|
Понеже той неможе да го постне, го правя аз!
------------------------------------------------------------
Втора Част
Кръчмата на Пиво
- Хей, лапетия, бягай донеси малко дърва за огъня, че скоро ще свършат! – провикна се Пиво зад тезгяха. Кид подскочи стреснато и хукна към вратата като не пропусна да се изплези на намръщеният кръчмар. Това му попречи да забележи застаналият на пътя му Таумастър. Жрецът едва успя да се отмести от пътя на малкия метеор, който профуча покрай него и изскочи през тежката дървена врата, оставяйки я отворена зад себе си. Хладният въздух отвън навлезе в приятният уют на кръчмата, предизвиквайки недоволното мърморене на посетителите й.
- И се научи да затваряш тази проклета врата зад себе си! – изкрещя след него Пиво, но думите му се загубиха в песента на дъжда, който биеше по грубите каменни плочи, покриващи широката улица.
Таумастър се обърна и затвори вратата, спечелвайки си одобрителните възгласи на клиентите. Тихите разговори край масите отново изпълниха помещението. Монотонният ромон на думите, заедно с пращенето на догарящите цепеници в огъня, създаваше приятна атмосфера на уют и спокойствие в студената пролетна утрин. Около масите се беше събрала обичайната пъстра тълпа от всякакви авантюристи, наемници и пияници, които се забавляваха кой как може, изпълвайки помещението с острият, дразнещ очите тютюнев дим. Някои играеха карти, други си разказваха плоски анекдоти, последвани от спонтанни изблици на силен смях. От една маса се носеше тракане зарове.
Жрецът поглади черната си туника с образа на Желязната Девица отпред и се приближи до кръчмаря. Пиво му напълни халба от своята прословута тъмна бира и търпеливо изчака Таумастър да си глътне една порядъчна глътка от пенливата течност. Пиво добре познаваше своя клиент и приятел и знаеше, че нещо тревожи намусеният жрец. Бе готов да заложи цялата гостилница с всичкото пиене в нея, че може да се досети какво го измъчва, но предпочиташе той сам да му каже.
Таумастър повъртя халбата в ръцете си, взирайки се в играта на малките мехурчета докато те си проправяха път през тъмната течност. Отпи още веднъж от горчивата бира и спря погледа си на търпеливо изчакващия въпроса му кръчмар.
- Какви са последните новини?
Пиво въздъхна и разсеяно прокара прилично захабен парцал по отчайващо мръсния плот. Движението беше с повече ритуален характер, отколкото с някаква умисъл. Всеки един що годе уважаващ себе си барман го владееше практикуваше редовно.
- Какво да ти кажа Тау.. Нали знаеш – при мене се отбива много народ, а от него – истории всякакви – избоботи Пиво с дебелият си глас, така че да го чуят и в най-отдалечените кътчета на кръчмата. Кръчмарят съвсем не беше от тези, които ще вземат да си крият мислите. Напротив, готов бе на всичко, само за да спечели един слушател повече. Щом първите думи прогърмяха между четирите стени на кръчмата му, останалите разговори затихнаха, за да чуят какво ще каже този път техният домакин. Интересите на Пиво бяха разнообразни. Нямаше значение дали ще се говори за политика, търговия или любов, техният кръчмар бе на върха на вълната.
- Няма спор, най-интересно е на север – Пиво се облегна на мазния плот, а ръката му се шмугна отдолу и извади тъмна бутилка. Кръчмарят издърпа със зъби тапата, запечатваща гърлото й, и отпи продължително. Премлясна и избърса уста с опакото на ръката си, след което продължи със сериозен тон. - Там положението е доста напечено. Двете армии вече са готови да се хванат за гушите. Пророкът Далт е събрал дванадесет хилядна войска, а Армидриймър обикаля гробищата със своята банда от некромансери и призовават купища от скелети и зомбита. Страшна работа, ако питате мен. Доста неприятности ще има Далт, защото за никой не е тайна, че армията му се състои предимно от доброволци без военен опит, но пък от друга страна всички до един са фанатици. Опасно нещо са фанатиците. Почти толкова ужасяващи като орда от немъртви. Не знам кой ще надделее, но едно е сигурно – победителят ще се отправи към нашия град. За кралица Дейви, боговете да й дадат дълъг и спокоен живот, това също не е тайна. Забелязахте ли колко вестоносци сноват непрекъснато из улиците на града? Някои се връщат, а други излизат от двореца и поемат по пътищата на страната. Мда… притеснява се тя и събира войски, за да се противопостави на победителя на север.
