Fan Fiction / Фен клубове / Фентъзи

Вселенски истории

Студени безлични звезди бавно се появяваха и отново изчезваха в безкрая. Небрежно прекарваше пръсти през занемарената си брада и замислено наблюдаваше тъмната вечност. Светлината проблясваше в угасналите му очи и отминаваше. Съзнанието счупи оковите на времето и се зарея някъде из плаващото пространство. Смехът отекна отново в ушите му. Мек и звънлив, преливащ от щастие, излъчващ особена нежност. От нея към него. Стоеше неловко смълчан пред преливащата й жизненост. Не можеше да сдържи единствено прокрадващата се усмивка.
- Ха-ха-ха... - прокънтя гласът й - Появиха се отново.
- А... кое?!
- Тръпчинките. Имаш красиво лице, на знаеш ли?
Да, знаеше. Назад във времето някой го бе шептял неведнъж.
- Не, така не. Само когато се усмихваш.
Изненадано я погледна с празен поглед.
- Недей... няма смисъл. За това ли си тук?
Мълчаливо вдигна рамене.
- Не съм сигурен - стресна се от собствения си глас - може би.
Извърна глава. Нещо в него изригна. Избухна като помитащ вулкан и се изгуби дълбоко в стомахът му, причинявайки болезнено свиване.
- А ти?! - объркано гледаше встрани. Гласът му бе дрезгав и тих - Ти защо си тук?
- Заради истината.
- Истината... какво би променила тя?
- Много неща. И нищо.
Лицето постепенно загуби веселата си искра и тъмните очи пронизаха безкрая.
- Дълбоко в нас съществува нещо. Нещо неясно, странно и неизказано. Нещо, което ни определя. Нещо, което ни движи. Дори когато не знаем какво искаме, какво правим или къде сме изобщо. То ни тласка напред, към неизвестната страна на живота. Трябва да продължим, не можем да спрем.
- Душата ни крещи от болка, а съдбата е глуха. Бих искал всичко да спре, да утихне. И да изчезна в нищото...
Замлъкнаха, вгледани някъде напред, без сами да знаят отговора.
Остър звук проряза тишината. Сепнато осъзна безличната действителност. Малка машинка тихо заработи в дъното на стаята. Откопча колана и плавно се отласна от стола. Превъртя се грациозно в безтегловното пространство и се спря в стената. Самотният удар увисна в сумрака на тишината. Ъгълчетата на устата му едва забележимо се разтеглиха. Отново чуваше звънкият й смях. И мекия укор в очите й. Никога на успяваше да прецени разстоянието. Плавно се придърпа към масата и взе тясното листче.
- Повтори 381 съобщение. Неясно. -
Учудено повдигна вежди. 381 съобщение?! Леко се понесе напред и седна отново на стола. Клавишите затракаха под пръстите му и тъмният екран просветна. Малко усмихнато човече ходеше в ъгъла на екрана, разпръсквайки се на дребни късчета, които образуваха думите “Добре дошъл!” После отново се събираше и усмихваше. Пред погледа му бясно се нижеха всички изпратени съобщения. 200... 300... 381. Екрана замръзна.
- Първи реактор отказа. Превключвам на втори. -
Погледна датата. Бе изпратено преди две седмици. “Наистина”, сбръчи вежди, “оттогава съм на втори.” Обърна листчето в ръката си. Бяха го изпратили преди повече от две седмици. Сигналът се бавеше все повече. А още не бяха и на половината път. Острият звук се разнесе отново. Скочи бързо към машинката, но този път увисна някъде по средата на пътя. Протегна се към тавана и едва се отблъсна от него. Новото листче гласеше:
- Разбрано. Втори добре ли е? -
Пусна листчетата в дупката наблизо и тя безшумно ги погълна. Дори архивите се налагаше да се всмукват. Закопча колана на стола си и започна да пише:
- Всичко е наред. Не губим мощност. -
Човечето в ъгъла правеше знак, че го изпраща. Погледна замислено календара. Ще пристигне най-рано в края на месеца. И още толкова до отговорът им. Въздъхна и се облегна. Значи, към средата на другия. А някога компютърът вкъщи му се струваше бавен. Погледна отново календара и с учудване установи, че това ще е през следващата година. Тук нямаше усещане за времето. Пръстите му пак затракаха по клавиатурата. На екрана се появи образа на спящ човек.
- Здравей! - дрезгаво прозвуча гласът му в слушалката.
Спящият премигна и отвори мътните си очи.
- Какво има?
- Идва Коледа и Нова година.
Кисела гримаса изкриви лицето на човекът отсреща.
- Е, и?!
- Нищо. Просто...
- Както всяка година. - издишайки довърши - Нещо друго?
- Съобщенията се забавят още.
От екрана го гледаха две отегчени и празни очи.
- Лека нощ.
Екрана изгасна.
- Лека нощ... - промърмори на себе си.
