Още “Спомени за едно кралство” / Фен клубове / Фентъзи

За Алената кула и мощта на Короната
(Из “Спомени за едно кралство” от Тан Умбриел)

Алената кула бе една от най-древните и могъщи крепости в Мидгард. Историята й можеше да се проследи чак до втората половина на последната Ледена епоха, по-специално периодът, известен като Червените векове. Това бе бастион на великите магове на Пурпура, които оттам с желязна хватка контролираха цял Мидгард.
Но Червените векове бяха отминали безвъзвратно, Ордена на Пурпура се разпадна и ужасяващата слава на Алената кула бавно отмина в историята. Въпреки западането й обаче тя все още бе средище на несравнима мощ. Това я правеше важен елемент от амбициозните планове на Кралицата на Дидрагон - Дейви. За да бъде обединено и завършено, кралството се нуждаеше от могъща столица с древна, но жива слава. А от векове се знае, че който владее Алената кула, той може да налага волята си на цял Мидгард. Така че кралицата пожела Алената кула, с времето народа на Кралството също прегърна идеята и бе готов да остави тленните си обвивки в подножието на непристъпните и стени.
Планът за нападение бе прост. За да се използва предимството на изненадата, трябваше дискретно да се придвижат малки отряди и в уреченото време да сберат цялата си мощ в долината Фонтейн, откъдето щеше да се щурмува. Възвишенията Обексил от северната страна на долината бяха разположени като параван, а и маговете щяха да прикриват армията допоследно. Военачалниците се надяваха защитниците да не усетят нищо чак до момента на самия щурм.

Изплувах във Фонтейн от сянката на едно олеандрово дърво и се оказах лице в лице със строените легиони на Кралството. Всички вече бяха тук. С лека изненада установих, че са ме чакали. Пътуването пак ми беше отнело повече време, отколкото предполагах. Време. Въпреки че полагах усилия, така и не успявах да разбера напълно смисъла, който влагат хората от Мидгард в това понятие - нещо, дето ту лети, ту пълзи, ту тече, подскача или плува “кроу”. След станалия ритуален поглед към малкото кръгло нещо, закрепено на китката ми и дежурното “О!”, предназначено да изрази възможно най-искрено удивление, някой ми тикна в ръцете бойна хоругва с двойния дракон на Кралството и армията потегли.
В авангарда, състоящ се от жупелни създания и стотина амазонки, сред гора от щръкнали копия, се открояваше бойната колесница на демоницата пищноформит Та`ига. Внушителната й гръд бе пристегната в небесносиня ризница, върху която се мъдреше непознат хералдически звяр. Приличаше на нещо средно между албатрос в полет и хукнала занякъде костенурка. Лявата й ръка фриволно усукваше кичур от брадата на яздещия до нея Гандалф, докато пръстите на дясната дискретно подръпваха пискюлите на летящото килимче на сър Дидимус, левитиращ вдясно. Тези й миролюбиви занимания обаче не пречеха на адския огън в очите й да припламва ядно.
Гръбнак на дясното крило бяха бляскавите рицари граалофили, предвождани от сър Ланселот, притекъл се на помощ чак от далечния Кардуел. Въпреки сходните доспехи и въоръжение сър Ланс ясно се открояваше сред тях. Конят, който яздеше бе най-бял, той стоеше на него най-изправен и богато инкрустираните му с рубини доспехи, покриващи мощната му гръд, блестяха най-силно на слънцето. Забралото на шлема му бе вдигнато и на честното, открито лице бе изписана онази леко разсеяна усмивка, караща всяко създание от женски пол да припада с надежда, в поза откриваща поне едно заголено бедро. Не беше тайна, че под блестящата, внушителна външност на рицаря се крие една нежната и романтична душа на трубадур. Злите езици дори твърдяха, че бил забелязван да броди из коридорите на Кардуел, облечен в пижама на ситни пеперудки и пухени чехли-зайченца. Аз лично не мога да потвърдя тези слухове, но е истина че по някое време в покоите си беше приютил малка зелена жабка, за която предполагам, че е била омагьосана принцеса и огромен кактус с подозрителни форми, за който учтиво отказвам да предполагам каквото и да било. Още помня онзи трогателен момент от гостуването си в Кардуел, когато точно преди залеза на Малкото слънце сър Ланс взе в огромната си длан малка позлатена лейчица с филигранна дръжчица и подсвирквайки си весело, се зае с поливането на туфите орхидеи, накацали по балкона на личните му покои.
При това само час след като е отсякъл главите на петима вражи рицари, три блатни чудовища, два огнедишащи дракона и един некадърен черен маг.