Пиво завърши дългата си тирада с нова глътка и доволно огледа гостите си. Беше успял да им грабне вниманието.
- Виж на изток стават също интересни неща – кръчмарят направи пауза, за да се наслади на вниманието на слушателите си. Огледа учудените лица, отвърна на някой друг питащ поглед и продължи. – Драконовият замък е бил разрушен.
Вълна от недоверчиви шушукания премина през кръчмата. Всеки знаеше каква яка крепост бе драконовия замък. Трябваше голяма армия и много време, за да се превземе твърдината на Драконовият господар. Нямаше как да се са узнали подобно нещо или поне да не са чули за него.
- Да, знам. Звучи невероятно, но е сигурна информация – Пиво вдигна ръце, без да изпуска бутилката. - Все още не се знае кой го е направил. Някои казват, че вината е на Огнената лисица и Лейди Мериан, които се спуснали от небесата с драконите си и сринали замъка до основи. Други твърдят, че е била само Огнената лисица, отново обхваната от едно от онези нейни настроения. Трети са убедени, че ГОА и Хенди-Гретел най-после са се съюзили и решили да премахнат Господарят на драконите…
Последва нова пауза, придружена от поредната глътка от парливата течност. Някои от присъстващите нетърпеливо подканиха домакина си да продължи разказа си.
- Истината е друга. Предполагам познавате Ланс Линк? Или ако не го познавате, то поне сте чували за него? Казват, че е поне толкова добър шпионин колкото ШадоуДжек, макар и без да има специалните умения на последния. Та Ланс Линк често се отбива при мен, за да обърне някоя друга чашка. Не знам дали ви е известно, но Дейви го нае на служба при себе си, за да следи внимателно какво става в кралството и най-вече да държи под око Далт и Армидриймър. Онзи ден той се отби при мен и ми разказа какво се е случило, макар и без да се спира на подробности. Вероятно искате да ги чуете?
Недоволният ропот, който се понесе над масите, не позволи на Пиво да гаврътне задължителната си глътка.
- Добре, добре! Ланс Линк ми каза, че отговорните за разрушаването на Драконовият замък били Де Вор и онзи смотаняк Сянки, дето от скоро се навърта насам – кръчмарят изчака да премине поредната вълна развълнувани шушукания. – Двамата успели да се промъкнат в крепостта под прикритието на нощната буря и нападнали Валхеру. Въпреки изненадата, Драконовият господари слугите му за малко да се окажат прекалено силни за бунтовника и детето на сенките и те сигурно щели да намерят смъртта си, ако в решителният момент Лейди Мериан и Огнената Лисица не се притекли на помощ, яхнали драконите си. Сега от драконовият замък са останали само руини, напомнящи за загубената слава и величие.
Вратата се отвори със замах и Кид залитна вътре, пуфтейки под тежестта на огромен наръч цепеници. Този път никой не направи забележка за оставената да зее отворена врата. Около всяка една от грубо скованите дървени маси бе започнало обсъждане на новините, които Пиво току що бе поднесъл. Таумастър отново пое ролята на портиер и затвори вратата след лапетията, който с несигурни стъпки се отправи към голямата камина, където пламъците на огъня несигурно подаваха езиците си от овъглените дърва. Кид успя да домъкне товара си до камината, слаломирайки между нагъчканите една в друга маси, след което тромаво се освободи от тежкия наръч. Цепениците се стовариха с трясък на пода и се разпръснаха на всички страни. Една от тях удари по крака Ноксиус, който седеше заедно с Хосе на най-близката до огъня маса.
- Внимавай, бе, момче! Ще ми потрошиш краката! – смъмри дядката, размахвайки заканително кокалест пръст към младият помощник на кръчмаря. Пиво, който тъкмо се канеше да смъмри Кид, реши да го отложи за някой друг път. Този сивобрад старец му лазеше по нервите. Нокс, едно време велик магьосник, сега беше стар и вечно мърморещ пияница, който висеше по цели дни и нощи в кръчмата му, топлейки изнемощелите си кокали край огъня.
- Не е лесно да се дига тежко – изломоти Кид и се зае да събира разпръсналите се дърва. Хосе не каза нищо и продължи да се взира в поставената пред него халба тъмна бира като от време на време подръпваше леко струните на арфата си. Пиво се грижеше пред барда винаги да има пълна чаша. Хосе беше великолепен певец и разказвач, а да имаш такъв човек в своята кръчма е благословия за всеки един кръчмар.