Подръпна отново брадата си и зарея неясен поглед. Замислено натисна един клавиш. Човечето в ъгъла се раздвижи. Мързеливо започна да пише с една ръка и като свърши го изпрати.
- Честита Коледа! И Нова година! -
Малко преди това трябва да пристигне. Човечето изчезна и екрана се сля с тъмнината. В сумрака на стаята звъннаха чаши.
- Представи си, - очите й блестяха - че в тях има най-хубавото и пенливо шампанско. Което ни чака единствено да отпием.
Мълчаливо се усмихваше.
- Добре - съгласи се накрая - Наздраве!
- Наздраве!
Чашите звъннаха отново. Гледайки се в очите, отпиха от празните чаши и се засмяха. Несъзнателно се усмихваше и в момента. Първата им нова година на борда на този летящ затвор. Бавно се понесе към вратата и после надолу по коридора. В дъното отвори малка врата и влезе в оранжерията. Крехки зелени растения живееха на изкуствена светлина. Понякога съзираше дори микроскопични насекоми, отчаяно борещи се с нулевата гравитация. Внимателно откъсна лист маруля и се понесе обратно. Вкусът бе странен, но пред очите му отново изникна образа й, когато ентусиазирано опитваше първата реколта.
- Невероятно е! - цялата сияеше - Почти като земна.
Пак се усмихваше сам. Отхапа и влезе в стаята определена за отдих. Две легла с колани и странни приспособления за поддържане на тялото изпълваха пространството. Седна на едно от леглата и включи широкия екран отсреща. Дъвчейки избра следващият научнопопулярен филм от фонотеката. Отдавна не понасяше игралните. Изглеждаха ужасно безмислени от далечната му безтегловна гледна точка. После се облегна назад загледан в майката земя. Причудливи насекоми пъплеха по нея и ровеха дупки. Без да иска в съзнанието му изплува първата им нощ. Лежаха застинали в мрака, без да продумват. Всеки опитваше да се осъзнае след разстърсващото излитане и кошмарното безтегловно състояние. Накрая той не издържа.
- Добре ли си?
- Да - несигурно промълви тя.
- Повръща ми се.
- Да, и на мен. Нормално е, телата ни се съпротивляват.
Всеки остана с мислите си.
- Може ли да те попитам нещо?
- Разбира се.
- Защо ще опишем огромен кръг в космоса?
Направи опит да се засмее.
- За да можем да се върнем. Не ти ли обясниха?
- Не посмях да попитам. Ти си ученият, аз трябва да съм ти в помощ.
- Ако летим направо, ще ни трябва още толкова време да се върнем.
- А сега описваме пълен кръг, връщайки се накрая на земята.
Усмихна се в тъмното. Наистина е просто.
- В продължение на трийсет години ще бродим из космоса в търсене на антиматерия.
- Според предварителните изчисления.
Засмяха се.
- Поне не сме сами. Пред нас има друг кораб.
Ръката му стискаше наполовина отхапаната маруля. Не е честно, помисли си, да ме изостави така. Сам. Постепенно се привързаха един към друг. Сутрин с удоволствие чакаше да види усмивката й. И последните разменени шепнешком думи в тъмнината преди да заспят. Един ден усмивката просто изчезна. Умря тихо в съня си, незабележимо. Дори не знаеше причината. Остана му единствено да изпълни точно стъпките описани в подобни случаи. Тъжно отхапа от марулята. На екрана се движеше голям черен бръмбър. Лесно преодоляваше буците пръст. Изглеждаше напълно уверен в действията си и целенасочено отиваше нанякъде. Бързо достигна втори подобен нему събрат и ожесточено се нахвърли върху ми. Схватката бе бърза и неумолима. Нападнатият падна мъртъв и бръмбърът се зае систематично да убива поколението му, пред безучастният поглед на майката. Устата му замръзна с несдъвканата маруля. После бръмбърът доволно се приближи до женската и я оплоди на свой ред. Кадрите се смениха и красив залез измести насилието. Бръмбърите винаги бяха изглеждали в очите му като големи безобидни гиганти сред насекомите. Озадачи го колко много насилие могат да крият дори малките същества. Безмълвно изяде марулята, все още замислен над загадката. Почувства се малка незабележима част от огромната неумолима вселена.
Рязък вик го изтръгна от дълбокото състояние. Скочи и се завтече към контролната зала. Сред звездите се виждаше огромно сияние. Другият кораб мигновенно изчезваше. Остана само лъчиста енергия.
- Антиматерия... - прошепна тихо на себе си.
Прескочиха искри и всичко изчезна, изгубено в безкрайното сияние. В тъмния космос се понесе последно съобщение:
- Засякохме силно сияние близо до вас. Всичко наред ли е? -