Недалеч от този светъл рицар мярнах ухилената като тиква физиономия на момъка Хурин. С мъка потиснах обзелото ме натрапчиво желание да щипна едната от румените му бузки. Това момче все още бе твърде младо, за да умира днес. Малко ме успокои факта, че до него яздеше опитен боец в лицето на принцеса Сенедра. Тя се обучаваше за достопочтена жрица на Ордер, но кръвта на валкириите, бушуваща във вените й вземаше връх винаги, когато подушеше клане. Тогава захвърляше тогата, надяваше доспехи, сплиташе косите си на плитки и лудешкия й смях се понасяше над бойното поле за ужас на враговете.
В този момент някъде откъм левия фланг до ноздрите ми достигна странна миризма. Немъртви. Явно силите на кан Уарлок му бяха стигнали да опразни докрай курганите край Воглод, под които почиваха жертвите на древната и кървава Риондалска битка. Самия некромант яздеше сред тях на кобила, подозрително мършава, за да е жива, и както винаги бе увит в мантия от черен креп, подплатена с червена коприна. Дългата му коса като буреносен облак се виеше във всички посоки около бледото му безизразно лице. Не носеше оръжие, ако не броим десетте дълги и остри като кинжали нокти на кокалестите, увенчани с тежки пръстени ръце. Сякаш за да подсили ефекта на мрачна мощ, зад него пушеше, бръмчеше и присветваше зловещо адска бойна машина, управлявана от великия г`Aстроном И-цу.
Въпреки че видяното бе доста задоволително, ме обзе смътно усещане, че нещо липсва. Докато армията се придвижваше тежко по обемистите възвишения споменатите военачалници, магове и моя милост препуснахме напред към върха, където се събрахме, за да отправим заедно ритуалното предизвикателство към Алената кула. В този миг две малки кремъчета се сблъскаха в черепа ми, проблясна искра и изстрелях към военачалниците:
-А кралицата, къде е?!
Военачалниците спряха, спогледаха се и се обърнаха. В суматохата на приготовленията май никой не беше забелязал, че кралицата липсва. Очите им бавно започнаха да растат и да се окръглят, а веждите им направиха опит да се гмурнат в косите. Миг преди да успеят обаче, Та`ига вдигна ръка с изпружен показалец и ревна:
-Кой я пусна ТАМ, САМА!!!
Дружно обърнахме глави към указаната посока. Точно пред Южната порта на кулата, която се готвехме да щурмуваме, дребна фигурка скочи енергично от гърба на едър бял кон и самата кралица се изправи гордо, облечена в бяла делова туника, но с черния си боен плащ, развян зад нея подобно криле на дракон в полет. Стоеше там сама, пред чудовищната кула, като малка бъдъмба пред бял кашалот. Веждите ни отново дружно хукнаха по познатия път към косите, този път с всички изгледи за успех. А през това време кралицата протегна ръчица и лекичко почука по едно от шестте петметрови крила на Южната порта.
-Мир вам. - поздрави тя учтиво невидимите стражи, кръстосала показалец и среден пръст зад гърба си.
-Аз съм Дейви. Кралица Дейви. - каза тя благо. - Идвам от Дидрагон, за да се срещна с господарката на Рубинената кула. Нося предложение и дарове. - тук вдигна високо и размаха дебел сноп от някакви свитъци. Продължи лъчезарно:
-Така че е във ваш интерес да отворите.По възможност веднага.
Горе на хълма дружно затаихме дъх в очакване да я порази мълния, да я прониже огнено копие, земята да се разтвори и да я погълне, или всичко това накуп. Нищо подобно не се случи. Третото крило на Южната порта се открехна послушно и кралицата с бодра стъпка потъна в недрата на кулата. Крилото се захлопна зад нея с глух стон. Спогледахме се глупаво. Започваше да ни става навик. След около минута мълчание Та`ига повдигна рамене и предложи все пак да атакуваме. Сър Ланс и отвърна, че в такъв случай първото нещо, което ще хвърлят по нас от Кулата ще бъде главата на нашата кралица. Последва още мълчание. Накрая някой плахо предложи да изчакаме да видим какво ще се случи. Зачакахме.
Някъде преди залеза на малкото слънце две от крилата на Южната порта се отвориха с трясък. На прага стоеше кралица Дейви и ни махаше жизнерадостно. Тихо, но все пак ясно вятъра довя до нас думите:
-Хайдееееее, елатеееееее!
На хълма отново се спогледахме. След поредната минута мълчание военачалниците дадоха знак на позадрямалите легиони и армията най-после заслиза по склона на Обексил. Когато стигнахме пред портата, кралицата вдигна ръка в знак, че иска да говори. Произнесе:
-Народе на Дидрагон, след тежки, но плодотворни преговори господарката на Алената кула любезно се съгласи да ни окаже гостоприемство и разреши да обявим скромната й обител за наша столица. От днес Дидрагон се превръща в истинско кралство - тук гласът й се извиси и в очите й блеснаха странни искри - и цял Мидгард тепърва ще узнае какво означава това! Да вървим!