Таумастър си придърпа стол и седна до Копо, който седеше сам на масата си и потропваше нервно с ръка по дървото, хвърляйки чести погледи към вратата. Жрецът хвана главата си с двете ръце и се подпря на масата. Твърде дълго се беше заседял на едно място. Вече усещаше, че градският живот започва да го разнежва. Време беше да грабне боздугана си и да тръгне на борба срещу злото. Но чия страна да избере? Определено не искаше да се бие рамо до рамо с некромансери и техните зомбита. Изобщо не можеше да си представи тези нечисти сили в служба на доброто. От друга страна много добре познаваше Далт. Пророкът определено не бе човек, който следва свети идеали. А сега и тази работа с Драконовият замък. Беше се надявал…
От години търсеше един дракон. Не от онези, които властваха над непристъпните планински чукари, нито пък от онези дребни и бързи чудовища, използвани от Лисицата и Дамата на Меча за превозни средства. Дори и не бяха от редките блатни дракони, които се криеха из южните тресавища. Този беше единствен. За него имаше говореха само някои легенди, а и те бяха споменавани много рядко, само от страшно пияни бардове, намиращи се в адски гадно настроение. Това беше един символ на злото, страховит и ужасяващ, той не даваше покой на мислите на жреца. Надяваше се Валхеру да му каже къде може да го открие, но сега трябваше първо да намери прокуденият господар на драконите. Представи си огромното туловище на дракона-скорпион да лежи в мрака на своето скривалище, а жълтите му очи да светят в тъмнината с неугасваща злост… Сега драконът можеше да почака. Далт или Армидриймър… На чия страна трябваше да застане?
Таумастър се облегна на стола и погледна седящият пред него Копо. Щеше да бъде добре да си намери някой другар, ако предприеме дълго и опасно пътуване. Не че Копо бе идеалният вариант - беше твърдоглав и трудно се отказваше от нещо, когато си го наумеше. Авантюрист по душа, той се заемаше с всякакви задачи, стига и да имаха и най-малкият признак на приключение, дори и да не бяха особено смислени. Това често го забъркваше в големи каши, но той все намираше някакъв начин да се измъкне.
- Копо – колебливо се обърна към него Тау, - какво ще кажеш ние двамата с теб да тръгнем на север. Нека видим какво става там, пък после – каквото сабя покаже.
Измина един доста дълъг интервал от време, преди Копо да му обърне внимание. Погледът, който хвърли на Таумастър, макар и кратък, бе пълен с неодобрение.
- Добре де. Ако искаш, можем да отидем и на изток. Там, както се чува, също има работа за такива като нас. Няма да е зле да хвърлим един поглед на ситуацията.
- Не ме занимавай сега, Тау. Има и по-сериозни задачи, за които трябва да помисля – Копо отново се умълча и се загледа в упорито затворената врата.
“Чака някого”, хрумна на жреца и той се зачуди кой ли може да бъде този, когото неговият приятел очаква с такова нетърпение. Край ушите му се разнесе леко дрънчене на гривни и носът му бе атакуван от приятният аромат, който се носеше около Джил. Куртизанката отпусна ръце върху раменете му и той усети как стройното й тяло се отърква в гърба му.
- Имам усещането, че нещо те безпокои, мой жрецо – плътният глас на жената погали слуха му и той почувства нейният топъл дъх върху врата си. – Мога ли да ти помогна по някакъв начин да забравиш тревогите си? – Опитните й пръсти започнаха леко да масажират стегнатите мускули на раменете му. Таумастър почувства как напрежението започна да го напуска. Обзе го приятно спокойствие и реши, че няма за къде бърза толкова. В крайна сметка животът в града не беше толкова лош и определено имаше своите предимства пред скитането в пущинаците в името на някакъв идеал. Биеш се цял ден с всякакви твари, гладуваш, лишаваш се от хиляди неща, а после – нищо. Никаква благодарност от тези, за които си проливал кръвта си!
Копо хвърли един поглед към тях, сериозното му изражение се разведри за миг от лека усмивка и той игриво намигна на Джил. Куртизанката му прати страстна въздушна целувка. Копо се хилна по-широко, но изведнъж се сепна и отново забарабани нервно по масата, взирайки се във вратата.
Таумастър притвори очи и се остави изцяло в ръцете Джил.
- Кръчмар, дай една бира, че още съм жаден! – ревът от съседната маса го накара на момента да изплува от състоянието на безметежен покой, в което бе изпаднал. Погледна към весело хилещият се гигант, който удряше по масата с празната си халба.