Край на първа част.

Дано да съм разбрал правилно като поствам това тук

Критиката на Боби ми допадна и съм благодарен за нея, затова реших днес да си преработя този разказ, но не знам доколко съм успял. Искренно се надявам този път да съм поправил грешките си ! Та, приятно четене !

На една приказна фея

Вечерта бе топла и отчайващо приветлива по това време на годината. Джим бе отворил страничният си прозорец и препускаше бясно по околовръсното със своят “Мустанг” . Ограниченията в скоростта не го притесняваха особенно … ченгетата в този район бяха ангажирани от щатската прокуратура в акция с наркотрафиканти и дори патрулните коли бяха ангажирани по залавянето им. Въпреки че радиоводещия ентусиазирано приветстваше невероятно големите ноемврииски температури, Джим се изсмя злорадо и изсъска:
- Само да знаеше какво ни очаква в близките няколко години ? – след което допълни – Блаженни са невежите !
Ненадейно засвистяха сирени. Един циментовоз изкочи иззад следващият завой и Джим за малко не го срещна челно … след камиона като глутница хищници профучаха половин дузина полицейски коли.
- Проклятие ! – изруга той и удари спирачки … дишаше на пресекулки, ритмичната дейност на сърцето му бе нарушена.
Секунди по – късно край спрялата кола мина един микробус на “ Глобъл нюз “, чийто клаксун прониза ушите му като острие на шило.
- Върви по дяволите ! – извика Джим през прозореца си.
В този момент, видеофонът от колата му сигнализира настойчиво … беше личният психологът на Джим.
- Какво има ? – сопна му се той.
- Изглеждаш превъзбуден – рече човекът отсреща като си придаде загрижен вид.
- Нищо ми няма, като изключим, че преди малко едва не ме отнесе един камион и цялата шайка местни шерифи … тия за кого се мислят, за Бъфало Бил ?!
- Да не си претърпял произшествие? – недоумяваше психологът – Добре ли си ?
- Не знам ? – отвърна Джим – За какво се обаждаш ?
- Точно заради това, за да проверя как си … след този сеанс изглеждаше неспокоен …
- Притесняваш се за мен, – прекъсна го той – или за, това че ще изгубиш още един платежоспособен клиент ?
- Приемам това за шега – снизходително отвърна другият – Послушай съвета ми … продай тази картина, щом толкова те измъчва !
- Не съм казал такова нещо ! – рече раздразнено Джим – Просто я сънувам и мислите за нея са странно натрапчиви.
- Виж, - започна психологът – разбирам колко ти е тежко след раздялата с жена си, но не трябва да позволяваш на мозъка ти да устройва такива подсъзнателни засади. Има различни прояви на съзнанието след такива стресови ситуации …
- Стресови ситуации ?! – отново го прекъсна Джим – Аз съм в шок, Картър ! За малко не бях размазан от някакъв луд, който бе преследван от ченгетата, а за десерт на всичко един микробус на “ супертелевизията “ също едва не ми се натресе …
- Прибирай се вкъщи, Джим, преди да ти се е случило нещо лошо !
- Психологът – най-добрият приятел на човека е загрижен – саркастично отбеляза той.
- Не ставай глупав – отвърна на удара другият – Що за специалист съм, ако не демонстрирам чувства в практиката си !
- Затова те избрах, Картър, - засмя се той - защото си ужасно прям човек. Лека нощ и … благодаря все пак !
- Лека, Джим … винаги ще намеря време за неочаквани сеанси като този – след което му смигна и екранът замълча.
“ Предизвиках интереса му, “ мислеше си Джим докато паркираше пред дома си “ с тези мои сънища и … картината “
Беше му се натрупало доста през изминалите 24 часа, а дали не бе петък тринадесети ? Той влезе в гостната и плесна небрежно с ръце. В този момент многобройните свещи навсякъде пламнаха в приятната си топлина и заляха стаята с меко сияние. Не обръщайки внимание на това, той захвърли папката на масата и няколко пламъчета се разлюляха недоволно от въздушната струя, която ги обгърна за момент, след което се насочи към голям глобус в единият край и спря пред него. Завъртя кълбото с ръка и го спря на о-вите Нова Зеландия. Един от тях се вдлъбна под натиска на пръста му, щракна механизъм и глобусът се разтвори откъм екватора показвайки богата си на етилов алкохол сърцевина. Той намери любимата си маркова напитка с червеникав етикет и напълни наполовина чаша с прилична големина. Постоя за миг, след което взе и бутилката, седна на едно кресло пред камината, постави чашата и шишето до себе си на земята и плесна два пъти с ръце. В камината се появи едва доловимо блещукане, което започна да прераства в буйни огнени езици. Пламъчетата на свещичките наоколо се свиха предпазливо за момент от по-големият им събрат огънят, който жадно вдишваше първите си глътки въздух за тази вечер.
