|
Ето, сега ще се опитам да кажа накратко защо не ми харесва книгата.
Чела съм я преди около 4-5 години и не помня много подробности. Смътно се сещам за нещата, които ме подразниха, но ще се постарая да не пропусна нещо.
Едно от основните неща, по които се различава моят вкус от този на някои посетители на Ф&Ф е, че аз в литературата търся много повече изкуството, отколкото нещо друго. За мен идеалната книга не разказва история, нито поднася философски идея. Идеалната книга за мен е много по-близо до поезията или музиката, предизвиква най-различни емоции и ме оставя да ги преживея по свой начин, да ги интерпретирам спрямо своята асоциативност.
Точно затова не мога да чета ”Вазовски книги”, в които в прав текст, предимно чрез монолог на главния герой, авторът си излива идеите. Ако не може да те накара, четейки сам да стигнеш до тази идея, това не е никакво изкуство, според мен.
Специално в ”Странника” ме дразни не само това. Някак си ми се струва, че тази книга е сбор от най-различни идеи, фрази и мисли, които не са успели да се слеят със сюжета. Стоят закърпено, отделно от него. Фабулата се развива и в някой произволно избран момент някой от героите дръпва дълга реч, пълна с какви ли не разсъждения и без никаква връзка със случващото се.
Точно такъв е и епизодът, цитиран от Иванушка. За този епизод съм спорила най-продължително и той беше този, който ме накара да захвърля книгата и да реша, че просто не мога да продължа. (все пак продължих)
Да, разсъжденията наистина са чудесни, с каквито е пълна цялата книга, но не ми звучат никак на място. Приличат ми на някакви бащино-синовни наставления, където някой ти посочва кое е правилното е как трябва да мислиш. Да не пропускаме и възторжено-наставническия тон, който съпъства цялата книга. Това си е достатъчно отвратително само по себе си, но за нещастие не е само то...
За негативната ми реакция допринася и образът на Джубал. Авторът не те оставя да го харесаш, а ти натъртва на всяко изречение, че той е изключителен, че живее по най-”правилния” начин, че е велик и неповторим, оригинален, мъдър, винаги, винаги прав. Той е създаден за да те кара да му се възхищаваш и патетичния тон, в който е описан не ти оставя никакво право на избор, никаква гъвкавост, спрямо начина, по който можеш да го възприемеш. Липсва какъвто и да било кофликт, противоречие ...Неговата изключителност те зашлевява като шамар и ти не можеш да си в хармония с авторовите идеи, ако не харесваш този персонаж. Не разполагаш с този избор.
Има ли смисъл да казвам, че го намразих от пръв поглед? Въпрос на вкус.
Но възторжения тон, с който авторът говори за него, напълно ме обезоръжи в опитите ми да намеря поне нещо, заради което да го харесам.
Друго, което невероятно много ме подразни е образът на Джил.( Тук пропускам секретарките, защото ако кажа какво мисля за тях, има голяма вероятност да ме цензурират набързо. Тези кокошки придават уникална хипарливост на визията и това като че ли преля чашата. Някаква пошла показност, безсмилена и проточена безгрижност, кикот и пляскане в басейна... Дежурната... Изглеждат като пубертетските полюции на някой пъпчив девственик! Последното нещо, на което бих могла да се наслаждавам)
И се връщам на Джил. Та тя имаше поне десет различни образа! Нейното преобразяване има много пряка връзка с лъкатушенето на сюжета. Тя става напълно различен персонаж според ролята, която се налага да изиграе в поредната притча. Да, притча. Защото целият сюжет е разделен на някакви епизодчета, в които действието поема в най-разностранни обрати, без връзка със случилото се в предното епизодче. А целта на епизодчетат е да играят ролята на притчи. Всяко епизодче служи за разказване на някаква историйка, за създаване на фон, в който да се разгърне монологът на текущият герой, получил ”прозрение” за нещо и нямащ търпение да го сподели с читателите.
И така, образът Джил, просто не съществува! Тя е някакъв събирателен образ, който поразително често променя и нивото на интелигеността си и приоритетите и стила си на поведение.
”Брей, проклета да съм!
Поправете ме ако бъркам, но наистина ли ме помолихте да се съблека?
Братко, ти изобщо не си болен. Проклета да съм, ако разбирам какво не ти е наред. Но няма да ти правя стриптийз...”
Вярвате ли, че е възможно някой да бъде чак толкова глупав?!
И ми дадоха да прочета тази книга, след като се оплаках, че намирам женските образи във фантастиката за крайно нереалистични!!! Точно тази героиня трябваше да ме убеди в противоположното....
Разгърнах малко за да намеря и другия цитат, върху който исках да ви обърна внимание, но от това, което прочетох си припомних още хиляди неща, които ме издразниха до безкрайност. При това много по-съществени от тези, които вече изредих. Но ще ми трябват седмици за да ги опиша, а и ще трябва да прочета книгата пак, което мисля, че не бих направила...
Обаче се разделих съм съмненията си, дали не преувеличавам с непрязънта си към нея. Колко гадости бях забравила само ... Толкова превзето, лигаво, напудрено и хипарливо, чак получавам алергична реакция! Да, май ще си остана безнадеждно тъпа, няма как. Но тази лавина от превзети лигавщини не бих могла да понеса!
|