Декоф рядко се вясваше в кръчмата, но пък от друга страна всички разбираха когато гръмогласният варварин пристигнеше. Той бе едър дивак от северните планини, който преди време бе окачил меча на стената и сега се отдаваше изцяло на всички онези пороци, на които се бе радвал и преди, като изключим рязането на глави. За това свидетелстваше и стабилното коремче, което изплуваше над широкият му кожен колан. Но както казваше самият той под голям камък – голяма риба. На врата на варварина висеше дълга огърлица от навързани зъби. Декоф имаше обичай да вади по един зъб от всеки противник, през чиито вътрешности бе минало острието на меча му. Носеха се слухове, че последният, убит от варварина, Олаф Мискунсен, нямал нито един зъб в устата си. Това довело Декоф до дълбока покруса и след дълги размишления на къде отива този свят, той решил да прибере меча в ножницата за винаги. А сред многобройните зъби, висящи на преметнатата през врата му връв, се мъдреше нещастното ухо на Олаф.
- И ми донеси нещо за хапване, че това пиленце, дето го глътнах преди малко, до никъде няма да стигне! – продължи да боботи Декоф.
Пиво присви очи и изгледа изпитателно своя клиент, чудейки се дали да удовлетвори неговите желания. Многото празни халби и старателно изблизани в буквалният смисъл на думата чинии, подрънкващи при всеки удар по масата, говореха за неутолимата жажда и ненаситния апетит на варварина, но дали той имаше достатъчно дебела кесия, за да си го позволи? В този момент, сякаш усетил съмненията му, Декоф измъкна от пазвата си една тежка кесия и я пусна на масата. Кесията падна с обещаващо звънтене. Устните на Пиво моментално се разтеглиха във вежлива усмивка и той се втурна да изпълнява поръчката на госта си. За толкова много злато щеше да го удави в пиене и да го пръсне по шевовете от ядене. Пък ако пивото му дойдеше множко, Копо и Тау веднага щяха да го укротят. Не че имаше такива изгледи - варваринът продължаваше да се налива с темпото на жадна камила, без да изглежда дори и малко пиян.
- Ех, ама хубава бира правиш, Пиво! Малко слабичка е, ако питаш мен, ама само как ми смазва гърлото! С повечко от твоето пиво цял вол мога да преглътна – мощният смях на варваринът разтърси заведението.
- Изобщо не се съмнявам – промърмори Пиво под носа си.
- Не може ли да бъдеш малко по-тих? – запита Таумастър и в гласа му прозвуча леко раздразнение. Нямаше нерви нито настроение да слуша един буйстващ варварин, твърдо решил да се напие.
- Разбира се, няма проблеми – шепотът на Декоф се чу в цялата гостилница. Ако имаше нещо, което суровият варварин почиташе, то това бе Желязната Девица. Той се облегна назад и се оригна мощно. Вълната от газове с рев премина през гърлото му, за да отекне и в най-отдалечените кътчета на кръчмата.
- Простак! – обади се от съседната маса Лейди Теа, след което внимателно поднесе порцеланова чаша с ароматен сайлонски чай към устата си. Декоф хвърли един оценяващ поглед на изисканата дама и все още ухилен се обърна към нея.
- Хубав човек лоши работи не държи! – Теа демонстративно извърна глава и вниманието на варваринът се премести към Джил. Зяпа я известно време, преди да й намигне толкова порочно, колкото само той си можеше. Куртизанката се притисна още по-плътно в Таумастър, макар че устните й се разтеглиха в ослепителна усмивка.
Декоф въздъхна и огледа кръчмата, търсейки си подходящо забавление. Мислите му го върнаха в годините на неговата безгрижна младост, когато по цял ден гонеше вражите глави по канарите на родния си край. Хубави времена бяха… Е,терена не беше най-подходящ за този спорт – главите често се търкулваха по стръмните чукари и неговото племе трябваше да си набавя нови от близките села. Още тогава Декоф бе научил, че всяка една забава има своята цена.
Тези спомени го тормозиха точно до мига, когато пред очите му се озова поредното печено пиле и носът му усети приказният му аромат. Декоф заби пълният си комплект зъби в димящото месо и забрави за проблемите си.