По лицето на Джим пробягна бегла усмивка, а примесена със сивият му поглед придаваше сатанинско изражение на огряното му от огъня лице. Той завъртя креслото в обратната посока и впери поглед в огромното пано отсреща на стената, отпи доволно голяма глътка и в същият момент . . . нещо скочи в скута му. Джим едва не се задави, но все пак успя да овладее питието в чашата. Същото нещо, което го изплаши започна невинно да мърка и го погледна с премрежени очи. Той се закашля . . . май все пак се беше задавил . . .
- Хоръс ! – изграчи той изтривайки устните си с опъкото на ръката – Да ме удавиш ли искаш ?!
В отговор котаракът измяука . . . отрицателно.
- Знам те аз, разбойнико – заканително му размаха пръст той – обвиняваш ме затова, че Маргарет ни напусна, нали ? Само че, не това е начинът да ме накараш да съжалявам . . . , или искаш да се докопаш до застраховката ми ?! – и той се разсмя галейки животното под брадичката му.
Джим отново отпи от чашата и пак се обърна към картината, а тя показваше нечий дом. Въпреки че бе нарисувана в студени и мрачни тонове, придаваше уютна топлина на малката стаичка в нея. Легло и малък скрин бяха разположени в единият край, а маса и два дървени стола в другият. Чиния с круши предаваше приятна свежест на тъмният интериор и сякаш се справяше по-добре от газова лампа изобразена до нарисуваният прозорец, а там навън валеше проливен дъжд, чийто капки се бяха проточили с разкривени лица по стъклото.
“ Странна картина . . . “ помисли си той и още повече магията й го пленяваше, и той сякаш долови музиката на пръските по масленият прозорец.
Бе я купил на старо от един търговец малко след раздялата с жена си и още не можеше да си обясни защо. Не знаеше дори името на художника.
Нещо отново го стресна като го бутна по единият крак и той наведе глава премигвайки. Беше котаракът търкайки главичката си в него . . . някак си бе домъкнал папката
- Какво ? – малко му се сопна човекът насреща – Любопитен си да разбереш какво има в нея ли ?! Не искаш ли да ти разкажа какво ми се случи по пътя насам ? Не искаш ?! Добре, ела при мен !
Виждаш ли, - започна той прелиствайки първата страница с котката в скута – положението хич не е розово . . . Ето, тази снимка например, показва дупката в озоновият слой над Австралия. Нали знаеш какво е озоновият слой-онова одеало, с което дядо Господ ни е завил за да предпазва нас хората . . .
- Мяу ! – “ рече “ Хоръс упрекващо
- . . . добре де, и вас котките от непослушните лъчи на онова, което всяка сутрин те дразни, когато спиш на перваза. Да-ам, вика ме му Слънце, или Голямото жълто джудже. Наздраве, приятелю, за Негово величество Амон Ра, който ще ни погуби след някое друго десетилетие ! – и той пи до дъно, след което си сипа още.
Отнякъде се чуваше шум на падащи капки, но той не му обърна внимание, обясняваше нещо за повишаването на въглеродните окиси в атмосферата, а котаракът вече се унасяше
- Е, ама ти, сдаваш багажа, друже ! Виждам, че ти е скучно . . . дали пък да не подхванем онази книжка за крал Артур и онзи вагабонтин Ланселот, да не забравяме и за негова милост Мерлин-кралският илюзионист . . . магъосник де. Съгласен ли си . . . добре, но първо да ти доразкажа какво се случва на нещастната ни планетка . . .
Барабаненето по прозореца се засилваше, но той бе зает с проблема за Парниковият ефект и топенето на полярните шапки. Дъждовните капки все по-силно се удряха в стъклената повърхност и започнаха да заглушават гласа му, докато . . .

