредствани - и затова - относителни в своята истинност!).

А причините за фриволноста в сънят биха могли да ги кажат по-добре от мен психолозите .. Аз само мога да изкажа някой предположения .. Едно такова мое предположение за фриволноста във съня е липсата на достатъчен обстоятелствен контрол на личноста поради което обстоятелственноста се размива и се саменя с доста нафантазирана обстоятелственност ..

Аз не питам за "причините за фриволността на съня ми", а питам за "причините" за появата ми в сън(я) изобщо - и то, за да те наведа към размисъл за свръх-чудесния аспект на появата ми изобщо, без оглед на едни или други частни обстоятелства. И не търси причини за реалността на съня (която сама по себе си не е детерминирана и не съдържа всеобхващащ детерминизъм, а даже и логос) в реалността извън съня ми, щото аз мога да направя обратното, но това няма да отмени значимостта за твоята/моята поява изобщо, така както не би обяснило проявата на причинност в света изобщо; няма как причинност да бъде обяснена чрез причинност, остава ти само да я гледаш и да й се чудиш как се е пръкнала.

И каква "личност" в съня бълнуваш? В съня може да ме има мен, но спокойно би могло да няма лично, човешко начало.

Това, което обясняват психолозите посредством "психологическата причинност" за сънния опит не е особено по-различно от окултистките бълнувания на теософите и антропософите. Само дето легитимността на психоанализа се е наложила като научно неоспорима. Благодарение на вярата в предразсъдъка за "мозъчната основа" на сънната "дейност" и игривия постулат за "безсъзнателното", от който в психоаналитичната психология (заради мъглата!) с пълно право може да следва "всичко останало".

Ей го майтапа .. нали сам го схващаш .. поради това че моите представи не могат да бъдат директно съпреживяни от теб то фактически в светът остават само твойте представи .. мойте просто ги нямало .. Нямало ги ама на куково лято .. те ги те .. имам си ги .. или ше ми викнеш "мълчи че да не направя така че и теб да те няма " .. това е много смешно .. би разсмяло даже кучето ми което има чувство за хумор почти колкото една дъска за гладене...

Не, Петков, нищо не е смешно... Твоите представи са си твои представи, но в крайна сметка те ще бъдат съпреживени ОТ МЕН! Ай ся смей са пак, този път и аз ще се смея!!!

Апропо би ли помислил каква е връзката на чисто материалния алкохол и идеално нематериалния АЗ .. и що погълнатото количество алкохол освен че влияе на тялото разказва играта на АЗА . В коя "вена" на нематериалното АЗ влива отровното си биле алкохолът ?.. сетрябва да има някакъв механизъм за това ..

Азът не е идеален, както и впрочем не е материален. Той не принадлежи на света, че да го наричаш "тяло" или "съзнание". Идеална е само чистата форма, през която Азът се съотнася със света.
Алкохолът не би засегнал чистата форма на съотнасяне между Аз-а и света в рефлексията. Аз ще бъда и тогава, когато органите и системите на тялото, което наричам мое и с което "най-близко" се съотнасям, са подложени на алкохолно опиянение. И когато съм пиян, пак ще бъда аз. Това би променило феноменалната картина на света, би я изкривило ако щеш, но не би премахвало чистата ми съотнесеност със света изобщо.

Филоософията и останалите науки са резултат от човешката потребност за познание .. Това познание е необходимо на човека за да може той да влияе на действителноста получавайки нова действителност която му уйдисва повече ..
Е да кажем още че познанието му е нуждо и да задоволява една човешка потребност според Маслоу наречена жажда за себеутвърждаване и познание..
Но наука или философия която не работи просто е безразлична на човека ..

Петков, философията не е просто една от останалите науки. Поради това не се блазня много-много да я наричам "наука" даже... Познанието не е свойство на действителността, както мислиш ти, затова и не е потребност. Познанието е явимост на действителността изобщо. Светът става в познанието ни за него, самото познание Е действителността. Това другите науки няма как да го установят, понеже за тях обектът може да е и без субекта. Но за феноменологията познанието не е процес на "усвояване на действителността такава, каквато е", а одействителствовяване на света в самия познавателен творчески акт. За предубедените умове, неизкушени от рефлексията излиза, че модалността на познанието би следвало да се съотнася с някаква действителност, която е извън него и така - посредством принципа на "копирането и фотографирането" (такъв е твоят прословут "принцип на отражението"!) - да постига истината за света във винаги вторичните на обектите познавателни единици. Това е заблуда, това не е така. Модалността на всяка уловена от субекта "картина на света" е във възможност, но самото "улавяне" на света, самото осветяване на света като изначално наличие е винаги в действителна модалност. Познанието като "чист опит" в действителността е преди предразсъдъците за описаемост на "емпиричен опит".
Така че, няма как изначално познанието да бъде потребност. Потребността като такава е ПОЗНАВАТЕЛЕН феномен. Светът е реално използваем, реализируем, актуализирайки се познавателно и по никакъв друг начин. Хипотезата за познанието като "отражение" поставя изкуствена преграда между действителността на нещата "сами по себе си" и възможностите на познанието "да ги постигне такива, каквито са". Но щом са зададени ПРЕЗ субекта в изначалния акт на познавателна/когнитивна аперцепция, нещата няма как да не са зададени съотносимо, ко-екзистентно на субектното присъствие. Така че действителността на нещата е действителна дотолкова, доколкото нещата са феномени, т.е. доколкото нещата се самопостигат отведнаж, в акта на тяхната поява в света изобщо.
Убедеността ти, че в света би могло да има и "грешна практика" се дължи на догматичното съотнасяне, което правиш постфактум - че познанието било процес на уеднаквяване на познаваемостта с някакъв "предварително зададен, сам-по-себе-си стандарт". В действителност такъв стандарт не съществува, а само във възможност, тъй като той няма как да е по-действителен от действителното състояние на нещата.