Таумастър започна леко да се унася. Бумтящият в камината огън, тихото и монотонно мърморене от съседните маси, прекъсвано единствено от звука на трошащи се кости, идващо от пилето на Декоф, го приспиваха и той неусетно затвори очи. Студен полъх на въздуха в кръста му, го накараха да отвори очи и да се намръщи. Да не би огънят отново да загасваше? Тау погледна към камината, където алените пламъци весело танцуваха по дебелите цепеници, домъкнати от Кид. Разговорите около масите бяха прекъснати и всички се бяха вторачили в нещо зад гърба му. Жрецът се обърна и видя как нечия висока фигура затваря вратата след себе си. Лицето на фигурата бе скрито под качулката на мокрото наметало с цвят на облачно небе. Над лявото рамо се подаваше дълъг меч, привързан за гърба й. Новодошлият спря за момент и макар че не виждаше очите му, Таумастър можеше да се обзаложи, че те внимателно оглеждат всяко кътче на кръчмата. Мълчанието, спуснало се над масите при влизането на новият гост, постепенно се удави в морето от тихи разговори. Жрецът обаче забеляза не един или два скрити погледа, които някои хвърляха към непознатият гост.
Закачуленият мъж пристъпи в кръчмата, оставяйки зад себе си мокри следи по дъските. Пиво погледна с неодобрение цапаницата и се приготви да обясни на госта са правилата на неговото заведение. Кръчмарят никак не обичаше мъже с качулки и мечове на гърба си да се разхождат в кръчмата. Той тъкмо се канеше да постави ултиматум на новодошлият или да остави оръжията и да си открие лицето или да се върне обратно в дъждовната вечер, когато думите сякаш заседнаха в гърлото му. Пиво се поколеба и погледна към Копо и Таумастър, надявайки се да му подскажат какво да прави. Двамата му приятели обаче с нищо не подсказаха какво трябва да стори затова той реши, че това ще бъде един от онези редки случаи, в които щеше да направи изключение.
- Хей, Среброръки, спри да се мотаеш и ела насам – обади се Декоф от масата си. Непознатият спря за секунда, след което с две крачки стигна до масата, която тази вечер служеше за бойно поле на варварина.
- Не произнасяй името ми! – просъска той и придърпа един стол за себе си. – Не желая всеки един в тази кръчма да разбере кой съм!
- Извинявай, приятелю – прошепна Декоф и се приведе над масата. – Вече ще внимавам. Ама кажи сега, не съм ли много наблюдателен?! Можеш да се скриеш от всички, но не и от зоркия поглед на бай ти Декоф варварина!
- Да бе! Това няма нищо общо с дребничкият факт, че сме се били рамо до рамо в не една битка и се познаваме от години.
Декоф се засмя.
- Мда… Има нещо вярно. Хей, Пиво! – провикна се той, - Дай една бира на моят приятел тук! – после се обърна към този, когото наричаше Среброръки и продължи с възможно най-тихият си глас. – Какво има Нуада? Защо се криеш? Някакви проблеми ли си имаш? Ако си закъсал, знай, че още можеш да разчиташ на мен и моята Стара Гьостерница.
Старата Гьостерница беше единственият меч, който някога Декоф бе използвал. Последният път, когато го бе извадил от ножницата си, той приличаше на всичко, но не и на оръжие, с което може да убиеш някого. Старата Гьостерница никога не бе видяла парцал и сега представляваше едно грубо парче желязо, нащърбено и покрито с ръжда. В яките ръце на варварина то обаче наистина се превръщаше в сеещ смърт инструмент.
- Не. Едва ли би могъл да ми помогнеш в това, с което съм се захванал.
- Щом така искаш… няма проблеми. Само кажи, ако ти трябва някаква помощ – ще направя всичко, което е по силите ми – Декоф пийна от халбата си. - Е, ако почерпиш, ще бъде хубаво.
Тих смях долетя откъм качулката.
- Тук свършват твоите проблеми, Декоф – Нуада замълча за момент, докато Пиво поставяше пред него халбата с бира. – Трябва да те попитам нещо.
- Давай! – лицето на варваринът веднага придоби сериозно изражение.
- Къде мога да открия Сянки?
Декоф се облегна назад, надигна халбата си и отпи голяма глътка. Докато устните му стояха потопени в бирата, очите му внимателно се плъзгаха по околните маси. Варваринът остави халбата си и се приведе над масата.
- За последен път го видях преди няколко дни. Пиехме си кротко с него, докато дойде онзи негов приятел, как му беше името… един такъв, леко смахнат и много цапнат през устата…
- Де Вор.
- А да! Същият! Познаваш ли го?
- Имал съм честта да се запозная с него.