И най-тържествено влязохме в Кулата през Южната порта, която така и не успяхме да щурмуваме.
А какво се е случило с господарката на Рубинената кула, не знам. Така и не я видяхме повече...

Псевдоинсектоидът
(Из “Спомени за едно кралство”)

Беше студена и мрачна вечер. Влагата режеше въздуха като с кинжали, а ветровете се гонеха из Дидрагон, същински побеснели кучета, злобно хапещи малобройните пешеходци, карайки ги да потъват по-дълбоко в палтата си.
В Алената кула обаче беше топло и уютно. Хоралът* заседаваше в намален състав, затова се бе приютил в топлата библиотека на Алената кула. Огънят идилично бумтеше в огромната камина, на говорителското място някой каканижеше монотонно, а останалите присъстващи придремваха, дискретно барикадирани зад дебели томове вехта документация. Някъде в дъното се чуваше приглушеното примлясване на агент Ме-40.Това създание упорито се опитваше да приеме формата на гигантска плюшена мечка.И държеше да му казват Мечо Пух. Той бе отворил ново гърненце с мед и бързаше да навакса с въглехидратите. Бедният въпреки желанието си имаше не съвсем мечешки вид и пропорции, при които височината неприлично много доминираше над ширината на тялото, а и в структурата му като цяло преобладаваха ъглите. Пух съзнаваше, че това, меко казано, не е съвсем обичайно за мечка и за да компенсира, се бе подложил на сурова медено-въглехидратна диета. Тялото му обаче имаше собствено мнение по въпроса и решително отказваше да се окръгля.Поради недостиг на подкожни мазнини Пух,колкото и да опитваше,не бе успял да заспи зимен сън.
-А какво отношение има това към секса? - изстреля леко раздразнено, към четящия на говорителското място, при което прекъсна около десетина дрямки, два странични разговора и едно зяпане през прозореца. Четящия го погледна сепнато, лицето му пламна като божур и след дълга минута размисъл, все пак човекът говореше за интерферентната дифракция в спектъра на Голямото слънце,а това едва ли имаше много общо със сексуалните навици на плюшените мечки... Божурът прецъфтя.
-Ззззза това после, Мечо, после… - измънка четящият,но вниманието на Пух вече бе насочено към поредното гърненце с мед. Четящият, поуспокоен, продължи заниманието си. Останалите също.
Тъй като гълъба вече бе отлетял от перваза на прозореца, се заех да зяпам присъстващите. Гандалф обясняваше на принцеса Сенедра защо жезълът му има топка на върха, а великите г`Астономи И-Цу и Хъри спореха шепнешком дали суфлето А ла Корсо може да се подправя успешно с три зрънца естрагон или по-добре с класическите две. Единственото лице, по което се четеше "неподправен интерес" бе на кралица Дейви. Въпреки широко отворените очи и леката полуусмивка обаче,чувах че дишането й бе подозрително равномерно и дълбоко. Май все пак и тя тайничко подремваше.
Изведнъж вратата се отвори рязко, при което всички присъстващи дружно подскочихме сепнато. В библиотеката със студеното течение нахлу и сър Ланселот, с обичайната си усмивка на лице. Той направи реверанс, при което със завист се запитах, как ли успява,под цялата тежест на стоманените си доспехи не само да се изправи,но да вмъкне и доза грация при изпълнението.
-Привет! - поздрави жизнерадостно той и с почти театрален жест посочи назад, където в рамката на отворената врата се очерта силует с хуманоидни размери и форми. Той обаче обяви:
-Това е Бъдъмба!Най-странната буболечка…
Видях как при произнасянето на тази дума кралицата трепна, тихичко изписка “Насекомо!” и левия й чепик,37 калибър по чуден начин се оказа в дясната й ръка. С лека изненада забелязах, че другарчето му пък се беше шмугнало в моята длан.Като не бе пропуснало да вземе и дъвката на подметката,с която незнайно къде се бе сдобило. Небезизвестна е фобията на Нейно величество, която донякъде споделях, към подобен род твари. Нещото обаче отвърна гордо:
-Не буболечка!Псевдоинсектоид!
Спогледахме се. Не знаехме какво е псевдоинсектоид, но звучеше малко по-успокоително от “буболечка”, пък и гласът звучеше мелодично. Единодушно решихме, че това все пак май не е съвсем насекомо и чепиците бързичко се върнаха по местата си.