* * * * *

В стаята бе тихо, като изключим какафонията отвън. Някой бе легнал върху легло и с мъка се опитваше да се надигне . . . май го мъчеше махмурлук. Той събра сили и се надигна сядайки на ръба, отвори едва очите си и замижа от светлината насреща. Малкото фенерче на стената се опитваше да прогони мракът навън, но въпреки дръзкото му излъчване, тъмнината отстояваше своето в сенките наоколо. Мъжът се огледа неохотно, защото се намираше на непознато нему място и въпреки това всичко му навяваше смътни спомени. Встрани от постелята се бе сгушила една камина, в която огънят отдаваше последните си искрици живот. Над нея имаше картина загърната в мрак, но тя не представляваше интерес за него, затова я подмина с погледа си. Спря се върху чиния с пресни плодове и се приближи до масата заемайки мястото си на единият стол. Бяха круши и то привлекателно сочни . . . той посегна към една, но се спря.Къде се намираше, кой беше, кое време е ? Тези въпроси го измъчваха не повече от секунда . . . СЕКУНДА ?! ЧАСОВНИК ?!? Той нави ръкава на лявата си ръка, но тя бе гола, а трябваше да има нещо . . . май ? И все пак, успя да различи белеещ се отпечатък като от някаква каишка. Какво ставаше по дяволите ?! После се сети, че е гладен и се нахвърли стръвно върху една круша. “Превъзходно !” помисли си той и тогава вратата се отвори . . . Влезе някой загърнат в измокрено наметало и носеше подобен на амфора съд с похлупак. Този някой постави амфората върху масата, свали качулката си и пооправи дългата си черна коса. Къдриците й се спускаха до под рамената, а малката лампа огря едно дружелюбно и красиво лице, което му се усмихваше.
- Виждам, че вече сте по-добре – рече тя и още по-широко се усмихна.
Той не дъвчеше, не можеше да произнесе и дума сякаш бе вкаменен . . . успя само да преглътне.
- . . . и имате апетит – после добави – бълнувахте за някакви странни неща.
- Аз . . . – понечи той, но езикът му не го послуша, затвори очи и притисна слепоочията си с длани.
- Какво ви има ? – лека уплаха пробягна по лицето й, при което тя докосна китката му.
Мъжът вдигна глава към нея и нежно хвана ръката й.
- Кажете ми, моля ви, къде се намирам и как попаднах тук ?!? Толкова съм объркан !
Тя се изчерви и внимателно се отскубна от него.
- Всичко по реда си, донесох Ви нещо за да се подкрепите ! – тя отвори амфората и в стаята се разнесе апетитен аромат на печено. Посредством метални щипци извади няколко къса месо и ги постави в обла чиния пред него – Приятен апетит !
- Моля ?! – тръсна глава той, сякаш се събуждаше отново.
- Изглеждахте изгладнял ? – рече жената.
В този момент, той усети приятната миризма и погледна към чинията си … Започна да се храни, без да мисли, остави се на древният животински инстинкт … Животно ? Инстинкт ?
Тя съблече наметалото и го закачи до вратата. Роклята, която носеше бе от странен груб плат, и сивият цвят подчертаваше неземното й по негова преценка излъчване. Той я гледаше в захлас и тя забеляза това.
- Как Ви е името ? – попита тя опитвайки се да го измъкне от този унес.
- Ами, не знам. Не си спомням, а Вашето ?
- Аз съм Нимю, и значи сте изгубили спомените си.
- Нимю – повтори той тихо и мъничко замечтано – Ах, да, не мога да се сетя дори кой съм.
- Разбирам. – отвърна жената и отново чаровна усмивка го накара да изтръпне – Докато опресните паметта си, можете да останете тук !
- Благодаря за гостоприемството, Нимю . . . – и се усмихна дяволито