- Та значи, дойде оня ми ти хубостник Де Вор и го дръпна настрани. Размениха си няколко приказки, след което Сянки набързо изгълта бирата си и двамата изхвърчаха навън. От тогава не съм го виждал. Само че…
Декоф отново се огледа.
- Само че днес някакви типове разпитваха за него. Имаш ли представа в какво се е забъркал пак този хубостник?
- Знам само, че се е забъркал без да осъзнава в нещо, от което би трябвало да бяга като попарен, ако има поне малко акъл в главата си.
- А той, както знаем и двамата, няма – заключи Декоф и дръпна поредната глътка бира. Варваринът погледна изпитателно Нуада, опитвайки се до открие очите му в сянката, която качулката хвърляше върху лицето на воина.
- Сянки има един приятел, Фогър. Варварин, който се мотае из Отровните блата на юг.
Качулката срещу него кимна леко.
- Благодаря.
Декоф се ухили и грабна една пилешка кълка, по която все още се крепяха няколко мръвки, Нуада надигна халбата и се приготви да отпие от бирата си. В този миг вратата се отвори с трясък и в кръчмата нахлуха Лейди Мериан и Огнената Лисица, последвани от поток хладен въздух и дъждовни капки.
Лошото време изглежда не притесняваше Дамата на меча. Беше облечена в тъмнозелена туника с къси ръкави, пристегната леко в кръста й с тънък колан, на който висеше парче кожа, силно наподобяващо скалп. Високи сандали, стигащи почти до коляното, бяха единственото, което драконовата ездачка си бе позволила да обуе върху дългите си крака. На гърба на Мериан беше препасан Змийско острие – двуострият меч, не по-дълъг от два лакътя и два пръста широк, на чиито връх, ако бяха верни легендите, не можеха да танцуват повече от три демона. В сравнение с Дамата на меча, Лисицата изглеждаше много по-войнствено в леката метална ризница и тесните кожени панталони, които се скриваха в меки кожени ботуши. В ръката си държеше лък, изработен от някаква кост, а на гърба й бе преметнат кочан със стрели.
- Здравейте на всички! – провикна се Дамата на меча докато спътничката й затваряше вратата. Всички наскачаха и се втурнаха да посрещнат двете гостенки. Дори Пиво захвърли парцала, с който усърдно замазваше плота пред себе си през последният половин час и се приближи, за да разбере нещо повече от новодошлите.
- Ами сега? – обърна се Декоф към спокойно седящия пред него Нуада. Среброръкият внимателно постави халбата на масата и бавно се обърна. Огнената Лисица и Лейди Мериан вече бяха заобиколени от останалите гости, които ги обсипваха с въпроси.
- Хей, спрете малко! – Таумастър успя да надвика хаосът от гласове. – Оставете ги да ни разкажат какво се е случило!
Насъбралата тълпа започна бавно да утихва, очаквайки с нетърпение историята, която двете щяха да разкажат. Мериан използва момента и се промъкна между наобиколилите я хора и се отправи към масата, заемана до скоро от жреца на Желязната Девица и Копо. Последният още седеше там и придърпа един стол.
- Какво стана? Защо се забавихте толкова? Трябваше да си дойдете преди три дни!
- Фоксито нещо се побърка – Мериан се отпусна на предложеният й стол. – Цял ден и половина търси нещо в библиотеката на Валхеру. Рови се като обезумяла в тонове книги. Не знам какво търсеше, но каквото и да е било то, не го намери. Тогава побесня. яхна Сънсет и не спря, докато не разруши целият замък. Горкото животинче, съвсем е изтощено сега. Най-накрая намери в руините този лък от драконова кост. Трябва да е принадлежал на семейството на Валхеру, семейният лък на драконовите господари. Това като че ли й оправи настроението, ама не знам до кога ще е…
Мериан отпи глътка бира от халбата на Копо.
- Хммм… - Копо замислено се почеса по брадата, - знаеш ли, че лисиците са животните, които най-често боледуват от бяс?
Дамата на меча го погледна с укор.
- Много смешно! – тя го перна леко по рамото. – До никъде няма да стигнеш с тези тъпи шегички. Фоксито, с нея шега не бива.
Двамата погледнаха към Огнената, която се бе облегнала на лъка си и спокойно разказваше за случилото се в Драконовия замък.
