Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и и си спомням.
Някога имах сърце. Имах приятели. Събирахме се вечер след работа да пийнем по чашка. Не, никога по много, просто по чашка да се сгреем отвътре. И да забравим студа. Студа, който бавно превръщаше сърцата в камъни.
Първо се предаде Петра. Просто спря да идва. Търсихме я. Звъняхме и у тях и в работата й. Тя вдигаше слушалката, обещаваше, че ще дойде и не идваше. Престанахме да я търсим. Изхърлих чашата й през балкона.
Следващите бяха двамата братя Борисови. Иван и Кесар. Преместиха се в Надежда.
Отначало идваха през ден, после през два. После един по един. Накрая престанаха да идват. Дори не ги търсихме. Просто скрих чашите в скрина.
После Дрезнев се уби. Опитвал се да впечатли някаква мадама. И си счупил главата в една пропаст. Мадамата дори не го забелязала. Нелепо. Но компанията се разпадна.
Никой не искаше да си спомня. Аз също. Преместих се. Изхвърлих всички спомени.
Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и и се питам. Кога загубих сърцето си?

А живота си продължава ... дайте да го живеем с КЕФ!

Много тъжно! Прилича ми на истински разказ-снимка на последните 13 години в Ксенократична България!

"С дълг меч и дълъг език всичко се постига".