"Съкровището на Аптор", Samuel Delany.

Да.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"- Моят съвет е да оставиш тази работа. Тук няма печалба. Заклевам се. Още Айнщайн навремето го е разбрал.
- Айнщайн ли? И той ли е експериментирал с чаши кафе?
- Не, май беше с чаши чай. И не ги е изпивал като тебе. Мисля, че е било свързано с реките... големите заливи по тях. Той ги е разбрал.
- Така ли? Айнщайн? Като е разглеждал листенцата чай на дъното на чашата?
- Прочел съм го някъде, щом ти казвам.
- Примерът допадна на ***. Науката бе нещо, което винаги му носеше дълбоко удовлетворение. Един от братовчедите на Роуз бе прекарал години в центофугиране на жабешки мозъци, очевидно с неопределената надежда, че ще извлече нещо от експериментите. Статиите, които написа, бяха пълни с изумителни илюстрации. Значи, някой разбива жабешки мозъци, друг измерва кафето с чаши, докато един ден... какво? Трети стъпва на луната. Следващият доближава черна дупка и изчезва в нея. И кой би могъл да каже предварително дали резултатът ще е за добро или зло? Ето това беше смайващото.
- Това с изчезването на кафето не ти ли напомня за безкрайността? Не събужда ли у теб идеята за безграничното пространство..."

Редактирано от * на 22.03.04 18:29.

Последният Сребърник?

Here I am - on the road again...

Да.

*** го прекъсна
- Искаме да се оженим.
Той млъкна, огледа талията на *** и едва не си изпроси един в зъбите.
- Приятно е да се работи с клиенти, които знаят какво искат. Трябва да кажа, че много ценя такъв обществено ориентиран проект. Цялото това модерно правене на любов, флиртуване и офейкване, преди да са изказани дори три поздравления, е дълбоко порочна практика. Бих желал и аз да имам време да се оженя, както много пъти съм казвал на жена си. Сега относно плановете ви, ако ми разрешите да изкажа скромното си мнение...
- Искаме да се оженим според обичаите на Земята.

Here I am - on the road again...

Никой не може да го познае или на никой не му се занимава? Ако е първото, ще пусна още един цитат от същата книга, ама след няколко часа.

Here I am - on the road again...

"Пътят на славата", Хайнлайн

Сега аз ли съм на ред? (още се ориентирам...)

Ти си, ти си

Here I am - on the road again...

Ето, това измислих....

Тя седеше стегнато права на креслото си в първа класа, и чертите й бяха подредени в малка студена маска, моделирана по най-характерните изражения на починалата й майка. Околните седалки бяха празни: баща й беше купил мястото заради нея. Беше отказала яденето, което й беше предложил нервният стюард. Плашеха го празните седалки, свидетелство за богатството и мощта на баща й. Човекът се поколеба, след това се поклони и се отдръпна. За момент тя изобрази на маската усмивката на майка си.

Призраци, мислеше си тя по-късно, някъде над ****, гледайки тапицерията на креслото до нейното. Колко добре се държеше баща й с неговите призраци.

Зад прозореца също имаше призраци, призраци в стратосферата на зимна ***, частични образи, които се образуваха, ако тя оставеше очите си нефокусирани. Майка й в парка Уено, лицето й деликатно в светлината на септемврийското слънце. "Жеравите, *! Виж жеравите!" И * поглеждаше над езерото **, и не виждаше нищо, никакви жерави, само няколко подскачащи черни точки, които сигурно бяха врани. Водата беше гладка като коприна и с цвят на олово, и бледи холограми проблясваха неясно над далечна редица сергии. Но * щеше да види жеравите по-късно, много пъти, в сънищата си: те бяха оригами, ъгловати неща, сгънати от листове неон, ярки вдървени птици, плаващи по лунния пейзаж на лудостта на майка й...

Не знам дали ще ви затрудни...