По време на вечерята, той узна много неща за мястото, в което бе попаднал и все повече се удивляваше на разказите й за света отвън. Разбра, че се намира в царство наречено Иренгард, където могъщ дракон на име Тарос безчинствал из тукашните земи и, че някакъв легендарен воин потеглил към леговището му, за да се разправи с него. Всичко му звучеше толкова невероятно и приказно . . . да, точно така, сякаш бе попаднал в приказка.
- Огънят ! – сепна се изведнъж тя, виждайки последните издъхващи пламъчета – Съвсем бях забравила .
Мъжът се обърна към камината зад него и инстинктивно плесна два пъти с ръце . . . , но нищо не се случи.
- Разбира се ! – щракна с пръсти той – Къде са дървата ?
- Ето там, под скрина.
Той извади три цепеници, сложи ги в огнището, след което отново плесна с ръце и там огънят лумна с нова сила.
- Я, виж ти ! – ахна тя – Това е магия ?
- Не, това си е чиста физика . . . – изрече тези слова и му причерня. Тогава той си спомни, че бе казвал това и преди, на едно момиче с името Маргарет, но някъде другаде и то отдавна.
– Трябва да си спомня, Нимю ! Кой съм, откъде ида, как съм се озовал тук ? В главати ми проблясват само откъслечни спомени за хора, събития … чувства .
- Не знам как да ти помогна ? Дори не знам как си попаднал в домът ми ? Преди няколко часа, ти просто спеше на леглото, когато те открих – отново му разказа тя – и дори не беше мокър, а вали така още от сутринта. Не мога да си го обясня по никакъв начин !
Той остана загледан в нищото и жената използва момента за да разчисти масата. След това се обърна към него и рече :
- На леглото има достатъчно място за двама, но ти ще спиш върху това – и постели голяма кожа от някакво животно пред камината.
Това малко го смути и той отвърна :
- Защо се довряваш на напълно непознат какъвто съм в действителност ?!
- Може би, умея да преценявам хората, а и може би не те усещам като непознат ? – усмихна се тя топло
Тези думи дълбоко озадачиха мъжът и той само рече придавайки си сериозен вид :
- Предпочитам да остана буден и да размишлявам – изправи се, направи крачка до нея и я улови за ръцете – Не знам как да ти се отплатя за всичко което правиш за мен, прекрасна Нимю !
- Като си спомните. – изчерви се тя и се отдръпна към леглото – А, сега … - и описа кръгово движение с пръст.
Джим се обърна към огнището и след малко чу само тих шепот :
- Лека нощ, страннико от друго място и друго време !
- Лека ! – отвърна той и седна на един стол загледан в надбягващите се пламъци.
На сутринта, той се събуди малко схванат, бе спал превил гръб върху масата. Протегна се и нещо се изхлузи от раменете му, обърна се и видя падналият й плащ. Взе го и остави на леглото,… а нея я нямаше. Огнището бе задрямало, а през прозореца влизаха слъчеви лъчи и сега той можеше да огледа домът й по – обстойно.
- Амон Ра ! – промълво той от неочакваната мисъл родила се в съзнанието му.
Позавъртя се в стаята и едно единствено нещо сега му се стори адски познато … картина, картина изобразяваща спящо пухкаво животно в едно кресло. Някаква светкавица подкоси краката му и ново име изникна от нищото – Хоръс !
- Кой си ти, приятелю ? - сви вежди той и излезе навън, а там бе отчайващо топло по това време на годината
Разходи се из градината и протегна ръце настрани усмихвайки се на Слънцето. От някъде се чу цвилене. Той се обърна по посока на звука, но там в един обор имаше много странен кон и не само снежно – белият цвят предизвикваше захлас, а и красивият спираловиден рог показващ се от челото му. Под него имаше също такова същество, но като че ли беше малкото му и всячески се опитваше да стои изправено на тънките си крачета. Зад кобилата той зърна познатит къдрици и сива рокля … тя хранеше еднорогът с плодове от шепите си и му говореше мило. Мъжът се приближи и това стресна приказното същество. Нимю го погали по шията и се засмя :