Създанието пристъпи в светлината на залата. Като се изключат двете потрепващи антенки на върха, главата му си изглеждаше съвсем човешки-дълги кестеняви коси се сипеха на вълни около миловидното личице на леко нацупено девойче с румени бузки. Имаше си две ръце с пълния комплект пръсти, два крака и хуманоидно тяло, плавните линии на което подсказваха, че съществото вероятно е женско. За разлика от човешките обаче, споменатите части,освен лицето,бяха покрити от плътно застъпващи се сегменти лъскава, зелена материя, приличаща на винил или хитин.Реших че все пак е хитин. На гърба на създанието се забелязваха елитри от същата материя, покриващи чифт ципести криле. Докато се дивяхме на чудатото създание, сър Ланс с леко покашляне се опита отново да привлече вниманието върху себе си.
-Ахъм… - изпъчи гърди той и си придаде героично изражение - Та значи след кървава, ожесточена битка, в която аз,все пак излязох победител, за вас кралице и за славата на кралството, аз…
В този момент в бронята на създанието нещо тихичко изщтрака, и под дясната китка на Бъдъмба изскочи дълъг заострен шип, който уж нехайно тя насочи към шията на рицаря. Сър Ланс го погледна бегло и с леко кисела физиономия продължи:
-… срещнах това създание на стълбите и решихме да влезем заедно. Това е.
Шипът се скри, ръката се отпусна. Съществото бе предусетило нещо и ясно бе изразило несъгласие да бъде представено като боен трофей, каквото май беше първоначалното намерение на Ланселот.
-Та както казах, - обади се отново мелодичния глас, - аз съм псевдоинсектоид. Името ми е Бъдъмба. Славата на вашето кралство стигна чак до Велик Труновий, където прекарах последния си миграционен период. Реших да проверя сама каква е работата. И така дойдох, видях и ще участвам. Добър боец съм,разбирам малко от отрови, а мога да предложа и дарбата си на майстор на тулпи.
Тулпите бяха вълшебни творения, които въпреки че бяха изкуствени и се подчиняваха на творците си, притежаваха свой живот, а донякъде и собствена воля.Погледнах създанието с удвоен интерес,тъй като и аз бях изкушен от това изкуство и не подозирах че и псевдоинсектоидите...Интересът на други обаче бе в друга насока.
-А как всъщност успя да минеш през стражите,мило дете?-обади се строгият и леко назидателен глас на демоницата Та`ига.
-Показах им това и ми отвориха-отвърна Бъдъмба като размаха малко бяло листче. Всички видяха че на него гордо се мъдреше личния печат на кралицата.Беше официална покана.Устрелях кралската особа с възможно най-укорителния поглед от арсенала ми.Пръстите ми все още леко лепнеха от дъвката на левия й чепик.Дейви леко се сепна,завъртя очи,повдигна рамене и прошепна с половин уста:
-Вярно е.Обаче бях забравила.И съвсем не знаех че е бубо...псевдоинсектоид.Знаеш че образите в палантира,обикновено са мътни......-опита се да парира погледа ми с невинно примигване-Пък и тя спешно се нуждаеше от убежище и нямаше време да го обсъждам със Съвета...-Сега бе мой ред да завъртя очи,"нямало било"...Кралицата сякяш не забеляза последното и зашепна поверително-Каза ми че имала някакви проблеми с владетеля на Турновий...или с неговото честолюбие. -усетила че паузата се проточва и вниманието на присъстващите е на път да се разсее,продължи вече с пълен глас:
-След като инсектоидът Бъдъмба любезно се е отзовала на въпросната покана,за която,без съмнение важни дела са попречили да дадем гласност на народа Ни,не ни остава нищо друго,освен любезно да й предоставим-тук кралицата леко намигна и се усмихна на създанието-топлото си гостоприемство.Надявам се че нямате възражения,нали?-обърна се към нас суверена ни любезно,примигна и се усмихна сладко.Нямахме.
Така Бъдъмба се сдоби с едно от най-сигурните убежища,а кралството с една от най-удивителните бубо...псевдоинсектоиди на Мидгард.

__________________________________________________________________
*Хорал-представителното събрание на Дидрагон,на което се дискутират теми и проблеми свързани с битието на Допирните светове на Дидрагон, и по-рядко с тези,свързани с Мидгард.Има законодателна и консултативна функция.Хоралът равномерно представя Човеци и Създания.Сред Създанията са представители на мечките медофилианти,псевдоинсектоидните хуманоидни,некромансерите виртуалидити,демониците пищноформити и др.По естествен път хорат са формирали няколко фракции сред които Фракция на маговете константоиди и неконстантоиди,Фракция на рицарите граалофили,Фракция на великите гАстрономи и Фракция на ординохероидите невиртуалисти.