- … и тогава ГОА ни намери, за да ни каже, че Де Вор и Сянки са намислили нещо. Спомена, че вероятно ставало въпрос за нощно нападение на замъка на Валхеру. Беше отвратителна нощ, дъждът се изсипваше върху нас, а острите пориви на вятъра ни караха да стоим вкопчени във вратовете на драконите си. Сигурна съм, че това не беше обикновена буря – изглежда Сянки наистина има някаква власт, пък макар и минимална, над бурята. Тогава нощната тъма се разкъса от мощен взрив, който освети цялото небе за секунда. После видяхме зейналия в покрива на двореца отвор и …
Вратата на кръчмата, който някой предвидливо беше затворил, се заби с трясък в стената и жалостиво увисна на едната си панта. Пиво изруга.
- Няма ли някой да влезе в кръчмата, без да се опитва да я събори?!
Главите на всички се извърнаха към рамката на вратата, която почти бе изпълнена от извисяващият се силует на ефрейтор Непотребников.
- Какво става тука, а?!? Безредици нещо ми прайте тука май! – Ефрейторът изгледа изпод вежди набързо смълчалата се тълпа. Доволен от постигнатият ефект, Непотребников се изпъчи и размърда пластовете на лицето си, предавайки му още по-сурова гримаса.
- Такааа… Я сега ми кажете чии са тези превозни животинки, които са оставени без контрол на улицата и неправомерно нарушават движението и обществения ред? Хм?
Лейди Мериан и Огнената Лисица се спогледаха и плахо вдигнаха ръце.
- Така, така. Знаех си аз, чи туй моат да бъдат само тез две хубавици – Непотребников си постави ръцете на кръста и погледна надолу към двете майсторки на меча. В малкият процеп, открил се между грамадния ефрейтор и вратата, присъстващите видяха как двама мъже на градската стража се опитваха да убедят Сънсет да се премести от улицата като го дърпаха за намордника и същевременно внимаваха да не бъдат много настоятелни, за да не наранят по някакъв начин крехкото достойнство на дракона – нещо, което не би било с добри последици за тяхното здраве. Въпреки комичната гледка, всеки един направи максимални усилия да бъде сериозен и да прикрие усмивката си от ефрейтора. Непотребников никак не обичаше да му се подиграват – отнасяше се с крайно неодобрение към това, което той наричаше “ирония към по-висок чин”.
- Опитах се да сложа акт на едното животинче, ама то нещо ни го харесъ и гу поизгори. – Непотребников вдигна към лицето си един полуовъглен лист хартия и се вгледа в него, присвил рунтавите образования над очите си, които някой по-непридирчив наблюдател би определил като вежди. – Но… от мен да мине! – Тектонните плочи по лицето на ефрейтора се сблъскаха една в друга, показвайки страховитата борба, която се водеше под тях. – Няма да ви пиша акт за възприпятсвъни на органите на редъ и опит за палеж. Обаче някой бързичко да прибере превозните средства от улицата в подходящо за целтъ помищение!!
Над рамото на Непотребников се показа муцуната на Даун. Драконът на Мериан игриво побутна ефрейтора, който залитна напред и за малко не се просна на пода на кръчмата.
- Ефрейтор, изглежда си спечелихте почитател! – обади се Копо, без да се опитва да скрие усмивката си.
- Ти да не би да си бъзикаш с началството, а? – избоботи Непотребников и се втренчи в Копо.
Последният стисна зъби и едрите му юмруци се свиха заплашително. Мериан го хвана за рамото и поклати леко глава. Копо се поколеба за момент, след което се отпусна и облегна назад. Непотребников изръмжа заплашително, обърна се и се промуши през вратата, затръшвайки я след себе си. Пантата изскърца жалостиво, но издържа достойно поредното насилие срещу нейната особа.
Кид, къде си, по дяволите! – пръв реагира Пиво. – Довлечи си мързеливият задник тук и поправи вратата. И следващият, който влезе със замах, ще изхвърчи с такава скорост от кръчмата ми, че майка му жална!
- Ела да ми помогнеш. – Мериан хвана под ръка Копо и го повлече към вратата. Там Кид вече се суетеше и мърмореше под нос, наблюдаван от близо от кръчмаря. – Трябва да приберем драконите някъде.
- Някакви идеи къде можем да скрием два тона агресия, хвърляща пламък? – промърмори Копо, докато я следваше по петите.
- Все някъде ще намерим подходящо местенце.
- Местенце? Ама нали за дракони си говорим?! Едни такива, малко приличат на влечуги, големи, с отвратителен характер… - думите на Копо се загубиха сред шума на падащия дъжд.
Нуада хвърли два сребърника на масата.
- Трябва да тръгвам.
- За къде си се разбързал. Ти почти не опита от бирата си! По хубава бира наоколо няма да намериш.