- Успокой се Енигма, това е нашият гост, за който ти говорих – после допълни – Виждам, вече си се събудил …
- Добро утро ! – продължи озадачен – Това е еднорог, нали ?
- Казва се Енигма, а това там – посочи към малкото новородено е нейният син – Скоровей, който се роди тази сутрин.
- Хм … - замисли се той – искам да те питам нещо ? Ела !
Тя даде последните плодове на съществото и го последва.
- Ето това ! – той посочи картината – Това е … това е … не се сещам какво е !
- Нарича се котка – нежно рече тя
- Точно така – чул вече убягващата му дума – и се нарича Хоръс ?!?
- Да !? – изненада се и тя – Откъде знаеш ?!
- Това е моята котка, пише го на нашийника й. Какво прави моята котка на твоята картина ?
- Тази котка живееше при мен, страннико още когато баща ми бе жив ,… но една нощ ненадейно изчезна и аз помислих, че е избягала. Да изчезне в подобна дъждовна нощ като предната ?
- А, аз я намерих на перваза преди два дни у дома – каза той и вълна спомени го заляха като ураган … краката не го послушаха и той седна за земята, а спомените прииждаха на талази и обгръщаха разумът му с невъобразима скорост.
Тя взе една чаша и я напълни с мляко, след което му помогна да се изправи:
- Изпий това, моля те !
Той я послуша и след това остави настрани празната чаша. Нимю го гледаше въпросително.
- Коя е художникът ? – попита мъжът.
- Баща ми я нарисува когато бях още дете и каза, че е вълшебна …
- Така е Нимю . – отвърна той потъвайки в зелените й очи – бездни – Вълшебна е, или си е чиста физика .
- Физ … - но не довърши, устините му се долепиха до нейните
- Какво правиш страннико ? – почувства се неудобно тя и без желание се освободи от прегръдката му.
- Спомних си ! Казвам се Джим, хубава Нимю, и знам откъде идвам. Там ! - и той посочи картината.
- Но как е възможно ? – преглътна тя
- Не ми е ясно, но знам кой има отговорите на всичките ни въпроси … Хоръс, приятелю, ела при нас, хайде !
В отговор, котаракът отвори очи и измърка доволно, след което скочи в краката му.
- Как … - понечи да каже нещо тя, но не успя и се свлече в обятията му с премрежен поглед.
Джим я отнесе до леглото и седна до нея загледан в лицето и къдриците й.
- Знаех си, че така ще стане – рече мъркащ глас и котаракът скочи до тях – Как ли ще реагира като разбере, че не съм, … хм, точно котка ?!
- ТИ, говориш ?!? – ококори се Джим невярващ вече на сетивата си
- Да, и случайно имам няколко отговора … Джим, приятелю . – отвърна котаракът и муцуната му оформи нечовешка усмивка. – Ако искаш може първо да обсъдим проекта ти по замърсяване на екосистемите ?
- Не ! – неуверено отсече човекът
- Добре де, пошегувах се – измърка четириногият – Нека излезем на свеж въздух … ще ти е необходим …Това понятие май убягва на хората от твоето време ?- и допълни - Тя ще се оправи … Искам само да се разберем за едно !
Джим го изгледа изпитателно.
- Този, който ще й разкаже цялата история ще бъдеш ти !
- Дадено ! – рече глухо човекът
Котаракът гордо продължи към вратата, която зееше отворена, а Джим го последва навън, но се спря на прага замислен. Хоръс усети това и забави ход:
- Сега пък какво ?
- Нищо ! Мислех си само как ли ще реагира Картър, ако му разкажа всичко ? – и се засмя
- О, психологът ли ? – измърка котаракът спокойно – Няма нужда … за него сме приготвили друга реалност .
- Какво искаш да кажеш ? – сключи вежди Джим
- Ела и ще видиш ! – обърна му гръб животното и продължи наперено напред.

Край

п.п. Този път как съм се правил ?

п.п.п. Davie, изтрий ги, мисля че схванах молбата ти и благодаря !

Believe the lie ?