Подкрепям идеята ти за тема относно загадката на появата на новото качество. Защо има толкова много частни науки и продължават да се множат. Във всяка сфера на познанието съзираме специфични феномени и собствени закони - как така се премина от една сфера в друга, от едни закони в други. Има ли причина за това и изобщо резонно ли е да търсим причина в скоковете.
Сега леки уточнения в хипотезата от горния постинг - това, че субектът се е появил в света като негова част, не допуска обхващането на света в цялост. А е именно отговор на въпроса защо такова обхващане е невъзможно. Опознавайки света, се налага субектът да включи и себе си в него и стигаме до рекурсията на безкрайно нарастващото познание-свят. Впрочем открих един бъг - и аз като повечето, отъждествявам субект със съзнание. Онова което хипотетично променя наблюдаваното - наблюдателя, се отнася до неговото съзнание, а не до субекта. Именно съзнанието е онова, което решава има ли наблюдение или няма. Сънува ли наблюдателят или не. Субектът за теб обаче е отвъд това.
Съвършено вярно предполагаш че идеята "ми" е просто смекчен вариант на еволюционостките теории. И то еднопосочна еволюция - от света по себе си към субекта. И разбира се че това е легенда, нежели чист факт. Въпросът за нейната хипотетична достоверност обаче си виси, въпреки кристалната яснота, че отговор е невъзможен. Все пак ние не знаем нищо за света сам по себе си. Тогава как разбрахме, че той не е способен да произведе субект и да стане не по себе си.

Здравей, mmm! Хващам се за едно от последните ти изречения:

Все пак ние не знаем нищо за света сам по себе си. Тогава как разбрахме, че той не е способен да произведе субект и да стане не по себе си.

Въпросът е хитър, но... подвеждащ. Тук се налагат уточнения. Свят "сам по себе си" е хипостаза, това аз проверявам/мъча се да установя дали го има и ми става ясно, че СВЕТЪТ не е сам по себе си, нито субектът, а двете са зададени в корелативно единство. Но самата тази зададеност не е "сама по себе си", а феноменална, тъй като се явява от нищото, в положителен смисъл - благодарение на чистото случване на своето наличие изобщо. Така че аз не отпращам загадката на света и неговото явяване КЪМ света, а отчитам рефлективния факт, че тази загадка е ОТВЪД него, тя му е трансцендентна и... рефлексията спира дотук - в света всичко си остава така както е и - благодарение на неговото случване като осветен изобщо - всичко се случва така, както се случва.
Онова, от което субектът се "пръква" не е светът (светът произвежда части-от-света, предмети, които се идентифицират субектно, а не сами по себе си), а нищото. Въпросът: как така субектът и светът са налице? е отвъд всеки възможен смислен отговор. "Само по себе си" е ВСИЧКОТО - дотолкова, доколкото е неназоваемо, метафизично, изпреварваща онтологична модалност и следователно не предполага разчленяването на "субект" и "свят".
И... тъкмо тук е големият парадокс на субекта. Че като граница на света, той същевременно е граница и на самата вечност, откъм която светът бива осветяван. Т.е. светът, благодарение на ограничеността си в чиста форма ОТ СУБЕКТА е нещо като "черна дупка" в океана на НИЩОТО - в океана на безкрая. Което пък още по-парадоксално означава, че "мигновената", т.е. ИЗ-ВЕЧНА поява на нещо изобщо е поне толкова неизмеримо и абсолютно гранична на нищото, колкото и нищото на нея.
Но от това абсолютно противоречие между НЕЩОТО и неговата принципна НИЩОЖНОСТ, наистина може да следва ВСИЧКО! Включително и "производството" на субект, с който да се съотнесе...
А това от своя страна по-скоро потвърждава "причастността" на субекта към метафизичното - т.е. към всички представими възможности. Ако е така - при всички случаи субектът няма основания да се вкаменява в "материята" и покорно да чака смъртта си, нали?

това, че субектът се е появил в света като негова част, не допуска обхващането на света в цялост. А е именно отговор на въпроса защо такова обхващане е невъзможно.

Това, което изказваш е предположение, възможност, но тя не е абсолютно дефинитивна за субекта. Субектът е винаги с цялото на света, а не с някакви негови части. Светът е само това, което се осветява през субекта - и нищо повече. "Повечето" в света е догматична заемка от предразсъдъка, че субектът е просто "тяло". Но субектът не се свежда до тяло, и изобщо до света; напротив, той редуцира света, за да забележи себе си, което означава, че е негова граница, а не част от света; субектът е присъщност, а не светово присъствие. Неговото "присъствие" има както физичен, така и метафизичен корелат, докато корелатът на света е само със субекта (доколкото светът е иманентен на субекта!). Тъкмо оттук и поради това аз не смея да твърдя, че "картините на света" са метафизични - те са просто феноменални; зад полето на осветимост на света (феноменално-виртуално, като НАГЛЕД), нямаме никакво битие, което да не се осветява през субекта.
Метафизичното е отвъд субекта, но понеже субектът изначално пресреща посоката на осветимост (а не светът, както мислят учените!), и той самият фактически е нищожен (не е нещо само по себе си), статусът му не е метафизичен; но въпросната неметафизичност не се дължи на света, тя се дължи на посочената вече изначална пресрещнатост, която не изхожда от субекта, а го пресреща откъм вечността (нищото), заповядвяйки светът да се освети субектно, а не някак иначе. В случая "субект" наричаме появата на света във формата, в която се появява. Нищо повече, никакви други позитивни ангажименти.