- Вярвам ти, приятелю. Обещавам следващият път да се напием както в добрите стари времена.
Декоф се захили.
- Аз съм си тук. Само ще поддържам огъня докато те чакам.
- Че ти кога не си го правил?
Нуада стана и обърна гръб на варварина, последван от бурният му смях. Пътят му към изхода минаваше точно покрай Огнената Лисица. Той усети острият поглед на ясно сините очи, който се опитваше да проникне в мрака на неговата качулка. Размина се спокойно като се стремеше да не поглежда към нея. Няколко стъпки го деляха от вратата, когато някъде зад него се разнесе вик.
- Хей, ама това не е ли лапето? – Нуада забави за момент крачка, след което с две стъпки измина отделящото го от отворената врата разстояние и се скри в мокрият мрак.
- Чакай! – продължи да вика след него Ноксиус. – Не ме ли позна?! Ех, като стане човек на години, когато младежката сила и енергия го напуснат, всеки се опитва да го избягва. А беше време, когато всеки търсеше компанията на магьосника Нокс. Какви жени познавах тогава! – Ноксиус се обърна към седящия до него Хосе. – Разказвал ли съм ти историята за онази принцеса, която измъкнах от лапите на онзи разбойник… как му беше името… - Магьосникът от време на време се опитваше да пробута някоя история от своята младост на младия бард. Сега бе на път да му представи поредното свое приключение, но бе грубо прекъснат от Огнената.
- За кого става въпрос, Ноксиус?
Магьосникът погледна объркано към Лисицата.
- Моля? А!! За Нуада, разбира се. Младият Нуада, който току що излезе през вратата.
- Нуада Аргентлам?!
- Кой? Да, да. Същият. Среброръкият воин. Много неприятна история… Тази, в която си загуби ръката де.
Огнената Лисица вече не го слушаше, а бягаше към вратата. Изскочи в проливният дъжд, който продължаваше да се сипе над града и се огледа. Единствените хора, които се мотаеха наоколо, бяха Копо и Мериан. Двамата все още обсъждаха къде могат да скрият драконите от изсипващият се от небето порой. Отделен въпрос бе, че го правеха от такава близост, че ефикасността на обсъждането едва ли бе особено висока. Като видяха носещата се към тях Огнена Лисица двамата бързо се отдръпнаха един от друг.
- Къде отиде?
- Кой?
- Онзи едрият тип. С наметалото…
- Никой не съм видяла да излиза. – Мериан се обърна към Копо. – А ти?
Копо поклати отрицателно глава.
- Защо… - Мериан се огледа объркано. - Фокси?
Огнената вече беше на гърба на Сънсет. Драконът размаха мощно с криле и се изстреля в облачното небе.
- Фокси!! Какво я прихвана сега?
- Ммм… Това е то неспокойната натура. Не я свърта на едно място момичето. – Копо погледна Дамата на Меча в очите. – Ти нали няма да хукнеш след нея?
Лейди Мериан се поколеба. В този момент усилията на Кид и Пиво дадоха резултат и вратата на кръчмата се затвори плътно под овациите на цялата клиентела, прекъсвайки по този начин и единственият източник на светлина в облачната нощ. Мериан вдигна лице към небето. Някъде от бушуващите във висините облаци се разнесе раздиращият писък на Сънсет, изпълнен с предизвикателство към всичко живо. Защитничката постоя известно време така, а тежките капки дъжд я биеха по челото, бузите, устните и високите й скули. После обърна тъмните си като пелерината на нощта очи към Копо.
- Хайде да се прибираме.
Някаква дребна фигурка притича покрай тях с тежки стъпки и изкърти вратата на кръчмата с един ритник.
- Черпя всички! – изрева джуджето.
- Мамка му!! – Ругатните на Пиво обаче бяха пометени от мощният рев на всички гости в кръчмата му, които грабнаха новодошлия и го понесоха към бара.
- Ето, че и Бат Гойко пристигна. – Копо се ухили на Мериан и я прегърна. – Да влизаме вътре.
Двамата потънаха в светлият правоъгълник и се потопиха във веселата атмосфера на заведението.
От боклуците в края на улицата изникна тъмна сянка. Тихо се плъзна по мокрите плочи и отново изчезна в нощта. Само за миг тя бе осветена от светлината, струяща от разбитата врата на кръчмата. По главата на мъжа си личаха червени, грозни рани.
"Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът."
"На всяка звезда, живот има." - Гьоте
|
